Алесандро д'Авения
Перла в мидата (6)

5

Първият час е най-труден, защото събира заедно миналото и бъдещето. Миналото е мекото легло и завивката, способна да те опази от всяко нападение на реалността, се смесва с бъдещето на цял ден уроци и домашни. Първият час е изпълнен с носталгия и отчаяние — убийствен концентрат за когото и да било, особено когато си на четиринайсет години и самата мисъл за нещо „първо“ е достатъчна, за да те смаже. Можем само да си представим какво е, когато мисълта се превръща в действителност например първо изпитване.

Пред входа на училището, откъм кофите за боклук, където си бяха уговорили среща, Марта поздрави Маргарита с една здрава прегръдка, после я накара да изслуша някакъв много оригинален хороскоп, който следяла редовно. Разпечатвала го всяка сутрин, преди да реши какво да облече, и цял ден го носела в джоба си. На четиринайсет години всяка вяра помага да се предпазиш от реалността и ефектът й нараства, колкото е по-преносима. Хороскопът на Марта гъделичкаше самочувствието й с обещания за неочаквани възможности и утоляваше жаждата й за необикновени събития, за да се увери, че и нейният собствен живот не е чак толкова обикновен.

Маргарита беше зодия Лъв и днешният й хороскоп говореше недвусмислено: „Да познаваш врага си е половин победа. Избягвай всеки непознат враг, а ако не можеш, приеми отстъплението за победа.“ Марта се разсмя, след като й го прочете, но Маргарита изтръпна от предчувствие за наближаваща беда.

 

 

Учителката по математика влезе с десет минути закъснение и взе да се оплаква от транспорта, от финансовите закони и глобалното затопляне, което не предвещаваше нищо добро. Беше над петдесет, носеше джинси въпреки размерите на задника си и мъкнеше торби, в които моркови и грозде се смесваха с контролните по математика. След една прибързана проверка, при която прескочи поне половината имена, тя започна по същество:

— За днес трябваше да преговорите две-три нещица… Да видим докъде стигнахме… Някой да ни помогне…

Гласът й беше спокоен, сякаш изреждаше списък за пазаруване, и от това страхът се изписа още по-силно по лицата на учениците. Някои инстинктивно свиха глави между раменете си, други изведнъж проявиха подчертан интерес към обувките си, трети се преструваха на безразлични.

— Ти! — възкликна учителката и погледът й се стрелна като мълния през класната стая.

Раздаде се колективна въздишка на облекчение, но никой не помръдна.

Марта прошепна с неволна усмивка:

— Знаех си, моят хороскоп никога не греши.

— Е, как се казваш? — изграчи учителката.

Всички мълчаливо се втренчиха в Маргарита, която едва смотолеви името си.

Учителката, която междувременно си бе сложила чифт розови очила, каквито се продаваха за пет евро в магазините за цигари, я изгледа доброжелателно.

— Ставай, ставай… Ела на дъската. Няма страшно, това е само преговорче.

Никога не се доверявай на умалителните или ласкателните слова от устата на учител — те винаги са прелюдия към бедствия, каквито човешкият език не е в състояние да опише.

Мислейки за хороскопа, Маргарита остана неподвижна, сякаш не ставаше дума за нея. Съучениците й се колебаеха между желанието да стане, за да спаси от мъчението някой друг „доброволец“, и надеждата да не стане, за да видят реакцията на учителката. Това е най-хубавото в училище — да срещнеш други възрастни и да разбереш, че има и по-скапани от родителите ти.

Маргарита мълчеше и не помръдваше, вцепенена от страх.

Учителката вдигна вежди и свали очилата си.

— Е? — строго я подкани тя.

Маргарита се изправи с омекнали крака. Бавно тръгна напред, но докато посягаше към тебешира, стомахът й се разтърси от спазми и цялото съдържание на закуската й се лепна върху дъската.

Целият клас настръхна. Русата прошепна:

— Отврат!

Отначало учителката не осъзна какво е станало, защото търсеше в учебника страниците с уроците, които бе дала за преговор. Когато си даде сметка за ситуацията, тя скочи на крака, изтича покрай Маргарита, която се превиваше от срам, излезе в коридора и изкрещя:

— Госпожооо… елате веднага с парцала, че тук едно дете повърна.

Русата се разсмя, останалите й запригласяха. Марта остана сериозна и едва не заплака — чувстваше се виновна. Маргарита безмълвно излезе и тръгна по коридора към тоалетната, докато учителката продължаваше да вика полуглухата чистачка. Вече целият коридор знаеше и щеше да има тема за клюки поне за две междучасия. Думата „дете“ продължаваше да отеква в ушите й. Само децата повръщаха.

Затвори се в тоалетната и не искаше вече никога да излезе. Тоалетната беше заместникът на гардероба. Марта разбра какво е положението и дойде в полумрачното й скривалище.

— Маргарита? — извика тя. — Аз съм.

Маргарита не отговори.

— Знаеш ли, че са изследвали хиляди щрауси в течение на десетки години и нито един от тях не си е крил главата в пясъка?

Маргарита се усмихна и прехапа устни. Струваше й се, че е още дете точно в момента, когато трябваше да се приеме на сериозно.

Едно момиче излезе от кабинката и изгледа Марта накриво, но тя продължи невъзмутимо:

— Знаеш ли кои са единствените животни, които не могат да вдигнат глава и да погледнат небето?

— Учителите — заяви Маргарита сериозно.

— Не! Прасетата! Ама то е едно и също! — разсмя се Марта и този път Маргарита не успя да се сдържи.

Вратата на тоалетната се отвори и Марта я хвана за ръката. Маргарита си изплакна лицето и двете предпазливо излязоха.

В коридора се разминаха с Джулио. Той потърси погледа на Маргарита, но тя не виждаше нищо друго, освен своя позор и гледаше втренчено изцапаните връхчета на обувките си. Тогава той погледна ръцете, за да разбере нейните мисли, и ги видя отпуснати, безсилни, безжизнени. Това тяло не лъжеше — беше мъртво.

Като я видя да изчезва зад вратата, той спря и се запита с какво го е омагьосало това момиченце.

Учителят с велосипеда мина край него с цяла торба празни приказки и безброй неприятни мисли, ако се съдеше по напрежението му. Джулио влезе в класната стая и съсредоточено се заслуша в урока по философия. Това беше единственият предмет, който се опитваше да внесе поне някакъв ред в света, да разбере човека и реалността, а той страдаше от внезапна носталгия по един подреден свят, където всичко има смисъл и можеш да живееш, да се усмихваш и да обичаш.

До края на часовете Маргарита не вдигна глава. Чуваше как учителите запълват минутите с формули и твърдения, които нямаха нищо общо с нейния срам. Сърцето й беше приковано в центъра на сложен и неясен лабиринт, който мислите не можеха да опростят, камо ли да открият изход от него.

Когато удари звънецът след последния час, освободените детски тела се втурнаха навън в търсене на душите си, отлетели от тях за известно време. Русата хубавица, безупречно издокарана с прилепнали сиво-синкави джинси, се присмиваше на Маргарита и Марта пред приятелките си.

— Смахната и още по-смахната — каза тя. — Стават за кинокомедия.

Другите се разкикотиха.

Марта се обърна да види реакцията на Маргарита, после попита:

— Искаш ли да дойдеш у нас на обяд?

— Ако не сте канибали…

Двете се разсмяха и оставиха зад гърба си този страшен училищен ден.

 

 

Както всички преходни месеци, септември бе пълен с противоречия. Втурваше се напред с хладния вятър, който скоро щеше да стане есенен, връщаше се назад с все още лятната светлина на небето. И всеки можеше да се наслаждава на това, което предпочита: избледнели листа, които започват да се предават, бързи облаци без дъжд като сиви дворци в небето и късчета синева между тях като рамки на безкрая.

Учителят грижовно отключи веригата на велосипеда, както би свалил юздите на кон, преди да го пусне на паша. Потегли към „Пътуващ Парнас“. Есемесът на Стела го бе насърчил. Тя още вярваше в него, би дала всичко, за да останат заедно, и със сигурност щеше да отстъпи от прибързаните си планове. Обичта се подхранва по-скоро от разстоянията, отколкото от близостта, а прекалената близост я задушава. Само който може да иска още и още остава влюбен. Който притежава, скоро започва да желае нещо друго… По-щастлива е любовта в мечтите, отколкото две четки за зъби в една и съща чаша. Затова, докато въртеше педалите, той си припомняше вълшебните сцени от един филм и си повтаряше сонета, който Джон Кийтс съчинил за любимата си Фани. С него щеше да помоли Стела за прошка.

Звезда, бих искал като теб да грея,

но не самотен в нощния разкош…

Кийтс така и не увенчал с корона тази любов, която се подклаждала от ръкописни писма, от разстояния, тишина и очакване, както децата очакват да видят падащи звезди през августовските нощи.

Пешеходците крачеха бързо по улиците и откъм кръстовищата свадливо се обаждаха клаксони.

И с вечно незаспиващ взор да виждам…

Той беше готов да се взира вечно в звездата си, очаквайки да я види как пада в ръцете му от мрачните дълбини на небето. Внезапно от една странична уличка изскочи кола и удари спирачки само на сантиметри от колелото му, а шофьорът обясни с най-цветисти метафори какво мисли за него — вярно казват, че навсякъде има поезия.

Но учителят бе твърде зает да се превръща в „безсънен, кротък, търпелив отшелник“, за да му обърне внимание. Бе готов да чака до края на света, защото само времето таеше формулата за превръщане на желанията в живот и живота в желания… Стотици хора седяха по масичките на откритите заведения — пиеха и се усмихваха сред градската суматоха. Но той щеше да бъде страж на утрото и вечерта, готов да чака вечно и завинаги…

Да чувам вечно нежния й дъх,

дорде смъртта над мене вземе връх.

Стиховете се смесваха с редуването на светофарите и съвършеното въртене на спиците, в пълна хармония с ритъма на земните и небесни орбити. Той зави към книжарницата и когато стигна, намали скоростта. Видя профила на Стела през отраженията във витрината, но не спря, за да застане пред реалността от страх, че животът за пореден път ще разбие римите на един съвършен сонет. По-добре да стоиш далеч от живота, иначе може да се заразиш с грозотата му. Животът никога не е в рими, най-много да допусне съзвучие, но обикновено е просто шум.

 

 

Маргарита и Марта слязоха от автобуса. Пред входа на сградата, където живееше Марта, имаше градинка и тя седна на една пейка, за да си събуе лилавите кецове. Вместо да тръгне по алеята, нагази боса в тревата, а Маргарита стоеше и я гледаше смаяно. Марта й кимна да я последва и Маргарита протегна крак към тревата, сякаш се канеше да стъпи върху тънък лед. Марта я изгледа и поклати глава. Тогава Маргарита също си свали сините платнени обувки и усети по ходилата си хладната ласка на тревата; минувачите я гледаха и имаше чувството, че е гола насред града.

Пристъпи към приятелката си плахо, като че се боеше да не потъне в зеленината, и Марта с тайнствено грейнал поглед я поведе към дървото в средата на градинката. Спряха под него. Марта помълча, после тихичко каза:

— Исках да ти покажа едно чудо.

— Какво? — озърна се Маргарита.

Марта я хвана за ръката и притисна дланта й към грапавата кора.

— Това.

— Но това е обикновено дърво — възрази Маргарита и засрамено отдръпна ръка.

— Като е толкова обикновено, можеш ли да го направиш? — отвърна Марта и прегърна дънера като любовник.

Маргарита се засмя.

— Много си странна…

— Странна си ти, че не се впечатляваш.

Тя отново придърпа ръката й върху черния дънер, покрит с дълбоки бразди. Беше прав и строен, с устремени към небето клони, които започваха високо над главите на момичетата и се обгръщаха в листа, гладки отгоре и мъхнати отдолу. Бледата им зеленина контрастираше с грубата черна кора и перлената синева. Тъмни плодове се спотайваха сред листата. Короната се извисяваше поне на петнайсет метра.

— Това е черен орех — каза Марта.

— И все пак е само едно дърво — отвърна Маргарита. Питаше се дали Марта говори сериозно.

— Затвори си очите.

Маргарита се подчини. Марта я хвана за ръката и бавно плъзна дланта й по дънера, сякаш за да го погали и да почувства една по една бръчките му, тъй подобни на човешките.

Почти цяла минута Марта я караше да гали кората и Маргарита усети как по пръстите й плъзва странно чувство на радост.

— Не е само дърво — каза Марта.

— А какво е тогава?

— Живот. И можеш да го докоснеш!

Маргарита отвори очи и се засмя добродушно.

— Ти не си странна. Направо си смахната!

— Здравей, приятелю — каза Марта и потупа черния дънер на ореха.

Тия бразди по кората останаха отпечатани върху дланта на Маргарита, сякаш ръката й бе открила някакъв току-що пробуден спомен. Животът не зависеше от нея, беше твърде голям. А тя — толкова крехка, увиснала на една нишка от него.

Двете момичета се обуха и едва сега Маргарита забеляза, че десният кец на Марта е с бели връзки, а левият — с жълти. Тръгнаха към вратата и изведнъж Маргарита изпита страх да застане пред непознати. Би трябвало да им каже нещо, но какво? Към това се прибавяше и притеснение — не беше официално поканена на обяд и кой знае какво щеше да каже майка й, когато се прибереше. Такива неща не се правят.

Вратата се отвори и една жена с прическа като буйна експлозия ги поздрави с пирует, при което широката пола на странната й оранжева рокля се изду като камбана.

Маргарита искаше да избяга. Нямаше да излезе жива от тази къща на хора, които говорят с дърветата и отварят вратата с танцова стъпка, облечени като дами от приказките.

— Мамо, това е Маргарита, днес ще обядва у нас.

— Чудесна идея. Така ще имаме още една почитателка на моята неустоима кухня! Видя ли каква рокля уших за ролята на Миранда? Представяш ли си я на белия плаж с тази рокля?

Марта я обиколи, докосвайки плата, после ахна от възхищение.

— Искам я!

— Но тя е за комедията, Марта.

— А моят живот да не е трагедия?

Двете се разсмяха от сърце, а Маргарита ги гледаше, без да прекрачва прага. Марина, майката на Марта, й се усмихна широко и размаха ръка към вътрешността на къщата. Имаше искрящи кафяви очи като тези на дъщеря й, тънки устни и бледа порцеланова кожа.

— Благодаря, госпожо — каза Маргарита. — Извинявайте, че идвам без предупреждение… но… Марина не успя да отговори, защото в хола нахълта момче на десетина-единайсет години с червена тротинетка.

— Ти коя си? — обърна се то към Маргарита.

— Приятелка на Марта.

— А как се казваш? — попита хлапето иззад кръглите си очилца.

— Маргарита.

— Готина си, макар че изглеждаш малко шантава.

Маргарита се смая — точно тук да я нарекат шантава…

Марина разроши чорлавата коса на сина си.

— Той винаги казва каквото мисли… Имай търпение, ще свикнеш.

— Аз съм Марко. Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят девет дни без глава?

— И след това умират ли? — заинтригува се Марта.

— От глад — обясни Марко много сериозно.

— Значи, ако ти откъсна главата, ще можеш да караш още девет дни?! — разочарова се Марта.

— Ти просто завиждаш, защото не знаеш нещата, които никой не знае… — Марко затвори очи, приведе глава наляво и скръсти ръце. — Невежа! — добави той, после отстъпи назад и подкара със замах превозното си средство.

— Марко е най-големият специалист по нещата, които никой не знае — обясни Марта на Маргарита, която вече се чудеше как да избяга от този цирк. И без това в момента животът й беше пълен с твърде много неочаквани сътресения, та да добавя към тях и още хаос.

* * *

Отгоре на всичко, докато Марта се отправяше към стаята си, а Марина се запъти към кухнята, две абсолютно еднакви момиченца изникнаха в коридора с намерението да импровизират някаква смахната хореография под звуците на поп музика в стил Лейди Гага. Подскачаха с ръце на кръста и въртяха глави, размахвайки дългите си руси плитки. Марта се включи в танца и двете сестрички се вкопчиха в нея, сякаш бе пристигнала кралицата на спектакъла. Те заръкопляскаха и почнаха да следят движенията й, опитвайки се да ги имитират. Марта беше страхотна, движеше се като Шакира. Маргарита гледаше сцената, вкаменена от смайване. Момиченцата забелязаха това и я хванаха за ръцете от двете страни.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Паола.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Елизабета.

— Не много добре… — призна Маргарита.

— Тогава ще те научим — каза Елизабета.

— Да, ще те научим — повтори Паола.

— Прави като нас — каза Елизабета.

— Като нас — повтори Паола.

Двете застанаха една срещу друга, събраха ръце зад главите си с разперени лакти и започнаха да се люшкат предизвикателно като шестгодишни ориенталски танцьорки. В търсене на подкрепа Маргарита се озърна към Марта, която продължаваше да танцува в опиянение. Тогава тя също опита да се отпусне във вихъра на музиката и започна да се движи както можеше. На два-три пъти Марко прекоси танца с тротинетката си и презрителната му физиономия подсказваше, че поставя жените на първо място в списъка на нещата, които никой не знае.

Всички бяха толкова луди, че Маргарита постепенно престана да се срамува и почувства как радостта завладява краката й. Сега танцуваха по двойки, макар че Маргарита нямаше представа коя от близначките я е избрала. Не я интересуваше — искаше само да се смее и да танцува.

Музиката свърши.

— Ама теб си те бива — каза Елизабета.

— Да, бива си те — каза Паола.

— Ще танцуваш ли с нас днес следобед? — попита Елизабета.

— Ще танцуваш ли? — повтори Паола.

— Само че трябва първо да си напишете домашните, момичета — каза Марта.

— Написахме си ги всичките.

— Всичките.

— Кога? — попита Марта.

Близначките не отговориха. Спогледаха се и след това всяка от тях заби поглед в краката на другата.

— Трябва да си ги напишете — каза Марта.

— Ама ние имаме съвсем малко. Като ги напишем, ще танцуваме ли? — каза Паола.

— Съвсем малко. Ще танцуваме ли, като ги напишем? — обади се и Елизабета.

— Да, когато приключите, ще танцуваме — увери ги Марта. — А сега марш в стаята.

Марта и Маргарита се добраха до стаята на Марта като корабокрушенци след дълго и мъчително плуване. Маргарита си помисли, че в тази къща е невъзможно да се почувстваш сам; би искала да живее тук, а не в гардероба.

Стаята на Марта беше пълна със снимки на странни места и странни лица с още по-странни изражения. Маргарита се загледа в тях. Заинтригува я снимката на едно момче с права коса, в чието лице се разбиваше снежна топка.

— Това е Фабрицио — каза Марта. — Баща ми си пада по фотографията и имаме цели стаи, пълни с неговите експерименти.

— Кой е Фабрицио? — попита Маргарита.

Брат ми — отговори Марта.

— Още един? — неволно възкликна Маргарита.

— В какъв смисъл? — попита Марта.

— Не, нищо. Исках да кажа… много сте — поправи се Маргарита.

— Да, и тук винаги е лудница… Фабрицио е най-големият, на шестнайсет години, после съм аз, после Марко и накрая двете близначки.

— Пет… От… една майка? От майка ти?

— Да. Мама работи в театъра. Прави костюмите и декорите, страхотна е. Видя ли онази рокля преди малко? Ушила я е за една пиеса на Шекспир. С татко се запознали на някакъв мюзикъл, за който мама направила костюмите. В края на спектакъла повикали и нея за аплодисментите. Като видял как се покланя с усмивка, татко решил, че тя ще е неговата жена.

— Откъде знаеш? — попита Маргарита.

— Той ми разказа.

— Разказва ти такива неща?

Марта не разбра въпроса, но кимна.

— И представи си, той, който е най-запаленият фотограф, не й е направил нито една снимка!

— Защо? — попита Маргарита.

— Страх го е да не я съсипе.

— Да я съсипе? — повтори Маргарита, пристъпвайки до една снимка на близначките, прегънати на две и подали лица между краката си като някакви щури кукли.

— Да. Татко винаги казва, че фотографията има властта да задържи нещо, което иначе ще изчезне. А с мама не може. Никаква снимка не е достатъчна за онова, което иска да задържи. Малко сложно стана, нали? — попита Марта.

— Не, не. Разбрах те — каза Маргарита и се натъжи.

— А вашите какво правят?

— Разделиха се. Вече нищо не правят.

Марта замълча.

— Баща ми си тръгна, без да каже и дума. Дори не го знам къде е — каза Маргарита, взирайки се в една снимка от плажа, на която ухилената глава на Марко (без очилата) се подаваше от дупка в пясъка.

Марта продължаваше да мълчи.

От очите на Маргарита се отрони сълза, а всички щастливи лица наоколо сякаш я упрекваха, че е тъжна.

Близначките нахълтаха в стаята с дружен вик:

— На масатааа!

От предната стая изскочи Марко с тротинетката, след него едно русо момче с щръкнала права коса, облечено с тениска и бермуди. Беше слабо, със сиви очи като морето привечер и все още детски черти. Маргарита се вгледа в него и то й се усмихна, но когато тя понечи да му се представи, момчето вече търчеше напред с приведени рамене и ръце, хлътнали дълбоко в джобовете.

Обстановката наподобяваше цирков парад: танцуващите близначки, Марко на тротинетката, Фабрицио с щръкналата коса, Марта и Маргарита, която не знаеше как да се яви на подобен обяд с все още зачервени от плач очи. Попита къде е банята и се опита да прикрие сълзите, като си изплакна лицето, но плачът с нищо не може да се укрие.

Марина благослови трапезата. Маргарита се притесни и като не знаеше какво да прави, механично повтори нейното „амин“ в края. Докато се хранеха, Марина разказваше за пиесата, за която подготвяше костюми. Действието се развиваше на остров, което я бе вдъхновила да наподоби дрехите на раковини, корали, водорасли, пяна… Марта, която ходеше на курсове по актьорско майсторство, я засипваше с порой от въпроси и двете заразяваха всички с ентусиазма си.

Близначките мятаха хлебни топчета в чашите на братята си.

— Момичета! Не бива така! — скастри ги майка им, но само след миг направи същото и избухна в смях.

Марко обясняваше какъв експеримент провежда в момента и запълваше разговора с неща, които никой не знае — например, че е невъзможно да кихнеш с отворени очи и ако се опиташ да го направиш, рискуваш очите ти да изхвръкнат.

Близначките силно се впечатлиха и с уплашени възгласи затвориха очи.

Фабрицио мълчеше и наблюдаваше всички. От време на време спираше поглед върху Маргарита, за да прецени реакцията й.

— Как се казват вашите, Маргарита? — попита Марина.

— Елеонора и Алесандро.

— И с какво се занимават?

— Не се знае…

Марта направи гримаса към майка си, която се досети, че ще е най-добре да смени темата.

— Защо не дойдете днес да видите репетицията? — попита Марина.

— Трябва да учим — каза Марта.

— Би било хубаво… — промърмори съвсем тихичко Маргарита, разведрена от мисълта, че тази жена би могла да й стане майка, макар и само за един следобед. Никога не бе виждала майка си на работа.

Докато между близначките се разгаряше спор около законното притежаване на някакво гумено топче, Фабрицио стана да отвори вратата на току-що пристигналия глава на семейството. Близначките скочиха от столовете, вкопчиха се в краката на баща си и почнаха да тършуват из джобовете му, където по стара традиция се криеше изненада за всяка от тях. Едната откри гривничка от кламери, другата книжно чадърче от коктейл и веднага се заеха да сравняват съкровищата си. Бащата на Марта отиде до масата и целуна жена си.

— Днес ни гостува Маргарита — обясни Марина.

— С нея седим на един чин — уточни Марта.

Бащата, който имаше разкошни мустаци, дълга черна коса и кафяви очи, извади фотоапарат от чантата на рамото си. Винаги го носеше със себе си като втори чифт очи.

— И нас, и нас! — викнаха близначките като едно тяло с две глави.

Те се втурнаха да застанат до Маргарита, а Марта я прегърна през раменете. Марко и Фабрицио се дръпнаха настрани от кадъра.

Бащата на Марта щракна няколко снимки, усмихна се и отиде да си измие ръцете, докато Марина му сипваше.

— Винаги ли сте заедно на обяд? — попита Маргарита.

— Когато успеем. Невинаги става, но днес е така — отговори Марина.

В това семейство нямаха нужда от телевизия — по време на хранене вечно имаше кой да разказва нещо, да спори, да се смее или да плаче. Не им трябваше допълнителен шум за запълване на мълчанието. Всички те бяха принудени да слушат и гледат света през очите на другите.

— Как беше днес в училище? — попита бащата, докато сядаше на масата.

— Аз открих нещо, което никой не знае — съобщи Марко.

— Не може да бъде!

— Да се обзаложим ли, че не го знаеш?

— На какво?

— На един сладолед — каза Марко.

— Да, сладолед! — намеси се Паола.

— И за мен! — обади се като ехо Елизабета.

Бащата кимна тържествено. Маргарита неволно се засмя.

— Пеперудите усещат вкуса с краката си — заяви уверено малкият учен.

— Колко отвратително! — възкликна една от близначките. Маргарита не успя да разбере коя точно.

Бащата се изненада.

— Ура! — провикна се Марко, който знаеше, че е спечелил за пореден път.

— Ами вие? — обърна се бащата към Марта и Маргарита.

— Имахме математика, история, изкуство и природознание — изброи Марта.

— И струваше ли си?

— Не — каза уверено Марта. — Нищо интересно, само обичайните неща, дето можеш и сам да си ги прочетеш в книгите.

Маргарита бе поразена от този отговор и същевременно облекчена от факта, че Марта не каза какво стана в часа по математика.

— Ти какво обичаш най-много, Маргарита? — попита бащата.

— Да танцува — отговориха близначките, като че въпросът беше отправен към тях. — Вече танцувахме, много я бива!

Маргарита се засмя.

— Не, не… не ме бива. — После смутено се обърна към него. — Не знам.

— Няма ли нещо, което да ти спира дъха? От което в сърцето ти да избухва радост? Нали знаеш, когато ти се доплаква, без сама да разбираш защо… — попита Марина.

Маргарита не разбираше на какъв език говорят в тази къща, но й харесваше.

— Може би… да се върне баща ми — отговори сериозно Маргарита в пристъп на доверие, без сама да знае откъде е дошло.

Фабрицио вдигна очи и се опита да я утеши с поглед. Близначките не разбраха. Марко мълчеше и се чудеше дали темата е достойна да бъде включена в списъка на загадките.

— Знаете ли, че днес ще ги водя на репетицията? — възкликна Марина, за да отърве Маргарита от този разговор, който започваше да става неудобен, ако се съдеше по зачервените й очи.

— Момичето току-що дойде и вече го развалихте… Извинявай, Маргарита… — каза бащата, докато навиваше спагети на вилицата си.

— Може ли и ние да дойдем? — попитаха близначките.

— Ако се държите добре и си напишете домашните — каза бащата.

Марина го погледна с лек укор, сякаш искаше да му каже: „Хубаво ме нареди.“

— Може Фабрицио да ви придружи и да наглежда близначките — каза бащата, гледайки сина си право в очите.

— Добре — съгласи се той, а погледът му уж случайно се насочи към Маргарита. Тя се изчерви.

Марина забеляза това и се усмихна.

— Ами сладоледът? — попитаха близначките в хор.

 

 

Следобедът на учителя се изпълни с призраци, които не можеше да прогони. Също като известната картина, в която Дон Кихот, седнал сред стаята, крещи и се бие с рицарските си видения, той се мъчеше да подготви утрешния урок и в същото време напразно отблъскваше думите великани: „любов“, „деца“, „бащинство“, „семейство“… Тогава застана прав на леглото с книга в ръка, рецитирайки на висок глас стихове, които би трябвало да внесат ред в хаоса. Звънецът провали и това усилие. Той тихо се приближи до вратата и надникна през шпионката.

— Знам, че си вътре! — прогърмя глас, сякаш способен да изкърти вратата.

Учителят се притисна до стената и закри лице със страниците на „Одисея“.

— Отвори, нося ти пощата. Трябва да се подпишеш за препоръчана пратка — каза гласът.

Знаеше, че е измама, но трябваше да се изправи срещу Сцила и Харибда, съчетани в едно чудовище. Вратата бавно се отвори.

— Момче, престани с тия детинщини. Ето ти пратката, подписах се вместо теб. Щом имаш пари за толкова книги, защо не заделиш малко и за наема? — попита строго, но добродушно госпожа Елвира Минерва, портиерката с хиляда очи и хиляда езици.

Учителят взе пакета и внимателно го остави на леглото. Погали го като малко кученце.

— Откога не си подреждал тук, младежо? — попита госпожата, слисана от купищата книги, захвърлени дрехи и мръсни чинии. Тя имаше боядисана в червено коса, проницателен поглед на сова и напукани ръце от перилните препарати, с които миеше стълбището всеки ден.

Учителят сви рамене.

— Трябва ти съпруга, момче. По-малко книги и повече любов. Това ти трябва — каза жената, слагайки майчински ръка на рамото му.

След това поредно завръщане към реалността учителят рухна на леглото и се хвана за главата. Бе оставил Стела в неведение, бе избягал, без да й каже нищо. И пак се криеше след есемеса. Тя чакаше и може би нямаше вечно да чака. Без нея беше загубен, но тя искаше деца. Нямаше ли средно положение? Животът бе по-мистериозен и от най-заплетения криминален роман, а той не си падаше по кримките.

Елвира се зае да подрежда.

— Знаеш сума ти неща, но каква полза, ако не си щастлив?

Вместо отговор учителят започна да й помага, за да разчисти тълпите призраци, върлуващи из квартирата и душата му.

* * *

Баба Тереза влезе в кухнята. Белите й ръце, осеяни с кафяви петънца и сини вени, излъчваха аромат на лавандулов сапун, нежен спомен за родните й слънчеви поля. Беше облечена с черната траурна рокля, която носеше само през онзи ден от седмицата, когато бе починал Пиетро, също както в петък ядеше само риба. През другите дни носеше светли и пъстри дрехи. Андреа рисуваше и нямаше търпение баба да почне да прави сладкиш, за да й се възхищава. В тази кухня нямаше призраци, а аромати и багри, вкусни продукти, замесвани от две старчески ръце, и листове, изпъстрени с детски рисунки.

— Ще ми помогнеш ли днес, пиленце?

Андреа грейна и очите му се изпълниха с ентусиазъм.

— Какво ще готвим, бабо?

Старицата мълчеше и го гледаше сериозно, много сериозно, сякаш се канеше да изрече истината, която би разкрила тайната на Сътворението.

— Ябълков пай — каза тя и вдигна крехките си ръце като диригент, готов да даде знак за първия такт на симфония.

— Как се прави? — попита Андреа.

— Когато си отворих пекарна тук, в Милано, това беше най-търсеният сладкиш. Избирах подходящите ябълки, не много твърди и леко презрели. Ябълковият пай има тайна, която малцина знаят.

— Каква?

— Някои неща не се казват на глас, пиленце. Просто се правят.

Андреа я гледаше мълчаливо, очаквайки някакво тайнствено посвещение, белязано от мъдростите, които баба повтаряше от време на време.

— Всеки сладкиш има своя тайна… Всичко е в тестото. Сбъркаш ли тестото, сладкишът не бухва, не става. Готови ли сме?

— Готови! — отвърна внукът.

— Ръцете! — каза сериозно баба.

Андреа изтича в банята и си насапуниса ръцете с лилавия бабин сапун. След малко представи за преглед две чисти и ароматни длани.

Баба Тереза започна да подрежда продуктите. Направи вулкан от брашно по средата на мраморната маса, а Андреа подпираше склоновете, за да не се срутят.

— Яйца.

Андреа връчи едно по едно яйцата на баба си, която с леко докосване на ножа ги чупеше и изсипваше върху вулкана от брашно, където жълтъкът се стичаше като лава към средата на кратера. Всичко беше готово. Настана тишина. Баба Тереза вдигна ръце над вулкана. Андреа стори същото, готов да участва в чудото.

Старческият глас отекна в тишината:

— Сега!

И тя със смях зарови ръце в планината от брашно, захар и яйца, последвана от Андреа, който започна да мачка силно и същевременно нежно, имитирайки опитните й движения.

— Който знае да меси, знае и да обича. — Тя стана сериозна и очите й се навлажниха от внезапно долетял спомен. Андреа не разбра, но й вярваше. — По-леко, по-леко, ето така…

Баба Тереза подхвана песен, за да диктува темпото на движенията.

— Какво пееш?

— Всеки сладкиш си има свое тесто и всяко тесто има своя музика — обясни тя. — За всеки сладкиш трябва да пееш подходящата песен, това е тайната на доброто тесто. Всеки сладкиш е направен от песен.

Баба пееше с дълбок глас, който съвсем не приличаше на обичайния й тих говор. Песента сякаш извираше от далечно място, като река, която достига устието, пълна с какво ли не и вече видяла и докоснала всичко, от небето до морето.

Андреа слушаше мълчаливо тия вълшебни думи, докато пръстите й потъваха в тестото, и изглеждаше, че светът е хаос, от който може да възникне единствено ред благодарение на нейните трудолюбиви ръце.

— Господ ред и покой сътвори на земята, а пък дяволът после обърка нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, нищо…

— Бабо, какви очи имаше дядо Пиетро? — попита Андреа, който не бе виждал дядо си и знаеше какъв ефект ще има въпросът.

Лицето на баба Тереза грейна.

— Беше левент… какъв левент! — въздъхна тя.

И започна да разказва, че имал големи очи, толкова черни, че зеницата не се различавала от ириса, и тънки черни мустаци. Било през войната и той я помолил да се омъжи за него по време на отпуск, когато си докарал заболяване на черния дроб, като изял петнайсет яйца наведнъж, само и само да го изпратят у дома и да може да й обяви намеренията си. Старицата говореше сериозно. Спомняше си всяка подробност — как с пожълтяло лице и разтърсван от спазми коленичил и рекъл: „Госпожице Тереза, като спечеля войната, ще се оженя за вас.“

Не спечелил войната, но се оженил за нея, което било по-важно.

— Беше много културен човек, учител. Четеше ми книги на глас и научи и мен да чета.

Очите й се навлажниха и Андреа се взираше смаяно в тайната на една любов, която не свършваше никога, дори и когато изглеждаше, че вече не съществува. Лицето на баба Тереза, унесена в прегръдката на спомените, го очароваше. Тя винаги разказваше тези истории така, сякаш й е за пръв път.

След като сложиха пая да се пече, Андреа я помоли да му разкаже една от онези приказки, които бе слушала в прохладната градина на старата жълта къща с изглед към морето и аромат на жасмин. Когато нямало телевизия и хората се отегчавали по-малко. Андреа обичаше страшната приказка за Колапеше — наполовина човек, наполовина риба, който се гмурнал в Месинския пролив и открил, че Сицилия се крепи на три колони. Но едната от тях била на път да се разруши и той останал да я крепи на морското дъно.

Андреа гледаше като омагьосан с широко разтворени очи и образите се запечатваха в сърцето му като водорасли върху скалите. Такива са приказките — те смекчават острите ръбове и ти позволяват да стъпваш по тях.

Приказките на баба му винаги завършваха с едно и също изречение: „И те заживели щастливо завинаги, а ние тук седим да си чешем езиците.“ Всъщност често казваше „да се облизваме“, защото приказките умеят да залъгват не само времето, но и глада.

— Такъв е моят остров…

— Какъв?

— Люлее се.

— Но нали има Колапеше!

— Дано да държи здраво…

— Кога ще отидем да видим Сицилия, бабо?

— Когато… — Тя никога не довършваше и отправяше надалече към миналото унесен поглед, забулен в тъга.

Докато баба разказваше, Андреа рисуваше, но за тия приказки никога не му стигаха цветовете.

— Бабо, ще ми купиш ли кутия с всичките цветове?

— Когато пораснеш.

— А кога ще порасна?

— Като стане, сам ще го разбереш — каза баба му сериозно, мислейки за деня, когато това се бе случило с нея.

* * *

Герои и хора се смесваха на театралната сцена, където актьорите от трупата претворяваха „Бурята“ на Шекспир. На края на подиума седяха Маргарита, Марта, двете близначки, подпрели брадички с ръце като кукли на витрина, и Фабрицио, чието внимание се разкъсваше между сцената и нещо друго, което го разсейваше. Близначките повтаряха шепнешком края на всяка реплика. Марта едва се сдържаше да не изтича на сцената. Тя също се занимаваше с театър и посещаваше курсове, организирани от една малка компания, наречена „Обичайните заподозрени“. Марина внимателно наблюдаваше движенията на героите и следеше техните диалози, за да й хрумнат нови идеи за костюмите.

В по-странен лабиринт

не е попадал смъртен! Туй е ребус,

необясним с естествени причини!

Оракул тука трябва да се викне

в помощ на разсъдъка.^[1]

Така говореше един мъж с прошарена коса, впил въпросителен поглед в небето. Облечен с джинси и черна тениска, той пристъпваше бос между въображаем бряг и мрачна пещера, съществуваща само във виденията му. Един младеж с права руса коса се опитваше да му вдъхне увереност:

Кралю,

не си мъчете мозъка напразно

над тези странности!

Маргарита следеше напрегнато думите им и неусетно се почувства изгубена като тях в най-коварния лабиринт на света, без да знае дали тези криволичещи коридори наистина ще я отведат някъде. Тя погледна децата на Марина. В това семейство всеки подкрепяше другия, защото всички бяха едно цяло. Никога не бе виждала толкова много свобода на едно място. На пръв поглед изглеждаше, че всеки се занимава с нещо различно и върви по самотни пътеки, но в действителност всички играеха една обща пиеса. И нямаше значение каква роля е получил всеки от тях — на шута, на краля, на войника или крадеца… Можеха да бъдат самите себе си. Важното беше „как“ изпълняват ролите си, за да успее спектакълът.

Фабрицио незабелязано се вглеждаше в профила на Маргарита. Беше обърнат с лице към актьорите, но така, че едно просто завъртане на очите му позволяваше да наблюдава движенията на момичето, без да помръдва. Тя имаше малки, леко изострени уши, закрити от черната коса, която се спускаше на хиляди вълни върху раменете. Устните й бяха с коралов цвят, също като ушитата от Марина рокля, а зелените очи я превръщаха в горско създание. Веждите бяха добре очертани, стремителни и елегантни, малкият нос даваше симетрия на лицето, чиято красота щеше да разцъфти с времето. Сянка на тъга я обвиваше цялата като прозрачен воал.

Нетърпелив съм

да чуя повестта ти. Тя ще грабне

слуха ни, знам.

При тия думи на мъжа с прошарената коса младежът разпери ръце с дланите нагоре и отговори:

Ще ви разкажа всичко

и обещавам ви за утре сутрин

море безбурно и попътен вятър,

с чиято помощ бързо ще застигнем

останалите кораби от флота.

В края на сцената двете близначки изръкопляскаха и актьорите се поклониха към тях.

— Мама пък е ушила страхотни костюми — каза Паола.

— Най-страхотните — допълни Елизабета.

Маргарита се засмя заедно с всички и когато се завъртя, срещна погледа на Фабрицио.

Сред всеобщия ентусиазъм никой не забеляза, че мракът на залата крие едно чернокосо момче с леденосини очи, които безстрастно наблюдаваха всеки жест.

 

 

След репетицията Марина изпрати Маргарита до вкъщи. Още в колата настроението на Маргарита започна да се разваля при мисълта какво я чака у дома — не беше отговорила на обажданията на майка си. Наближаваше време за вечеря. Навън светът притъмняваше и вечерта приканваше към покой, но Маргарита очакваше битка, за която нямаше ни най-малко желание. Когато майка й отвори вратата, цялата ярост на страха, провала и отчаянието я тласна да се нахвърли като зимна вихрушка върху дъщеря си.

— Къде беше?

— Никъде.

— Никъде ли? И с кого беше?

— С една приятелка.

— Коя?

— Марта.

— Защо не ми вдигаше телефона?

— Не можех.

— Какво означава „не можех“?

— Бях на театрална репетиция.

— На какво?

— Нищо лошо не съм направила.

— И не можа ли да ме предупредиш?

— Майката на Марта шие прекрасни костюми.

— Защо не ме предупреди?

— Не исках да развалиш всичко.

Елеонора потръпна и се свлече на стола, съкрушена от този отговор.

— Той защо си отиде? — попита Маргарита.

— Не знам.

— Не знаеш ли? Вече никой нищо не знае!

— Опитах да му се обадя… Нищо.

Маргарита видя по лицето на майка си белезите на отчаяние и безнадеждност. В този момент двете бяха по-близки от когато и да било. Искаше й се да я прегърне, да я целува и милва, но някаква сляпа, безжалостна сила не й позволяваше.

— Кажи ми истината.

— Вече не ме обича.

— А ти? Обичаш ли го още?

— Да.

— Тогава защо си отиде?

— Не ми е поискал разрешение…

— Не си го обичала достатъчно. Ако човек има съкровище, не го губи. Стиска го на всяка цена — това е въпрос на живот и смърт.

— Сега аз ли излязох виновна?

— Да, ти.

 

 

Елеонора отпусна глава върху ръцете си, кръстосани на масата, където чиниите напразно очакваха да бъдат напълнени за вечеря.

Андреа влезе в кухнята и завари майка си сгърчена около собствената си болка. Приближи се, прегърна я и зарови лице в косата й, някъде около ухото.

— Мамо, обичам те. Никога няма да те напусна. Ти си най-хубавата майка.

Елеонора повдигна лице и видя пред себе си детска рисунка. Къща и жена, висока колкото къщата. Вътре си играеха момче и момиче, а жената чакаше неподвижно на прага, изправена пред празно пространство, нарушавано само от няколко дървета и път, който чезнеше в пустотата отдясно.

Елеонора прегърна сина си и се опита да избърше сълзите си, защото не искаше той да ги вижда, но една от тях капна върху листа и обгърна с влажен ореол чакащата жена. Цветът на болката можеше да бъде само такъв. Сега рисунката беше съвършена.

Тя стисна здраво детето и си прости прегрешението, че търси сила от единствения мъж, който й беше останал.

 

 

Маргарита се отпусна във ваната. Надяваше се топлата вода не само да измие нечистотиите, които всекидневието натрупва по кожата, но и да я пречисти от коварната отрова, която се разливаше в нея, откакто чу металните думи на баща си. Тя потопи глава. Водата изглеждаше съставена не от водород и кислород, а от сложните чувства на този ден: срам, въодушевление, гняв, страх. Водата ги усилваше и Маргарита можеше да ги разгледа едно по едно. Тя видя зачервеното лице на учителката по математика, докато крещеше на чистачката, усмихнатото лице на Марта, докато четеше хороскопа, грейналите очи на близначките, загадъчните очи на Фабрицио и кръглите очилца на Марко, спагетите на Марина и фотоапарата на съпруга й, жестовете и гласовете на актьорите. Би искала да има семейство като това на Марта, което се появи точно когато нейното се разпадаше, сякаш законът за вселенското равновесие, според който нищо не изчезва и всичко се преобразява, намираше потвърждение и в живота на семействата. Бабиният глас прозвуча в главата й: Животът е нишка. Не, по-лошо, животът е кълбо безнадеждно заплетена прежда. Който намери края, е късметлия. После пред очите й изплува бледото вълшебно лице на онова момче със студени и магнетични очи, черна коса и плътно стиснати устни. Какво ли правеше сега и какво мислеше, какви книги четеше, какви момичета харесваше, как движеше ръце, как се смееше и как дъвчеше? Мъката отново я завладя, сякаш майчината й болка бе нейна, сякаш самата тя беше болката на майка си. Водата се плъзгаше по всеки един от тези образи, без да успее да измие душата от страданието, без дори да я достигне. Едно лице липсваше. Маргарита го потърси и го видя празно, безизразно, отсъстващо. Тя дръпна запушалката и й се прииска да изчезне в канала заедно с мръсната вода на своите чувства.

Застана пред огледалото и се вгледа в капките, които бавно пълзяха надолу по тялото й. Виждаше го такова, каквото беше. Откакто баща й я изостави, тя се чувстваше като одрана, можеше да види оголената плът. По-рано беше твърде близо до себе си, за да се види. Сега болката й даваше пространството, за да се гледа, да се търси, да съществува. Само любовта успява да стори същото.

Тя започна да повтаря ритмично:

— Аз, Маргарита, аз, Маргарита, аз… Маргарита.

С това заклинание се мъчеше да възстанови кожата на душата си, както мидите се опитват да затворят черупките си, докато жесток хищник разкъсва меката им плът.

Излезе от банята гола. Отиде в стаята на майка си, отвори вратата на гардероба и се сви вътре, а болката продължаваше да ръми над нея. Знаеше по-добре от Андреа, че в този ъгъл се спотайва едно чудовище, дебнещо нейната самота. А дали това чудовище, сътворено от мрака, не беше самата тя?

Хищникът я бе довел на едно непознато място — тъмна стая в самата нея, запълнена с призраци и кошмарни създания. Но сега, когато бе вътре, тя осъзна, че това е удобно място, скрито и почти недостижимо. През пукнатината можеше да вижда всички прекрасни неща, които съществуваха в нея, също като огнище, огряващо тази стая в зимната нощ.

Може би в този мрак щеше да намери повече обич, отколкото в студената и измамна светлина на света; все още можеше да се довери на живота, живота в себе си, и ако някой стигнеше до нея, навярно би могла да го нарече Любов. Тъй подобен на хищник в действията, и все пак тъй различен в резултата. Милосърден хищник.

Тя захапа дрехите на майка си и изкрещя в тях чувството си за вина, после изтощена заспа в дървения скут на гардероба.