Алесандро д'Авения
Перла в мидата (10)

9

Утринната светлина се лееше по алеи, улички и булеварди, които напразно се съпротивляваха. Няколко облака браздяха нервно чистата синева на небето. Дори училищната сграда блестеше. Наводнението бе причинило по-малко щети от очакваното и само след няколко дни сградата отново стана достъпна.

— Приятно ми е — отговори учителят, притеснен от този неочакван разговор.

— Извинявайте за безпокойството — добави Елеонора с обтегнато от тревога лице.

— Не се притеснявайте, госпожо, имам свободен час — каза той и зачака.

Елеонора изтълкува мълчанието му като искане да се представи.

— Аз съм майката на Маргарита Форти от девети „А“. Не знам дали се сещате. Маргарита прилича повече на баща си, отколкото на мен — обясни смутено Елеонора.

Учителят я огледа по-внимателно. Имаше светла кожа и зелени очи, но сега в тях не можеше да се разчете нищо, защото ги замъгляваше болка. Устните бяха тънки и изящни. Черната коса, макар и по-къса, беше буйна като на дъщеря й, с която си приличаха повече, отколкото тя предполагаше, особено по гласа, жестовете и очите.

— Маргарита. Да, да. Много добро момиче… — Учителят се усмихна любезно.

— Идвам да ви помоля за помощ — прошепна Елеонора с наведени очи.

— Слушам ви, госпожо — отвърна той със самоувереност, каквато всъщност изобщо не изпитваше. Имаше чувството, че е изтеглил оранжевото картонче в играта „Монополи“: Изненада.

— Маргарита преживява труден период у дома и мисля, че не се съсредоточава върху учебния материал. При вас децата имат най-много часове и бих искала да държите дъщеря ми под око. В момента е много уязвима. Трябва да бъде привлечена, насърчена, мотивирана. Баща й… — Елеонора помълча, после продължи: — Съпругът ми ни напусна. Маргарита не може да се справи с това положение. Може би образът на отговорен възрастен мъж като вас ще й помогне…

Тя вдигна очи към учителя, който стоеше като вкаменен от нейните думи. Образът на отговорен възрастен мъж като вас — той ли беше това?

— Не знам дали мога да обясня. Бих направила всичко за дъщеря си, макар да не знам какво точно…

Гласът на Елеонора изтъня, но тя успя да се овладее. Очите й обаче се навлажниха. Беше гримирана дискретно и облечена с простичка елегантност — бяла блуза и мек сив панталон.

Учителят се почувства притиснат от тази болка, изсипана върху него без предупреждение в началото на деня. Той, образ на отговорен възрастен мъж. Опита се да прояви разбиране, но ръцете му неволно се кръстосаха пред гърдите, създавайки отбранителна линия между него и жената.

— И аз забелязах нещо. Добре направихте, че дойдохте да ми кажете. Ще внимавам и ако мога да помогна някак на Маргарита… непременно ще го направя.

— Моля ви да не й казвате. Ако разбере, че съм разговаряла с вас, страшно ще ми се ядоса. Винаги иска да се справя сама…

— Не се притеснявайте, госпожо.

— Вие как бихте постъпили?

— В какъв смисъл? — попита учителят, изненадан от това прекомерно доверие. Какво знаеше той? Дори деца нямаше, а и да имаше, те щяха да са грижа на Стела. Но мисълта за нея засили раздразнението му.

— Нищо, нищо. Извинявайте. Моля ви само да я наблюдавате и ако забележите нещо, да ми съобщите… Ето, оставям ви номера си. — Тя му подаде визитна картичка и добави: — Дъщеря ми почти не се храни, не ми говори…

Учителят се усмихна нервно. Чувстваше се сам, без възможности и без думи. Чувстваше се като лорд Байрон, недосегаема икона на романтичния чар, възвишен поет и обаятелен мъж, който обаче, щом си отворел устата пред жена, почвал да заеква.

— Благодаря за доверието, госпожо. Както вече казах, ще й обърна внимание.

Елеонора докосна кръстосаните ръце на учителя, който се почувства притиснат от тази крехка и уморена жена. Не отвърна на топлия жест и се усмихна насила.

— Благодаря, благодаря… благодаря. Извинявайте, извинявайте… Приятен ден, господин учителю, приятен ден.

— И на вас, госпожо.

Той тръгна към учителската стая. Срещна начумерения учител по рисуване и го поздрави с усмивка, но онзи не отговори.

Учителят седна. Масата беше отрупана с книги, изоставени там кой знае откога; цените на някои бяха все още в лири. Между книгите се валяха подпечатани и забравени циркулярни писма. Животът е горе-долу същият, помисли си той. Без ред, без правила. Разбягва се на всички страни. И е адски лишен от естетично чувство. Би трябвало да го понаучим поне малко на ред, да знае да си стои вътре в платното или страницата, да използва правилните цветове и думи, да спре да си измисля без оглед на онези точни и сигурни правила, които гарантират красотата: единство на съчетанието, хармония на частите, изящество на цялото.

Така си мислеше образът на отговорен възрастен мъж.

 

 

Удари звънецът за междучасие. Звукът имаше различно значение за всекиго: русата нямаше търпение да провери грима и миглите си, Марта имаше хиляди неща за разказване, учителката по математика трябваше да изтича до тоалетната, Маргарита жадуваше да срещне онова тайнствено момче, макар и само за миг след дългите дни на принудителна раздяла, докато училището беше затворено… Ами ако той всъщност не я харесваше? Ами ако я заговореше, а тя почнеше да заеква, да преплита крака и по шията й плъзнеха онези ужасни червени петна?

Беше си избрала дрехи, с които се чувстваше по-красива: светлосиня блузка с тънки презрамки, подчертаваща зелените й очи, велурени ботуши и широка пола. Косата й се спускаше по голите рамене. Боеше се, че си е въобразила всичко, че е било бълнуване на нейното наранено въображение.

— Колко хубаво си се облякла! Донесох ти нещо — каза Марта с широка усмивка и извади от тетрадката си малък плик, върху който с яркорозов пастел и неравни букви бе изписано: за Маргарита. — От близначките… — добави тя.

Маргарита отвори плика и откри вътре гривничка, изплетена от разноцветни конци. Марта й помогна да я върже на китката си.

— Те казват, че след като веднъж я вържеш, не бива да я сваляш, иначе носи лош късмет. Трябва да се скъса сама и когато това стане, ще се сбъдне желанието, което си имала, когато си почнала да я носиш… — Докато обясняваше, Марта й показа китката си с цял наниз доста протрити шарени гривни. Погледна я съзаклятнически и добави: — По една за всяко желание.

— Благодаря, Марта, предай на близначките тази прегръдка.

И тя я прегърна пред група момчета, които определиха видяното като типично женско лигавене.

Двете приятелки напуснаха класната стая и поеха по оживените коридори. Маргарита търсеше онези две прозрачни очи, но веднага щом сметнеше, че ги е видяла, пожелаваше да е сбъркала, защото усещаше празнота в корема и губеше ума и дума. Не беше готова. Никога нямаше да бъде готова, дори и с тези дрехи. Не беше на висота. Искаше да говори с него, но може би не веднага; не искаше обаче и да изчаква, докато гривната на близначките падне сама. Желанията й се блъскаха едно срещу друго като в някаква абсурдна битка, при която двете враждуващи страни са от една и съща армия и падат покосени от приятелски огън.

И ето че наистина го видя. Беше се облегнал на стената с подгънат крак. Черната му коса бе заметната настрани и закриваше почти целия му профил на ангел на мрака. До него стоеше друго момче с дълга коса и протрити дънки. Маргарита позна русата и една нейна приятелка, застанали пред тях. Обзе я ужас: той правеше така с всички деветокласнички, а тя се беше заблудила. Момчето с дънките се смееше и говореше нещо на русата, която държеше ръцете си кръстосани пред корема. Момчето със стъклените очи се усмихваше. Русата изглеждаше страхотно, сякаш току-що бе слязла от модния подиум. Пред тази сцена Маргарита се почувства като малко момиченце, облечено от мама за празника, и беше готова да смъкне гривната на близначките. Понечи да каже на Марта: „Това е той“, но думите заседнаха в гърлото й. Тя наведе очи и продължи с приятелката си към края на коридора. Бедната заблудена душа! Ето какво правят вековете романтична любов, целувките на прекрасни принцове и закуските в „Тифани“. Действителността бе различна — тя беше едно смешно четиринайсетгодишно момиче, замаяно от филми, където стига само един поглед, за да обикнеш и да бъдеш обичана завинаги, докато смъртта ви раздели. Сигурно това момче се забавляваше да си опитва късмета е всички момичета. И що за приятели си избираше? Онзи до него имаше физиономия на последен глупак. Може би се смееха на нея и Марта — две извънземни, чакащи пристигането на следващия космически кораб, за да се върнат на своята планета. Вероятно не беше чак толкова изключителен, колкото обещаваха очите му, всъщност можеше да е като всички останали. Тези очи на сибирско куче не бяха нищо особено, както и това негово лице на прокълнат ангел. Не стигаше само да имаш черна коса и очи като Патинсън, за да бъдеш някой. В него наистина нямаше нищо особено. И се прехласваше по русата като всички останали.

Докато минаваха покрай тях, Маргарита изви глава, колкото да види русата — гъвкава като лъвица, недостижима, готова за фотосесия с тези тесни дрехи върху перфектното тяло. Наведе очи и подигравателните думи я догониха като камшик:

— Казва се Маргарита и винаги е с оная другата, смахната колкото нея. Няма начин да не са лесбийки.

Русата отметна глава и се разсмя, закривайки устата си с длан. В този момент Джулио, който я беше попитал за името й, се отлепи от стената, настигна Маргарита и застана пред нея.

— Ето те — каза той и я погледна с очи на дете.

Маргарита се взря в тях и потъна надолу още преди да е преценила дълбочината им. Всичките й страхове, съмнения и въпроси се изпариха.

— Маргарита, нали? — добави той.

— Здрасти. — Тя прехапа устна и сплете пръсти.

— Здрасти, аз съм Марта — намеси се нейната приятелка. — Коя зодия си? Обзалагам се, че си… Телец!

Джулио я изгледа с изненада.

— Значи е вярно…

— Кое? — попита Марта.

— Нищо, нищо. Да, Телец съм — усмихна се Джулио, влизайки в тон.

— Знаех си! — изписка възторжено Марта и смушка Маргарита с лакът.

Русата гледаше, неспособна да разбере какво става, но убедена, че присъства на сцена с комичен финал. Когато обаче Джулио си тръгна с двете, тя разбра, че финалът е трагичен. Другият младеж, който не бе престанал да я зяпа нито за миг, попита:

— Искаш ли да излезем заедно в събота?

Докато събираше парчетата от разбитата си душа, русата механично кимна.

 

 

Когато Маргарита се върна в клас, урокът бе започнал преди няколко минути. Учителят по литература стоеше между редовете с омачканата си „Одисея“, от която стърчаха всевъзможни листчета, включително квитанции и автобусни билети. Томчето изглеждаше два пъти по-дебело от новите издания. Той посочи отметките.

— Знаете ли за какво служат?

— За да си отбелязваме — каза Гея.

— Не.

— Тогава за какво?

— Това са ушите на книгите, за да ни чуят. И те са точно на тези страници, които ни слушат най-много. Искам вашите книги да са пълни със знаци и уши!

Марта се засмя развеселена. Русата не разбра смисъла на казаното.

Все още на прага на класната стая, Маргарита се усмихваше като човек, който току-що е слязъл от балон след разходка в облаците.

Обезоръжен от тази усмивка, която виждаше за пръв път, учителят я посрещна добродушно:

— Хайде, Маргарита, Итака те чака.

— Извинявайте, господине… — отговори тя, продължавайки да се усмихва, и стана излишно да казва нещо повече.

Марта я чакаше на чина и искаше да узнае с пълни подробности какво се е случило, след като Джулио я помоли да ги остави сами. Русата проследи Маргарита с поглед и очите й хвърляха мълнии. Завистта разяждаше сърцето й, а тя даваше свобода на този тъй странен порок — единственият, който не носеше никакво удоволствие.

Маргарита отвори „Одисея“ на страницата, която й посочи Марта.

— Моята майка разказва сега, че съм син Одисеев. Сам аз не зная. И кой ли със сигурност знае рода си? — прочете учителят с тих глас, принуждавайки ги по този начин да слушат внимателно. — Чии са тези думи, които четохме в парка?

— Казва ги Телемах на Атина, която го пита дали наистина е син на великия Одисей — отговори уверено Маргарита.

— Браво, Маргарита! — похвали я учителят, като си припомни думите на майката и се изненада от грейналото лице на момичето.

— Благодаря, господине!

Маргарита се усмихна доволно. Сега се чувстваше толкова уверена в себе си.

Учителят се усмихна и продължи:

— Телемах отговаря с това загадъчно изречение: никой не знае своя род, своя произход, своето зачатие. Няма спомени за баща си, заминал на Троянската воина, когато той още е бил пеленаче. Разказвали са му, че се е опитал да избегне войната, като се престорил на луд: разоравал пясъка и засявал сол. Но бил разобличен от един войник, комуто хрумнало да постави на пътя му малкия Телемах. Одисей отклонил ралото. Дори безумец не би убил сина си, камо ли мъдър мъж като Одисей. Сега обаче, след дългите години отсъствие, Телемах се съмнява в баща си. Не знае дали може да вярва в него, не знае дали наистина му е баща… — Той помълча, уверен, че децата навлизат в личната драма на Телемах, момчето, което се съмнява в своя баща като всеки уважаващ себе си юноша. След това продължи: — Телемах се съмнява. Един баща, който не се завръща с години, не може да бъде истинският му баща, той не знае дали наистина произхожда от него. Изпитва недоверие. Как може един баща да забрави сина си?

Маргарита остави книгата да се затвори и душата й последва думите на учителя, който не говореше за „Одисея“, а за нейната собствена история. Не за Одисей, а за баща й, не за Телемах, а за нея.

— Атина забелязва страха в очите на Телемах и го събужда. Без доверие в онзи, който го е създал, без баща това момче никога няма да стане мъж, никога няма да открие себе си. Тогава богинята казва, подчертайте стиховете: Бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал. /Все ще дочуеш за него от смъртен, или от мълвата — /тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом. Атина разбужда у Телемах неудържим копнеж по баща му. Докато бащата трябва да се завърне в Итака, Телемах трябва да го върне преди всичко в сърцето си. Атина събужда у него спящия спомен. Носталгията.

Той отиде до черната дъска и написа една странна дума.

— За гърците истината е aletheia, тоест онова, което не трябва да бъде скрито, или онова, което не трябва да се забравя, което остава непоклатимо във всепоглъщащия поток на времето. Затова мъртвите пият вода от Лета, реката на забравата, преди да влязат в задгробния живот, за да не съжаляват за всичко, което са имали и загубили. Така Телемах бива обзет от желанието да види онзи, за когото казват, че е негов баща. Дремещата носталгия в кръвта му се събужда благодарение на богинята, която му напомня истината — онова, което не може и не трябва да се укрива или забравя, ако не искаш да укриеш или забравиш самия себе си.

Маргарита настръхна.

— Атина приканва Телемах да търси баща си, а ако баща му е умрял, да заеме неговото място. Телемах не вярва на ушите си: той самият да стане баща… Трябва да знае какъв е бил баща му, за да стане като него.

Маргарита се взираше в устата на учителя, хипнотизирана от думата „баща“, която всеки път я разтърсваше.

— И тогава Атина изрича думите, които толкова харесвам: На тебе, възраст момчешка надрасъл, / детински игри не приличат. Подчертайте и тези стихове.

— Ще ни карате ли да ги учим наизуст? — попита русата.

— Не. Ако искате думата, вдигайте ръка, моля. И тъй, Атина казва това на Телемах, за да го накара да тръгне на пътешествие, да напусне Итака, за да намери баща си или поне някаква вест за него. Тя вдъхва в сърцето му смелост, която му липсва. И как? Просто със спомена за бащата. Бащата е смелостта на сина.

Маргарита усети, че се просълзява.

— Така завършва Първа песен на „Одисея“, с безсъницата на Телемах. Той влиза в стаята си и цяла нощ не спи, обмисляйки пътешествието, за което го е вдъхновила Атина.

— Да подчертаем ли? — попита Алдо.

— Казах вече, който иска думата, да вдига ръка! Телемах цяла нощ лежи буден, унесен в мечти за баща си.

Той помълча и огледа класа.

— Кога за последен път, момичета и момчета, загубихте сън в размисли за предстоящото пътуване през живота? Кога? — И без да чака отговор, гледайки право в жадните очи на своите ученици, той страстно добави: — Лошо! Трябва да не ви хваща сън от мечти за бъдещето. Не можем да спим, защото животът едновременно ни плаши и вълнува, искаме да го нападнем и да изтръгнем обещаното, но се страхуваме. Страхуваме се, че ще ни повали, че надеждите ни ще бъдат излъгани, че всичко е било само плод на въображението. Трябва да губите съня си в мисли за бъдещето. Не се страхувайте. Това е знак, че сте живи, че животът навлиза във вас.

Може би казваше тези думи по-скоро на себе си, отколкото на децата, но както се знае, всеки говори за онова, което му липсва. Забеляза лицето на Маргарита — беше потресено от неговите думи и това му даде нова енергия; може би така помагаше на момичето да се справи с подобна болка.

— И тъй, Телемах е готов да тръгне на път. Без да казва нищо на майка си, той решава да подготви кораб с помощта на най-доверените си хора, верни стари приятели на баща му. Но веднага се намират хора да го обезсърчат, обичайните малодушници, които пречат на нашите мечти.

Гея вдигна ръка.

— Кои са малодушници?

— Страхливците, негодниците, невежите, скъперниците, мързеливците, лентяите… — И той продължи с още десет определения, за да впечатли тези момчета и момичета с броя на думите, създадени, за да опишат хилядите вариации и нюанси на тази доста обширна човешка категория.

— Един от тях, всъщност самата Атина под измамен облик, го провокира, като му казва: Но ако ти не си рожба на него и на Пенелопа, / аз се страхувам, че няма да свършиш каквото замисляш. / Рядко се случва чада на бащата досущ да приличат — / по-лоши има мнозина, а по-добри само малцина. Подчертайте! Атина засяга гордостта на Телемах и го призовава да хване живота в ръцете си, за да докаже чий син е, като надмине баща си. Дава му за пример закона на поколенията, при който наследникът е по-добър от предшественика, преодолявайки неговите ограничения и недостатъци. Иначе децата се примиряват да бъдат бледи сенки на своите родители и да възпроизвеждат техните мечти и стремежи, отказвайки се от своето лично и неповторимо величие!

Гърбовете на учениците се напрегнаха.

— Смелостта на Телемах нараства. Обзема го носталгия по баща му и от носталгия по миналото, което не е имал, чувството се превръща в копнеж по бъдещето. Няма нищо по-мощно от копнежа по бъдещето: това е свобода, която постига самата себе си и иска да даде начало на нещо ново, уникално и неповторимо. Телемах вече не иска да остане пленник на един остров, раздиран от претенденти за трона. Затова потегля с помощта на бавачката и своя приятел, мъдрия стар съветник Ментор. Далече от сигурността на родния дом, от топлите завивки, от трапезата, далече от познатите пристанища и сигурните ветрове, далече от изследваните пътища. Той открива, че спасението е в открито море, в бурите, в разпънатите платна срещу силата на ветровете, които искат да го върнат обратно на острова. Но спасението е именно в опасността, в неговия враг. Затова рано сутринта, преди слънцето да изгрее, в компанията на звездите, той се впуска в полета си към морето. И отплава! Потегля! Потегля! В открито море! — Учителят подчерта последните думи, сякаш ги виждаше и им даваше форма с ръцете си.

Марта се усмихваше, без да го осъзнава. Маргарита плачеше, без да го осъзнава.

Учителят ги погледна и видя двете възможни реакции пред лицето на красотата: радост и болка. За едни тя е близка, за други — далечен копнеж. Той се усмихна на двете и рухна изтощен на стола, съзнавайки, че е засял жаждата за величие, че е спестил на тези сърца и глави много баналности. Беше пресметнал времето и се надяваше в този момент да удари звънецът, за да излезе с ореола на епически герой, като воин, целунат от слънцето в своята бляскава броня от думи, като великолепен защитник на тайните на живота.

Маргарита се чувстваше извисена от хора и думи, които променят света, и също като Телемах беше готова да започне пътуването си, да намери кораб, да събере цялата смелост, която й липсваше, и да се изправи пред голямото приключение, за да върне баща си. Вече не можеше да се държи като дете, трябваше тя да потърси баща си, за да се превърне в него и да основе отново Итака. До такава степен се бе вдъхновила от разказа, че престана да мисли за Джулио. Когато си даде сметка, изпита лека вина, но тъй като не знаеше кое бъдеще да избере, тя позволи на всички възможности да нахлуят в нея и всичко й се стори съвсем ново. Сякаш стъпваше с двата крака в един живот, от който никога не би искала да се върне назад.

Звънецът не удари, но в замяна една ръка се надигна несигурно. Учителят се вгледа в Алдо и се приготви да задоволи жаждата за тайни, която бе събудил у него. Той кимна и притвори очи като първосвещеник, предоставящ на своя помощник възможността да вземе участие в ритуала:

— Кажи, Алдо.

— Може ли да отида до тоалетната?

 

 

Учебният ден приключи и учителят яхна велосипеда, обзет от свирепа гордост, че ако не се броят нечии дребни физиологични проблеми, е преобразил тези анонимни четиринайсетгодишни хлапета в целеустремени пътешественици… И тогава, също като божествения пратеник Хермес, реши да отлети към един бряг, който познаваше добре и вече не се боеше да стъпи на него.

Тананикайки си „Мечтай, момче, мечтай“, той пореше града с носа на своя велосипед, коли и тротоари изчезваха зад него като изрисувани картонени декори на някакво завършило представление. Трябваше да й разкаже за своя урок, за Атина, за Маргарита… И искаше една прегръдка, една ласка, една целувка. Вече си представяше нейната страст и подхранваше душата си с най-изтънченото удоволствие — очакването.

Намери я в книжарницата, разказа й всичко, покани я на вечеря в любимото им заведение, където имаше книги, а тихата музика даваше смисъл дори на прекъсванията в разговора.

Стела слушаше с усмивка, сякаш не се беше случило нищо и всичко започваше отначало. После той се приближи да я целуне и тя се отдръпна.

— Учителю, любовта не е специална вечеря в ресторант, а едно проклето ежедневие, в което има и изненади благодарение на факта, че сме двама. Ти обаче не осъзнаваш това. Не знаеш какво е да обичаш. Извисяваш се с твоите книги, обичаш тях, а не хората. Обичаш думите, а не живота, защото в него има сенки и той причинява болка. Говориш, говориш, но не слушаш. Взимаш, взимаш, но нищо не даваш.

Точно тогава в „Пътуващ Парнас“ влезе клиент. Стела млъкна и направи усилие да се усмихне. Учителят се втренчи в една книга, без дори да прочете заглавието. Тези думи го бяха приковали към истината, когато я чуваш цялата, но нямаш сили да я приемеш. Той не струваше нищо и Стела му го бе казала недвусмислено. Никога нямаше да може да изгради нещо хубаво и щеше да стане вкиснат учител като най-злобната стара даскалица. И това ми било образ на отговорен възрастен мъж.

— Търся книга с рецепти за подарък на жена ми — каза клиентът, който имаше буйни прошарени мустаци.

— Какво обича да готви? — попита Стела с лъчезарна усмивка, сякаш нищо не се беше случило или то вече не я интересуваше.

Нямаше книга, която да не се опита да пригоди към лицата на клиентите, към техните истории, към изискванията им. Това бе смисълът на „Пътуващ Парнас“.

— Най-вече сладкиши.

— Откъде е жена ви?

— От Сицилия.

— Тогава имам каквото й трябва.

Тя се отдалечи да потърси книгата.

Чакащият клиент погледна учителя и се усмихна.

— Знаете ли, имаме годишнина от сватбата… Тайната на щастливия брак се крие в две стаи: в спалнята… и в кухнята! — разсмя се той, доволен от своята домашна философия на обичта.

— Мислех, че е в библиотеката… — каза учителят, раздразнен от това нежелано доверие. Той знаеше само да взима, не и да дава. Знаеше да мечтае, но не и да обича.

Стела се върна с книгата и я подаде на мустакатия господин. „Пътеводител към удоволствията на Сицилия“ — смес от традиции, истории и рецепти.

Той започна да я прелиства, мърморейки одобрително:

— О! Плодови тарталети! Вече няма да има оправдания да не ми ги приготви… Отлична идея! Можели да ми я опаковате в красива хартия?

Стела мина зад щанда да опакова книгата. Учителят прелистваше друга, без да прочете нито ред. Чудеше се как може човек да харчи пари за книга, в която се разказва за ядене.

— Довиждане.

— Довиждане! Пожелавам ви всичко хубаво, на вас и съпругата ви! Колко години правите?

— Трийсет!

— Поздравления!

— Те са за жена ми… че ме търпи толкова време! Благодаря, най-добри пожелания и на вас!

Човекът излезе доволен.

Стела се обърна към учителя, като че изобщо не бяха прекъсвали разговора.

— Как така този път не избяга? Излишно е да се криеш, вече разбрах, че с теб не мога да създам семейство. Заблуждавах се. Ти си като онези книги, които всички четат, защото така трябва — „не може да не си я чел!“, — но който е стигнал до края, не смее да каже „тази книга не ми даде нищо“, за да не се изложи. Аз обаче го казвам! Ти не ми даваш нищо!

— Но на мен ми е хубаво с теб, Стела.

— Грешиш, хубаво ти е, докато си играем на влюбени. А когато ти поискам нещо, побягваш. Ако поискам да промениш живота си с мен, ти се правиш, че не разбираш. Но аз искам да продължа напред! Знам, че с теб е възможно, ако не позволяваш на страховете си да те парализират.

Тя го погледна право в очите и ги видя как се трошат като тънък лед във фонтан през зимата. Знаеше, че така трябва, макар сърцето й да се късаше от тази жестокост.

— Но аз те обичам — каза той, вкопчвайки се в тези вълшебни думи, които обаче не породиха очакваната магия.

— Не е вярно. Ти си съществително, учителю, а любовта е нещо съвсем различно — глагол, действие. Не да гледаш филм за далечни страни, а да отидеш наистина там с още някого: куфари, времеви зони, чакане, всичко, умножено по две. Хавлиени кърпи, четки за зъби, легла, умножени по две. Кафе, сълзи, усмивки, умножени по две. Всичко се удвоява. А трудностите, посрещнати заедно, рамо до рамо, ръка за ръка, стават двойно по-малко.

— Но аз не съм готов.

— Никой не е готов. Трябва да скочиш. Говориш като дете, което не иска да се научи да плува. Знаеш ли как патетата се учат да плуват? Знаеш ли? Майка им ги хвърля във водата и… плуват!

Стела обичаше документалните филми за животни не по-малко от книгите.

— Свободата, Стела…

— Свободата? Дръж си я твоята свобода и когато се почувстваш самотен с нея, не идвай да ме търсиш. Умееш да мечтаеш като тийнейджър, но пак като тийнейджър вярваш, че свободата е да правиш каквото си искаш и че мечтите ти ще се сбъднат точно както ги виждаш! А реалността къде я оставяш? Да мечтаеш в реалността — това прави мечтите по-големи, истински, осезаеми! Да станеш възрастен означава да намериш търпение, за да дадеш път на мечтите си, а не да се отказваш от тях!

Тя зачака реакция, след като бе извадила на показ онази част от себе си, която учителят виждаше за пръв път. Но той мълчеше. Тези думи не му вдъхнаха нито сила, нито поне малко гордост, а само раздухаха страха му от бъдещето. Каква ли щеше да стане?

— Не мога да те позная, Стела… Не знам какво да ти кажа.

— Не знаеш какво да ми кажеш? Аз вече дни наред съм отчаяна от мълчанието ти. Опитвам всичко, но ти си мълчиш…

Учителят продължаваше да я гледа безмълвно. Каква бе станала?

— Върви си. Махай се. Омръзна ми да страдам заради теб.

Той наведе глава и излезе, без да каже нито дума. Тръгна пеш, оставяйки колелото си пред книжарницата. Душата му приличаше на тази изоставена таратайка с ръждясало сърце, разбит фар и непрекъснато падаща верига.

* * *

Пъзелът лежеше на бюрото й. Тя не помнеше откога. Толкова беше свикнала с него, че вече не го виждаше, но този път той събуди спомена за летните вечери, когато го подреждаше заедно с мама, татко и Андреа. Лодка с огромно бяло платно, увиснала между небето и морето. Баща й обясни, че тайната е да започнеш от онова, което най-лесно разпознаваш по цвят и форма, в случая платноходката, и след това постепенно да разширяваш изграждането на образа в последователни концентрични кръгове. Но в същото време трябва да се грижиш за рамката, за да можеш стабилно да свържеш малките групички изображения.

После залепиха пъзела със специално лепило и сега той лежеше на бюрото като кожа, като талисман, който обединява всичко — като платното на Пенелопа.

Тя видя първото парче, от което бе избрала да започне. Погали го с върха на показалеца си, после подхвана ръба му с нокът и го отлепи. Такава си беше. Платното започваше да се разпада. Четири парчета останаха оголени от едната страна, където беше премахнато първото. Всяко парченце беше човек. Централните парченца бяха хората, свързани най-здраво с нея, а към краищата ставаха не тъй близки, но не по-малко важни. Тя реши да измъкне три важни парченца. Марта. Учителя… да, и него. Джулио.

Сега те бяха части от пъзела на живота й. А празнините, оставащи в картината, всъщност бяха онова, което превръщаше живота й в смислена схема, където всеки е свързан с другия като частица от цялото.

Четирите парченца около нейното в центъра на картината бяха баба, Андреа, баща й и майка й. Извади ги и написа на гърба на всяко по едно име.

На своето написа „Аз“. Подържа за момент парченцето на баща си, долепено до нейното, после откъсна издатината, която я свързваше с него. Баща й бе отнесъл част от нея. Душата й беше осакатена. Откъм нейната страна остана рана от разкъсан картон, която никога нямаше да бъде напълно загладена.

Нещата са несъвършени, развалят се, чупят се. Изоставянето ги прави безполезни и може би само любовта ги поправя. Любовта с нейните сглобки, с нейното даване и получаване внася смисъл в пъзела на живота. В цялостната картина вече не се различава кой получава и кой дава. Но сега тази архитектура беше застрашена, хищникът започваше да поглъща парчета и ако някой не му попречеше, малко по малко щеше да я опустоши напълно.

Тя разгърна „Одисея“ върху бюрото и маркира в жълто последните думи на Първа песен, като ги заобиколи със стрелки и удивителни знаци: цяла нощ там Телемах на леглото под овнешко руно /мислеше само за пътя, по който го тласка Атина. А в празното пространство отстрани и отдолу написа:

Чувствам се като падналия самолет. Унищожена.

Чувствам се като пустинята, която е монотонна. Досадна.

Чувствам се като пилота, който е сам. Отчаяна.

Чувствам се като слона, изяден от змията. Погълната.

Чувствам се като детето, което възрастните не взимат на сериозно. Неразбрана.

Чувствам се като овцата, нарисувана в кошара. Затворена.

Чувствам се като далечната планета. Мъничка.

Чувствам се като залеза, който е станал навик. Безполезна.

Чувствам се като баобаба, който е станал заплаха. Нежелана.

Чувствам се като вулкана, който ще изригне. Нетърпелива.

Чувствам се като краля, който очаква прекалено много. Разочарована.

Чувствам се като суетния човек, който иска всички да му се възхищават. Неудовлетворена.

Чувствам се като пияницата, който пие, за да забрави. Зависима.

Чувствам се като фенерджията, потиснат от работата си. Смачкана.

Чувствам се като географа, който иска да разбере всичко. Невежа.

Но аз съм и цветето, което обича Малкият принц. Аз съм и Малкият принц, който иска да опитоми лисицата. Аз съм лисицата, която успява да се довери на някого, независимо от цената.

И трябва да ме приемат цялата — такава каквато съм и каквато не съм.

Но ужасно се боя от ухапването на змията.

ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ — написа го слято като име на литературен герой — не е възраст. Не е нищо. Няма я увереността, озаряваща очите на Джулио. Няма ги бръчките по лицето на баба. Няма ги работните съвещания на татко. Няма ги мамините женски дрехи. Няма я магическата вяра на Андреа. Няма хармония, няма изящество. ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ е да искаш всичко и нищо едновременно. Да имаш позорни тайни и въпроси без отговор. Да се мразиш за това, че мразиш всички. Да страдаш от всички страхове и да ги криеш, макар че искаш да ги изкажеш хиляди пъти. Да имаш сто хиляди маски и никога да не променяш лицето под тях. Да изпитваш вина за милион неща и да ти се налага да избираш на кого да се подпреш, за да не носиш всичко сама. Да искаш да обичаш и да не знаеш как. Да искаш да бъдеш обичана и да не знаеш как. Да искаш да си сама и да не знаеш как. Да искаш женско тяло и да го нямаш, а ако стане женско, да не го искаш. ЧЕТИРИНАЙСЕТГОДИНИ е да бъдеш крехка и да не знаеш как да промениш това. Има неща, които никой не обяснява. Има неща, които никой не знае.

Тя взе трите парченца от пъзела, всяко с име на гръбчето — Марта, Джулио, Учителя — и ги пъхна в джоба на чантата, където бе прибрала и четката за зъби на баща си. Талисмани, амулети, незаменими инструменти за пътуването, което планираше.

 

 

Елеонора заспа с мисли за съпруга си. Андреа заспа с мисли за майка си. Маргарита заспа с мисли за Джулио. Учителят заспа с мисли за Стела. Джулио заспа с мисли за Маргарита. Тереза заспа с мисли за Пиетро. Марта не можеше да заспи, защото близначките я ядосваха, това бе техният начин да мислят за нея. Преди да заспят и да се преобразят в сънища, мислите се поддават на онази вселенска магнетична сила, която поетите наричат любов и която безшумно привлича всички към себе си.

И нощта тихо се спусна над всички тези човешки съдби като невидимо лепило, което ги свързва заедно. Разпръснатите по целия свят парченца от пъзела изграждаха една обща голяма картина, сътворявана бавно, но сигурно от незнайна ръка, която запълва всичко с красота — невидима, защото все още е недовършена. Или наранена.