Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cose che nessuno sa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle

Издание:

Алесандро д’Авения. Перла в мидата

Италианска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2012

Технически редактор: Людмил Томов

Худ. Оформление: Николай Пекарев

ISBN: 978-954-769-304-3

История

  1. — Добавяне

2

5000.

1000.

5.

Той изписа числата, без да изрече дума, после седна зад катедрата и огледа учениците един по един, сякаш мълчанието можеше да разкрие истинските им лица.

Разгърна дневника и зачете имената с подчертана тържественост.

След всяко име изчакваше и поглеждаше кой по-плахо или по-дръзко — в зависимост от това коя маска му се струва по-безопасна — вдига ръка или промърморва някакво що-годе убедително потвърждение за присъствието си. Гледаше ги в очите, без да си дава сметка, че така само засилва и бездруго неудържимия им страх. Не искаше това да е обичайната проверка в учебен час, който скоро щеше да свърши и да потъне в забрава. Между тия стени се чувстваше непобедим, можеше да изпълни пространството с образи, излезли от страниците, и да ги увлече в диалог с тези деца, които за него също бяха по-скоро образи, отколкото истински личности. Сравняваше ги с познати персонажи от книгите: момчето с детско лице приличаше на Оливър Туист, момичето с червените бузи сякаш бе излязло от „Алиса в Страната на чудесата“, а другото с наведената глава и плахия поглед, му напомняше Навзикая.

След края на страховитото песнопение от имена и погледи той каза:

— Отсега нататък, когато правя проверка, всеки от вас ще отговаря „Adsum!“. А ако някой отсъства, другите ще казват „Abest!“

— Защо на английски? — попита едно наперено момче с буйна руса коса.

— Това е латински! О, глупави създания, що за невежество би оскърбило вас — отвърна учителят с цитат от Данте.

Момчето се изчерви от срам.

Никой не смееше да гъкне, но всички се питаха от коя ли планета е избягал този учител. Другите идваха от Марс, но този трябваше да е от някое още по-далечно и затънтено място…

— При проверката се отговаря на латински! „Отговарям“ на латински е respondeo, оттам идва съвременната дума „кореспонденция“. Когато кажа името ви, от вас се очаква да отговорите с „Тук съм“ на латински.

Едно мършаво хлапе с личице като муцунка на обидено коте вдигна ръка.

— Как се казваш?

— Алдо Чеки.

Loquere.

— Не е Лука, а Алдо — пошушна някой.

— Казах „говори“ на латински, в повелително наклонение.

— Адски шибан е тоз латински. И какви са тия числа? Да не сме в час по математика?

Учителят се вгледа в тавана и изпрати натам тежка въздишка.

— Нека си изясним някои неща. От днес нататък думата „шибам“ и нейните производни са забранени в тази стая. Тук се използват италиански прилагателни и се търсят най-подходящите за нюанса, който искате да придадете на някоя дума: хубав, интересен, интригуващ, очарователен, забележителен, приятен, забавен, изящен, елегантен, хармоничен, уравновесен, вдъхновяващ, вълнуващ, привлекателен, страстен, любопитен, благороден, достоен, знаменит, ценен, удивителен… И тъй нататък! И още нещо: показателното местоимение е този, а не тоз. Този латински. Алдо, бях ли достатъчно ясен?

— Исках само да попитам какви са тия числа на черната дъска…

Учителят пристъпи към дъската и до числото 5000 добави „часа“. После до 1000 — „дни“. Накрая до 5 — „години“.

— Толкова време ще трае вашата любовна история.

Разсмяха се всички, освен Маргарита.

— Това, което започва от днешния час, е една петгодишна история, съставена от тези числа. Всяка учебна година има двеста дни и хиляда часа. Представяте ли си? Пет хиляди часа, хиляда дни, пет години. Толкова време ще прекарате в гимназията, ако не броим онези, които може толкова да харесат някой клас, че да решат да го повторят… Цялото това време трябва да послужи за нещо. Иначе единствената цел ще се сведе до отбиване на номера. Вече не сте на възраст да правите и най-простите неща само защото така ви казват родителите. До днес те са решавали всичко. Дошъл е моментът сами да вземате решения. Ето за това служат петте години гимназия. Който знае повече, той мрази време да прахосва! — Огледа ги, за да види дали някой е разпознал цитата от Данте, но лицата им бяха безизразни. Продължи: — Вълшебно време, когато можете да се посветите на неща, които едва ли ще повторите през целия си живот. Време да откриете кои сте и каква история сте дошли да разкажете на този свят. Не понасям да гледам младежи, които завършват училище и не знаят дали да се хванат на работа, или да влязат в университет и какво точно да учат там. Това означава, че са хвърлили на вятъра тези пет хиляди часа, тези хиляда дни. Единственият начин да открием своята история е като опознаем историята на други хора — реални и въображаеми. И ще направим това чрез литературата. Само който чете и слуша чужди истории, открива своята. Днес започваме пътешествие с тези координати из това необятно море. Аз ще бъда с вас само тази година, освен ако не ме назначат и за следващата. Така или иначе, ще се трудим усърдно като на кораб, където всеки изпълнява задълженията си. Ето защо всеки път ще правя проверка. За да знам дали приемате предизвикателството, дали все още плавате с мен.

Той млъкна и закрачи между чиновете, оглеждайки учениците си един по един.

Върна се на катедрата, хвана дневника и каза:

— Пет хиляди часа, хиляда дни, пет години, за да откриете своята история във възрастта, предназначена за това. Съгласни ли сте?

В стаята се възцари тишина. Никой не смееше да попита дали това е шега или игра. Смесицата от строгост и очарование пораждаше колебание у децата, все още неспособни да придават форма на своя живот.

Учителят пристъпи към дъската и написа:

Inde quippe animus pascitur, unde laetatur.

— Удивително! — обади се Алдо. Личеше, че е умно и схватливо момче.

Целият клас прихна. Учителят не обърна внимание.

— Знаете ли какво означава?

Едно луничаво момиченце тръсна енергично глава, изразявайки всеобщото недоумение. Този учител беше странен, но поне интересен.

Нищо не подхранва ума така, както онова, което му доставя удоволствие. Това ще е нашият девиз.

— Какво означава? — плахо попита момиченцето.

— Току-що го казах — отвърна учителят с лека досада.

— Не, не на латински, а на италиански — поясни детето и се изчерви до уши.

— Означава, че тук ще учим само онова, което радва ума и сърцето ни. Единственият начин да учиш е чрез радостта. Така е и с книгите. Кои ви увличат най-силно? Сигурно тези, от които сте научили най-много и които помните най-добре. — Той се обърна към луничавото момиче. — Ето ти например. Себастиани, нали? Коя книга ти е любима?

Луничките припламнаха и по шията й.

— „Хари Потър“.

Учителят отново вдигна очи към тавана и детето едва не се разплака.

— И какво те впечатли най-силно? — попита той.

— Харесва ми…

— Кое?

— Не знам… Историята… Героите…

— Ето, видяхте ли! Историята, героите. Браво, Себастиани!

Момичето се усмихна с облекчение.

— А ти, Алдо?

— Биографията на Гатузо.

— Кой е той?

— Футболист.

— И какво ти хареса най-много? — попита учителят, стараейки се да прикрие колко е разочарован. Неволно прехвърляше тебешира от ръка в ръка и по пръстите му полепваше бял прах.

— Той е герой, никога не се предава.

— Герой. Интересно… — отбеляза учителят и вдигна длан към лицето си, но си личеше, че не е искрен. По бузата му остана бяла следа, а той дори не забеляза. — И ние ще учим за герои, които никога не се предават.

— От кой отбор? — попита Алдо.

Вместо отговор учителят го изпепели с поглед.

— А ти? — обърна се той към Маргарита, която бе намерила убежище на последния чин, скрита зад завесата на черната си коса.

Тя се престори, че не разбира.

— Да, питам теб… как ти е името?

Маргарита усети, че тънката нишка под краката й се разклаща застрашително.

— Маргарита — отговори тя. Виждаше го само на части; едното й око се криеше зад косата, другото бе замъглено от притеснение.

— В името се крие съдбата ни — изрече сериозно учителят. — Алдо означава „стар“, тоест „мъдър и опитен“, или поне така би трябвало да бъде. — Той насочи поглед към Алдо, после към целия клас. В очите на учениците бе пламнало любопитство каква ли съдба се спотайва в имената им. — Маргарита е красиво име. Произхожда от латинския и означава…

— Перла — прекъсна го хладно Маргарита.

— Браво. Думата има древен индоевропейски корен със значение „чистя“, а оттам и „украсявам“…

— А какво общо има това с цветето маргаритка? — попита едно момиче със съвсем къса рижава коса.

— Изящно и простичко цвете, с което украсявали къщите. Но първоначално названието се отнасяло само до перлата, родена между черупките на мидата.

— Ега ти! — възкликна тя, но веднага вдигна ръка пред устата си и промърмори виновно: — Извинявайте, без да искам.

Учителят се усмихна. Децата го гледаха с разширени зеници. Зениците се разтварят, когато очите са жадни, също като устата. Искат да утолят жаждата си, искат да видят. Тези деца бяха жадни. Очите им бяха жадни.

— Древните смятали, че перлата се ражда от капка роса, паднала от небето в разтворената мида по време на размножителния период.

Алдо се усмихна. Елиза почервеня.

— Капката небесна роса оставала затворена в ковчежето на мидата като в майчина утроба и от нея се раждала перла с цвета на небето, който бил запечатан в нея, докато падала. Древните имали разкази за всичко — черните перли се раждали от бурите и били по-редки от белите, родени в лъчезарни дни и часове. Тази версия обаче е малко романтична…

— Интригуваща — вметна Алдо, който бе запомнил поне половината прилагателни, изброени преди малко от учителя.

Маргарита изпита облекчение, че не трябва да говори за себе си. Учителят продължи, леко отегчен от това прекалено активно момче. На първото изпитване щеше да го прецени колко струва.

— Всъщност, когато някой хищник прониква в черупката, за да изяде съдържанието й, но не успява, той оставя частица от себе си, която наранява и дразни месото на мидата, затова тя се затваря и се опитва да си разчисти сметките с този враг, с този натрапник. Тогава започва да отделя като сълзи около чуждото тяло слоеве от самата себе си, наречени седеф. За четири-пет години изгражда в концентрични кръгове перла с уникални и неповторими свойства. Онова, което отначало е трябвало да освободи и защити мидата от дразнене и унищожение, се превръща в бижу, в скъпоценен и неповторим накит… Такава е красотата — крие приказки и нерядко те са болезнени. Но само приказките правят нещата интересни.

Учителят млъкна, усещайки своята власт над хипнотизираните погледи на децата.

— Откъде знаете? — попита Маргарита.

Учителят направи въпросителна гримаса и леко присви дясното си око, както правят героите в уестърните преди стрелба. Нямаше да му е лесно с това момиче.

— Всички го знаят — отговори той с нотка на строгост и добави: — Коя е любимата ти книга, Маргарита?

— Но аз не питах за перлата, а защо красотата крие болезнени приказки.

— Дълга история… — изплъзна се от отговор той. Всъщност нямаше отговор. — Може би някой друг път. Е, коя е твоята книга?

— Болката е грозна. Не може да бъде красива.

— Нищо ли не си чела? — попита рязко учителят.

Маргарита мълчеше. Всички погледи бяха насочени към нея, а тя стискаше устни като черупки на мида. В очите на момчетата това мълчание незабавно й спечели прозвището „особнячка“; момичетата решиха, че имат една съперничка по-малко.

— Всички бягат.

— От кого е? Не съм я чел…

— Всички бягат от истинските въпроси — добави Маргарита, демонстрирайки хладна самоувереност с ужасяващата и непочтителна логика на юношеството, устремено към зрялата възраст.

Класът замлъкна, всички се обърнаха към Маргарита, после към учителя, за да разчетат чувствата, изписани по лицата им. Устните на Маргарита трепереха. Примигваше често-често. Учителят стискаше зъби, за да удържи разочарованието си.

— А ти… напомни ми как се казваше… — За да смени темата, той посочи едно пъпчиво възпълно момче.

— Джеронимо Стилтън.

В класната стая избухна гръмотевичен смях.

— Тоест не, исках да кажа Федерико Ричи. „Джеронимо Стилтън“ ми е любимата книга.

— Кой е той? — попита невъзмутимо учителят.

— Мишок — отвърна момчето, което вече започваше да се поти.

— Виждам, че ни предстои много работа. Но ще извършим чудеса!

Децата започваха да се забавляват с този извънземен, който се мъчеше да ги научи на своя език.

Учителят се върна до катедрата, взе купчинка листове и раздаде на всички по едно фотокопие от посланието на Рилке.

— За утре искам да напишете страница и половина на тази тема.

Маргарита попита:

— Може ли да отида до тоалетната?

— Още не е свършил първият час, а вече искаш да ходиш до тоалетната? — попита раздразнено учителят, без всъщност да чака отговор. Беше просто един от онези типични учителски въпроси, които мъмрят учениците, без да им дават ни най-малка възможност да се оправдаят. Колкото по-скоро привикнеха с това, толкова по-добре.

Маргарита стана и тръгна към вратата.

— Хей, чакай! Накъде тръгна? Разреших ли ти да излезеш?

— Не ме интересува урок, от който не получавам отговори — отвърна тя почти без да мисли.

Учителят сведе глава към думите на Рилке, които бе раздал преди малко: „Сега живей с въпросите“, и изведнъж посланието му заприлича на огромен пясъчен замък. Вдигна очи. Маргарита бе спряла на прага и го гледаше умолително. Той видя влажните очи, сянката на тъгата в тях и изчервеното от срам лице.

— Добре, върви… Но другия път изчакай да свърши часът.

Маргарита излезе и едва когато затвори вратата зад себе си, кожата й престана да пари.

Учителят погледна учениците си, сви отегчено устни и се запита горчиво защо понякога училището така се старае да прилича на живота с неговия непредвидим хаос, вместо да следва спокойните и подредени уроци на книгите.

Маргарита влезе в тоалетната; вече бе стигнала крайната точка и не я чакаше начало на ново пътуване. Беше й дошло до гуша от думи, защото с тях мъжете изричаха лъжи. Казваха „обичам те“, казваха „всичко ще бъде наред“, а после си отиваха. Това им бе лошото на думите — че са само думи, можеш да ги използваш дори когато вече са мъртви. Не искаше повече лъжи, не искаше вече да вярва на обещания.

Затвори се в тоалетната. Стомахът й се сви болезнено и тя повърна всичката болка, която успя да открие в себе си.

 

 

В същата тоалетна, само че зад тънката стена от гипсокартон, Джулио бе запалил цигара. Чувстваше се отегчен още след първия час на първия учебен ден. Ходеше на училище по навик и защото там лесно можеше да намери пари и момичета. Носеше черна тениска с бели силуети на героите от „Портокал с часовников механизъм“ и надпис отдолу: „Човек трябва да избира между добро и зло, дори ако избере злото. Отнеме ли му се този избор, вече не е човек, а портокал с часовников механизъм“. — С. Кубрик. Джулио четеше драсканиците по стените, посветени на футболни отбори, възхвала на женската анатомия и унищожителни критики към учителите. Извади от джоба си черен флумастер и написа: „Първата стъпка към вечния живот е да умреш“. Това му беше ясно поне колкото на Тайлър Дърдън от филма „Боен клуб“ и държеше да го напомни на тълпата от лигльовци, които идваха в тоалетната да драскат нови послания на обичайните тъпи теми.

За да живееш, не стигаха само училището, футболът и гаджетата, трябваше да прекосиш всички слоеве на страха, за да не го изпитваш вече. Да тласнеш тялото до границите на адреналина, докато почнеш да контролираш дори инстинкта си за самосъхранение и с хладнокръвна пресметливост да избереш всичко, което му противоречи. Живот, който не прекосява страха, просто не съществува — той е маска, измама. И той заставаше срещу страха съвсем целенасочено. Не заради вещи или пари. Парите си ги осигуряваше без затруднение. Въпрос на избор. Той не беше като онези примерни мухльовци, които се правят на вода ненапита, а тайно вършат какво ли не и дори плащат на момичетата. На думи подкрепяха правилата, но тихомълком ги нарушаваха, което беше най-тъпият начин да ги приемат. За него правилата не съществуваха и точка. Кой казваше, че трябва да гони добри оценки? Да го изпитват? Да прави кариера? Животът бе чиста анархия, а инстинктът за самосъхранение — единственият приемлив ред сред всеобщия хаос.

Самотата го опияняваше и той й се наслаждаваше сред облачета цигарен дим. Наместо кожа имаше желязна броня. Истинската му кожа бе изчезнала много отдавна, в една нощ като онази, когато Палечко бил изоставен сам-самичък в гората и трябвало да намери пътя. Намерил го, защото станал по-хитър и по-силен от нощта. За да победиш нощта, тайната е кожата и сърцето ти да са корави.

Джулио бе надарен с изключителна интелигентност. Стигаше му само да се вслуша в разговора и можеше да познае какво ще кажат след пет минути. Беше и много красив. Като звезда — далечна, недостижима и студена и поради това още по-привлекателна. Беше с бледосини, почти бели очи, с права и лъскава черна коса като някакъв странен бог на нощта. Природата му бе дала още един дар — ръцете. За него ръцете нямаха тайни, нито неговите, способни на всевъзможни фокуси и илюзии, нито чуждите, безпогрешни сигнализатори за истина и лъжа.

С едно духване той разсея из въздуха последното крехко облаче дим и на излизане от тоалетната спря за миг пред огледалото да погледне най-силния Палечко на света.

* * *

Звънецът удари. Първото междучасие на първата гимназиална година, петнайсет минути за игра на какво ли не. Опит за забавление, което ще трябва да трае цели пет години. Зараждане на групички като бункери за защита от плахата срамежливост, която не ти позволява да бъдеш самият себе си. Маргарита би искала да си пъхне главата в найлонова торбичка и да пролази невидима през тия петнайсет минути.

Момичешката тоалетна, нашарена с вопли на болка и любов, бе най-сигурното място в цялото училище — място, където можеш да кажеш каквото мислиш и да го съобщиш на другите, без да разберат, че си ти. Но тя нямаше как да остане затворена вечно тук. Излезе и се озова срещу две бледосини, почти бели очи, искрящи звезди от изгубена галактика. Като моряк под нощния плащ на небето Маргарита се гмурна в тези очи и видя там нещо сродно. Изненадан от тия две зелени и тъжни рани, Джулио също я погледна за един кратък миг — колкото би стигнало на поета да срещне вдъхновението. Изправени зеници срещу зеници, двамата имаха чувството, че се навеждат през тесен процеп над мрачна бездна и ги обзема опияняващ, свещен шемет. За да не паднат, трябваше да извърнат очи. Той плъзна поглед надолу по ръцете на момичето и се взря в крехките, издължени и гъвкави китки. Стори му се, че е открил опрощението, от което имаше отчаяна нужда, без да знае, че го търси. Завъртя се и тръгна към другия край на коридора с оголен гръб, без броня. За пръв път в живота си изпита страх — онова, което търсеше, без дори да подозира, се появи пред него под формата на най-крехкото същество, което някога бе виждал. Той, непобедимото създание на мрака, се оставяше да го омае някаква дребна и незначителна светулка, блуждаеща в лятната нощ.

* * *

Коридорите бяха изпълнени с високи момчета и красиви момичета, които се поздравяваха, понякога с бурни прегръдки; иззад загорелите лица почти не прозираше истинската им същност. Едно русо, високо и мускулесто момче вървеше с усмивка към Маргарита, опитвайки се да привлече погледа й. Все още замаяна от срещата с другото момче пред тоалетната, тя забеляза това едва когато русият докосна ръката й с възторжен вик: „Братовчедке!“, и я целуна по бузата.

— Здрасти — каза Маргарита, като разпозна братовчед си Джовани, и същевременно се озърна да види дали някой съученик не я гледа.

Не искаше да се излага още повече след предишния час. Но не видя познати лица в коридора. Повечето деветокласници си стояха по стаите като кученца в очакване някой да ги нахрани.

— Пак ще се видим — добави бързо братовчедът и Маргарита го видя да изчезва, хванал под ръка някакво момиче с две глави по-високо от нея, облечено като модел на „Флеър“ и обгърнато в аромат на „Клое Лав“.

Помисли си, че самата тя никога няма да оставя такава изкусителна следа след себе си, никога няма да стигне до върха на съвършенството; кой знае дали щеше да стигне и до подножието му. Тя беше една незабележима и незряла деветокласничка, достойна единствено за насмешки и подигравки. И без баща.

За момент си припомни погледа на Лука, който й каза край морето: „Симпатична си.“ Беше се вкопчила в това прилагателно като в спасителна котва и си го повтаряше при всяка възможност, защото за една жена думите имат тежест; не са леки, както ги възприемат мъжете. Жената вярва на думите, особено когато мъжът ги произнася само за нея.

Върна се в класната стая. Съучениците й почти едновременно се завъртяха и вторачиха погледи в нея. Маргарита наведе очи и седна на мястото си. Отвори тетрадката и започна да драска по белия лист. Никой не й попречи, макар че отчаяно желаеше някой да й каже каквото и да било, за да се увери, че това нейно тяло заема поне малка част от пространството, а не е безплътен призрак. Само едно момиче, заобиколено от шушукащи приятелки, й обърна внимание — Маргарита я чу, макар да се преструваше, че не слуша. Жените чуват всичко едновременно и умеят да различават отделните гласове, особено злобните. Момичето говореше за нея: „Тая е пълно куку“. Другите се разсмяха, но не злобно, а по-скоро плахо и колебливо, сякаш искаха да се скрият в групата и да се равняват по някого, за да се чувстват защитени от собствената си незначителност. Момичето в центъра беше стройно, с широка блуза, изрязана на гърба и стегната в кръста с колан, който подчертаваше съвършения ханш и невъобразимо дългите крака. Около шията й бе вързано тънко шалче, русата коса се спускаше по гърба като водопад от светлина, а сините очи излъчваха самоувереност във всички посоки. Само красивите могат да си позволят да имат самочувствие. Всеки би искал да е приятел на това момиче, но за Маргарита вече бе твърде късно. А може би нямаше шанс от самото начало, каквато беше кльощава и неграциозна, с безвкусни равни обувки, невзрачна блузка и най-обикновени дънки.

Момчетата се бяха струпали в ъгъла и изглеждаха ужасно грозни. Някои имаха прекалено дълги крака, други се миеха от дъжд на вятър, трети нямаха по лицето нито едно косъмче или пъпка — изглеждаха току-що излезли от началното училище, преди да са научили както трябва таблицата за умножение, и пренесени по магия в един чужд свят на интеграли и производни. Говореха за футбол. За момент й се прииска да бъде момче, защото щеше да вижда само една трета от реалността и да изпитва една десета от емоциите, но пък трябваше да играе футбол, а това изобщо не можеше да си го представи…

Беше сама сред толкова много хора. Искаше й се да намери за какво да поговори — за лакове, колани, обувки, — но не се сещаше за нищо друго, освен за товара на собствената си болка.

— Здравей, аз съм Марта.

Пискливият глас избухна ненадейно до ухото й, както се случва, когато включиш радио с прекалено засилен звук. Маргарита трепна и мълчаливо се вгледа в лицето пред себе си. Усмивката изглеждаше метална заради шините, но момичето се усмихваше не само с устата, а и с кръглите синьо-зелени очи. Имаше буйна рижа коса, стърчаща във всички посоки като експлозия на бенгалски огън.

— Коя зодия си? — попита момичето неочаквано сериозно.

Маргарита не отговори. Марта стана още по-сериозна.

— Защо си плакала? — попита тя дружелюбно, показвайки, че усмивката може да има неподозирани степени на интензивност.

Маргарита я погледна в очите — бяха добри очи, макар и малко странни.

— От страх — отговори тя.

Марта я целуна по бузата и се отдалечи. Взе си чантата и се върна при Маргарита, която бе останала сама в дъното на стаята.

— Аз съм Водолей.

Маргарита не реагира.

— Знаеш ли, че човек не може да си близне лакътя? — продължи Марта и за доказателство изпъна език към десния си лакът. — Видя ли?

Маргарита се усмихна.

— Има куп неща, които никой не знае — заяви Марта с престорена сериозност. После се разсмя от сърце и изведнъж грейна цялата — очите, косата и скобите.

Русата и нейните приятелки бяха озадачени, но се обгърнаха в презрително мълчание, а момчетата изобщо не забелязваха какво става.

Часовете отлитаха един след друг. Маргарита си мислеше за бледосините, почти бели очи на непознатото момче и едва се удържаше да не заплаче. Но тия сълзи бяха различни — идваха от онова късче душа, което може да ни спаси, ако го пазим чисто и непокътнато и понякога се вслушваме в него.

Ние обаче бързаме да пресушим сълзите. Те са лукс, който могат да си позволят само слабите.