Алесандро д'Авения
Перла в мидата (1)

Пролог

О, ако можеха смъртните всичко сами да избират, биха избрали да се завърнат бащите им.

Телемах („Одисея“)

Днес тя навършва четиринайсет години. Седи на носа на платноходката. Зелените, усмихнати и в същото време меланхолични очи са приковани в хоризонта, чиято безкрайно равна линия не може да не й вдъхва страх. Светът е като раковина. Връща отзвук от всичката светлина, която поема. А светлината е единствената повеля на зората. Сурова повеля, защото излезеш ли на светло, излизат наяве и сълзите ти.

— Приличаш на корабна статуя — провиква се баща й през свистенето на вятъра, който тласка платноходката през Залива на мълчанието.

Чайките пикират да търсят плячка, после уморено се отпускат върху вълните. Сухият мирис на бряг е останал далече.

Размахвайки крака над водата и облъхната от вятъра, Маргарита се извръща и изпъва върху дървото на палубата своите новички четиринайсет години. Поглежда баща си. Усмивката е изваяна върху лицето му, достигнало възрастта, когато всяка бръчка или гънка е на точното си място и разкрива с безгрижно изящество кой си, какъв си бил и какъв ще бъдеш. Той има гъста черна коса, също като Маргарита, и още по-черни очи, ако изобщо е възможно — прозрачно зелените очи на Маргарита са наследени от майка й, — а гладко избръснатата му кожа ухае на афтършейва, който неговата съпруга редовно му подарява, откакто са женени.

Елеонора е останала у дома с малкия Андреа, за да приготви празничния обяд. Маргарита отпуска брадичка върху сплетените си пръсти и пита с престорена обида:

— Статуя ли? Каква статуя?

Без да изпуска руля, баща й се озърта да види накъде се развяват ресните по края на платното, после отговаря, жестикулирайки, сякаш изписва думите си във въздуха:

— Древните моряци извайвали на носа на кораба си човешка фигура, която да ги закриля. Отначало това били само две огромни очи, помагащи на кораба да вижда пътя. После ги превърнали в женски божества — прекрасни жени с хипнотичен поглед, способни да омагьосат вълните и да стреснат врага.

Маргарита се усмихва с присвити очи. Надига се и заема предишната си поза. Косата я следва като черен водопад, облян в светлина. Тя седи, красива и неподвижна като корабна статуя с морскозелени очи, навлажнени от сълзи, които вятърът пресушава толкова бързо, че от тях остава само неясна следа. На четиринайсет години се плаче често, няма значение дали от радост или от болка — сълзите не се различават, а животът е тъй нежен, че се разтопяваш като восък сред пламъци и изпод кожата на девойката се появява жената.

Маргарита полюшва крака и кипналата морска вода облива с пръски и светлина босите й стъпала, които се опитват да разкъсат линията на хоризонта. Но хоризонтът е недосегаем. Тя се взира в него — нишка на живота, увиснала между небето и земята — и си представя, че е застанала там и се мъчи да пази равновесие. Животът е нишка, често казва баба Тереза със звучния диалект на своя роден край.

На четиринайсет години си бос въжеиграч върху нишката, а равновесието е истинско чудо.

* * *

Това е лятото на живота й. Зората на една нова възраст. Посреща рождения си ден сама с баща си на платноходката, а до началото на първата година в гимназията остават броени дни. За момент Маргарита затваря очи, изпъва гръб върху палубата и разперва ръце. После пак ги отваря и вижда как в платното нахлува невидима сила. Вятърът. Не го виждаш, не го чуваш, докато не срещне препятствие, както всички вечни неща. Дори морето изглежда безгранично, но пее само когато намира граници — удря се в кил и се превръща в пяна; стига до брега и се превръща в прибой. Красотата се ражда от границите. Винаги.

Бащата закрепва руля, приближава се изотзад до Маргарита и ненадейно я грабва в прегръдката си. Светлината нахлува във всичко, пронизва кожата, потъва в плътта. Обгръщат я бащините силни ръце със запретнати до лактите ръкави на бялата риза. Топлият аромат на афтършейва се смесва с мириса на море. Той притиска нос към тила на дъщеря си и я целува. Вглежда се в хоризонта заедно с нея, а тя усеща притеснението от своето ново тяло почти като вина. Но когато баща й стои до нея, линията между небето и морето вече не е страшна и двамата заедно се носят напред да я прекосят, да я изследват, да я разкъсат с носа на лодката като картонен декор.

— Ти си най-хубавото момиче на света. Моята перла. Честито! — казва той и я целува отново.

Нарича я така, защото на латински името Маргарита означава „перла“. Неведнъж й го е казвал. И често добавя: „Бях отличник по латински.“

— Някой ден може да стигнем до Сицилия. Искам да видя жълтата къща, за която баба вечно разказва, и градината със смокинови дръвчета и пълзящ жасмин по стените — казва Маргарита, имитирайки гласа на баба си.

— Непременно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Вълните прелитат край „Перла“ — така се нарича и лодката.

— Защо всички лодки носят женски имена?

Баща й не отговаря веднага. Мълчи, размишлява и тегли нагоре думите, сякаш току-що ги е открил в дълбок кладенец. Той винаги знае всичко.

— Като дете най-много обичах книгата за Одисей. Там имаше картинка с кораба му и върху него беше изписано „Пенелопа“. Всеки моряк има пристанище и дом, където да се завръща, защото там го чака една жена, а името върху кораба му напомня защо е потеглил в морето…

Баща й е майстор на думите. Същински поет, когато поиска.

— Както мама теб?

Той кимва.

— Татко, страх ме е… да започна гимназията. Не знам дали ще се справя добре, дали съучениците ми ще са ми симпатични… Дали ще излезе нещо от мен… Дали ще си намеря приятел… Страх ме е от латинския, аз не съм като теб.

— И аз се страхувах от латинския. Още сънувам как ме изпитват за парадигмите на глаголите, а не си спомням нищо…

— Парадигми? Какво е това?

— Спрежения. Да речем…

Преди да се е впуснал в поредното безкрайно обяснение, тя бърза да го прекъсне:

— Татко, страх ме е…

В очите й напират сълзи.

— Каквото и да се случи, аз съм насреща.

— Знам, но това не прогонва страха ми.

— Значи започваш да живееш.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато се страхуваш, това значи, че вече си на „ти“ с живота. Превръщаш се в жена, Маргарита.

Тя мълчи и думата се върти в главата й. Жена. Плаши я. Прекалено е лъчезарна.

Баща й я прегръща по-здраво.

Генуезкият залив зад тях подсилва прегръдката със своите рифове, брегове, планини, умножава я до безкрай, сякаш цялата вселена прегръща Маргарита чрез баща й.

Тя вдъхва свежия му аромат, способен да я успокои и да я убеди, че е на този свят, за да го изследва, както в леководолазния курс, който изкара това лято.

„Перла“ безшумно пори вълните, а леката пяна заличава следите след нея. Няма разлика между сълзи на радост и сълзи на страх. Едните отмиват другите по лицето на Маргарита и целият свят е дар от бащата за рождения ден на дъщеря му.

Той избърсва сълзите й с показалец, напомнящ стъбло, по което полепва роса. Показва една от сълзите на Маргарита — тя блести като перла.

— Веднъж сънувах прекрасна жена с бяло палто — обяснява той. — Попитах я: „Откъде идва твоята красота?“ А жената ми отговори: „Един ден ти плачеше и аз навлажних лицето си със сълзите ти.“ — Той млъква за миг, после добавя: — Всичко ще е наред, момичето ми, всичко ще е наред…

Маргарита се доверява на тези думи, доверява се на тези ръце, не подозира, че нищо няма да бъде наред, може би затова продължава да плаче едновременно от радост и болка и не знае кое от двете чувства преобладава в химическия състав на перлите, създадени от очите й. Би искала да попита баща си, но се въздържа.

Никой не знае тези неща.