Алесандро д'Авения
Перла в мидата (11)

10

— Имам подарък за теб — каза Маргарита.

Лицето на Марта грейна.

Маргарита разтвори юмрук. На дланта й лежеше парченце от пъзел в махагоновочервен цвят — беше от корпуса на платноходката.

Марта я погледна с недоумение и Маргарита й обясни за огромния пъзел на живота.

— Сега животът ми зависи и от теб.

Марта взе парченцето от поверената й душа, после прегърна Маргарита и прегръдката бе съвършена, като между две парченца от пъзел.

 

 

В края на часовете тя помоли учителя да поговорят насаме. Той изглеждаше посърнал, сякаш се луташе из лабиринтите на душата си. Чакаше всеки момент Минотавъра да го грабне — нямаше Ариадна, която да държи пътеводната нишка, за да се върне назад, нямаше Дедал да му направи чифт крила, за да избяга.

Маргарита му връчи парченцето от бялото платно и се изчерви.

Учителят искаше да избяга от това, което можеше да се окаже обяснение в любов, но успя да прикрие притеснението си. После Маргарита му разказа за произхода и значението на това смешно парченце картон и той стисна юмрук около късчето от душата на една ученичка, която можеше да му бъде дъщеря.

— Знаете ли, господине, вие сте прав.

— За какво?

— За живота.

— За живота ли?

— Ще постъпя като Телемах. Ще тръгна да търся баща ми. Той си замина и никой не знае защо. Мисля, че е в лятната къща, близо до Генуа.

— И как ще го направиш?

— Като Телемах. С кораб.

— А кой ще те води? — попита учителят, мислейки, че това е метафора.

— Бих искала да сте вие…

Учителят бе поразен и преди да я разочарова с израз на неодобрение или строгост, Маргарита продължи:

— Искате ли заедно да потърсим баща ми? Казахте, че ни трябват приятели, за да осъществим най-големите си начинания… Цяла нощ мислих за това като Телемах — на мен се пада да предприема това пътуване и да върна баща ми у дома. Знам, че мога да го направя, знам, че трябва да го направя.

Учителят би се разсмял пред нелепите фантазии на това момиче, ако самият той не ги бе разбудил и представил за истина. Животът с категорична последователност излизаше от книгата и искаше да се повтаря отново и отново.

— А майка ти знае ли? — опита се той да печели време.

— Не трябва да знае. Иначе няма да ми позволи да тръгна и ще развали всичко, както обикновено. Нуждая се от вас, господине. Имате ли кола?

— Не… нямам, имам велосипед… Аз… — Търсеше си оправдания, за да отблъсне съдбата, която се стоварваше върху него.

— Е, може да вземем колата на майка ми, или да поискате назаем от някой приятел…

— Не разбирам, Маргарита… какво общо имам аз?

Маргарита започна да усеща, че нещо не е наред.

— Вие сте като Атина в облика на Ментор. Всеки друг би отишъл да говори с майка ми. Вие обаче знаете как се развива историята на Одисей…

Учителят нямаше изход. Беше освободил Телемах от страниците на книгата и сега трябваше да остане до него. Но как можеше да поеме такава отговорност? Ами ако се случеше нещо? Това бяха само нелепи детски мечти. Само литература.

— Не може да приемаш всичко буквално, Маргарита. Днес нещата са се променили…

— Какво искате да кажете?

— Ти си непълнолетна, а аз не съм твой роднина… Нямаш представа какво може да се случи в днешно време…

— А Телемах не е ли бил само дете? Не е ли тръгнал по морето? Можел е да се удави, да претърпи корабокрушение, да се загуби… Това са рисковете на пътешествието.

— Но това е едно въображаемо пътешествие…

— Нали ни казахте, че е посетил най-големите градове на онова време?

— Да, но това не е съвсем реално…

— Значи сте ни разказвали лъжи?

— Не, не. Просто литературата и животът малко се различават, Маргарита. Литературата е една лъжа, която служи, за да се каже истината…

— А на мен ми се струва, че вие се криете зад тези лъжи, за да не кажете истината: вас просто ви няма. Abest! Учителят? Човекът, който ни учи? Отсъства! — заяви невъздържано Маргарита.

— Това е литература, фантазия, думи, хартия, въздух! Разбираш ли? Учител и ученичка не обикалят да търсят баща й, инак ще стане голяма каша! — отговори учителят почти яростно.

— Кашата вече я има! Вие сте лъжец. Всички онези приказки… А аз вярвах, че съм открила един по-различен възрастен. Все още способен да мечтае и да вярва в живота. Вие обаче сте само едно уплашено дете, което си играе на възрастен с книгите. Мечтаете само чрез тях. Нямате кураж за нищо друго!

Учителят не успя да отговори и на втората жена, която го бе притиснала в ъгъла за последните двайсет и четири часа.

Маргарита се завъртя и си тръгна, изпълнена с ярост. Пътуването беше решено и нищо не можеше да я спре. Щеше да тръгне сама. С кораб или без кораб, с приятели или без тях.

Учителят вдигна ръка да я задържи, но тя вече беше изчезнала и той откри в ядно свития си юмрук едно парченце душа, което това момиче му бе поверило: късче картон с надпис „Учителят“. Образ на отговорен възрастен мъж или просто бележка под линия?

Марта я видя да бяга разплакана. Опита се да я спре, но Маргарита й направи знак да стои настрани. Трябваше да направи всичко сама. Дори Марта не можеше да й помогне. И Марта остана да я гледа как се отдалечава тичешком, а косите й приличат на сълзи. Има болки, в които никой не може да влиза. Има неща, които трябва да направиш сам.

 

 

Сама. Маргарита започна да избира какво ще й трябва за пътуването — щеше да сложи всичко в ученическата чанта, за да не събуди подозрения. Беше дошъл моментът да провери финансовите си ресурси. Шарената кутия беше запечатана със скоч и надписана „За спешни случаи“. Сега случаят беше точно такъв. Вътре държеше паричните подаръци от баба си и остатъците от джобните пари и ученическата стипендия… когато изобщо оставаше нещо. Отвори я — вътре имаше 38 евро и 25 цента. Дали бяха достатъчни, за да достигне целта си? Надяваше се. Какво друго й трябваше, освен кораб?

* * *

Елеонора излезе от службата и тръгна към детската градина да вземе Андреа. Следобедът разливаше светлината си пестеливо, за да трае по-дълго. Ненадейно насреща й се зададе познато семейство.

— Елеонора! Как си? Отдавна не сме се виждали… — каза жената, грейнала, както може да грее само една жена до любимия мъж.

Съпругът се усмихна, сякаш бе задал въпроса заедно със съпругата си.

— Добре. А вие как сте?

— Много добре. Само малко се уморявам, откакто коремът започна да ми натежава… — каза жената.

Елеонора погледна корема, после се вгледа в усмихнатите й очи.

— Чакаме дете!

— Или две, момче и момиче — възрази шеговито съпругът и погали корема на жена си.

— Тръгнали сме да купим люлка.

— А твоите как са?

— Маргарита вече е гимназистка. Андреа е в детската градина. Отивам да го взема.

— Мъжът ти добре ли е? — попита съпругът.

— Да — отговори тя след миг колебание.

— Поздрави го и му кажи, че отдавна не сме се виждали.

— Защо не ни дойдете на гости някоя вечер? — добави жената.

— Добре. Но моментът не е много удобен, учебната година едва започва… Като се успокои положението, тогава непременно.

— Чудесно. Значи скоро ще ти се обадя. Искам да видиш какъв пастет от риба тон правя…

— Откакто е бременна, готви по-добре — каза мъжът. Вярно казват, че бебетата идват с погача под мишница!

— Какво общо има това, глупчо! — разсмя се тя и го щипна по рамото, а той й отвърна с целувка.

Елеонора ги гледаше и имаше чувството, че лицето й може да падне всеки момент, дотолкова й тежеше маската, под която прикриваше своята слабост. Но какво друго би могла да направи? Да се разплаче пред чуждата радост?

— Извинявайте, трябва да бягам — прекъсна ги тя. — Иначе учителката пак ще се сърди. До скоро.

— До скоро. И си почивай повече, изглеждаш уморена…

След няколко метра Елеонора погледна назад. Той бе прегърнал жена си през кръста, за да защити съзряващия в нея живот. Гледката я накара да застине като статуя насред тротоара.

 

 

Андреа чакаше майка си и рисуваше. Изпълваше със зелено короните на редица дървета, а летния небосвод със синьо. В средата на листа едно дете държеше татко си за ръка.

Някакво момченце от групата се приближи и дръпна рисунката.

— Моя е! — злобно извика то, завиждайки на умението му.

— Не, моя е — отвърна Андреа, после бързо протегна ръце и успя да сграбчи единия край на рисунката.

Листът се разкъса. Момченцето избяга с половината, която бе останала в ръката му. Андреа се втренчи в откъснатата ръка на детето, все още свързана с тази на бащата в неговата половина.

Стискаше я в юмрук, като че беше въпрос на живот и смърт, но същевременно с неохота, сякаш листът го пареше.

Така го завари учителката Габриела — с протегната ръка, неподвижен, разтърсван от безутешни ридания.

* * *

Тереза тъчеше, седнала до прозореца, така че да може да вижда цветята. Правеше го, когато беше сама и изпитваше и тъгуваше за съпруга си. Това я успокояваше, напомняше й, че всичко е наред. Под нейните пръсти се събуждаха вековни женски творения и дейности, които бе виждала от майка си още като дете, когато имаше дървени станове. Сивите валма сурова вълна лежаха на купчини, по-високи от човешки бой. Светлината влизаше през прозорците и Тереза работеше, докато не останеше светлина или вълна. С помощта на хурка жените прокарваха вълната между палеца и показалеца, превръщайки я ту в нишка за основата — вертикалната и по-мека част от плата, — ту в по-твърдата и дебела нишка за вътъка. Воден от совалката, вътъкът сновеше хоризонтално напред-назад през основата, очертавайки нови шарки на всяка стъпка.

Вълнената основа напомняше любвеобилна жена — мека и търпелива утроба; нишките на вътъка бяха като мъжа, който пронизва нейната нежност, за да я оплоди. Тереза гледаше часове наред и постепенно пред нея се появяваха шарки, които закриваха основата и възлите на тъканта. Като по магия планината от вълна се превръщаше в красиво одеяло за чеиза на някое младо момиче. Струваше й се, че и животът прилича на този труд. Поотделно основата и вътъкът не вършеха работа, но заедно създаваха здрава и красива нова тъкан.

Сега нишката на вътъка бе престанала да се преплита с основата. Пиетро го нямаше. Неговата нишка бе свършила. Основата беше готова да се разнищи. Някога Пиетро я спаси от бездната, изведе я от лабиринта, където се беше укрила след дните на изгнание, за които дори не можеше да си спомни, без да разбуди отново тяхната няма болка. Без него щеше да си остане самотна, никому ненужна нишка.

Тя гледаше шарките на своя живот и се отдаваше на спомени. Спомняше си как младият учител от Палермо, получил назначение в родния й край, минаваше уж случайно пред пекарната на господин Долче. Тя работеше там, ставаше в четири сутринта, за да сложи хляба във фурната и да приготви топли сладкиши за закуска, и ненадейно откриваше, че е излязла на прага да види онзи хубав младеж с мустаци, кожена чанта и шапка. Господин Долче й се караше за това и някои я смятаха за безсрамница, но сърцето й знаеше, че щом любовта потропа на портата, трябва да я пуснеш да влезе. Несръчен, срамежлив и смутен, той приемаше тази усмивка, топла и жизнена като аромата на прясно изпечени хлебчета, и почти успяваше да отвърне по същия начин.

А един ден влезе в пекарната, поръча си плодов пай и го предложи на Тереза — даваше й сладкиш, който сама бе приготвила. Странен човек. И тя, която никога не бе вкусвала своите сладкиши, откри, че са възхитителни, щом идват от неговата ръка: сладък крем точно където трябва и отгоре глазура, не прекалено дебела, а крехка и нежна, за да не натежава от сладост. Всъщност семейният живот бе точно това — да получаваш себе си от ръцете на другия като най-нежен сладкиш. Разговаряха малко, но достатъчно, за да се изберат. Има думи като раковини — простички, но сбрали цялото море в себе си.

Понякога сядаха на хладно в къщата край морето, вдъхваха сладко-горчивите аромати на градината и крадешком си разменяха погледи, пълни с непризнати желания. После той трябваше да отиде на война, а тя остана с разбито сърце. Но когато се върна, той дойде у тях да поиска ръката й и сърдечните рани оздравяха веднага. В онази вълшебна градина с босилек, мента, градински чай, розмарин, каперси, плумерии, жасмин и бугенвилии, под която морето повтаряше песента си и смесваше всички миризми и цветове със своите. Тя и родителите й седяха на дървени столове. Той, елегантен и наперен като младоженец със засуканите си мустаци, се кланяше и целуваше ръце.

— Мога да дам на Тереза само тази къща — предупреди го баща й.

— Но аз не моля за къща, моля ви за Тереза — отговори Пиетро.

И всичко се уреди. А след това дойде животът им заедно. И ужасните дни на изгнанието. От самата мисъл ръцете й почваха да треперят. Решението да напуснат родната земя и да започнат нов живот на север, на континента, където студът беше истински вкочаняващ студ и нямаше море. Но тя не искаше да мисли за това, то криеше твърде много болка. Възли, сплитки, раздърпани нишки — такава бе обратната страна на живота им, но пък каква прекрасна картина откъм лицето! Много болка носи любовта, но сърцето позлатява тя…

Докато я ухажваше, той й пишеше писма и тя се чувстваше важна, макар че едва умееше да чете и се учеше малко по малко, благодарение на тези редове, над които господин Долче я изненадваше да мечтае в работно време и я хокаше добродушно. Отначало Пиетро се обръщаше към нея на „вие“, като към важна особа, наричаше я „госпожице Тереза“. Непрестанно й разказваше историите, които знаеше, във всяко писмо имаше по една история. Харесваха му рицарските легенди и митовете: нишката на Ариадна, двамата съпрузи, които искали да умрат заедно и боговете изпълнили молбата им, приключенията на Риналдо и Орландо, любовта на Анжелика… След годежа започна да й пише на „ти“ и винаги завършваше писмата си с думите:

„Целувам те по очите.“

— Защо по очите? — попита го тя веднъж.

А той обясни с учителски тон, че италианското название на зеницата, pupilla, идва от латинския, където е означавало „малко момиче“, затова тя е негово момиче и негова зеница. Казваше й го, както казват сицилианците и до днес на хубавите момичета: si na pupidda. Искаше я цялата, но още не му бе дошло времето. Задоволяваше се да я целува по очите и я правеше момиче, съпруга и майка. А тя и до днес усещаше целувката на онзи, който стана за нея син, съпруг и баща. И беше щастлива.

 

 

Сама. С изключен телефон. Затворена в стаичката на сърцето, запълнена някога с игри и фантазии, а сега с болки и страхове.

Тя излезе от къщи. Все още имаше за подаряване едно парченце от пъзела, преди да си тръгне. Срещнаха се пред старата църква с останките от имперското минало на града — редица колони, разядени от вятъра, дъждовете и автомобилните газове.

Когато пристигна, Джулио й протегна ръка, без да каже нито дума. Тя укри длан в неговата, както правеше някога с баща си, когато трябваше да пресекат улицата и той казваше: „Ръката“, а тя желаеше тази команда като прегръдка.

В ръката на това момче разпозна същата сигурност и знаеше, че може да му се довери. Джулио усети в стискането на Маргарита болка, подобна на неговата, но по-пареща и по-жива — тази ръка не лъжеше. Не бе хващал по този начин ръката на момиче, откакто… И осъзна, че всъщност никога не му се е случвало.

— Аз го направих — каза той.

— Кое?

— Наводнението в училище.

— Наводнението?

Джулио кимна.

— Беше най-красивото нещо, което някога съм виждала в училище… — каза Маргарита и се усмихна.

Лицето му се преобрази, враждебното и напрегнато изражение се отпусна и тя неволно си го представи като котарак, който отпуска настръхналата си козина и лениво присвива очи, след като опасността е отминала. В това изражение Маргарита видя нежността, която може би той самият не подозираше, че притежава. Може би дори и като дете не се бе усмихвал така.

— Къде искаш да отидеш? — попита той.

Тя стисна ръката му и се облегна на него.

— Където е тихо.

Вечерта замиташе остатъците от светлина като прах под килима и градът приличаше на огромна сцена, в центъра, на която Маргарита и Джулио изпълняваха своите роли с ненадминато майсторство, а нещата и хората се мяркаха около тях като груби и незначителни допълнения. Един мъж и една жена вървяха с лека танцова стъпка по нишката на живота, за да се срещнат. С всяка крачка нишката ставаше все по-здрава, превръщаше се във въже, в железен мост, прехвърлен над бездната.

— Знам къде да отидем — каза Джулио, без да я поглежда, но и без да изпуска ръката й.

Озоваха се на тясна задънена улица. Край олющените стени бяха струпани купища щайги и прогнили кашони. От прозорците долитаха гласове, разговори, мълчания. Една редица контейнери за разделно събиране напомняше шествие на зяпнали гладни твари, а тежката им миризма пропиваше стените и асфалта. Маргарита изтръпна от страх. Спомни си какво я предупреждаваше мама като дете: не тръгвай с никого, не приемай нищо от непознати.

Джулио я дръпна зад кофите и посочи една изтъркана дървена врата, откъдето бликаха гъсти изпарения. Маргарита потръпна и пусна ръката на Джулио, който я изгледа обидено, но не каза нищо.

Поведе я навътре през изпаренията, сякаш навлизаха в ада. Тесният коридор водеше към друга врата, на която беше написано „Кухня, не задръствайте коридора“ Тръгнаха по стълбище, което започваше отвъд коридора и не можеше да се види от входа. Вървяха един зад друг, защото нямаше място за двама на стълбището, прорязващо сградата. Маргарита се изкачваше мълчаливо. Обзе я смес от страх и въодушевление. Застоялият мирис на кухня изпълваше цялата стълбищна клетка и стените изглеждаха напоени с мазнина. На площадките имаше само по две врати една до друга, без табелки с имената на наемателите. На всеки етаж Маргарита спираше да погледне Джулио, който й правеше знак да продължи.

След кой знае колко стълбищни площадки (Маргарита им бе изтървала бройката) се озоваха задъхани на последния етаж. Отпред имаше полуръждясала сива метална врата, която изглеждаше заключена. С рязък удар Джулио я отвори. Блесна светлина и димът излетя, засмукан от въздуха на външния свят. Маргарита изпищя.

— Извинявай. Не исках да те изплаша — каза Джулио.

Той спря на прага и остави Маргарита да мине край него, като че я канеше в жилището си. Намираха се на покрива на една от най-високите сгради в квартала. Стояха върху някаква черна смола, осеяна с издутини и дупки. Мястото напомняше повърхността на забравена планета: снопове кабели го пресичаха и чезнеха незнайно къде, за да свържат антените с невидима апаратура. Гроздовете бели параболи приличаха на дървета от бъдещето.

Хладният вятър обгърна тялото на Маргарита, която се почувства като първата жена, кацнала на нещо, подобно на Луната. В единия ъгъл на покрива имаше пластмасов стол. Джулио я хвана за ръка и я поведе към ниския парапет. Застанаха до него, видяха съседните покриви и градът заприлича на жена, която изведнъж се обръща, показвайки истинското си лице. Небето изпълваше цялото свободно пространство извън творенията на човешките ръце.

На пръв поглед монотонна и плоска, панорамата всъщност бе начупена, почти планинска: антените на стотици телевизори стърчаха по покривите, опитвайки се да уловят неясни послания, разпръснати из атмосферата. Звуци, изображения, цветове, преобразени в безплътни вълни, изпълваха въздуха и незабелязано докосваха телата на Маргарита и Джулио. Над куполите и камбанариите на някаква църква растяха самотни кръстове, опитващи се също като антените да приемат мълчаливите сигнали, които небето изпраща към земята. Над всичко това се извисяваше Катедралата със статуята на Дева Мария — бляскава, позлатена и самотна.

Шумовете на града сякаш я задушаваха.

— Идвам тук, когато изпитвам нужда — каза Джулио и посочи пластмасовия стол.

— Кога?

— Седни.

Маргарита се подчини.

Джулио подпря лакти на парапета и каза, без да я поглежда:

— Когато не искам да гледам какво правят хората.

— Защо?

— Защото е погрешно.

— И какво гледаш?

— Небето.

— Защо?

— То ме спасява. Тук няма нищо, но се вижда всичко, което ми трябва. Особено през нощта. Тъмнината убива носталгията. А мечтите ги взимам от звездите: тяхната свобода и красота мога да си позволя. Сигурно другаде има и по-красиви залези, но от тук се виждат звездите. Вярно, звезди със складове, магазини и кухни под тях, но все пак звезди… И пиша.

— Какво?

— Нищо, думи…

Той се натъжи и замлъкна. Маргарита си представи смачкан бележник, пълен с думи като пеещи раковини.

— Разкажи ми за първия си спомен, за най-старото нещо, което знаеш за себе си — каза Джулио.

Тя помълча.

— Трябва да съм била на четири години. Вървях с татко по плажа, осеян с водорасли, камъчета и миди. Тук-там морето изхвърляше медузи на пясъка и те бързо се топяха под слънцето. Ужасно се боях да не ме ужилят, ако ги пипна, и се криех зад краката на татко. Той намери една много голяма раковина, изоставена от течението. Каза ми да я взема. Морето бе стихнало, вятърът също. Подадох му раковината, а той я прилепи до ухото ми, запуши другото и попита: „Какво чуваш?“ Чуваше се глух шум, далечен, но непрестанен. Не отговорих, защото не знаех как да го нарека. „Знаеш ли какво е?“ — „Не.“ — „Морето.“ — „Морето?“ — „Да, песента на вълните се слива с раковините и те я повтарят завинаги.“ — „Завинаги?“ — „Завинаги“. Пак притиснах ухо към това гладко нещо и онзи глух, далечен, но неспирен шум отново бе там. Запазих раковината. Всяка вечер я слушах и си представях какви тайни крие нейното ехо. Утешаваше ме. Не знам защо, но песента винаги беше там дори когато морето вече го нямаше. А твоят пръв спомен какъв е?

— Нямам пръв спомен.

— Невъзможно… хайде, кажи!

— Който няма родители, не помни нищо от детството си.

— Умрели ли са?

— В известен смисъл.

— Какъв?

— Изоставили са ме.

— И къде са сега?

— Не знам. Когато съм се родил, не ме искали и ме дали на други хора.

— И защо?

— Не знам.

Замълчаха. Маргарита гледаше небето, вече лишено от слънце и започващо да посивява. Джулио седна на парапета с провиснали крака.

Дълго мълчаха, после Маргарита се изправи, прегърна го изотзад през гърдите и притисна ухо към гърба му като лекар, който преслушва сърцето на пациент. Чу ритъма на живота му — нервен, сякаш на всеки оборот нещо заяждаше.

— Имам нещо за теб.

— Какво? — попита Джулио, без да се обръща, потънал в оплетеното кълбо на мислите си, където Маргарита напразно търсеше пътеводната нишка.

Тя разтвори ръка пред очите му и прошепна в ухото му:

— Макар да не те познавам, ти вярвам.

Мъчеше се да изпрати думите чак до сърцето му, за да ги носи винаги там.

Джулио взе парченцето от пъзела с неговото име отзад и го стисна между пръстите си.

— Какво е това?

— Парче от моя пъзел. — Тя седна до него и му разказа за пъзела.

Джулио слушаше и гледаше хоризонта, където блещукаха първите звезди. Мълчаливо.

Над града се надигаше приглушен шепот като от огромна циментова раковина. На половината път между небето и земята Маргарита и Джулио чуваха нейното ехо, отлитащо към звездите, ала не знаеха как да разгадаят посланието.

Какъв е този незнаен шум, ако не смес от болка и радост, която излъчва самият живот сред лабиринта от къщи, сред плетеницата от улици, подземия и мостове? Какво точно казва, не знае никой, освен може би ухото на Бога.

— Реших да замина — каза Маргарита.

— Идвам с теб — каза Джулио, без да знае къде, но уверен, че ще е най-правилното място.