Алесандро д'Авения
Перла в мидата (13)

Черните коси на Маргарита се вееха настрани, засмукани от прозореца, зелените й очи се тревожеха, че червените светофари могат да спрат устрема им по пътя, който връхлиташе отпред и изчезваше в далечината зад тях. Свободата и красотата на небето влизаха през този отворен прозорец, но страхът пред неизвестното слизаше от същото това небе като нишка, готова да обвие колата в своята паяжина.

Една ръка посегна да смени скоростите и докосна голото й коляно. По тялото й се надигна тръпка и тя инстинктивно отдръпна крак. Хванал здраво волана, Джулио не се боеше от нищо. Беше в стихията си. Лесно взеха колата на Елеонора — тя никога не ходеше с нея на работа и нямаше да забележи, че не е в гаража.

Свобода и красота. И страх. Маргарита искаше да карат по-бавно — Джулио имаше само книжка за мотопед и не можеше да кара кола. Ако някой полицай го спреше, би било истинска катастрофа. Бяха сами. Само двамата. Как й хрумна да тръгне така? Ами ако ги хванеха? В затвора ли щеше да иде? Не, може би не, но щяха да пратят там баща й или майка й. Как можа да повярва на глупостите на онзи шантав учител и неговите Омирови призраци? Осевата линия сякаш излизаше от предното стъкло като нишка, която се развива или навива, като онази, която Ариадна дала на Тезей. Ами ако бъркаха посоката? Ами ако тази нишка ги отведеше право в ръцете на Минотавъра? Цялата тази свобода я плашеше. Но я опияняваше новият свят без роли и задължения. Противоречивите чувства отново се бореха за сърцето на Маргарита и го разкъсваха. Трябваше да предприеме това пътуване, то бе нейна съдба, а съдбата лежи на коленете на боговете, бе казал Омир. И освен това до себе си имаше мъж — сигурен, дързък, нехаещ за заплахите, синеок и смел. Колата бе само подробност, а книжката — бюрократична приумица.

Маргарита погледна часовника на таблото: девет без десет. Марта беше в часа по математика и се бореше с кой знае какви уравнения, където неизвестното винаги има решение. Не като на този път. За нея обаче вече нямаше чакане да изтекат десетте минути до края на часа. Нямаше скука за прогонване, домашни за преписване, страх от изпитване и надежди за почивните дни. Имаше само един скок в неизвестното, без програми, звънци и стени. Вселената се разстилаше в нея, ала все още й липсваше смелост да заживее в тази вселена. Но затова имаше Джулио. Можеше ли да издържи сърцето й цялата тази красота и свобода? Джулио щеше да я научи как.

Усети, че остава без дъх. „Животът не се състои от броя на вдишванията, а от моментите, в които дъхът ти спира“, така казваше Уил Смит във филма „Хитч“. Няма друг начин да намериш своята история, освен да загубиш дъх, каквото и да става. Не искаше всичките й мечти да отлетят като конфети, преди да се превърнат в планове. Щеше да се чувства виновна, щеше да тъгува за тях, а няма по-голяма мъка от тъгата по онова, което никога не е било. Тъгата по несбъднатото.

Мълчаха. Всяка дума би разрушила вълшебното равновесие между страх и възторг. Мобилният телефон на Маргарита иззвъня. Марта. Първият час бе свършил и тя се опитваше да се свърже с нея. Чрез този сигнал цялата реалност пак се стовари върху нея под формата на вина. Маргарита остави телефона да звъни. Всеки сигнал бе погребален звън. Накрая телефонът млъкна.

— Изключи го — каза Джулио.

— Ами ако е нещо важно?

— Няма нищо по-важно от това, което правим.

Той беше прав. Никой не трябваше да я търси или намери, тя бе тази, която се опитваше да намери някого. Изключи телефона и го пъхна в раницата.

Джулио извади айпод от джоба си и го включи в процепа на таблото. Пусна музика, докато търсеше по периферните улици къде е магистралата за Генуа.

Засили звука и в купето нахлуха звън на китара и топъл глас.

Comes the morning

When I can feel

That there s nothing left to be concealed.

Заинтригувана, Маргарита прочете заглавието на песента: „No Ceiling“ на Еди Ведър.

— Исках да ти направя плейлист за това пътуване — каза Джулио, продължавайки да се взира в пътя, за да не я погледне в очите.

Sure as l am breathing

Sure as I’m sad

I’ll keep this wisdom in my flesh.

— Знаеш ли думите? Не ги разбирам много добре… — попита Маргарита с чувството, че никога не е получавала по-хубав подарък.

— Това е музика от любимия ми филм „Сред дивата природа“. Тук е моментът, когато Крие започва да живее сам сред природата и се мие навън. Водата не е само вода. Няма нищо над него — никакви родители, правила тавани. Само небето.

Той посочи айпода, за да й покаже какво има предвид.

I’ve been wounded, I’ve been healed

Now for landing I’ve been, for landing I’ve been cleared.

— Като че ли е умрял и се преражда от допира с тази вода. Най-накрая свободен, той открива, че има всичко, което му трябва.

Ритъмът в стил кънтри внасяше малко ведрост, но под нея се криеше едва доловима тъга.

I leave here believing more than I had

This love has got no ceiling.

— Тази любов няма…? Какво казва? — попита Маргарита.

— Ceiling. Таван.

Без таван. Така се чувстваше Маргарита, без таван. Под небето, заедно с едно момче, което се качва по покривите.

Маргарита остави последните ноти на песента да нахлуят в нея и й се доплака. Джулио спря за момент подборната, която бе озаглавил „Into the Wild not Alone“.

— Как си? — попита той, като сложи ръка върху нейната и я стисна.

Междувременно утрото бе избухнало като глухарче, духнато от дете и разпръснато из всички кътчета на града.

Маргарита мълчеше и го гледаше със замъглени от сълзи очи как шофира, толкова сигурен в себе си. Искаше й се да има неговата увереност. Тогава би пораснала веднага, за да бъде достойна да застане до него. Светлата рамка на страничния прозорец ограждаше профила му, черната коса обгръщаше главата с изгубена нежност, а очите се движеха като водни кончета, които махат с крилца тъй бързо, че превръщат полета в чудо.

Джулио не повтори въпроса, защото мълчанието на Маргарита бе по-красноречиво от всеки отговор, сълзите по-ясни от думи. Той извърна глава и се усмихна. После бавно запя. Маргарита застина като хипнотизирана от тембъра на гласа му.

Тя затвори очи и усети как около нея израства къща, макар че имаха асфалта за под, небето за покрив и временните стени на колата. Спомни си за Карл и Ели от филма „В небето“ — всеки път, когато гледаше първите десет минути, плачеше като малко дете. Отново видя къщата, понесена от облак разноцветни балони към Патагония да търси място, за което Карл и Ели само са си мечтали някога.

Бариерата пред магистралата ги принуди да намалят скоростта. Маргарита трепна от страх, че там вече чака полицейска кола да ги откара в затвора, където ще ги разпитва зъл полицай като в сериалите, които харесваше баща й. Не, невъзможно — майка й беше на работа и нямаше как да е забелязала нещо.

Джулио взе квитанцията и я подаде на Маргарита. За момент тя изпита чувството, че баща й подава квитанцията на майка й, както бе ставало неведнъж при пътуванията им до Генуа. Нима вече бе свършено с тези вълшебни пътувания, които траеха по-малко от два часа, но за нея изглеждаха много дълги и изпълнени с приключения?

Бариерата се вдигна и те поеха напред, уверени, че непременно ще попаднат в задръствания, дори и да ги нямаше сега. Майка й винаги слагаше квитанцията зад сенника, но преди да направи същото, Маргарита повъртя листчето в ръка, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно отблизо. Отбелязано бе мястото на потегляне, но разбира се, не и на пристигане — с тази хартийка между пръстите усещаше как в кръвта й бликва смелостта на онези, които тръгват да търсят нови земи, континенти, забранени проходи. Във всеки живот има една Индия за достигане, една Америка за откриване, един мираж за превръщане в реалност. Маргарита стисна квитанцията почти до скъсване.

Джулио разпери ръка навън през прозореца и Маргарита направи същото, дори подаде глава и отлитащият път зад колата засмука косата й. Тя затвори очи. Надяваше се в пристанището да има толкова много радост, колкото и в пътя дотам.

Вятърът бучеше в ушите й, а Джулио изкрещя като смъртник, получил помилване броени минути преди екзекуцията.

Маргарита се стресна, после се разсмя и също извика.

— Коя е любимата ти песен? — попита Джулио.

— „Жената снаряд“ — усмихна се тя.

— Ама че си трудна… — каза сериозно Джулио.

Наранена от тия думи, Маргарита усети как усмивката замръзна на лицето й. Но преди да си каже, че обърква всичко, дори и любимата си песен, Джулио започна да пее:

С ръце, моя обич, ръцете ти ще обвия…

Маргарита продължи с тънък глас:

И тихо, без думи, в сърцето си ще те скрия…

Джулио пак подхвана и гласовете им се сляха:

И не ще се боя, че не съм тъй хубава, както казваш, но ще литнем в небето каквито сме, живи и земни, и полетът няма да свършиии…

Разтегнаха последното „и“ много по-дълго, отколкото беше необходимо. Избухнаха в смях и запяха в дует, заменяйки с това „и“ текста на цялата песен. Маргарита се смя до сълзи — същите, които бе проляла преди малко от болка. Интересно дали съставът им беше същият. Никой учен не се занимава с такива фундаментални експерименти. Със сигурност радост и болка извират от едно място — от сърцето на сърцето.

Сърцето не е нищо друго, освен поредица стаи, все по-малки и по-малки, от едната се влиза в другата през затворена врата и надолу по стръмно стълбище. Общо са седем на брой. Сърцето на сърцето е седмата, най-недостъпна, но и най-светла, защото стените са стъклени. Радостта и болката идват от тази стая и са ключът, за да влезеш в нея. Радост и мъка плачат с едни и същи сълзи, те са седефът на живота, а важното в живота е да запазиш непокътнато това мъничко късче от сърцето, което е тъй трудно да достигнеш, да чуеш, да подариш, защото всичко в него е истина.

Задмина ги кола, едно момиченце им помаха отвътре и веднага скри зад облегалката русата си главица със сини очи. Маргарита изчака детето да се появи отново — добре познаваше тази игра — и на свой ред размаха ръка. Момиченцето се усмихна и бързо се смали в далечината. Така и не стана ясно дали са си казали „здравей“ или „сбогом“.

Край пътя се разстилаха поля, пожълтели от отминалото лято или оголени от жътвата.

— Виж колко е хубаво това дърво! — извика изведнъж Маргарита.

Самотен дъб се издигаше сред една житна нива като баща, събиращ децата си.

Джулио погледна накъде сочи Маргарита, но не се впечатли особено.

— Винаги съм обичала тези самотни дървета насред полето. Колко хубаво би било, ако можех да го прегърна… — добави тя, окуражена от свободата.

Джулио се разсмя.

— Беше просто идея, ако не ти харесва, няма значение… — каза обидено Маргарита и се завъртя, за да продължи да гледа дървото.

Джулио я докосна по рамото, но тя упорито не се обърна. Малко по-нататък имаше отбивка към неголям паркинг. Джулио рязко намали скоростта.

— Какво правиш? — попита Маргарита.

— Каквото си искам. Пътуването е наше и ще правим каквото си искаме.

— Тоест?

Джулио слезе. Заобиколи колата и отвори вратата на Маргарита.

— Не бива да бием на очи! — възкликна тя. — Полудял ли си?

— Не повече от теб… Да вървим — каза Джулио.

Той прескочи парапета и тръгна през полето. Маргарита го последва до нагрятата от слънцето желязна преграда.

— Къде отиваш?

Джулио спря с ръце на кръста и отговори съвсем сериозно:

— Да поздравя един стар приятел.

Маргарита се засмя и тръгна след него, задъхана от вълнение.

Житните класове се прегъваха под краката им и черната плодородна земя чезнеше под килима от златни стъбла. Нямаше пътеки, само море от пшеница, готово да реагира при най-малкото движение на въздуха. Щурците подскачаха, изненадани от тия внезапни стъпки.

Стигнаха в подножието на дървото и Джулио го прегърна. Дънерът беше грапав и топъл, ухаеше на пръст и изгоряла кора. Бе прекалено дебел, за да може Джулио да го обхване изцяло. Слънчевите лъчи се провираха през гъстите листа.

— Бива си го, но трябва мъничко да отслабне… — усмихна се той закачливо към Маргарита.

Тя го гледаше, очарована от мисълта, че някой може да й повярва дори когато говори детинщини. Ех, ако мъжете знаеха, че за да обичаш една жена, трябва да обичаш и малкото момиченце в нея…

— Не и ако сме двама… — каза Маргарита.

Тя прегърна дънера от другата страна и хвана ръцете на Джулио. Усети как душата й пронизва пръстите и се влива в неговите ръце като леко разтърсване, което пробягва по цялото тяло. Обзе я страх, искаше да се откъсне и да остане свързана в същото време — странна, опияняваща уязвимост, като скок в морето от висока скала. Стисна ръцете на Джулио още по-здраво. Пръстите се преплетоха и усилието да се достигнат ги принуди да притиснат бузи към дънера, сякаш слушаха как соковете текат под кората му. Шумът откъм пътя беше далечен, погълнат от класовете, които се триеха един в друг.

Маргарита се почувства като част от някаква прастара история заедно с Джулио. Дървото бе тук и това й стигаше. Кой знае кой го бе засадил тук. Протегнатите им ръце съществуваха и не можеха да не съществуват. Нещата съществуваха, ръцете съществуваха, значи щяха да съществуват и занапред. Нищо красиво не може да умре.

Маргарита се засмя като човек, който получава подарък и има с кого да го сподели: всичко щеше да бъде наред.

— На какво се смеете с твоя приятел? Криете ли нещо? — попита Джулио, който не виждаше лицето на Маргарита, но усети тръпката в малките й ръце.

Маргарита сложи дясната си ръка върху ръката на Джулио и раздвижи показалеца му по кората, сякаш се упражняваше в краснопис върху дървото. Той се опита да отгатне буквите, които върхът на пръста му изписваше по дънера.

Щ… Л… С…

Джулио усети как смисълът на буквите плъзва обратно по пръста му.

— Щастливо ли си? — изрече той с устни до кората.

Вместо отговор Маргарита бавно сложи цялата си длан върху ръката му. После изписа:

М… Ч… Д…

Още малко се подържаха за ръце. После Джулио побягна през житото с вик „потегляме!“ и Маргарита го последва, препъвайки се като дете, откъснато от хубостта на нещата, които щяха да останат завинаги.

Потеглиха и Джулио пусна втората песен от тяхното музикално пътуване. Из купето се разнесе див и романтичен дрезгав глас.

It’s been seven hours and fifteen days

Since you took your love away

I go out every night and sleep all day

Since you took your love away

Since you been gone I can do whatever I want

l can see whomever I choose.

Тази жена сплиташе ярост, страх и копнеж и Маргарита долавяше безмълвния плач на човек, който е загубил някого. Завинаги.

Пейзажът ставаше все по-необятен. Пътят се изкачваше и магистралата се стесни до шосе, изсечено в планините още по римско време — през ждрела, потоци, ливади като на картинка, и небе, затворено в тези планини от Серавале до прохода Джови.

Nothing can stop these lonely tears from falling

Tell me baby where did I go wrong

I could put my arms around every boy I see

But they’d only remind me of you.

Джулио стисна волана тъй силно, че кокалчетата му побеляха. Маргарита гледаше разсеяно навън, опитвайки се да разбере текста на песента.

All the flowers that yon planted, mama

In the back yard

All died when you went away

I know that living with you, baby, was sometimes hard

But I’m willing to give it another try

Nothing compares

Nothing compares to you.

Тези повтарящи се думи бяха като молитва от ритуал, опитващ се да съживи онова, което тази жена бе загубила.

Сега Джулио караше мълчаливо — завоите по този участък изискваха да се съсредоточи; трябваше да я пази и да я отведе до целта.

— Хубави са твоите песни. Но имаш странни вкусове… — каза тя.

— Мои са си — отвърна той шеговито, но не съвсем.

Маргарита се възхищаваше на всичко, сякаш го виждаше за пръв път. С рязко тръсване на главата прогони сериозното лице на майка си, което се опитваше да я върне към миналото. Сега тя бе устремена към бъдещето. Между скалите се лееха синьо-зелените води на река Скривия. Дори когато е малко, водата винаги знае накъде да върви.

— Кога се научи да караш?

— Миналата година.

— Как?

— Научи ме един доброволец от дома.

— Как те научи?

— Откраднах му колата.

— Значи не те е научил…

— Сам се научих, но с неговата кола.

— Сам?

— Налагаше се.

— Не можеше ли да го помолиш?

— Защо си отиде баща ти?

Маргарита не отговори.

Няколко минути мълчаха.

— Не знам. Затова отиваме да го търсим…

— С друга ли е заминал?

— Не, никога не би го направил…

— Ти не познаваш мъжете, Маргарита.

— Искаш да кажеш, че не познавам баща си?

— Искам да кажа, че не познаваш сенките им. Маргарита замълча. Искаше Джулио да продължи, но не смееше да го попита.

— Хората са направени от светлини и сенки. Докато не опознаеш сенките, не знаеш нищо за човека. Опитвай се да виждаш сенките преди светлините, иначе ще останеш разочарована.

Маргарита си представи как намира баща си с друга жена, може би на тяхната платноходка. Джулио видя как дясната й ръка впива пръсти в кожата на лявата.

— Можеш ли да караш?

— Не!

— Поне знаеш ли за какво служат педалите?

— Спирачка?

— Да.

— И газ!

— Браво! А след това?

— И още ли има? — изненада се тя.

— Съединител, служи за… — Не знаеше как да й го обясни. — Искаш ли да опиташ?

— Луд ли си?

— Не толкова, че да прегръщам дървета.

Маргарита се засмя, перна го по ръката и колата леко кривна настрани. Тя ахна с ръка пред устата и очите й се разшириха.

— Извинявай, извинявай…

Джулио се усмихна и пусна нова песен.

В ушите им нахлу цял оркестър. Маргарита го погледна въпросително.

— Класическа? — попита презрително тя.

— Не, вечна. Лудвиг ван.

— Кой?

— Вие го наричате Бетховен.

— Ама че скука…

— Слушай… Така ще научиш нещо по-различно от Лейди Гага.

— Глупчо…

Заплашителният оркестър се караше на нежното и трогателно пиано, досущ като диалог между баща и провинил се син.

— Какво е?

— Втора част, andante con moto, на Концерт номер четири за пиано и оркестър.

Пианото плачеше, а оркестърът налагаше високомерието си.

После звуците на пианото се превърнаха в шепот на ухо, изпълнен с любов, която би трогнала всекиго, дори целия разгневен оркестър.

Оркестърът и пианото затихнаха безкрайно бавно. Настана тишина. Маргарита усети как тази тревожна и умиротворена сладост прониква в сърцето й, за да го завладее. Светлини и сенки. После някакъв дълъг тунел ги погълна.

— Носиш ли си бански?

— Не.

— Ще ти купим.

— Дошли сме заради баща ми, нямаме време за къпане.

— Имаме време за всичко, което поискаме.

— Ти носиш ли си?

— Естествено! — засмя се Джулио.

Светлината връхлетя насреща им и ги заслепи. Започваше спускането, което ги водеше към великия баща — морето, изникнало внезапно между покриви и борове като лъскави сини люспи. Маргарита и Джулио не казваха нищо, запленени от носталгията, която това синьо мастило винаги вписва в сърцата ни. Маргарита отпусна глава на рамото на Джулио, затвори очи и си представи, че е намерила баща си.

Виадуктът се гмурна в града, обгърнал подножието на Апенините. Цветовете на къщите пламтяха като пожар, а морето отдясно превръщаше всичко в синьо-жълт сън. Бризът повяваше и Генуа бе мозайка от пъстри плочки, пръснати по брега. Тухлените фасади и прозорците блестяха.

— Аквариумът! — възторжено се провикна Маргарита, обзета от отдавнашен спомен.

— Детска работа…

— Може би ще ти дойде добре да пробваш какво е да си дете… Вечно изглеждаш толкова студен, далечен…

Джулио се вкамени и загуби обичайната си иронична самоувереност. Маргарита осъзна, че го е наранила.

— Исках само да кажа, че е забавно… повярвай ми! Понякога не мисля какво говоря.

— Накъде да карам?

— Отбий тук!

Джулио слезе от виадукта и подкара надясно.

— Защо?

— Нали каза, че правим каквото си искаме?

— Да.

— Отиваме да видим аквариума. Имаме време. Имаме всичкото време, само за нас.

 

 

Джулио спря на една уличка с миризма на вода и катран. Генуа приличаше на рак-отшелник, скрит в раковина върху скала, блъскана от неуморното море. Бризът се провираше в уличките, както морето нахлува в раковината, промушваше се през простряното пране и процепите на кепенците. Безброй знамена се развяваха по мачтите на платноходки, чиито корпуси се блъскаха един в друг с ритмичен метален кънтеж и си гукаха като гълъби. Бризът свистеше из тази гора от мачти и платна и човек можеше да полудее от свободата да заминеш, да се загубиш и може би да се върнеш. По вълнолома и кейовете се разхождаха старци с кучета и кучета без стопани. Група момчета, излъчващи същото чувство за вина като Джулио и Маргарита, гледаха морето, пушеха и се смееха. Притича едно момиче, чиято руса коса изглеждаше още по-руса в аквамариновата светлина. Цели облаци балони тръпнеха от нетърпение да се откъснат от връвчиците.

Джулио и Маргарита спряха да погледат морето и както винаги русалките бяха там, готови да ги задържат, да хипнотизират погледа и слуха им с изначалната тайна на водата. Има русалки, които омайват очите и ушите на мъжете, за да забравят дом, жена и деца. Древни и коварни русалки. Но има и русалки, готови да пожертват опашката си и да изтърпят непоносима болка в новите си крака само за да обичат, за да не умрат, за да живеят вечно, вместо да се превърнат в пяна след смъртта. Маргарита се боеше от първите, които може би бяха заблудили баща й, и се чувстваше като вторите: и тя бе решила да ходи с новите си крака, макар и да усещаше в тях болка от хиляди игли като русалката от приказката. Джулио я прегърна през рамото и я притисна към себе си, сякаш да я защити, докато гледаха право напред и тракането на чукове по корпусите на лодки в ремонтните работилници им напомняше, че всяко пътуване, дори и най-хубавото, оставя белези.

Маргарита смутено погледна Джулио само за миг и се усмихна.

— Виждал ли си делфин?

— Не.

— Да вървим.

Тя изтича напред. Джулио я гледаше и чувстваше как в гърдите му се разплитат някакви стари възли, или може би просто приемаше, че могат да си останат там с надеждата някой някога да ги обикне, без да държи да ги разплете на всяка цена.

Представи си, че е един от тези моряци, които потегляли на експедиция по времето на Колумб, Магелан, Кортес… Оставяли на земята зад себе си един живот, често изпълнен със сенки, и запълвали бъдещето с надежда да станат нови хора. Без сам да знае защо, той също се надяваше бъдещето да крие нещо неочаквано, нещо по-добро. За моряците морето е баща на това обещание.

Както децата запълват тъмнината с чудовища, така и мъжете запълват морето с надежди и скрити съкровища. Морето чака и винаги ще е тук. Макар да крие потъналите кораби, както всеки мъж крие своите сенки. Морето.

Джулио плати двата билета и Маргарита му благодари с безупречна усмивка. После ги обгърнаха синкавата светлина на аквариума и спокойният звук на водите. Наоколо се носеше влажен и леко солен мирис. В басейните непрестанно кипяха мехурчета, рибите плуваха лениво или на внезапни тласъци като експерти, познаващи верния ритъм на своето съществуване. Може би вдъхновен от естественото им поведение, Джулио хвана ръката на Маргарита: споделената гледка удвояваше чудото и го отнасяше в една от стаите на сърцето най-близо до седмата, за да се съхрани непокътнато. Красотата винаги иска да бъде запомнена; затова когато я срещнем, винаги мислим за най-скъпите си същества.

Маргарита усещаше загадката на това момче, пълно с тайни; не беше любопитна за тайните, но загадката я очароваше.

— Благодаря — каза Маргарита.

— Не, аз ти благодаря — каза Джулио.

Ръцете им се разделиха само когато Джулио се подпря на стъклото на басейна с делфините. Двамата залепиха длани върху преградата; струваше им се, че могат да я преодолеят и да докоснат водата. Маргарита гледаше един делфин, после профила на Джулио, неспособна да избере кой повече я привлича. Наблюдавайки как другите гледат нещо, откриваме кои са те и какво искат, още преди да са проговорили. Къде ти греят очите? — казваше баба й, когато искаше да попита къде е била или какво си мисли.

Делфинът летеше и изчезваше за част от секундата, преди пак да се появи решително и уверено. Джулио наблюдаваше танца му като омагьосан.

— Излизат от водата, за да дишат, и могат да издържат под вода до петнайсет минути — прочете Маргарита табелката до басейна, в който кръжеше двойка делфини. — Наблюдават благодарение на слуха. Излъчват звукови вълни, които се отразяват от предметите и създават изображение на това, което се намира пред тях, сякаш виждат въздушна карта на пространството.

Джулио гледаше и слушаше гласа на Маргарита.

— Приличаш на дете — каза тя.

Той се обърна с широко отворени, блеснали от смайване очи.

— Бих искал да бъда…

— Какво?

— Толкова лек… всичко им се удава до съвършенство. Нито едно погрешно движение.

— А ти?

— Аз винаги греша. Нямам въздушна карта, за да стигна, където искам.

— Да отидеш къде?

— Не знам. Те знаят.

— За да отидеш, където не знаеш, трябва да минеш откъдето не знаеш.

— Кой го е казал?

— Баба ми. Една от нейните мъдрости, повтарял я съпругът й, когато се бояла от нещо… Тя ги казва на сицилиански, но аз не мога.

— Дай един пример.

— Стига де. Не мога, срамувам се…

— Опитай.

— Друм да вземеш… Не, не си спомням — въздъхна Маргарита, която сякаш се мъчеше да имитира някакъв скандинавски език, а не средиземноморско наречие.

Двамата се разсмяха.

— Харесва ми това място!

Той я хвана за ръка и двамата се устремиха на лов за загадки.

 

 

Бродеха из залите на аквариума — морски лабиринт, пълен с невероятни създания. Губеха се нарочно, връщаха се да видят отново нещо, обикаляха безцелно, щастливи и очаровани. Даваха имена на рибите, вдъхновени най-вече от поразителната им прилика с учителите. Джулио си правеше шеги с Маргарита — побутваше някого по рамото с едно тихичко „Извинявайте, господине“, после изчезваше бързо като делфин, оставяйки Маргарита лице в лице с непознатия, който си мислеше, че е била тя. Маргарита се изчервяваше, но преди да успее да се оправдае или да посочи виновника, жертвата на шегата си тръгваше сърдито. Джулио се разсмиваше, а тя се преструваше на ядосана.

Двамата притичваха между басейните, зяпнали от неудържимо учудване. Маргарита се питаше какво ли прави Андреа. Дали се страхува без нея? Кой ще му помага да се пази от чудовищата? Ще се справи ли сам? Щеше да плаче и вината бе нейна…

Преследвана от тия призраци, тя се вкопчи в учудването и възхищението, за да прогони тревогата. Скитаха между морски звезди, пъплещи по покрити с водорасли скали, между тропически риби, сякаш излезли изпод четката на Пикасо, между акули с всички размери и форми. Спряха като хипнотизирани пред басейна с медузите, където дълги светещи цилиндри обливаха с флуоресцентно сияние движението на тези принцеси с дълги парещи шлейфове. Те танцуваха и очароваха зрителите и плячката си. Маргарита се скри зад Джулио, защото я ужасяваха, дори и зад стъклото.

Всички тези същества изглеждаха част от някакъв танц, обрисуващ във водата една обща голяма карта на съкровищата — знаци и цифри от тайнствен шифър.

 

 

Когато излязоха, слънцето делеше надве небосвода и имаха чувството, че изплуват след гмуркане. Разходиха се по ивица от дърво и камък в сърцето на старото пристанище, посветена на Фабрицио де Андре. Белите лодки канеха минувачите да станат моряци. Стигнаха чак до последната от трите плаващи тераси, напомнящи шлепове, готови всеки момент да потеглят в открито море.

— Един от малкото италиански певци, които понасям. — Джулио посочи табелката с името на генуезкия музикант.

— Кой е той?

— Ама ти наистина не си в час… Кога си родена?

— Деветдесет и седма. Виждаш ли, че си само с три години по-голям…

— Три години стигат, за да станеш мъж! — отвърна Джулио. — А Фабрицио де Андре е чудесен певец.

Той извади айпода и пусна една от песните, които бе включил в плейлиста — „D ’a me riva“.

Разделиха си слушалките, подпряха лакти на парапета от железни тръби и зеленото море на пристанището се преобрази в нощ. Чуваха прибоя и самотна струни, звънтяща с ритъма на лодка по вълните.

D’a me riva

sulu u teu mandillu ciaeu.

— Нищо не се разбира — каза Маргарита.

— Това е на генуезки диалект, но ти слушай. Преди да разбереш, трябва да слушаш.

Песента се разля, пълна с носталгия. На Маргарита й се доплака, без сама да знае защо.

— Разказва се за тъгата на моряк, който отплава от пристанището на Генуа и вижда бялата кърпичка на жена си. После поглежда в куфара, който му е приготвила. Открива нейна снимка и я целува, сякаш целува целия град.

Постояха мълчаливо, загледани в хоризонта. И двамата чакаха някого да се завърне, а вятърът ги галеше.

 

 

Звънецът заглъхна и отвън нахлуха виковете на деца, хукнали да завладеят един следобед, пълен с изненади. Марта прекрачи прага и тръгна покрай стените, надраскани с болки и радости: „Бъдещето не е каквото беше“, „Бира и любов завинаги“, „По-малко учебници, повече свобода!“, „Не ще ме да чете ме!“ Тя ги заобикаляше като картонени декори в празен театър. Когато най-добрата ти приятелка не е на чина до теб, имаш чувството, че трябва сама да се изправиш срещу света. Провери за пропуснати обаждания. Нищо. Опита се да позвъни на Маргарита — телефонът й беше изключен. С наведена глава и свито сърце Марта се повлече към колата, където я чакаше майка й.

— Как си? — попита Марина и въпросът прозвуча съвсем на място, а не като обичайното и безсмислено „Какво прави днес?“ — което предизвиква само неясно сърдито мърморене или категоричното „Нищо.“

Марта мълчеше.

— Да не е станало нещо? — добави Марина и я прегърна.

— Не. — Но когато майчината ръка се откъсна от лицето й, тя добави: — Маргарита не дойде на училище. Боя се за нея…

— Защо?

— Не знам, просто усещам.

— Обади ли й се по телефона?

— Да, но първия път не отговори, после изключи. Не отговаря и на есемесите ми.

— Хайде тогава да позвъним у тях. Ще видиш, че всичко е наред.

— Не е наред…

— Тогава нека проверим — каза Марина и я целуна.

Марта вдигна очи и се усмихна. Майка й винаги я взимаше на сериозно; винаги беше на онзи път без пътни знаци, наречен „юношество“. Майка й беше решението, което не дава решения, също като живота.

 

 

Гладът ги накара да се опомнят. Отделиха се от морето като земноводни, които протягат лапи към сушата и завладяват пространството, опознавайки умората от земната тежест, след като са се носили по теченията. Застанаха пред накацалия по хълмовете град с неговите лабиринти от криви улички, водещи кой знае накъде, може би право към небето. Тръгнаха напосоки по улиците зад старото пристанище. Струваше им се, че са попаднали в търбуха на някакво грамадно морско създание. Само когато погледнеш вътрешностите на един град, разбираш дали е жив — неговите стени и улици са мрежа от отношения, които го поддържат жив или разкриват тайните му болести. Градовете са като стихове, предпочитат някои поетични похвати, които отговарят на дълбоко скритата им душа. Милано е литора или умишлено премълчаване, обича потайните отклонения, казва „не съм грозен“, за да чуем „красив съм“, обича да го ухажваш, за да разбереш, че прилича на елегантна и малко суетна жена. Рим е хипербола със своя имперски разкош и с прекалено величествената си история, но когато осъзнаеш, че вече дори сам не си вярва, се влюбваш още повече в неговото императорско разочарование. Палермо е синестезия, хаотична смес от истории и усещания — там чуваш ароматите, помирисваш цветовете, докосваш историите. Генуа обаче е град оксиморон. Генуа обединява несъвместимото, красотата с разрухата, живота със смъртта. Ароматите на Апенините слизат, за да се смесят с тези, които долитат откъм морето, и с миризмите на живия град.

Джулио дръзко навлизаше в безлюдните улички, защитени с железни прегради, за да не минават велосипеди и мотопеди. Маргарита се опитваше да го спре, защото се страхуваше. Лабиринтите на този огромен стомах можеха всеки момент да ги смелят. Лабиринти от стени, стълбища и тесни улички. Като вътрешности на хищник.

— Джулио? Къде си?

Джулио бе изчезнал в един двор, където ухаеше на градински чай и босилек. Червено мушкато цъфтеше край едно изображение на Дева Мария — от онези, които моряшките съпруги заръчвали да им се изрисуват като благодарност към Майката на всички моряци, задето съпрузите им са се прибрали у дома живи и здрави.

— Джулио…?

Внезапно сполетяна от страх и самота, Маргарита си спомни какво бе направила: бе избягала от родния си град с едно момче без шофьорска книжка; бе задигнала колата на майка си, за да търси баща си, без дори да знае къде. И всичко това само по нейна вина. Лошо й се пишеше. Защо животът е толкова труден? Защо трябва насила да се губим из лабиринта, за да намерим изход?

Тя седна на едно каменно стъпало. Като платната на отплаващи кораби над нея се издуваха проснати дрехи, а от всички открехнати прозорци и мрачни галерии прииждаха чудовищата на Андреа. Тя се хвана с две ръце за главата.

Джулио се приближи и седна до нея. Прегърна я, както мидата прегръща своята перла. И всички чудовища пропълзяха обратно в дупките си.

 

 

— Ела.

Той я въведе в едно китайско магазинче с евтини дрехи. Имаше и спасителни жилетки, чадъри и разни предмети с неясно предназначение. Жена на неопределена възраст пристъпи към тях.

— Може помогне?

— Бански, моля — каза Джулио, посочвайки Маргарита.

— Всички цветове — отвърна жената, сочейки щанда, отрупан с бански костюми в крещящи цветове.

Маргарита се усмихна — жената говореше точно като в рисувано филмче.

За да я разсмее, Джулио й предлагаше най-грозните модели, а тя се отбраняваше.

— За нищо на света няма да го купя, тук дори няма къде да го пробвам…

— Това идеално подхожда на очите ти — каза Джулио, показвайки един бански в коралов цвят.

— Мислиш ли?

— Да, идеално! — потвърди Джулио и повдигна костюма към лицето на Маргарита, която се изчерви.

За да прикрие притеснението си, тя прехвърли от ръка в ръка двете парчета плат. За нищо на света не би позволила Джулио да я види по бански. Поне да бе взела любимия си, на бели и сини шарки. Защо не се сети?

— Може ли да го пробвам? — попита тя.

— Да, там.

Маргарита влезе в пробната, опита се да затвори добре завесите и се озърна да види дали Джулио не я гледа, но той се беше зазяпал в някакви статуетки на дракони и кучета.

Погледна се в огледалото, което не я побираше цялата. Мършаво тяло, тънки крака, невзрачно лице. Но Джулио бе казал, че цветът й отива, и имаше право.

— Взимам го — каза тя, излизайки от пробната, вече облечена.

— Петнайсет евро.

На Маргарита й оставаха само пет евро. Беше платила пътната такса, пое половината цена на бензина и сега се срамуваше да признае, че с това се изчерпват всичките й финанси.

Влязоха в една пекарна и купиха килограм фокача, пълнена със сирене и лук. Хълмът Света Ана ги очарова със смесицата от прясно измазани оранжеви стени и напукани фасади с оголена каменна зидария. Попаднаха на едно малко и криво площадче, закътано между розови, червени и жълти стени; зелените щори с бели рамки вдъхваха живот на фасадите. Бяла котка се надигна от тревата под една огромна благоуханна липа и дойде да се завърти около тях. Сетне ги последва, привлечена от мириса на фокача. Изкачиха се по една малка уличка, наречена „Бакерния“, която свързваше като нишка стария град с хълма. Нишка, вплетена между древните стени, с ивица от червени тухли по средата, ниски стъпала в сиво и червено от двете страни и железни перила за старците. Разцъфнали ружи, клонки на мушмули и праскови се протягаха над градинските зидове, щорите бяха наполовина вдигнати, както е прието по тия места, и напомняха примижали очи, гледащи кой минава. Седнаха върху ниската ограда на една миниатюрна градина, откъдето се разкриваше късче море. Под съвършената синя линия се разстилаха назъбените очертания на сивкави покриви. Десетки чайки плуваха в светлината.

— Не ме оставяй вече сама, дори и на шега.

— Извинявай — каза Джулио. Искаше да я погали, но се удържа.

Той разопакова фокачата и я поднесе към Маргарита. Тя се притесняваше и не искаше да започне — срамуваше се той да я види как яде, как дъвче с омазано лице. Предпочете да каже, че не е гладна… Докато тя размишляваше за това, Джулио вече беше започнал. Гледаше унесено хоризонта и ветрецът леко развяваше косата му.

— Опитай това парче със сирене, невероятно е! — предложи той с пълна уста.

Маргарита се засмя и осъзна, че тази пълна уста и тези дъвчещи зъби са част не от прозата, а от поезията на всекидневието.

Замълчаха и се посветиха изцяло на храната. Докато й подаваше още едно парче фокача, Джулио се възползва от момента, за да я погледне. Вече можеха да се погледнат в очите, но още не смееха да надникнат дълбоко в тях.

Бялата котка изникна изневиделица и започна да ближе парче фокача, оставено на стената. Маргарита подскочи от страх, а Джулио погали неканената гостенка. Котката близна фокачата с лук.

— Харесва ти, а? Ти си първата котка в историята, която обича лук…

Маргарита се усмихна и също я погали, а котката близна дланта й. Имаше зелени очи като нейните.

Опияняваха се взаимно от компанията си и от компанията на малките и големи неща, ставащи пред очите им. Нямаха списъци със задачи, нямаха уроци за учене или график за изпълнение. Просто трябваше да бъдат именно тук, в този момент.

Хубаво би било винаги да живеят така, мислеха си и двамата, но още нямаха смелостта да го кажат. Всеки ден само за себе си. Всеки час. Без „после“, защото „после“ вече е тук.

Лицето на Маргарита беше изцапано със зехтин. Джулио се засмя и тя се изчерви. Той избърса бузата й със салфетка и в този момент Маргарита усети, че с него може да бъде нежна, дори и да се чувства нелепо. После Джулио я хвана за ръката и отново тръгнаха надолу към морето, към сърцето на града. Иззад щорите долитаха миризми на доматен сос и гласове на телевизионни говорители.

Гмурнаха се в плетеницата от улици и пресечки. Неуморните лястовици прелитаха по най-тесните улички, където не се осмеляваха да навлязат дори и чайките, пърхаха в мъждивата светлина между високите стени, които отстъпваха една от друга само миг преди да се докоснат далече горе. Джулио и Маргарита се озоваха в района на Стария град, съхранил следи от великолепието на морска република с фризове от мрамор, пясъчник и порфир.

Лицата, които се тълпяха по тесните улички между сградите, бяха предимно на чужденци. Всички изглеждаха случайно попаднали тук — като моряци, слезли на сушата да си починат в очакване на нов договор, нов капитан. Имаше нещо противоречиво във въздуха, нещо временно и заплашително, като че ли това огромно животно се пробуждаше и мъжете, жените, камъните, вятърът, морето, кръвта се размесваха в неговата утроба. Маргарита се притисна плътно до Джулио, за да се защити от страха, който й вдъхваха тези улички. Тук можеха да ги отвлекат, да ги убият, и никой нямаше да забележи. Погълнати в тази утроба, изхвърлени на брега като отломки, разядени от морето.

Млада жена с прилепнали дрехи и тежък грим излезе от някакъв вход с тъжно лице и размазано червило. Един старец със занемарена брада и моряшка фуражка я огледа от гърдите надолу, после избъбри проклятие срещу незнайните богове на младостта, че са го забравили. Едно момче с тъмна кожа и ококорени черни очи тръгна насреща им да изпроси нещо за ядене. Пристъпи към Джулио с театрална сърдечност.

— Хей, братко! Дай едно евро! — извика то и едва не го прегърна.

Джулио разбра, че се опитва да му отмъкне портфейла. Но вече бе твърде късно, когато го видя да хуква надолу в обратната посока на тази, от която бе дошъл. Без да се замисли нито за миг, той го подгони.

Щом осъзна какво става, Маргарита затича след Джулио към морето през улички и дворове. Хората се превърнаха в рояк конфети, а Джулио в чифт подметки, които се мяркаха в далечината. Срещаше очи на китайци, араби, африканци и й се струваше, че всички я гледат враждебно. Искаше й се да има безкрайно дълги ръце и да спре Джулио с желязна прегръдка, за да не бяга, да остане при нея. Но сега имаше само крака — толкова къси, че не успяваше да го догони. Винаги бе имала прекалено къси крака. Виждаше го да се отдалечава и чувстваше как дробовете й изгарят от недостиг на въздух. Тогава изкрещя:

— Джулио!

Викът изненада и нея. Гласът й изпълни цялата улица, като че бе извикала във фуния. Той се обърна с изражение, каквото навярно е имал Орфей, когато се е обърнал да погледне Евридика. Хвърли един сетен поглед към момчето, което се вмъкна в една пресечка и изчезна завинаги в корема на града. Той, точно той, царят на самоцелната кражба, вълшебникът на бунтовния жест, бе преметнат и заблуден от едно хлапе. Почувства се победен, неуверен, застинал върху опънатата нишка между тичащото момче с портфейла и момичето, което бе избягало с него. Маргарита спря и се прегъна напред с ръце на коленете. Джулио стоеше, гледаше я и се питаше на какво се е подчинил — той, който винаги сам решаваше какво да направи. Бе спрял. Защото тя се нуждаеше от защита, а всичко останало можеше да върви по дяволите.

Маргарита бавно тръгна напред, сякаш подбираше къде да стъпи върху тази невидима нишка, която ги свързваше, и Джулио вървеше насреща й по същата нишка. Вратите и прозорците на уличката гледаха безмълвно спектакъла. Полъх откъм морето разклати нишката, двамата залитнаха, но се достигнаха и той я грабна в обятията си.

— Извинявай, че не умея да спазвам обещанията си.

— Какви обещания?

— Да не те оставям сама.

Прегръдката даваше равновесие на тази трептяща нишка — знак, че обичта означава да спреш дори когато животът ти крещи да бягаш.

Маргарита го прегърна с всичка сила и зарови лице в рамото му, както правят децата.

Джулио я стисна още по-здраво, питайки се кой кого прегръща, кой дава и кой получава. В прегръдката идва момент, в който границата изчезва, и когато това се случва за пръв път, някои го наричат любов.

 

 

— Това сме аз и татко.

В долния десен ъгъл на листа имаше къща и на нейния покрив стоеше висок мъж, докосващ с глава небето, тъй че къщата сякаш пропадаше под теглото му.

— Колко е хубаво… — каза неуверено Елеонора. — Но къде си ти?

Андреа посочи едно червено петно върху гърдите на баща си. Елеонора го бе помислила за случайна грешка или за кърпичка в нагръдния джоб на мъжа, но децата не се интересуват от кърпички, дори и в рисунките.

— Това червено петно?

— Не е петно, мамо. Това е сърцето.

— А ти?

— Аз съм сърцето на татко.

Елеонора го хвана за ръката и прехапа устни. Следобедната светлина вече не бе тъй силна, както преди няколко седмици и есенните сенки бавно се връщаха по местата си. Докато вървяха към къщи, Андреа продължаваше да разказва какво е правил в детската градина.

— Знаеш ли, мамо, днес се скрих в банята.

— На криеница ли си играхте?

— Не. Заради страхта.

— И от какво се страхуваше?

— Винаги се крия там от страхта.

— Но от какво се страхуваше?

— Ти не се ли криеш от страхта, мамо?

— Андреа, не се казва страхта, а само страх.

— Не, не беше само страх, а страхта.

— От какво?

— Не знам, една такава страх…

— Каква?

— Много страшна страх.

— И как успя да излезеш от банята?

— Мислех си, че идваш да ме вземеш. Ти винаги идваш да ме вземеш, нали, мамо?

— Винаги.

Елеонора спря. Наведе се. Прегърна го.

С тази прегръдка му обещаваше нещо, което би искала да му даде завинаги. В началото на живота е съсредоточено всичко, от което имаме нужда, а после дълго време търсим онова, което вече сме имали. А ако не сме го имали или сме го загубили, тогава идва страхта.

 

 

Ключът се завъртя в ключалката точно когато телефонът иззвъня. Елеонора се втурна натам, без дори да затвори вратата, но точно когато се канеше да грабне слушалката, апаратът отново млъкна.

— Маргарита! — възкликна Елеонора. — Защо не ми отговори, мила?

— Мита! Къде си? — изписка Андреа.

Тишината тегнеше навсякъде из къщата. Маргарита я нямаше. Елеонора тръгна към стаята на дъщеря си — беше празна. Пак я повика и пак никой не отговори. Андреа имитираше майка си и тишината закънтя още по-силно. Елеонора набра мобилния й телефон, но той беше изключен. Написа й съобщение — питаше къде е и я молеше да се обади час по-скоро. Андреа потърси Маргарита в банята, като си мислеше, че може и тя да се крие там. Нямаше я.

— Не сме погледнали във вашия гардероб, мамо. Мита се крие там от страхта — каза той.

Отидоха в спалнята и отвориха гардероба, но той бе празен като безплодна утроба.

Елеонора позвъни на майка си и попита дали Маргарита не е там, но не добави нищо повече, за да не я тревожи, и дори се престори, че изведнъж се сеща как Маргарита казала, че ще ходи на гости у приятелка.

Телефонът иззвъня.

— Там ли е Маргарита?

— Няма я. Кой се обажда?

— Марта… тя добре ли е?

— Защо да е зле?

— Не, не, нищо… Днес в училище не се чувстваше много добре… — излъга Марта, опитвайки се да защити тайната, която сама не знаеше.

— Какво й беше? Не ми е казала нищо!

Марта мълчеше и не знаеше какво да прави.

— Марта? Мога ли да знам какво се е случило?

— Днес Маргарита не дойде на училище — призна Марта.

— Какво? Къде е била? — попита Елеонора по-скоро себе си, отколкото момичето.

Остави слушалката, без да дочака отговор, и невидима ръка стисна главата й. Искаше да се скрие някъде — това бе ръката на страха. На страхта.

Отново изтича в стаята на Маргарита. На бюрото имаше отворена книга, която не бе забелязала досега.

Думите бяха подчертани решително с цветен молив.

Тебе съветвам пък мъдро, дано да ми чуеш съвета:

двайсет гребци нагласи върху най-издръжливия кораб,

бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал.

Все ще дочуеш за него от смъртен или от мълвата —

тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом.

Чуеш ли там, че е жив твоят татко, че той

се завръща, на тебе, възраст момчешка надрасъл,

детински игри не приличат.

Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох.

Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна —

вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна

сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен

още по-ясно си спомни.

Тя затвори книгата и се вгледа в корицата на „Одисея“, където върху един мъж, вързан за мачтата на кораб, връхлиташе граблива птица с лице на жена. Сирена.

Опита се да се свърже с мъжа си, но телефонът му беше изключен.

Разбира се, Маргарита ще се върне, залутала се е на някоя безцелна разходка по улиците или зяпа витрините. Не знаеше какво да прави. Да я търси? Но къде? Ами Андреа? Може би щеше да е най-добре да го заведе при майка си.

Да, така щеше да направи, искаше да му спести нови травми. Какво ли щеше да стане с това дете, както бе тръгнало?

— Андреа — каза тя, мъчейки се да прикрие тревогата си, — ще те заведа при баба. Имам работа. Отивам при Маргарита и после ще дойдем заедно да те вземем.

— Може ли да си взема листовете и моливите.

— Да.

— Мамо, кога ще ми купиш кутия с всички цветове?

— Друг път — каза разсеяно Елеонора.

Тя взе чантата, която бе оставила на масата в кухнята, и посегна към паничката, където държаха ключовете, но тези от колата не бяха там. Разрови се из чантата, но и там не ги намери. Къде ги беше оставила? Започна да търси, но ги нямаше никъде. Спомни си къде мъжът й държеше резервните, взе ги и слезе в гаража с Андреа. Но също като гардероба гаражът бе празен.

— Татко се е върнал! Той я е взел! — каза Андреа на майка си, която бе застинала като статуя.

Тя взе телефона и натисна бутона за бързо повикване на съпруга си. Изключено. Маргарита. Изключено. Оставаше само един — този на майка й. Не го натисна. Отново се качиха горе. Андреа мълчеше, заразен от страха, който излъчваха очите и тялото на майка му.

— Върви да рисуваш, Андреа.

— Ще нарисувам страхта.

— Добре, нарисувай я — отвърна машинално Елеонора.

Детето изчезна.

Елеонора се отпусна на един стол, закри очите си с длан и заплака тихо, за да не я чуе детето. Сама със сълзите на тези, които са загубили всичко.

Потърси в указателя номера на Марина. Само жена може да помогне на друга отчаяна жена, само която има съпруг, знае какво означава да бъдеш изоставена, само която е носила в утробата си дете, знае какво означава да разбереш, че е в опасност.

 

 

— Нямам шофьорска книжка, а за документите не ми пука, но останах без никакви пари. Всичко ми беше в портфейла.

— На мен ми останаха пет евро.

— Е, значи можем да бъдем спокойни…

Влязоха в един бар и поискаха две чаши вода — тичането ги бе изтощило. Размениха си усмивки, докато пиеха: водата бе елементът, който най-много приличаше на тях в този момент. Два водородни атома и един атом кислород, всеки от тях даваше на другия онова, от което се нуждае. Два невидими елемента сами по себе си, но заедно даваха живот на най-плодотворната любовна история във вселената.

— Едно евро — каза барманът.

— За две чаши вода? — възмути се Джулио.

— Водата да не е без пари? — отвърна барманът.

Джулио хвана ръката на Маргарита, направи й знак с очи и двамата побегнаха, преследвани от порой ругатни.

Сами не разбраха как се озоваха до колата. Морето се появи, покрито с люспи от следобедна светлина; спряха да вдъхнат чистия въздух откъм пристанището и се разсмяха.

— Качвал ли си се някога на платноходка?

— Никога.

Някакъв просяк с почерняла от мръсотия кожа се приближи и помоли да му дадат нещо за ядене. Джулио не му обърна внимание. Маргарита бръкна в джоба си, извади петте евро и му ги подаде. Просякът се усмихна и благодари поне десет пъти, преди да си тръгне с моряшкото пожелание за късмет — да плават по вятъра, ако искат да стигнат в пристанището живи и здрави.

— Да не си полудяла? Това ни бяха последните пари!

— Но той е сам… — отговори Маргарита с обезоръжаващ поглед.

— А ние какво да правим?

— Ние сме двама… Може да направим като него.

— Права си! Като Алекс Супертрамп. Изгаря парите и живее само с това, което му дават природата и хората. Браво, Маргарита. Бързо се учиш…

Маргарита се засмя и тъкмо пристъпваше по-близо до Джулио, когато нещо се потърка в голите й глезени. Тя подскочи.

Джулио избухна в смях — сцената се повтаряше.

— Котките на Генуа имат слабост към теб!

Маргарита се наведе да погали котката, която имаше гъста рижа козина и блестящи зелени очи.

— Имах едно коте преди години. Казваше се Лисан…

— Защо?

— Чел ли си „Малкият принц“?

— И ти ли? Не мога да я понасям тази книга… Маргарита стана сериозна. Джулио каза:

— Може би котките те търсят, защото си приличате. Имате еднакви очи.

Тя се усмихна и закри устата си с длан. Можеше да му прости дори това, че не харесва любимата й книга.

Продължиха пътуването без нито едно евро, изпълнени с тревога и неизвестност. Но силни като водата.

 

 

Пътят отново се разстилаше пред тях. Джулио търсеше знаци за шосе А12 към Сестри Леванте, а Маргарита се бореше със страха.

— Видя ли?

— Какво?

— Онзи хълм с белите камъни…

Маргарита се обърна накъдето сочеше Джулио и видя гора от дървета, смесена с гора от камък.

— Какво е това?

— Хълм гробище. Харесвам гробищата, те са единствените места, освен покривите, където никой не ми досажда…

— Не харесваш „Малкият принц“, но харесваш гробищата! И после аз съм била трудна… — каза Маргарита, имитирайки гласа на Джулио, който се засмя.

— Чела ли си „Антология Спун Ривър“?

Маргарита поклати глава.

— Не. Какво представлява?

— Книга със стихове на един американец. Всяко стихотворение е въображаем надгробен камък и разказва за нечий живот. Де Андре взел няколко и ги направил на песни.

Маргарита мълчаливо слушаше възгледите на Джулио. Какво ли виждаха тези прозрачни и студени очи?

— Искаш да го разгледаш? — попита тя.

— Съгласна ли си?

— Аз се страхувам от гробища. Но ако ти се иска…

— Само малко… Всъщност е като аквариума, само че под земята, а не под водата…

— Ммм… Стига приказки. Да вървим! — каза тя, победена от любопитството.

Джулио подкара към отрупания с камъни хълм. В подножието имаше пресъхнало речно корито. Стори му се, че вижда гробището на Спун Ривър. В тази книга бе намерил всичко, което трябва да се знае за смъртта, а следователно и за живота. Много пъти се бе питал какъв ще бъде неговият надгробен надпис, с какво ще го запомнят, какъв е смисълът на живота му. В паметта му нахлуха погребаните герои от стиховете на Едгар Лий Мастърс — онези, които обичаше най-много, като стари приятели: момчето умряло в деня, когато избягало от училище, и онова, другото, което можело да казва само истината. После човекът със слабо сърце, за когото пееше Де Андре. Тъжно му беше за него: умрял, целувайки Мери, която не можела да разкрие никому колко смъртоносна е била първата й целувка. Чувстваше се близък до Хенри, неуспешна комбинация от майка и баща; до Мария, която знаела тайната на свободата; и най-вече до клетия Джордж Грей, неуспял в житейското плаване, защото от страх криел обичта и болката.

Докато се бе унесъл в тези мисли, пътят го отнесе до паркинга на монументалното генуезко гробище „Сталиено“.

Двамата още не знаеха, че това място не е гробище като всички останали, не можеха да знаят, че мъртвите не са под земята, а над нея, и то от камък. Забелязаха го малко по-късно. Гробището не беше обичайното гъмжило от плочи с грозни черно-бели портрети, а тълпа от прашни статуи. Над всеки гроб се издигаше статуя и дългите колонади приличаха на салони, където духовете на мъртвите, преобразени в гранит и мрамор, се събираха да си побъбрят със съседи и минувачи.

Джулио бе поразен от тази вкаменена тълпа. Маргарита се притискаше до него, докато някакъв незнаен инстинкт го водеше по алеите. Всяка статуя беше каменен разказ, представящ мъртвеца не застинал за вечността, а в най-хубавия му миг, откраднат от жестоката прегръдка на смъртта. На Джулио му се доплака, сякаш бе открил загубените си близки. В тази смес от статуи, думи, дати, истории ставаше толкова ясно за какво живеят и умират мъжете и жените.

Едно дете бягаше от две хищни ръце, които излизаха от земята и го канеха да си поиграят в мрака — сякаш само пет години след раждането самата земя се бе разкаяна, че му е дала живот. Малко по-нататък ангел със скръстени ръце гледаше строго, почти сърдито. Може би завиждаше на съдбата на погребания под него човек и се чувстваше изморен от безсмъртието, което го принуждаваше да вижда толкова много болка. Ангелът сякаш си мислеше, че смъртта е подарък за хората — само който знае как да умре, знае и как да живее.

Джулио обикаляше между статуите на мъртвите, както някога Одисей призовал покойниците, за да узнае съдбата си. Маргарита бе спряла да погледа едно каменно момиче, седнало на собствения си гроб с куче на коленете — верен спътник в живота и страж в смъртта. Момичето приличаше малко на нея — с дълга коса, преметната над едното рамо, и застинал каменен поглед. Малко по-нататък друго момиче плачеше над съдбата си. Беше приведено напред, с ръце пред лицето, но не се виждаха нито ръцете, нито лицето, защото буйният водопад от коса ги закриваше. Кой знае какви истории се таяха в тъгата на едната и отчаянието на другата — нейни връстнички отпреди век.

— Защо ти харесват гробищата?

— Всъщност харесвам не точно тях, а покоя и историите на мъртвите… — каза Джулио.

— По-точно?

— Можеш да ги попиташ какво биха променили, ако можеха, какво биха запазили, за кого са живели. С две думи, дали са имали живот като на кино… Кой е любимият ти филм?

— „Закуска в Тифани“.

— Не съм го гледал.

— Така си и мислех… — усмихна се Маргарита и след кратко мълчание попита: — Често ли мислиш за смъртта?

Джулио не отговори. Спря пред статуята на гола млада жена с едра жизнена гръд, макар и от камък, и приведена напред глава, чиято коса сякаш още усещаше ласката на вятъра. Един мъж подкрепяше брадичката й със здрава ръка, опитвайки се да я върне към живота със сетна целувка. Това бе гробът на момиче от благородно семейство, загинало при автомобилна катастрофа през 1909 година. Джулио гледаше косата и си я представяше разпиляна сред морската светлина. Помисли си колко красива и пълна с живот е била, летейки с автомобила на своя богат и чаровен съпруг. Дори и приятелките й сигурно са почервенявали от завист, гледайки как минава.

— Не знам… Всъщност на такива места мисля не толкова за смъртта, колкото за живота и започвам да вярвам, че може да бъде красив. Искам да му се насладя, да усетя и вкуса му, да не губя нито минута. Може би така можем да спрем смъртта.

— Баба ми казва, че след смъртта има Бог.

— Ти вярваш ли?

— Не знам… Знам, че баба говори с него.

— И какво му казва?

— Всичко.

— А той?

— Слуша. Тя казва, че предпочита да я слуша и това й стига.

— Върви, че го разбери тоя Бог… И освен това, извинявай, не би ли трябвало да знае всичко? Какво толкова има да слуша?

— Баба ми казва, че е както когато баща слуша сина си, който е направил нещо съвсем обикновено — изкопал е дупка, намерил е капачка или копче, счупил е играчка — и разказва всичко в най-малки подробности. А бащата стои, слуша и тази история става важна, вече няма да бъде забравена, става по-красива и истинска, след като я е чул.

— Ако Бог е баща, жал ми е за него като за истинските бащи… Погледни наоколо… Толкова много болка. Толкова тишина — каза Джулио, сочейки тълпата от камък и тъга.

— Тя винаги казва, че прекалено много обвиняваме Бог за неща, които са само по наша вина, но нямаме смелостта да си признаем. Твърди, че когато Бог не ни помага, трябва ние да му помогнем.

— Аха. И как?

— Баба прави хубави неща за другите: сладкиши, пуловери, шалове, ястия… Отделя ти време, слуша те, усмихва се… Казва, че се моли за теб.

— Трябва да ме запознаеш с нея.

— Ще ти хареса. И още повече ще ти харесат сладкишите й.

Мирисът на кипарисите, протегнати като ръце към небето, се смесваше с този на лишеите върху сухия камък, на цветята във вазите и лекия дъх на мухъл откъм влажния прах, полепнал по статуите.

— Аз не искам статуя — каза Маргарита.

— А какво?

— Леха, където да засадят семе. Така след години от семето ще израсне едно дърво като онова, което видяхме край магистралата, неговите корени ще се хранят от моята земя и всички ще виждат живота, а не смъртта.

— Как ти хрумват подобни неща?

— Нали сам каза, че тия места те карат най-много да обичаш живота…

Джулио мълчеше. За толкова кратко време бе разкрил пред нея нещата, които го караха да се чувства неспособен за разговори с нормалните хора. Сега благодарение на Маргарита откриваше, че тези неща не само не са глупости, но дори могат да имат някакъв смисъл и някой да ги приеме.

На излизане Джулио се задържа при гроба на Фабрицио де Андре. Досега не знаеше, че е там. Седна пред него. Ако знаеше как, би се помолил. Ограничи се да му благодари, сякаш покойникът можеше да го чуе.

 

 

— Взела е колата — повтаряше Елеонора с изкривено от страх лице.

— Как го е направила? — попита Марина.

— Сигурно е избягала с някого. Представяш ли си какво може да й се случи… не знам какво да правя.

— Засега да съобщим за кражбата в полицията, така има надежда да я открият.

— Детето ми, детето ми…

— Ще видиш, че всичко ще бъде наред.

Марина я прегърна през рамото.

Елеонора избухна в сълзи.

— Всичко обърках. Всичко провалих. Цял живот тичам, за да крепя всичко. Не помогна. Загубих съпруга си, дъщеря си… Какво ми остава? — хълцаше отчаяно тя.

— Елеонора, погледни ме — каза Марина.

Тя бавно вдигна глава.

— Сега дъщеря ти се нуждае от теб. Всичко останало не съществува.

— Не знам какво да правя…

Замълчаха.

— Ти не си сама — каза Марина и я прегърна. После добави: — А сега да вървим да се обадим в полицията.

 

 

Проснат на леглото, учителят гледаше тавана и изведнъж откри, че мисли за Маргарита. Отсъствието й от училище след онзи разговор го притесняваше. Кой знае какво ставаше в главицата на това момиче. Книгите могат да бъдат опасни за сърцето и ума на едно четиринайсетгодишно дете. Трябваше да е по-внимателен. Това момиче напълно се идентифицираше с Телемах и смяташе, че нищо не се е променило за толкова векове: всички сме деца, които очакват завръщането на баща си и трябва да намерят смелост да го потърсят, ако не се върне сам.

Някой позвъни на вратата. Учителят надникна през шпионката и видя заплашителния профил на госпожа Елвира, която изглеждаше още по-страшна, гледана през миниатюрната дупчица.

Той затаи дъх и се престори, че не си е у дома.

— Учителю, знам, че си вътре. Слушай, имам писмо за теб. Стела ми го даде, но заръча да ти го дам, след като си отиде.

Жената размаха писмото пред носа си. Разобличеният учител отвори вратата.

— Колко е хубаво това момиче! Какви очи, каква елегантност! Напомня ми каква бях на млади години… Всички се обръщаха да ме гледат! Всички! Откъде я намери! И писма ти пише… Не ви разбирам вас, младите. Какво чакаш, от лотарията ли да спечелиш, или архангел Гавраил лично да ти каже, че тя е най-подходяща за теб?

Учителят се усмихна. Не можеше да си представи Елвира стройна и съблазнителна. Той взе писмото и благодари на госпожата, която си тръгна, продължавайки да мърмори за доброто старо време.

Учителю,

Прости ми, че тъй неловко се ровя в сърцето ти. Извинявай, ако те наранявам с начина, по който те обичам, но искам да извлека най-доброто от теб. Вчера прелиствах една книга и срещнах думи, които ми напомниха за теб: „Четох много, но от книгите получаваш нещо само когато умееш да вложиш и нещо свое в прочетеното. Искам да кажа, че четеш книгата истински само когато и тя те чете, само когато подхождаш към думите с готовност да нараняваш и да бъдеш наранен от болката на четенето, да убедиш и да бъдеш убеден, а после, обогатен от откритото съкровище, да го използваш, за да изградиш нещо в живота и в сърцето си. Един ден си дадох сметка, че в действителност не влагах нищо в своето четене. Четях като човек, който е попаднал в чужд град и за да убие време, се укрива в първия попаднал музей да зяпа с безразличие експонатите. Четях от чувство за дълг: излязла е нова книга, всички говорят за нея, трябва да я прочета; този класик още не съм го чел, следователно културата ми е непълна и чувствам необходимост да попълня пропуска, трябва да го прочета“.

Ти никога не прие да нараняваш и да бъдеш наранен в четенето. Книги няма да ти липсват никога, но ти липсва нещо друго, което е и в книгите. Нямаш смелост да стигнеш до сърцето и да видиш какво има вътре. Книгите или те водят дотам, или са безполезен навик, който, вместо да стопли морето от лед в сърцето ти, го прави още по-кораво.

Преди няколко месеца, когато се затворих в себе си заради онова, което стана с родителите ми. Ти стоеше до мен, защото се бях загубила незнайно къде. С кураж и постоянство ме изтегли отново към „нас двамата“, към нашето общо сърце. Прояви мъжка сила — силата, която виждам в теб, когато нещо е въпрос на живот и смърт. Ти имаш смелост и енергия, когато си наумиш да изграждаш…

Но когато аз те моля да градим ден след ден, ставаш крехък, губиш се в развалините на онова, което сам си създал и което унищожаваш незабавно поради страх, че къщата ще те задуши. Ти си огледало на собствената си непоследователност, противоречивост и крехкост.

За децата в училище, за приятелите ти си велик, бронята ти от думи блести под слънцето на живота като доспехи на рицар. Но аз виждам отвъд тази броня и за мен ти си едно безкрайно уязвимо момче…

Когато ти го казвам или те изправям пред собствената ти непоследователност, ти бягаш, мислейки, че съм лоша, а всъщност аз те обичам най-много, защото виждам всичко в теб и го обичам. Искам да извлека най-доброто.

Знаеш ли какъв е цветът на фламингото? Розов, ще кажеш. Не, тези птици са бели. Стават розови, след като ядат водораслите на някое недостъпно езеро, което избират, защото там никой не може да ги безпокои. Те мигрират и се хранят с това, което никой друг не яде. Тези гниещи водорасли съдържат желязо, което оцветява перата им. И знаеш ли защо? Заради любовта. Когато станат розови, те се привличат взаимно и се чифтосват. Превръщат в живот дори и най-гнилото нещо, наистина дори и него. Такава е истинската любов. Не крие нищо, а се преобразява.

Когато на улицата видиш някой да се спъне и падне, ако си далеч, избива те на смях. Но ако се приближиш и видиш изкривеното от болка лице на човека, който не може да стане, спираш да се смееш и ти се доплаква.

Сцената е една и съща, ти си един и същ, човекът е един и същ. Промяната е само в разстоянието.

Ти не искаш другите да виждат твоята уязвимост. Боиш се, че ще ти се присмеят. Но ти убягва едно: аз те виждам отблизо. Аз те избрах. Обичам те. Искам да живея с теб. Някой е казал, че „обичам те“ означава „хубаво е, че съществуваш такъв, какъвто си, а ако не съществуваше, бих те пресъздал точно такъв, с всичките ти недостатъци“. Любовта е свързана с емоциите до един определен момент, любовта е сътворена от воля, от избор и затова трябва да бъде груба, трудна, за да е истинска. Може би не усещаш, че аз съм на твоя страна, че се бия заедно с теб. Аз съм душата на твоите страхове и съмнения. Те ме засягат. Поведи ме в своите битки, накарай ме да ги почувствам и видя — само с теб ще имам смелостта да ти кажа каквото трябва да чуеш. Аз не съм твой враг, а твоята сила. Желая да го разбереш. Сам решавай дали искаш да виждам отблизо твоите слабости, или ще продължиш да ги криеш дори от мен и да ме държиш на разстояние с надеждата, че така ще станат приемливи не само за мен, но и за теб самия. Аз съществувам, за да те накарам да ги приемеш, защото ги обичам. Не държа непременно да бъда щастлива, предпочитам живота с неговите сенки. Щастието е чиста глупост, ако не се научиш да живееш.

Въпреки всичко, твоя Стела

P.S. Все още сме едва в пролога на нашата история, учителю. Не искаш ли да разбереш как завършва?

Той остана неподвижен. После изгаси всички лампи. Ако имаше начин, би изгасил целия град. Седна на балкона, откъдето се виждаше поне късче небе. Препрочете писмото като човек, който наистина чете, за да нарани и да бъде наранен. Може би това бяха първите думи, които прочете наистина, защото за пръв път и те прочетоха него.

Остана там като стар звездоброец, който се доверява повече на нощта, отколкото на деня, и зачака звездите да предскажат съдбата му.

 

 

Когато напуснаха отвъдния свят, Джулио осъзна, че не могат да минат по магистралата — нямаха пари за таксата. Трябваше да се върнат и да хванат шосето покрай морето, което щеше да ги отведе до Сестри Виа Аурелия — не просто крайморски път, а спомен за римляните, умеещи да съчетават красотата и удобството както никой друг древен народ.

Една мелодия на пиано в плейлиста на Джулио диктуваше темпото на панорамите и чувствата. Близо до морето не са потребни думи, а звуци, способни да го имитират. Морето дремеше под пътя в перленосиво, слънцето скоро щеше да изгасне зад него и вече го подпалваше с най-хубавите си цветове. Пътят бягаше под колелата като подплашена змия, а пианото го подканваше да свърне към водата и да се гмурне в нея. Маргарита и Джулио препускаха към целта и се смееха. Смееха се на всяка своя дума, на всичко, което се мяркаше пред очите им, на всяко лице, на всяко размазано насекомо върху стъклото. Смееха се, защото бяха без пари, без документи, смееха се, защото бяха заедно, смееха се, че Маргарита е наслагала в раницата си безполезни неща, смееха се на черния перчем на Джулио, на лака върху ноктите на Маргарита, на момчетата от дома, в който живееше Джулио. Смееха се на училището и учителите. Смееха се. Така става, след като си обърнал гръб на смъртта — искаш да се смееш като след спасение от гибел. Смееш се до сълзи.

Морето намигаше и сякаш се включваше в тази радост с милиони очи, трепкащи едновременно.

— Искаш ли да се изкъпем? — попита Джулио.

— Късно е… не бива да се бавим.

— Страхливка!

— Аз ли съм страхливка?

— Къпала ли си се някога вечер?

— Никога.

— Страхуваш ли се?

— Не, студено ми е.

— Оправдания — заяви Джулио с презрителна гримаса. — Купихме ти бански за петнайсет евро! Трябва да побързаме, преди да залезе слънцето.

Наближаваха градчето Сори, където къщите са по-редки, а крайбрежието по-диво.

— Виж онова плажче там — възкликна Маргарита и посочи едно място, където скалите се раздалечаваха, оставяйки място за тясна пясъчна ивица.

— Това е нашият плаж — каза Джулио.

Той потърси къде да отбие. Малко по-нататък намериха подходящо място, където имаше фургон за сандвичи и напитки с няколко гладни клиенти наоколо. На фургона бе изписано с едри букви „Хлебчето на Мария“.

Клиентите огледаха новопристигналите и Маргарита тревожно се запита дали някой няма да я познае.

Джулио изключи двигателя.

— Как ще се преоблечем? — попита Маргарита, докато вечерните лампи постепенно припламваха покрай брега.

— Както винаги — с помощта на хавлия.

— Ти носиш ли?

— Не. А ти?

— Не.

— Ами сега?

— Ще се справим както можем.

— Срам ме е.

— От какво?

— Да се събличам пред теб.

— Но аз не те гледам.

— Няма значение… и освен това слънцето вече залязва… и освен това ще ни е студено…

— И освен това ти си страхливка!

— Аз?

— Границите съществуват само в душата на онзи, който е лишен от мечти — каза Джулио с учителски глас, цитирайки реплика от някакъв филм, чието име не си спомняше.

— Кой го е казал? — разсмя се Маргарита.

— Аз — отвърна той много сериозно, но накрая изкриви устни в усмивка.

— Да вървим — каза Маргарита през смях.

Слязоха от колата и тръгнаха по каменна стълбичка с площадки на няколко места. Джулио вървеше отпред и се обръщаше да й помогне на най-трудните места. Стигнаха до плажа, покрит със сиви, бели и кафяви камъчета. Купчини водорасли излъчваха горчиво-сладък мирис, който се разливаше из топлия вечерен въздух. Беше им приятно. В единия край на плажа няколко деца се смееха на висок глас. Джулио и Маргарита тръгнаха в обратната посока. После Джулио хвана ръката й.

— Виж — кимна той към хоризонта, обгърнат в слънчево сияние.

Тя се съсредоточи върху гледката. Джулио видя как лицето й се отпуска и грейва от лъчите на залеза, отразени във водата. После вдигна ръката, с която държеше нейната, допря дланта й до бузата й и я остави там, мека и крехка. Маргарита се усмихна смутено.

— Не се страхувай — каза той.

Тя тръсна глава.

— Искаш ли да се изкъпем?

Тя кимна.

— Можеш да се преоблечеш зад тази скала — посочи Джулио.

Наистина в стръмния бряг имаше малка вдлъбнатина със скала отпред — достатъчно място, за да се скрие човек.

— Аз ще пазя — намигна й Джулио.

Маргарита с усилие откъсна очи от лицето му и отиде да провери дали мястото е достатъчно сигурно.

— Ти обаче се обърни с гръб! — извика тя, докато се уверяваше, че никой не може да я види отгоре — брегът наистина слизаше почти отвесно и беше осеян с шубраци и сухи храсти.

Джулио се обърна, седна на камъчетата и се загледа в морето, разстлано пред него. Слънцето пращаше към брега огнен език, който ту се удължаваше, ту се свиваше според прищевките на вятъра и течението. Няколко чайки още се рееха над водата в търсене на последна плячка, а шумът на колите по пътя се губеше в далечината, заглушен от по-тихия, но по-близък шум на прибоя. Една котка застина и впери поглед в някаква чайка до самата вода, преценяваше дали е в позицията на плячка или на хищник.

Джулио гледаше. Чувстваше се щастлив, че не участва в този дуел благодарение на Маргарита. Щеше да я защити от всяко чудовище, изскочило над водата, от всяка заплаха, която можеше да избълва мракът, щеше да унищожи всеки враг, истински или въображаем. Би искал да разкаже това на майка си, но дори не знаеше как изглежда лицето й и мисълта му се стори глупава.

Маргарита се върна с банския в коралов цвят. Притежаваше красотата на всичко крехко.

— Твой ред е — каза тя притеснено, защото сега Джулио можеше да види тялото й такова, каквото е. Плахо и изящно тяло със загоряла и гладка кожа на момиче, готово да се превърне в прекрасна жена.

— Хубава си — прошепна Джулио и тръгна към скалата, без да даде време на Маргарита да открие, че винаги самоуверен с момичетата, сега се е изчервил.

Питаше се откъде е изникнала тази срамежливост. Не знаеше защо, но този път изобщо не бързаше, сякаш имаха всичкото време на света, време да се гледат, да се откриват, да се галят, да се обичат. Искаше всичко да е безкрайно бавно, без прибързване, със спокойна и съвършена нежност. А ръцете му искаха не само да получават, но и да дават.

Маргарита се обърна да го погледне в профил, представи си, че малко по-надолу това момче е голо, и я обзе страх. Почувства се също гола. Тя, която през лятото винаги носеше цял бански, а майка й хиляди пъти я пращаше да се преоблече. Сега се чувстваше гола и тялото й трепереше — стоеше по бански пред едно почти непознато момче, далече от майка си и баща си. Далече от всички.

Но това, което усещаше, бе хубав страх, страхът на онези, които знаят, че всичко е пълно с неизвестност, не само бъдещето, което идва насреща, но и бъдещето, което се ражда в теб. Освен това Джулио беше до нея, а двама винаги побеждават страха, както й бе обяснил Андреа. Загледа се в слънцето, което нарастваше, близвайки хоризонта. Искаше й се да скочи в морето и с два замаха да стигне до него. После зърна как нещо профуча вляво от нея, Джулио се хвърли напред и изчезна във водата, която се разби на хиляди пръски, съхранили за миг частички от слънцето, преди да се превърнат в пяна. Наистина е трудно да влезеш в сърцето на нещата, но сега те преживяваха един от тези моменти, когато копнееш времето да спре и преживяването да остане завинаги.

— Идвай! Страхотна е!

Маргарита се приближи до водата, потопи единия си крак, после другия и видя как пяната на прибоя деликатно полепва по кожата й. Водата беше тъй топла, както е само в началото на есента, когато освобождава съхранената топлина като летните спомени на ученик, тръгнал пак на училище.

Тя бавно навлизаше във водата, когато Джулио се приближи и започна да я плиска. Престори се на възмутена от това нападение, което не можеше да я нарани. После се гмурна и отново изплува под слънцето. Джулио гледаше как косата й се спуска до раменете, гледаше бисерните капки, озарили лицето й. Двамата се разсмяха и закрещяха. Маргарита започна да се върти с разперени ръце, сякаш искаше да намотае света около себе си като хавлиена кърпа. Джулио заплува навътре към слънцето.

Маргарита го последва стремително. Плуваха в течния залез.

Джулио спря. Главата му стърчеше над повърхността като самотен камък. Маргарита не забеляза и се блъсна в него. Спря изплашена, но като зърна смаяното му лице, избухна в смях, а след нея и той. Бяха надълбоко, а когато се смееш, неизбежно потъваш — незнайно защо, смехът и плуването са несъвместими…

Без да усетят, те се подкрепиха взаимно и телата им се преплетоха, разделени единствено от водата, която ги държеше на повърхността. Смееха се и трепереха. Като онези австралийски аборигени, които се смеят и треперят едновременно, когато си мислят, че виждат Бог. После спряха да се смеят и продължиха да треперят, докато слънцето висеше между небето и преизподнята, а по хоризонта пламтяха златни мъгли.

Гледаха се, движейки само краката си, хванати за спасителен пояс от собствените им ръце. Не казваха нищо, оставяха да говорят очите и ръцете. Последните слънчеви трепети стихнаха под водата, оставаше само един огнен език, който изчезваше, щом вълните се надигнеха малко повече.

Когато слънцето се скри напълно, двамата вече не се бояха толкова, че лицата им са тъй близо едно до друго. Маргарита затвори очи. И тъмнината укри със спокойната си тишина тази горчиво-сладка целувка. Дъхът им се смеси и двамата усетиха как една част от тях излиза наяве, най-скритата и дълбока част, стаята, където никой не може да стигне, ако не му позволиш, седмата стая.

И още се целуваха, когато звездите литнаха в небето, и всеки вдишваше дъха на другия, като че до този момент бяха използвали само единия си бял дроб. Когато за миг се отдръпваха, искаха да си изкрещят: „Липсваш ми!“ А когато устните се събираха пак: „Колко ми липсваше!“ Как може да ни липсва това, което никога не сме имали? Какво ни липсва наистина — другият или част от самите нас? Или имаме нужда някой да ни подари онази част от нас, която ни липсва?

Никой не знае тези неща.

 

 

— Къде си… къде си…

Така повтаряше Елеонора, облегната на прозореца, питайки звездите, които със сигурност биха могли да открият Маргарита, а може би дори и съпруга й. Нямаше отговор.

Марина се приближи до нея.

— Ето ти лайка.

— Благодаря — каза тя и погледна спокойните й очи.

Тук-там редки минувачи все още спираха да си побъбрят както през лятото — чуваха се гласовете им, а понякога и по две-три ясни думи, когато колите отминаваха. Късчета от разговори, които правеха нощта не тъй анонимна и самотата не тъй печална.

— Как живееш с тия пет деца?

— Как бих живяла без тях… — усмихна се Марина.

— Толкова много притеснения, тревоги, болки…

— Не знам, Елеонора. Идва момент, когато си даваш сметка, че си участвала в нещо далеч по-голямо. Не ти си създала живота, макар да си го носила. Малко по малко разбрах, че да го носиш означава, че ти е поверен. Това ми дава голямо спокойствие. И после… нямаш представа как те зарежда обичта на пет деца…

— Ами ако съпругът ти си отиде?

— Имаше момент, когато аз исках да си тръгна…

— Ти?

— Да. Бях уморена, чувствах се сама.

— И после?

— Чувствах се сама, но в крайна сметка навярно не бях. Поговорих с него, той купи два самолетни билета и след няколко дни заминахме за Ню Йорк. Останахме една седмица. Никога не бях ходила там и той ме разведе по местата, които е посетил като младеж през лятото след матурата.

— Ами децата?

— Изпратихме ги при приятели и роднини…

— Прилича на филм…

— Нещата се случват във филмите, защото някой ги върши в реалността.

— И как беше да се озовете сами?

— Странно отначало, но постепенно почнахме да откриваме нещо познато и все пак ново. Той се отнасяше с мен като с дете и кралица. Аз бях скептична обаче, беше ме страх, че после всичко ще стане както преди. Тогава един ден той ме заведе на Кони Айланд, качи ме на виенското колело, свали ми пръстена и попита: „Марина, майко на нашите пет прекрасни деца (повече твоя, отколкото моя заслуга), желаеш ли да вземеш този малък мъж в радост и скръб, в добро и зло, докато смъртта ни раздели?“ А аз си помислих за всичко, което бяхме преживели заедно — за ухажването, когато ме следваше като сянка, за да разменим две думи на спокойствие, за мръсните пелени, за безсънните нощи, за смеха и сълзите, за завоеванията като първата къща, за пораженията като онова време, когато той трябваше да работи и нощем, за да изкара по някоя лира в повече, за разменените четки за зъби, за топлината под завивките, за прелеста на снимките от сватбата, за първите бръчки… Припомних си всичко това и разбрах, че не бих променила нищо, нито една запетая от този живот, дори ако се върнат всичките болки. Иначе какво щях да бъда? Щях да изчезна, отнесена от нещо като анорексия на битието. И затова казах: „Да… докато смъртта ни раздели и дори след това.“ Той се засмя, после заплака. Аз заплаках, след това се засмях. После той добави: „Без теб щях да знам толкова малко за себе си… Благодаря ти.“

— А ти?

— Отговорих му, че е вярно. Мъжете наистина са ужасни… Ако не бяхме ние, нямаше и да се мият…

Елеонора се усмихна. После пак стана сериозна и каза:

— Колко време губим да крием всичко в себе си, вместо да загърбим света и да поговорим сериозно. Заедно да потърсим истината. В една книга имаше пасаж, който исках да науча наизуст: „Колко бих искал да мисля за нас като за двама души, които са си инжектирали серум на истината, за да я кажат най-сетне. Ще бъда щастлив да мога да си кажа: «С нея постигнах истината.» Да, това искам. Искам да бъдеш нож за мен, както и аз обещавам да бъда за теб. Остър нож, но милосърден.“ А вместо това се превръщаме в остри, но безмилостни ножове. Без жалост. Колко време спорим, за да излезем прави, да имаме последната дума. Спорим. Вместо да…

— Вместо да…?

— Вместо да говорим. Като теб и твоя съпруг. Да поговорим. Да си кажем как стоят нещата, да си простим, да се изберем отново, да разберем дали животът ни има смисъл и защо сме обичали един мъж толкова много години. Вместо това цели векове не бях разговаряла с мъжа си. Бяхме прави и двамата. Когато всеки е прав, няма разговор — има спор, има сблъсък, но не и разговор.

— Често се чудя защо си правим труда.

— Не знам… Понякога ми се струва, че разбирам от какво имам нужда, истината е пред мен, съвсем ясна, но после… ежедневието, ролите, незаздравелите рани… и като че ли я забравям.

Замълчаха, жадни за дъжд от отговори и сигурност от това тъмно небе, което е таван на една твърде голяма къща, за да бъде поддържана в ред. Дори от жена.

 

 

Излязоха от морските води, вече обгърнати в мрак. Още преди да чуят пукането на камъчета под нечии стъпки, видяха как два силуета излизат от сенките.

Бяха момчета. Имаха замазани с гел прически и бледи нощни очи — две останки, избълвани от морето.

— Гледай колко са романтични! — подметна единият с провлачен пиянски глас.

— Не трябва ли вече да са си по леглата? — попита другият, който имаше пожълтели зъби и едното му око беше леко притворено от юмрук или от наркотици.

Маргарита се вцепени. Джулио мълчаливо застана пред нея, опитвайки се да прецени ситуацията с обичайното си хладнокръвие. Ръцете на тези двама не обещаваха нищо добро. В очите им се четеше само сляп глад.

— Имате ли пари?

— Дай да видим… — каза другият, ровейки из дрехите и раницата на Маргарита.

— Не е добре за момичетата да идват насам, тук не е място за тях — добави първият, като пристъпи към Джулио и Маргарита и протегна ръка към лицето й. Тя се отдръпна и чу оглушителните удари на сърцето си.

Онзи с притвореното око извади от панталона на Джулио ключовете за колата.

— А това какво е? — попита той и ги вдигна нагоре.

Другият направи още една крачка напред и почти опря чело в челото на Джулио, който усети отвратителния му дъх.

— Какво е това, глупако?

Джулио мълчеше и проучваше несигурните движения на двамата.

— Махайте се. Нямаме нищо — каза Маргарита с изтънял глас.

— Ти да мълчиш, после ще се разправям с теб.

Точно тогава Джулио заби чело право в носа му и го строши. Раздаде се глух пукот на хрущяли и кости. Изненаданият противник вдигна ръце към лицето си и залитна назад.

— Бягай! — изкрещя Джулио на Маргарита, но тя не помръдна, парализирана от страх.

Другият се хвърли срещу Джулио и замахна с юмрук. Не го улучи точно в лицето, но ударът го отхвърли назад и той се блъсна в Маргарита. Джулио не усети раната на скулата си, адреналинът бе взел връх. Скочи като пружина, опита се да удари врага и се преви на две от ритник в слабините.

— Махай се! — изкрещя той отново към Маргарита.

Тя побягна към светлините на пътя с викове:

— Помощ! Помощ!

Но никой не ги чуваше.

Момчето със счупения нос я настигна и я зашлеви с такава сила, че я зашемети.

Тя се опита да изкрещи, но от гърлото й излетя само приглушен стон.

Маргарита усети захапването на ужаса — не на страха, а на ужаса, сякаш бясно куче опираше нос в душата й. Момчето я сграбчи за косата и я повали. Тя опита да се съпротивлява, но болката в главата я караше да се движи като парцалена кукла. Почувства как се напишква и заплака неудържимо. Момчето избърса със свободната ръка кръвта от лицето си, после се помъчи да притисне Маргарита към земята и пъхна ръка между краката й. Къде беше Джулио?

Маргарита риташе и без сама да осъзнава, надаваше дрезгави писъци, опитвайки се да удари нападателя по лицето, наранено от Джулио. Вече не усещаше нищо, не намираше разлика между нощта и звяра. Небето беше застинало и далечно.

— Татко!

Викът разкъса гърлото на Маргарита и полетя в равнодушното мълчание на нощта.

 

 

— Дядо имаше ли мустаци?

Андреа вече се бе пъхнал под завивките, а баба му го галеше по челото.

— Да.

— Ами брада?

— Не.

— А коса имаше ли?

— Първо да, после не.

— И защо?

— Защото когато човек остарява, косата му пада.

— Но ти имаш — каза Андреа и докосна посребрената коса на баба Тереза.

— Пада само на мъжете.

— И защо?

— Защото пак стават дечурлига.

— Защо пак стават дечурлига?

— Защото когато се раждат, и дечурлигата нямат коса, или имат съвсем малко.

— И аз ли? — попита Андреа и опипа главата си, сякаш се боеше, че косата му изведнъж е изчезнала.

— И ти имаше съвсем мънинко, да.

— А защо мъжете стават пак като малки деца?

— Защото само който пак стане мъничък, може да отиде на небето.

— А какво правят хората на небето?

— Пеят, танцуват, рисуват, играят.

— Значи аз вече съм на небето.

— Пиленцето ми!

— А ти няма ли да станеш мънинка?

— Ще стана.

— И ще отидеш на небето с коса?

— Да.

— А защо?

— Защото за жените е различно. Не им пада косата… Само побелява…

— И защо?

— Защото жените винаги трябва да бъдат хубави, хубави като кукли.

— А защо твоята е малко сива, малко бяла и малко синя?

— Твоите въпроси край нямат, нали? — Тя го погали по бузата. — Защото най-красивите раковини имат такъв цвят.

— Ти и така си красива, бабо.

— Ох, миличкият ми!

— А защо Мита днес не се прибра?

— Не знам. Може би е отишла при татко ви.

— При татко?

— Така мисля.

— Значи ще се приберат заедно!

— Да.

— Но защо татко си тръгна?

— Не знам, Андреа.

— Ти винаги знаеш всичко, бабо, защо не знаеш това?

— Има и неща, които не знам. Но истина ти казвам: всичко ще бъде наред. А сега спи вече, късно е.

— Не ми каза нищо за дядо Пиетро. Говореше ли малко странно, като теб?

Тереза се усмихна и в знак на отрицание вдигна очи към тавана.

— Неее… Но по това време дядо ти Пиетро винаги си казваше молитвата.

— А ти?

— И аз с него. Искаш ли заедно да се помолим на Исус?

— Да… Исусе, който си тук и там. Не знам как можеш да си тук вътре, но баба така казва и аз й вярвам, затова говоря понякога с теб, когато не разговарям с друг. Върни Мита и татко у дома. Поговори с тях и им напомни, че ги чакам. Така ще си дойдат и ще бъдем винаги заедно, и пак ще ходим на кино, и ще ядем плюканки, и ще се смеем, и ще играем футбол, и ще се качваме в къщичката на дървото, и ще строим пясъчни замъци, и после ще ги събаряме, и ще пием кока-кола, и ще правим сапунени мехури, и смешни звуци, и ще отваряме подаръци, и ще хвърляме книжни самолетчета от балкона, и всичко каквото си искаме. И ако не забравиш, донеси ми кутия с всички цветове…

— Амин!

— Какво означава това?

— Че всичко, което каза, е хубаво и трябва да се случи.

— Амин! — повтори Андреа.

— Сега спи, миличък — каза старицата, плъзна ръка над очите му и нежно ги затвори, а той се отпусна в тъмнината и покоя на нощта.

Баба Тереза запя със затворени очи; сбръчканите й крехки ръце галеха ръчичките на Андреа, разбуждайки видения на изгорени от пек полета, нагорещени камъни, напръскани с вода подове, за да прогонят горещия вятър, оскъдна сянка под черниците на селските баби и дядовци, безброй погачи в домашната фурна, синьо и сухо небе, жълти цветя, щурци, цикади и безкрайна бедност под звездите и край огъня.

Как благославям деня и момента,

кога до себе си аз те открих,

след девет месеца тревоги и мъки,

сълзите ти първи с целувка пресуших.

 

 

Спи, моя рожбо, спи и сънувай,

спи и почивай, пея ти на глас.

Спи, хубавецо, спи и сънувай,

спи, хубавецо, бдя над теб аз.

 

 

Ако ли фея падне от небето,

по-чудно чудо не ще сътвори

от теб, любима рожбо прекрасна,

с лицето бяло и черните коси.

 

 

Спи, моя рожбо, спи и сънувай,

спи и почивай, пея ти на глас.

Спи, хубавецо, спи и сънувай,

спи, хубавецо, бдя над теб аз.

Андреа заспа, унесен от мелодията. Къде бяха останали простичките приспивни песни? Кой ли ги помнеше още? Дори градът навън стихна, като че бе чул песента. Сякаш изпитваше носталгия по земята, която беше покрил със сгради, асфалт и светлини. Детето се размърда в съня си, а бабата плачеше за болката на това дете, на дъщеря си, на внучката си и ако можеше, би дала кръвта си, за да бъде всичко наред. Плачеше и за своята неизречена болка. Лицето на Пиетро я гледаше с добрите си спокойни очи, усмихваше се и напомняше: „Ще се оправи, всичко ще се оправи.“ Състраданието и страхът правят човека. Страх и състрадание, няма друго.

 

 

Когато се събуди, тя лежеше свита на плажа и трепереше от студ. Погледна небето; бузата й изгаряше, в главата й бушуваха пламъци. Джулио я държеше за ръката. Едната му скула беше подута и кървеше.

До тях стояха някакви непознати хора.

— Как си? — попита Джулио.

Маргарита опита да се надигне и откри с облекчение, че освен болката в лицето и главата й няма нищо.

— Какво стана?

— Чуха те да викаш — каза Джулио, като посочи струпаните хора около Маргарита.

Маргарита успя да различи най-малко трима души. Бяха от фургона за сандвичи. Единият, със зацапана бяла престилка, й подаде чаша вода.

— Как си? — попита той с нежност, контрастираща с огромната му фигура.

— Добре — каза Маргарита и се разплака.

— Какво правите тук по това време? — попита една жена, може би Мария от надписа.

— Дойдохме да се изкъпем — каза Джулио и прегърна Маргарита.

— Онези двамата бяха пияни още преди да купят бирите и да слязат на плажа — каза един мъж с мустаци.

— Прогониха ги с ритници, Маргарита. Вече няма страшно — добави Джулио.

— Хайде, елате горе. Облечете се и ще ви дадем нещо за ядене — каза жената и погали мократа коса на Маргарита, която се мъчеше да избърше от кожата си кръвта на нападателя.

Облякоха се направо върху мокрите бански. После жената ги накара да се преоблекат както трябва във фургона, докато тя им приготвяше обилна вечеря.

Под неоновата светлина на верандата изглеждаха като бежанци от някаква безсмислена война. Долу морето въздишаше тихо, а земята излъчваше типичната си нощна миризма на смола и водорасли.

Лицето на Маргарита беше подуто и жената притисна към бузата й ледена кутия кока-кола. Междувременно мустакатият мъж, който бе представен като съпругът на Мария, поздравяваше Джулио за смелостта, докато се грижеше за наранената му скула.

— Направил си му носа на пихтия!

— Но как ви пускат родителите да пътувате по това време сами? — обади се любопитно жената.

Маргарита мълчеше от страх да не събуди съмнения у тези добри хора. В същото време искаше да им разкрие всичко. Ръцете на тази жена й напомняха за нежността на баба й; искаше да си е у дома, да се радва на тихата вечер, да слуша музика или да гледа филм, вместо да рискува да бъде изнасилена на един пуст плаж.

Заслужаваше си го.

— Къде са родителите ви? — попита жената.

— Все някъде трябва да има някоя, дето ме е родила — сухо отвърна Джулио.

Жената не разбра това и го сметна за обикновено хлапашко перчене.

По шосето прелитаха автомобили.

— Ами ти? — обърна се тя към Маргарита.

— Баща ми е в Сестри. Отиваме при него. Всъщност най-добре да тръгваме, че иначе ще се тревожи — каза Маргарита, опитвайки се да изглежда самоуверена като Джулио.

— Можем ли да направим нещо за вас? — попита мъжът.

— Вече направихте много — усмихна се Маргарита, която под тъжната неонова светлина откриваше с изненада, че се чувства като у дома си тук, сред мириса на добра храна, тихия шум на морето и усмивките на тези обикновени хора, които живееха ден за ден.

 

 

През останалата част от пътя до Сестри мълчаха и двамата. Сладостта и горчивината на последните няколко часа се смесваха и бе трудно да се наслаждават на едното, без да го свържат с другото. В тишината Виа Аурелия се плъзгаше по крайбрежието като пръст, очертаващ профила на любима жена.

Джулио сложи длан върху ръката на унесената в размисли Маргарита и я стисна. Чувството за вина престана да я измъчва и тя усети как в нея се надига смелост: щеше да стигне при баща си, Джулио беше с нея, уверен и силен. Всичко беше наред. Дори не забеляза, че в този момент неговата ръка не дава, а търси помощ.

След един час стигнаха до Сестри. Джулио не искаше да бърза: скулата го болеше, крайморският път беше спокоен и го караше да се замисли за своите неуспехи. Беше се оставил да го оберат като глупак, да го нападнат като пълна ливада и отгоре на всичко подложи Маргарита на риск от изнасилване — нали точно той настоя да се изкъпят. Не беше достатъчно да не му пука за правилата — когато си с някого, вече не става така.

Крайбрежният булевард бе осветен от заведения на открито, които сякаш не искаха да приемат, че летният сезон е отминал, и все тъй подмамваха постоянните посетители да поседнат и да си побъбрят в прохладната вечер.

Маргарита помоли Джулио да спре и го поведе пеш по една тясна уличка между къщи с ярки цветове, не съвсем различими в нощта. В края на улицата се виждаше късче море. Малко по малко това късче се преобрази в полукръгъл бряг, покрит с пясък и ситни камъчета. Шарени дървени лодки се полюшваха наблизо, сякаш увлечени в тих разговор. Обърнатите към залива къщи приличаха на очи, широко разтворени пред една гледка, която никога не омръзва. Седяха на пясъка и си шепнеха. Звездното мълчание се бе спуснало над малкия залив и приканваше всичко в него да шепне.

Има места, където няма нужда да викаш, за да те чуят — просто трябва да се научиш да слушаш, а ако разговаряш с някого, то е, за да го чуеш по-добре. Това са места, където хората казват истината, разкриват любов, споделят болка или просто мълчат.

— Заливът на тишината — обяви тържествено Маргарита. Беше едно от тези места.

Джулио изглеждаше запленен. Свитите му юмруци се отпуснаха. Маргарита хвана ръката му и го отведе в едно тайно ъгълче, което познаваше добре — оттам се виждаха редиците къщи, подредени като декори около залива, Уличните лампи бяха отражения на звездите, а хоризонтът бе изпълнен с миризмата на водорасли, свеж пясък и прогнило дърво на изоставени кораби, вързани със зеленясали въжета. Двамата седнаха близо до водата.

Маргарита се събу и остави краката си да се срещнат отново с познатия влажен пясък.

Джулио мълчаливо бе скръстил ръце на гърдите и не можеше да се отпусне докрай в тишината. Искаше му се да я разруши с крясък, да изхвърли навън цялата омраза, натрупана в него. За да видиш сърцето на човека, трябва да го попиташ за мечтите и болките му, но болката в Джулио винаги задушаваше мечтите и сега те се опитваха, като въглени под пепелта, отново да разпалят живота му. Повдигаше му се, сякаш искаше да изхвърли някакво вещество, невъзможно за премахване — дотолкова се бе сляло с болката. Той прегърна коленете си и заплака, подсмърчайки като дете.

Маргарита се обърна, беше помислила, че се смее. Но той плачеше. Джулио зарови глава между коленете си и Маргарита се почувства самотна. Момчето, на което бе поверила приключението си, плачеше. Същият мъж, който я спаси съвсем наскоро. Същият, който наводни училището. Седеше с глава между краката и плачеше. Досега бе смятала, че е сама на нишката, но откриваше, че и Джулио е на същата нишка — въжеиграч като нея, като всички останали. Тя си представи хората като безброй въжеиграчи, всеки върху нишката на собствената си съдба, всеки размахващ ръце, за да запази равновесие.

Въжеиграчът няма решение за проблема с равновесието, знае само как да преобрази силата, която го дърпа надолу, в спасителен тласък. Само тогава съдбата с нейната притегляща сила бива преодоляна и необходимостта се превръща в живот.

Джулио плачеше и сълзите се сбираха в пясъка на малки топчета, всяко различно от другите. Като перли. Всъщност седефът има състава на сълзите. Сол и вода, които се втвърдяват около късче отрова. Слой по слой, в съвършена симетрия, криеща невъзможната симетрия на болката. На пръв поглед всички перли изглеждат еднакви, но при допир естествените разкриват леки деформации, обусловени от формата на затворения в тях хищник. Това ги прави уникални. Вода и сол, изваяни около опасността.

Маргарита се приближи и го прегърна. Само лекият нощен вятър проникваше в тази плетеница от ръце и страх, морският вятър, който гали всичко, дори и най-неузнаваемите останки от корабокрушения.

След току-що преживения страх и болка това кътче им се стори като благословено убежище и сънят ги застигна така, като раковина, изхвърлена на брега от буря и намерена на сутринта от едно момиченце, което се разхожда с баща си, без да знае какво е преживяла раковината, колко болка е струвало това пътуване, колко мъка има в нещо тъй красиво.

Защото твърде често красивите неща са останки от корабокрушение.

Когато отвори очи, повърхността на водата все още бе сива и звездите примигваха. Дъхът на морето беше студен, а тишината чакаше. Не я бе събудила майка й, нито досадният телефонен звън, а студът и шумът на прибоя, който размесваше камъчетата по брега. И най-малкото нещо има свой звук, шепот, заглушаван от силата на житейската глъчка, и кой знае какво казва… Джулио спеше с ръка под бузата като дете, щастливо в съня си. Недалече от тях тъмнееше сивкав силует. Измръзналата Маргарита се вцепени още повече, спомняйки ги какво бе станало преди няколко часа. Вгледа се в силуета край брега — седеше приведен напред като статуя на мислител.

Беше старец с провиснала от устните му лула и горящ огън пред него, малък огън, чието съскане се смесваше с шума на прибоя, над който още потрепваше лунният блясък. Той не забеляза погледа на Маргарита — изглеждаше унесен в друг звук, неуловим и изкусителен, песен на сирена, и се грееше на огъня, като че бе у дома си, на сигурно място между здравите стени. Гледаше хоризонта.

Маргарита стана и предпазливо се приближи до огъня. Старецът не помръдна. Не й обърна внимание. Морето тихо се плискаше и скоро щеше да пламне като огъня на този непознат, само че с безкрайната, равномерна, вечна мощ на слънцето. Маргарита седна и протегна ръце към пламъците, за да се стопли. Старецът с лулата продължаваше да не й обръща внимание. Маргарита почувства, че е прекрачила в свещено пространство, чийто първосвещеник бе този мълчалив мъж.

— Няма нищо по-горчиво от зората — каза той, без да извърне глава.

— А на мен винаги ми е харесвала.

— Само ако се случи нещо.

— Винаги нещо се случва…

— Не и на моята възраст. На моята възраст всичко е безполезно. Остава само това — каза старецът, сочейки към хоризонта.

— Кое?

— Редуването на деня и нощта.

Една зеленикава звезда плаваше високо горе, последна съгледвачка на нощта.

— Не разбирам…

— Когато си стар, остава само това. Всичко става безкрайно бавно, всичко се повтаря, когато вече не чакаш нищо. Чакаш всяка сутрин и не се случва нищо. Само зората.

— Не е малко.

— Струва ли си слънцето да изплува от морето и да започне още един дълъг ден?

Маргарита мълчеше, защото нямаше отговор, а и защото този въпрос бе отправен към морето, небето и онази звезда.

— Утре зората пак ще изгрее и ще бъде като днес и като вчера… — Той помълча, вдъхна морския аромат и добави: — И нищо няма да се случи.

— Кое е най-смелото нещо, което сте правили някога?

— Защо питаш?

— Защото аз го правя сега.

— Разкажи ми.

— Търся баща си.

— Защо го търсиш?

— Защото може би сега се нуждае от това… А и не мога без неговата закуска в неделя сутрин.

Старецът се усмихна.

— На него ли приличаш?

— Всички казват, че повече приличам на него, отколкото на мама, но аз не знам. Ами вие? Не ми отговорихте…

— Най-смелото нещо ли? — попита старецът, за да събере кураж, после изрече уверено: — Да стана от леглото тази сутрин.

— Защо си толкова тъжен? — попита Маргарита, преминавайки на „ти“, както правят децата не защото са невъзпитани, а защото говорят направо със сърцето мами века пред себе си.

— Загубих сина си.

— Как се случи? — импулсивно попита тя.

Човекът не отговори.

Маргарита смутено се обърна към Джулио. Тялото му бе изоставено без защита върху утробата на земята и чакаше да излезе на светло.

Маргарита продължаваше да се грее, за да не допусне студа на тишината в сърцето си. Погледна в небето звездата, която безсилно се съпротивляваше, преди да изчезне заедно с огъня на стареца. Той отново разпалваше лулата си, изгаснала от утринната влага, и не чакаше нищо.

Когато хищникът стига до сърцето и го изяжда, няма спасение. Има хищници, които печелят. Има хищници, които само Великият хищник на име Смърт може да победи. Можеш да намериш на плажа безброй разтворени и празни миди. Те са само спомен без бъдеще. А прибоят ги блъска и изглажда, докато се превърнат в зрънца пясък по белите плажове.

 

 

— Намерих това в стаята на дъщеря ми Маргарита — каза Елеонора, посочвайки подчертаните стихове от „Одисея“.

Учителят не знаеше дали това е сън или развръзка на фантастичен роман. Какво правеха, застанали лице в лице на прага на неговата квартира, той по боксерки и тениска, все още замаян, и майката на една негова ученичка, тъй развълнувана, че сякаш не беше на себе си?

Още не бе свикнал с факта, че няма нищо написано, което вече да не е станало, нищо, което животът вече да не е измислил.

— Извинявайте, не разбирам. Какво общо имам аз? Кой ви даде адреса ми?

— Дъщеря ми избяга. Вчера не е ходила на училище. Някой й е напълнил главата с глупости, както личи от тази книга. Търсим я навсякъде. Наложи се да помоля директора. Трябва да ми помогнете!

— Но какво общо имам аз? Мъча се да си върша работата, доколкото мога!

— Аз също. Но става дума за живота на дъщеря ми!

Учителят отново бе принуден да се върне към реалността. Прие нашествието и промени отношението си, като видя обезумелите от безсъние и тревога очи на майката.

— Влезте, госпожо, извинявайте, че е разхвърляно… Обяснете спокойно какво се е случило. Искате ли кафе?

— Не.

Стаята на учителя беше истински Вавилон от книги, струпани на кули с различна височина, и нямаше къде да се седне. Останаха прави един срещу друг.

— Тя изчезна. Взела е колата. Имате ли някаква идея къде е? Не сте ли забелязали нещо? — Елеонора размахваше книгата, сякаш тя бе причинила всичко това.

Учителят замълча и наведе очи, косата му все още беше рошава от съня. Никога не би си помислил, че ще развива учебна тема в такива обстоятелства, и никога не би си представил, че „Одисея“ е в състояние да разпали подобен пожар.

— Какво й казахте? — настоя Елеонора, тълкувайки правилно тези признаци на поражение.

— Нищо… Тя ме помоли заедно да потърсим баща й… Много се беше запалила по историята как Телемах тръгнал да търси Одисей и дойде да поговорим за него.

— А вие?

— Опитах се да я разубедя. Казах й, че животът е много по-различен от книгите… Наистина ли не искате нищо?

— Искам дъщеря си. Вие нямате деца, нали? — попита Елеонора, хвърляйки поглед из дома на учителя, който поклати глава.

В този момент телефонът на Елеонора иззвъня. Учителят видя как твърдостта изчезва от погледа й, как очите и устата се разтварят широко, след това се затварят. Когато ги отвори отново, бяха пълни със сълзи. Ръката с книгата се отпусна безсилно.

Учителят мълчеше.

Елеонора се обърна и бавно излезе.

Учителят изтича бос на площадката, опитвайки се да я спре.

— Какво е станало?

— Претърпяла е злополука.

Учителят не реагира, всичко това бе прекалено истинско, за да е истинско.

Без да го гледа, Елеонора добави сякаш сама на себе си:

— Помолих ви да ми помогнете…

Учителят остана неподвижен по боксерки и тениска. Така го завари госпожа Елвира, привлечена от тази странна неделна суматоха, с каска от шарени ролки на главата и изумруден халат.

 

 

Мрак. Очите й бяха запечатани и тя се луташе в лабиринт. Долавяше движения наоколо: шумолене, гласове и влажни пипала. Някой й беше свалил кожата. Беше одрана от болката и крехката плът влизаше в контакт с нещата, придобили внезапно острота и тежест — дори най-леките и деликатните. Нощем, точно преди да заспиш, в тъмните ъгли израстват зъби и шипове, готови да нараняват. Цялото й тяло беше една жива рана.

Изпитание с огън, така го наричали ловците на перли: за да проверят дали една перла е истинска, дали е родена от живата плът на мида, заплашена със смърт, или от химически комбинации. Само седеф, изтекъл от наранената плът, създава слой върху слой, уникални по форма, цвят, блясък. Химията произвежда перфектни, но фалшиви сфери; красотата в живота е несъвършена. При докосването на огъня истинската перла пленява светлината и топлината в своите пластове и остава непокътната; фалшивата перла разкрива варовития си състав и се разпада.

Никога не бе мислила, че може да има толкова много мрак. Не липса на светлина, а именно мрак, гъст и безмълвен.

Висеше между отчаянието и сладостта на възможното окончателно напускане, усещаше го под кожата си и още по-надолу, в онази заключена стая, която сега наистина чувстваше в себе си и която я бяха учили да нарича сърце.

В съня си видя една кола да лети, обгърната в огън. Пламтеше цялата и я ослепяваше. Гърлото й изгаряше, като че гълташе парчета стъкло. Сън и реалност се смесваха и тя бе будна в един непобедим сън.

Не успяваше да овладее собственото си тяло, макар че от време на време го усещаше тъй осезаемо, както никога преди: кръв се изкачваше по артериите, вода преминаваше през тъканите, течности се движеха в кухините. Беше разделена на хиляди движения и потоци, сякаш се разпадаше и животът пулсираше, изолиран в отделни области. Усещаше порив да заплаче, но сълзите не можеха да излязат навън. Тогава започнаха да се вливат в нея и бавно да се вкаменяват около хищника.

Тялото й бе станало тежко като самата земя. Змия пропълзя в устата й, после влезе още по-навътре, разранявайки езика, небцето, гърлото. Тя последва нейното спускане и попадна в една тъмна и безмълвна зона от себе си — ничия земя, увиснала между страха и надеждата. Гардеробът се затвори и я откъсна от всичко останало. Но вътре в него имаше пукнатина, водеща към някаква по-дълбока стая. Тя пъхна ръка в пукнатината.

— Маргарита…

Чу познатия глас. Идваше от пукнатината, напомняща уста. Пъхна ръка още по-навътре и притисна ухо към пропуканото дърво.

— Маргарита!

Не идваше от пукнатината. Не. В тъмнина усети ръката си, обгърната от изгаряща топлина, докато останалата част от тялото й вече бе станала ледена. Осъзна, че е гола.

— Маргарита!

Този път гласът крещеше.

Тя извади ръка от пукнатината и е се върна назад, но вратите на гардероба бяха запечатани. Някой блъскаше тази стена около нея. Само баща й би могъл да събори стената. Той имаше тази сила.

— Маргарита. Това съм аз, мама.

Опита се да протегне ръка, но нямаше сила. Пукнатината зад нея се разширяваше със скърцане, засмукваше я в тъмнината на гардероба, пълна със затаени чудовища, струпани в този ъгъл. Андреа бе прав: от тук идваха чудовищата, които поглъщаха всичко. И ръмжаха.

 

 

— Трябва да я държим под упойка най-малко четирийсет и осем часа. Има масивен мозъчен кръвоизлив… После ще видим.

Елеонора гледаше лекарката с отчаяна молба в просълзените очи, но не изрече и дума.

— Направихме всичко необходимо. Трябва да бъдем готови за всичко. Сега е необходимо да бъдем до нея. Маргарита усеща какво става наоколо. Можем да й разказваме разни истории, да я галим, да се смеем, да говорим, да я държим за ръката, да й пускаме музика, която обича… и да се надяваме, че тялото ще реагира.

 

 

— Кога ще се върне?

— Скоро.

— Но къде е отишла? Защо не ме води в детската градина? Къде е Мита? Ще си дойде ли днес? Ще правим ли сладкиш?

— Толкова много въпроси, Андреа… Не мога да отговоря на всички.

— Искам да си играя с Мита и да направим сладкиш.

— Сега ще се обадим да видим кога ще се върне.

Баба Тереза набра номера на дъщеря си, за да чуе по-точни сведения за злополуката. Може би щеше да се окаже, че е било нещо дребно и вече се връщат.

Лицето й стана безизразно. Устните й трепереха, но направи усилие да не издаде ужаса си. Затвори.

Вината бе нейна. Тя я насърчи да предприеме това безумно пътуване като пеперуда, литнала към светлината, която ще я изгори. Погледна ръцете си — те също трепереха, виновни за нещо.

— Кога ще се върне? — попита Андреа.

— Скоро — отговори тя.

— Колко скоро?

— Не знам. Искаш ли да направим сладкиш за нея, за когато се върне?

— Да! За когато се върне!

— Кой да направим?

— Онзи, дето й е любим! С превара…

— С превара ли?

— Онова бялото…

— Извара!

— Пизвара. Да, с извара!

— Нека да е с извара… Бягай първо да си измиеш ръцете!

Андреа хукна към банята, повтаряйки „извара“ като магическо заклинание, което би накарало Маргарита да се появи от нищото.

Тереза гледаше Ариел в стъкления аквариум. Искаше й се да бъде като тази рибка и да забрави. Да забрави Пиетро, Маргарита, Елеонора… всичко. Но не можем да забравим любовта и болката. Може би защото съставляват живота.

 

 

Момчето отвори очи. Не знаеше името си. Медицинска яка държеше главата му неподвижна. Лицето му изгаряше, ръцете бяха отпуснати покрай тялото и в едната от тях влизаше тръбичка, свързана със стъклен флакон, закачен над него. Вътре равномерно падаха и избухваха капки. В леглото до него спеше някакъв мъж. Нямаше никой друг. Изведнъж в паметта му изплуваха образи. Пътят. Полицейска кола и размахана палка. Газ. Писък на момиче. Желязна ръка сграбчва отдясно колата и я отмята настрани. Върти я като торнадо, отново и отново, докато накрая я запокитва в някаква неестествена нощ без светлини и болка.

До леглото се приближи жена в бяло.

— Как се казваш?

— Къде е Маргарита?

— Хей, тук аз задавам въпросите.

Тя започна да масажира краката му.

— Усещаш ли ги? Опитай се да ги раздвижиш…

— Естествено, че се движат — каза той и седна с котешка пъргавина.

— Какво правиш? Без малко да си строшиш гръбнака! Не мърдай!

— Къде е Маргарита? — изкрещя объркано той.

Сестрата лекичко го бутна назад. Той опита да се съпротивлява, но нямаше сили.

Отново потъна в сън, пълен с ръце и нокти, но не успя да извика.

 

 

Тръбата в нейното тяло беше като безкрайна нишка — излизаше от устата й, стигаше до небето, пробиваше облаците и се обвиваше около едно дърво с бели листа на Луната, близо до американското знаме. Маргарита се изкачваше по тази нишка и успяваше да запази равновесие, макар че трябваше непрекъснато да балансира с ръце. Изкачваше се стъпка по стъпка. Най-напред срещна прозорци, зад които жени и мъже работеха, караха се, обичаха се. Тя спря да погледа покривите на града, в който имаше всичко: куполите на Флоренция и небостъргачите на Ню Йорк, покривите на Генуа и кулите на Париж. Озова се в компанията на лястовички и рибарчета, по-нагоре срещна чайки и орли. Някои от тези птици кацаха по нишката и когато тя бавно се приближаваше да поговори с тях, те изведнъж излитаха, пораждайки лек трепет, който я принуждаваше пак да се бори за равновесие. Луната ставаше все по-голяма и тъмнината вече беше навсякъде, а нишката блестеше ярко като сребро.

Тогава видя човешки силует да се задава отгоре. Някой слизаше от Луната. Как биха могли да се разминат на тази нишка? Невъзможно. Някой трябваше да се върне назад; може би щеше да се наложи тя да му направи път. Погледна го. Беше мъж. Силуетът му се очертаваше на лунния фон като в черно-бял филм. Той също размахваше ръце в търсене на равновесие.

Имаше бели очи и дълга черна коса. Изправени лице в лице, те се опитваха да балансират, но усилията на единия застрашаваха равновесието на другия. Постепенно започнаха да извършват едни и същи движения и постигнаха съвършена хармония. Но не знаеха как да се разминат и да продължат пътя си.

Гледаха се, без да намират решение. Тогава морето под тях им прошепна една идея.

Тя се приближи до устните му и той я целуна. Ръцете им се поклащаха в небето, за да запазят равновесие около тази целувка, която оставаше непоклатима. Разделиха се. Той я погледна, усмихна се, хвърли се в пустотата и изчезна в нощта. Тя седна да гледа надолу и сълзите й падаха в пустотата, а една бяла котка мяукаше и се галеше в крака й.

 

 

Беше жадна, но нямаше думи да го каже. Мърдаше устни в търсене на вода. Нечии ръце я галеха по косата, нечии устни докосваха челото й.

— Ти си красива, ти си най-красивата — говореше някакъв глас. — Трябва да останеш тук, за да можеш да ми разкажеш за първия си изпит. Искам да ми разкажеш за това момче, което ти харесва, за тази целувка, за тази първа любов, за тези тайни сълзи по една несподелена любов, за приятелката, която те предаде. Не искам да пропусна нито едно от първите ти преживявания: първия изпит, първото дете, първата бръчка. Нищо друго не искам. Не ме интересува нищо повече. Искам да ми казваш всичко, което ти идва наум, да седнеш до мен някоя вечер и да ми кажеш, че не издържаш, че всичко върви наопаки, че те е страх, че си щастлива, че си видяла звездата си, че си пробвала нов лак, че си харесала страхотен пуловер, че искаш да си направиш татуировка с форма на пеперуда и пиърсинг на дясната вежда…

Маргарита слушаше и всичко свършваше там, където бе затворена. От очите й бликнаха сълзи, или поне така й се стори. Една стигна до устните й и лекичко ги навлажни.

— Какво искаш, Маргарита, за какво си мислиш? Може би си жадна?

Елеонора взе кърпичка, намокри я и избърса сухите устни на дъщеря си, после я задържа там, за да може езикът да плъзне по нея и да се освежи. Сестрата бе забранила да й дават да пие. Тя навлажни лицето, шията, ръцете и краката на дъщеря си.

Маргарита усещаше нежността на тези движения и се бореше да даде на майка си всичко, за което я бе помолила, но не знаеше как. Нищо не помръдваше в нея, нищо. Само мислите. Лицето й се отпусна. Елеонора намаза с хидратиращ крем бузите й, шията. Маргарита почувства как под тези ръце тялото й се възражда. Всичко ставаше в някакво друго време, в някаква различност. Най-сетне жаждата се успокои и тя потъна в перлена пустота. Последната от седемте стаи.

 

 

Времето бавно течеше в нея. Сякаш всяка минута можеше да продължи повече от шейсет секунди. Ускоряваше се само когато някой успяваше да проникне отвъд стената, зад която се бе укрила. Един от първите беше учителят — застанал прав до леглото на неподвижната и интубирана Маргарита. Тя бе потърсила спътник, съюзник, а той се отдръпна. Не бе разбрал важността на молбата. Ако беше разбрал, сега тя нямаше да е тук. Той извади книга от чантата си.

— Маргарита, искам да ти разкажа как продължава историята на Телемах. Спряхме на първата песен, но историята продължава. Исках да ти я прочета. Нищо друго не умея да правя. Не знам дали ме чуваш, но исках да довърша онова, което нямах смелостта да продължа.

Щом се пробуди Зорарозопръста, родена от мрака,

стана от своето ложе любимият син Одисеев…

Маргарита чакаше следващия стих като малко дете, което иска да слуша приказка всяка вечер преди заспиване. Думите вече не идваха и я обзе страх, че е потънала в тишината. После усети капка върху ръката си. И задавен звук. Този мъж, учителят, плачеше. Хълцаше като дете — сълзи на баща, който за пръв път разбира какво означава да имаш дъщеря. Разбира, че онзи, когото ти поверява животът, е твое дете. Плачеше за всички думи, с които бе изградил броня около сърцето си. Плачеше за всички свои метафори и опасения. Плачеше, защото искаше Маргарита да е негова дъщеря и би дал всички книги, дори живота си, само и само тя да отвори очи и да се усмихне, слушайки историята на едно момче, което търси баща си.

Представи си Стела — майка на децата му.

Маргарита, най-малката от всички върху тази нишка, крепеше всекиго от тях, толкова бяха крехки. Единствената сила, за да запазиш равновесие върху нишката на живота, е притеглянето на любовта. Думи, работа, планове, успех, удоволствия, пътешествия… нищо от тях не помага да запазиш равновесие, нито да се движиш по-бързо. Опитните въжеиграчи не стъпват с цял крак, а първо с пръстите, после с ходилото и накрая с петата. Бавно откриват това, което им принадлежи. Само така стъпката става лека и ходенето се превръща в танц.

Краката ни търсят лесната сигурност, здравата котва, притеглянето на неща, които впоследствие рухват, бързия бяг право към целта. Смелостта на въжеиграча обаче превръща притеглянето в лекота, теглото в крила.

Учителят престана да чете. Тези думи го бяха наранили както никога досега. И доброволната рана кървеше, но той не искаше да се бори. После бавно излезе от стаята и срещна уморения поглед на Елеонора, седнала в коридора. Тя направи усилие да се усмихне, той също се усмихна смутено. Продължи по коридора; през отворените врати виждаше други сцени на нежност и болка. Дали някой ден и Стела щеше така да се грижи за него?

Представи си едно малко момиченце с нейните очи, нощни бдения, пълни с жадни цветя, дълга и сладка любов, умора, закуски, перални машини и сърцераздирателно красиви пейзажи, четене на глас в дъждовна вечер и плуване до задъхване със сина му. Живот, който нахлува отвсякъде, дори когато не го очакваш, живот, чиито рани се лекуват чрез друг живот. Спря пред един прозорец, вдигна очи към небето, както умеят само влюбените, и това небе изглеждаше в състояние да отговори на всички очаквания. Не искаше да губи повече време. Извади мобилния телефон, стисна го като меч и набра номера. Щом чу гласа отсреща, веднага изрече:

— Обичам те.

Каза го, както стоеше в коридора на болницата със зачервени от сълзи очи, с хиляди страхове и надежди, защото, за разлика от износените дрехи, само в изживяния живот може да има някаква елегантност.

* * *

Утрото цъфна на прозореца много рано, както се случва в болниците, и един мъж влезе в стаята, където спеше Маргарита. Майката дремеше на стол до леглото, държейки ръката й. Не я събуди. Хвана другата ръка на Маргарита и мълчаливо се вгледа в тялото на дъщеря си, която като отворена рана държеше обединени двата края на разреза, двете половини на черупката — него и Елеонора.

С полусвити длани Маргарита държеше родителите си за ръце, както когато в детството се разхождаше с тях и при командата „Едно, две, триии!“ излиташе във въздуха. Тя се смееше и искаше да лети отново и отново. И никога не й омръзваше. Сега ритуалът се повтаряше, но този път тя ги молеше да си сложат криле, за да я догонят там, където само поети и влюбени дръзват да стигнат, падайки твърде често като Орфей. Не те, а тя ги държеше за ръцете и отново ги правеше баща и майка, съпруг и съпруга. Елеонора отвори очи.

— Върнах се — каза той.

 

 

Въртележка с коне, карети, автомобили, космически кораби. Всяко дете избираше каквото харесва. Маргарита избра конче. Баща й я държеше за ръка, а тя се носеше нагоре-надолу в ритъма на звънката музика. Вече не помнеше колко пустини, полета, гори е преминала с това конче, ръка за ръка с баща си.

Къде отиваш с този кон?

Света да обикалям.

А ще се справи ли?

Че как! Това е моят кон.

И как се казва?

Тате.

Но това не е име на кон…

На моя му отива. Защото е силен, става всяка сутрин и отива на работа.

И никога ли не се уморява?

Никога.

Сестрата влезе в стаята на момчето. Миризмата на обездвижени тела беше силна и пропиваше полумрака. Тя вдигна щорите и отвори прозореца, за да влезе въздух. Вдъхна утрото, което вече обливаше всичко навън, макар че облаците на хоризонта предвещаваха дъжд. Спря да погледа спокойствието в градината, където се движеха само лекари и медицински сестри, поздрави една минаваща колежка. Обърна се.

— Как сме?

— По-добре — отговори старецът, все още замаян.

Един висок младеж с дънки и тениска влезе усмихнат в стаята.

— Кой сте вие? Какво правите тук? Още не е време за посещения! — каза рязко сестрата.

— Права сте, но от снощи съм на крак. Дойдох да го търся. — И той посочи момчето, което продължаваше да спи, прегърнало възглавницата.

— Но не може сега, имаме прегледи, визитация…

— Аз съм му брат, имайте малко търпение.

— Значи все пак си има някого! Попадна тук сам, дори не знаехме кой е… Открадната кола, без документи…

— Как е?

— Малко объркан, но иначе е добре. Радвам се, че дойде някой. Тия днешни младежи просто не ги разбирам… Вечно правят бели…

Разбудено от гласовете, момчето отвори очи. Медицинската сестра и младият мъж го гледаха.

— Филипо?

— Джулио, аз съм — каза младежът и се наведе към леглото.

Джулио не отговори, само мълчаливо се вкопчи в него.

* * *

Тази сутрин около нея се движеха сенки. Кислородната маска размахваше светещи пипала като медузите от аквариума и обвиваше лицето й. Чу гласове, но не успя да ги разпознае. После нечии устни я докоснаха по бузата и в ухото й прозвуча:

— Хей, Марги! Аз съм Марта. Как си? Знаеш ли какво казва хороскопът ти за днес? Научих го наизуст: „Не си прахосвайте времето с лоши мисли за миналото, а погледнете настоящето. Макар че не ви изглежда кой знае колко добро, то е най-подходящото, за да подложите силите си на изпитание. Излизайте, говорете, обичайте. Може би сте очаквали твърде много от света, а всъщност светът очаква нещо от вас.“

На Маргарита й стана смешно, но не знаеше как да се смее. Радваше се, че отново е с най-добрата си приятелка.

— И трябва да знаеш какво каза брат ми вчера, ще ти го кажа на ухо: двайсет и три процента от повредите на копирните машини са причинени от хора, които сядат отгоре, за да си фотокопират задниците… Само не казвай, че си го чула от мен…

Маргарита лежеше със затворени очи и лицето й не помръдна, но Марта усети, че се усмихва.

— Кога ще се върнеш? В училище е голяма скука без теб… Оная русата дрънка глупости по цял ден… Близначките ти пращат целувка, или по-скоро две. — Тя я целуна по очите. — Баща ми казва, че така можеш да целунеш сънищата на човека, защото очите гледат към сънищата и мечтите.

 

 

— Състоянието е стабилно, не се подобрява, но и не се влошава. Не знаем дали ще се събуди и как ще се събуди, дали вече ще може да ходи, да говори… Не знаем нищо — каза лекарката.

— Какво можем да направим ние? — попита той с измъчен поглед.

— Бъдете до нея.

— Как?

— Като че нищо не се е променило. Колкото повече я карате да почувства живота, с който е свързана, толкова по-щастлива ще бъде, каквото и да се случи.

 

 

Когато лекарката излезе от стаята, той отвори раницата на Маргарита и намери своята четка за зъби. Плъзна пръсти по захабените косми и усети всичко, което бе изоставил, видя всичко, което бе загубил.

— И това беше вътре. — Елеонора му показа кутията с техните писма.

Той мълчеше.

— Къде беше?

— На морето…

— Защо?

— Защото вече не се обичаме, Елеонора.

— Друга ли има?

— Да.

— Затова ли не ме обичаш вече?

— Аз… не знам.

— Познавам ли я?

— Какво значение има?

— Е, може би има, щом си тръгна от къщи… А ти? Обичаш ли я?

Той не отговори. Изведнъж осъзна разликата между това да си влюбен и да обичаш.

— Обичаш ли я?

— Не знам.

— Върни се.

— Сега не е моментът…

— Сега е единственият момент. Виж дъщеря си.

— А ти?

— Какво аз?

— Ще ми простиш ли?

Елеонора не отговори. Стискаше тенекиената кутия с писмата, сякаш можеше да почерпи от нея сила, каквато търсеше Маргарита, за да се събуди от небитието — силата да прости и да изплува от комата към любовта.

 

 

Тази сутрин тя остана сама с баща си. Не чуваше други гласове. Баща й говореше, но тя не разбираше нищо, сякаш морето бе нахлуло в главата й. Би искала да чуе всяка негова дума, ала не можеше. Той навлажняваше устните й, галеше лицето й, целуваше я по челото и шепнеше в ухото й. Маргарита се мъчеше да напредва по тънката нишка, но оставаше все на същото място. Това е най-висшият трик на въжеиграчите — ходене със завързани очи. Наричат го пътят на смъртта. Тя вървеше и не виждаше нищо, дори и собствените си стъпки. Чувстваше се толкова самотна на тази нишка. Тук вече не кацаха дори птиците, които й правеха поне малко компания. Бялата котка също изчезна. Беше съвсем сама. Чакаше някой да я хване за ръка и да каже: стига си вървяла, сега ще те нося аз.

Може би затова древните са си представяли богини, които предат нишката на живота. Суровата вълна е животът, отреден на всеки човек, и когато изпредената от нея нишка свърши, животът изгасва. Това прави Лахезис — определя количеството вълна. После Атропос със своята хурка я превръща в нишка, а опитната тъкачка Клото влага нишката в основата на тъканта. Последният възел, когато нишката приключва, носи името Смърт.

Сега Маргарита бе в ръцете на Клото — тя имаше бързи и безпощадни пръсти, сурово и безизразно лице.

Но усещаше присъствието на баща си, той можеше да й помогне, стига само да успееше да изкрещи: „Татко, защо не ми помагаш?“

* * *

Андреа влезе в стаята. Видя сестра си да спи и спря, изплашен от тръбите, които излизаха от ръцете и устата й. Баба Тереза го побутна напред с треперещи ръце. Андреа държеше пакет.

— Обич моя, донесохме ти плодов пай — каза баба и пристъпи до леглото, сякаш Маргарита щеше да се събуди веднага щом чуе името на своя любим сладкиш.

Андреа се покатери на един стол, за да погледне Маргарита отблизо и я целуна по бузата.

Баба Тереза седна от другата страна.

— Обич моя, винаги си красива, дори и когато спиш. Какво сърце имаш, детето ми. Какъв кураж. Аз не бих посмяла да го направя…

Галеше я, целуваше я по челото и по косата. После хвана ръката й.

— Знаеш ли, Маргарита, в Сицилия има една къща, която трябва да ти покажа. Тя има стени от жълт камък, дебели стени, толкова дебели, че вътре е хладно дори и през лятото. Трябва само да държиш капаците затворени и да пръскаш пода с вода, когато задуха горещият вятър, защото той влиза в главата и те подлудява, а ако стигне до сърцето, го изгаря, както прави с портокаловите дръвчета. По външната стена се вият бугенвилии и жасмин, който прилича на гальовна ръка и изпълва с ухание терасата, където привечер излизаме на хладовина — там си говорим и слушаме морето. Вечер не палим лампи, защото ни стигат звездите. Там слушах разказите на баща си и майка си. Там дядо ти Пиетро дойде един ден да поиска ръката ми. Когато се събудиш, искам да отидеш в тази къща, да седнеш на терасата и да чуеш шума на морето, песента на звездите и шепота на вятъра.

После баба Тереза се приведе до ухото на Маргарита, за да не я чуе Андреа.

— Помниш ли какъв въпрос ми зададе? Искам да ти отговоря. В тази първа нощ, моя Маргарита, е тайната на всичко. Тогава осъзнах, че това е едно от онези неща, които никога не ще опознаем, толкова са преплетени и загадъчни. Любовта е като да се любиш — да се сближаваш и отдалечаваш, да търсиш нещо, което никой не знае. Близо и далеч, сладко и горчиво като най-хубавите вкусове. Любовта никога не спира, хубавице моя. Тя е като морето, неуморно се издига и спуска, в добри и лоши времена. Винаги. Ако Господ се любеше, щеше да ни разбере…

Старицата се изчерви и млъкна. Извади четка от чантата и започна да сресва внучката си. Маргарита усети ласката на меките връхчета с косата и душата си. После баба й сложи цветчета жасмин върху нощното шкафче и техният аромат проникна през стената на комата.

В това време Андреа рисуваше. Когато свърши, показа рисунката на баба си.

— Колко е хубава! Дай й я сам.

Андреа се покатери на стола и вдигна листа пред затворените очи на Маргарита.

— Ето жълтата къща на баба. Това тук е морето и има същия цвят като небето, защото нощем са с един и същ цвят, но небето е тук, където са звездите. Това е дядо Пиетро, той държи за ръка баба Тереза…

Маргарита видя как жълтата къща се издига над морето, понесена от безброй разноцветни балончета. На покрива бяха седнали дядо Пиетро и баба Тереза — държаха се за ръце и гледаха звездите.

— Мита, ще я оставя тук, на корема ти, та когато се събудиш, да я разгледаш по-добре. Но трябва да знаеш нещо… — Той помълча. — Веднъж ти казах, че не те обичам, защото не ми даде книжката си за оцветяване… Не беше вярно. Обичам те. Обичам те винаги, дори когато не ми я даваш. Мита, върни се скоро, без теб ми е скучно да правя сладкиши. Чакам те. Но не знам как да броя до безкрай.

Баба Тереза спря да разресва Маргарита и закри очите си с длани, за да удържи сълзите.

* * *

Нощта се завърна неумолимо и стаята й се стори пълна с ръце, готови да я сграбчат и разкъсат. Всички ръце, които я бяха галили, подкрепяли, прегръщали, сега я улавяха и драскаха, измъчваха, раздираха. Изгорената кожа се белеше, а въздухът засядаше някъде в тръбата. Баща й беше тук. Смазаната Елеонора трябваше да си почине. Тази нощ той щеше да бди, да я гали, да навлажнява устните й. Да й нашепва приказки както едно време.

Много малко трябва на един мъж, за да узнае кой е — просто да го поставят до дъщеря му, когато е забравил, че преди да стане баща, е бил син и че за да стане баща, не трябва да спира да бъде син. Той отвори кутията с писмата. Тази мания на жена му да пази всичко… Позна почерка си, който му се стори чужд в днешните компютърни времена. Зачете на глас:

Елеонора, любов моя, ден, в който не те виждам, е изгубен за мен. Чудя се как устоях до днес да не хвана първия влак и да те помоля да дойдеш при мен тук, на тази гара, та макар и само за да те видя през прозореца. Сега знам какво е да чакаш и да желаеш. Случвало ми се е да се влюбя, но аз не съм просто влюбен в теб. Аз те обичам.

Не знам как да го обясня, за това трябва да бъда поет, а не съм.

Ако нашата къща пламне, бих искал да бъда единственият, който знае какво ще спасиш. Ако паметта ни се разпадне, бих искал да знам кой е твоят последен спомен.

Гледам звездите и се утешавам с мисълта, че и ти ги целуваш. А аз съм тук, пиша ти на прага на новия ден, и да ти пиша е като да те очаквам. Така отсъствието ти не е толкова горчиво.

Какво биха били тези звезди, ако ти не ги гледаше, и това небе, ако ти не се взираше в него, и това дърво, и тази роза, и този филм?

Моя любов, ако това е щастието, не искам да го загубя.

Къде беше душата на онзи, който бе написал тези редове, в коя стая се бе укрила тази любеща душа?

— Маргарита, къде намери тази кутия? Чу ли какъв поет съм бил някога? Сигурно ще се запиташ какво е станало с този човек. Как можах да те оставя така, без да кажа нито дума, без да ти обясня…

Маргарита чуваше всяка дума.

— Виждаш ли, обич моя, аз се влюбих в друга жена. Беше ме срам да го призная пред майка ти и пред вас. И избягах. Щастието, което изпитвах, не ми позволяваше да осъзная докрай болката, която ви причинявам, но нямах смелостта да кажа, че съм по-щастлив с нея. Бях егоист. Страхувах се от самия себе си — къде бе изчезнал мъжът, който ви обичаше? Вече не го намирах и бях в плен на нова любов. Струваше ми се, че отново си поемам дъх.

Избягах като страхливец. Как бих могъл да ти обясня, че си тръгвам с друга жена? Че ще останем близки, но по друг начин? Сега те гледам в това легло, с тези белези, и се питам как съм могъл да мисля само за себе си. А ти си тръгнала да ме търсиш… сама. Колко си смела, дъще моя, точно като майка си. Упорита, смела, красива.

Знаеш ли как се запознах с нея?

Току-що бе спряло да вали. Карах колата. Бързах, не помня защо. Без да искам, плиснах цяла вълна от вода. Само за миг. Докато водата се надигаше, видях една белоснежна фигура. Беше майка ти. Върнах се обратно. Тя имаше прекрасно бяло палто. Дадох й адреса си, за да ми прати сметката за почистването Тя отказа, нямало нужда, но ме помоли да я закарам. Не можеше да ходи по улиците в този вид. Когато слезе от колата, каза само „благодаря“ с усмивка, която помня и до днес; ако ме попитат, не бих могъл да обясня какво точно означава думата „благодаря“, но знам, че тази усмивка от море, вятър и огън ме дари с благодат. Тази нощ мислех само за нейните очи и исках цял живот да ме гледат. Само така животът ми щеше да стане по-добър.

Бащата замълча, сякаш плочата на сърцето му бе зациклила на този спомен. Маргарита слушаше археологията на любовта, която я бе сътворила. Кой знае защо, никога не бе питала баща си как са се запознали, какво го е завладяло у майка й. Всъщност тя бе родена от онзи пръв поглед, от онзи дъжд, от онова бяло палто, от онова „благодаря“.

— Прекарвахме толкова дълго заедно, сякаш не знаехме що е време и го познавахме единствено от праха върху старите вещи. Исках децата ми да имат същата усмивка, същите очи и същата душа като нея. Един ден я доведох в нашата къща тук, край морето, и в една тиха звездна нощ я помолих да стане моя съпруга. А тя, без да мисли, защото вече го бе решила, каза: „За цял живот и с целия ми живот.“

Още си го спомням… Подготовката, сватбата, меденият месец, животът заедно. Всичко бе ново, познатите неща се променяха, всичко беше приключение: домът, работата, умората, страхът, радостта, вятърът, огънят, морето… Всичко бе наше. А един ден тя ми каза, че ти растеш като перла в утробата й. Влюбихме се още по-силно един в друг и не вярвахме, че е възможно, но ти, още преди да се появиш, можеше да правиш чудеса.

Спомням си тези девет месеца, тя ми разказваше за теб, как растеш и какво си казвате без думи, с кръвта и млякото. Решихме да те наречем Маргарита, защото дядо ти все повтаряше, че е красиво име и че ще бъдеш истинска перла. После той почина, преди да те види, и неговото желание се превърна в обещание: Маргарита.

Бащата пак замълча. Всяка дума му струваше много усилия, трябваше да си поеме дъх. Не може да си припомняш щастието с леко сърце. Маргарита не го видя как си избърсва очите, но усети за миг наболата му брада по бузата си и долови аромата на афтършейв. После той й разказа за Андреа и за любовта, която станала по-тиха и по-силна, но за съжаление по-обичайна и предвидима. От някакво тъмно ъгълче изпълзяла не скуката, а нейната по-голяма сестра — рутината.

— Знам толкова малко за любовта, обич моя. Знам всичко за работата си, знам всичко за лодките, но толкова малко за най-важното. Бях толкова сляп. Бих искал да взема душата ти в длан и с нежност да я събудя от съня, да я прикрепя отново към тялото ти с прегръдка.

Маргарита усети прегръдката на баща си и устните му върху затворените си очи. После той се отдръпна и продължи да говори.

— Знаеш ли, запознах се с твоя учител, страхотен човек, макар и малко разсеян… Забравил е тук „Одисея“. Кой знае колко пъти я е чел, страниците са съвсем измачкани. Зачетох я отново. Знаеш ли, когато бях малък, имах илюстрирано издание. Най-много ме плашеше Циклопът, който яде хора… Любимият ми епизод беше за Калипсо, която живее на прекрасен остров с палми и плодове. Одисей иска да се върне в Итака, но Калипсо го държи на своя омагьосан остров. Одисей стои там, на морския бряг, и плаче при спомена за съпругата си. Сърцето му не е там, макар че онзи остров е рай. Калипсо е богиня и му обещава безсмъртие, ако остане с нея. Одисей отговаря, че не иска безсмъртие, а да се върне при съпругата си.

Същото стана и с мен, Маргарита. Моето сърце опитваше да се подмлади. Така става, когато човек се влюбва усеща всичко, целият живот е негов. Бягах от умората на ежедневието. И открих остров, където да забрани миналото. Но морето… морето винаги ще е тук да ми го напомня, също като на Одисей… Не можеш да откъснеш от него сърцето си без последствия…

Търсех в други очи тайната, която бях видял в очите на майка ти, сякаш тя я беше загубила, но грешах… Често ние се хвърляме в новото, като че ли животът, който чувстваме да пулсира отново в нас, ни позволява да изпитаме тръпката на безсмъртието, но не от това имаме нужда. Просто ни трябва да обичаме някого. Майка ти бе престанала да бъде онази тайна от море, вятър и огън — човек свиква с всичко — и любовта угасна. Обвинявах нея, а всъщност вината бе моя. Любовта ми не можеше да бъде нейна, щом я бях подарил на друга.

Елеонора не можеше да заспи. Леко открехна вратата, за да погледне Маргарита. Болничният коридор тънеше в полумрак. Съпругът й не забеляза нищо.

— „За цял живот и с целия ми живот.“ Права беше майка ти. Каква смелост!

Разбирам едва сега, когато бих дал всичко, за да те върна. Ако вече не мога да пия от очите на майка ти, вината е моя. Ако кладенецът е празен, то не е защото няма вода, а защото трябва да се копае по-надълбоко. Но аз бях страхливец и се отдръпнах, когато дните погълнаха белотата на онова палто, светлината на онези очи. Исках пак да усетя живота, където и да е той. Търсех го другаде, а той просто бе по-надълбоко.

Бащата взе „Одисея“ и зачете на глас:

Всемогъща богиньо, не ми се ядосвай за туй:

знам го много добре, че разсъдливата Пенелопа

на снага и на вид е далече по-долу от тебе —

тя е смъртна; безсмъртна си ти, вечно млада.

И все пак всеки ден от сърце го желая —

да дочакам деня на завръщане вкъщи при нея.

— Одисей е прав, дъще. Аз вече не знаех какво желае наистина сърцето ми. Ако само можех да го чуя и да почувствам, че то иска дълбочина, а не евтино подновяване…

Маргарита би искала да запомни всяка дума.

— Бях престанал да се грижа за тайната, която виждах в очите на майка ти… И тя угасна. Така се случва между съпруг и съпруга, Маргарита. Другият става огледало на всичко, което не харесваме в себе си — така тя се превърна във всичките мои сенки, лъжи, измами, и най-вече в претенцията ми да бъда обичан, както аз искам, вместо да израсна в своята обич към нея.

Но дали майка ти ще е готова да ми прости? Аз трябваше да те пазя, а вместо това те изоставих и хукнах да търся незнайното щастие… Сега бих дал живота си за теб, детето ми. Върнах се. Върни се и ти, Маргарита, върни се…

Тялото на Маргарита потръпна, сякаш за да се изтръгне от сенките, но неумолимата ръка на Клото я удържа. Нейната нишка вървеше към края си.

Елеонора отстъпи в мрака и седна на пода в коридора. Споменът за онова бяло палто я изпълни и тя обгърна тялото си с ръце, опитвайки да си възвърне една част от себе си, пренебрегвана и заглушавана толкова дълго време, че бе престанала да я обича. Приличаше на мида, която трябва да прегърне врага на своя седеф, ако искаше да се спаси.

 

 

На другата сутрин майка й беше до нея. Милувките не бяха прибързани като тези на баща й. Никой не можеше да я гали като майка й — почваше от основата на косата и заравяше пръсти там, сякаш търсеше мислите, болките, радостите, мъките, за да премахне тъмните неща и да остави само онези, които са изтъкани от светлина. Сетне следваше очертанията на челото, носа и устните, търсейки и най-лекия малък признак на болка или радост сред гънките на кожата.

В един момент тя започна да рови из писмата в кутията, която сякаш се беше превърнала в машина на времето. Разлиствайки тези писма, Елеонора почувства как спомените я пронизват и разбра, че не са достатъчни за изцеление, защото любовта не е времетраене, а пълнота на всеки един момент — „завинаги“ е синоним на „всичките двайсет и четири часа“. Прочете няколко изречения, но прескачаше, нямаше смелостта да прочете едно цяло писмо, като че ли се срамуваше от душата, която бе имала някога, и желаеше да си я върне отново.

… вие се съсредоточавате само върху едно нещо в даден момент. Ние, жените не; ние сме като матрьошките: мисъл в мисъл, от най-важната до най-незначителната. И ти си моята най-интимна мисъл… никой не ме е гледал като теб, сякаш се откривам и опознавам през твоите очи… аз съм твърде ревнива, знам. Но не забравяй, че съм сицилианка… Не ме изоставяй никога, никога, никога…

Тя затвори очи и стисна безсилната ръка на дъщеря си.

— Благодаря ти, Маргарита. Вчера го чух как ти говори, как говори за мен… От месеци не ми беше говорил така. Ти го върна тук, детето ми. Върна го и на самия него. Колко глупави сме били… Да се поддадем на рутината, на страховете, на раздразнението и липсата на време… Когато обичаш, Маргарита, твърдо вярваш, че е завинаги. Един ден и ти ще имаш мъж. Ще го избереш. И знаеш ли как? Когато усетиш, че този мъж е дом. Дом, който е навсякъде, където сте заедно. Но той потърси друга, Маргарита… Унищожи нашия дом.

Сега Елеонора държеше ръцете на дъщеря си в своите и не можеше да възприеме тъмната зона на всяка измяна, защото най-често измяната е само крайната точка на нещо, започнало много по-рано, на безброй малки предателства, които разяждат като термити сглобките на гардероба, докато накрая той се разпадне внезапно и никой не знае защо.

— Не знам дали ще мога… иска ми се дядо ти да беше тук. Той ми даваше съвети за всичко. Беше много образован и непрекъснато ми разказваше разни истории. Имаше такъв начин да обяснява нещата — чрез истории. Може би защото отдавна преподаваше на деца. Казваше, че да обясниш означава да изгладиш гънките на нещата, винаги знаеше откъде идват думите и това ги правеше по-интересни, почти свещени… Ако сега беше тук, щеше да ми разкаже история, за да разбера как да постъпя… Да ми помогне да разбера баща ти. Тази нощ, когато го чух да разговаря с теб, приличаше на баща ми — имаше неговата нежност и сила. Казваше ми, че любовта не е да постигнеш щастието, то вечно бяга; любовта е да постигнеш радостта от живота, която не е свързана с щастието, а с живота. Каквото и да се случи, никой не може да ти отнеме радостта от живота — дори и болката. Казваше, че само едно нещо може да се сравнява с радостта от живота — да видиш очите на Христос на мозайките в Монреале. А аз никога не съм ги виждала.

Майка й стоеше пред нея без маска — колко би искала да й се извини затова, което й причини.

Елеонора намести възглавницата, като че ли долавяше всяко нейно неудобство. После започна да й масажира краката, за да не остават неподвижни задълго.

— Не това ти бяхме обещали… Прости ни. Върни се, Маргарита. Моля те, върни се при мен.

 

 

— Как е Маргарита?

— Коя е Маргарита? — попита Филипо, докато му наливаше чаша вода.

— Момичето, което беше в колата с мен.

Филипо не отговори.

— Как е?

— Спи.

— Как така спи? Как е?

— Засега просто спи, Джулио.

— В кома ли е?

Филипо не отговори.

Джулио отметна чаршафа, стана от леглото и помъкна със себе си стойката на системата. Из стаята отекна трясък на метал и строшено стъкло. Задрямалият старец подскочи.

Филипо успя да хване Джулио, който с котешка бързина стрелна ръка, сграбчи парче стъкло и го стисна в юмрук. Доброволецът изви китката му, за да го пусне. Джулио се съпротивляваше, но накрая разтвори ръката си, обляна в кръв.

Сестрата дотича, привлечена от суматохата. Филипо й хвърли поглед, изпълнен с молба за разбиране. Тя се наведе над Джулио.

— Не се притеснявай, случва се. Много пациенти забравят, че са на системи… Сега ще се погрижа за теб.

След малко тя се върна с лекарствата и превърза Джулио старателно и бавно, за да усети топлината на ръцете й. Джулио гледаше настрана и се мъчеше да удържи сълзите на ярост. Сестрата му се усмихна, после намигна на Филипо.

След малко останаха насаме, дори съседът по стая отиде на някакъв преглед.

— Унищожавам всичко, което докосна.

— Не е така, Джулио.

— Не се опитвай да ме утешиш, няма да можеш… Извърших поредната простотия. Вината е само моя.

— Може би начинът… но иначе и аз бих направил същото…

— Глупости.

— Глупости ли? Често си спомням какво бе казал един футболист: „Пропуска дузпи само онзи, който има смелостта да ги бие.“ Банално, но е така. Джулио, ти имаш способността да се включиш в играта. Огледай се: наоколо е пълно с момчета, които не правят бели, лепнали са се за плейстейшъна или компютъра, всички са послушни, правят каквото им се казва, или поне се преструват, за да си живеят спокойно и мама да им купи мотор, видеоигра и дънки. Виждам ги, навън е пълно с такива. Спят. Живеят в тихо отчаяние. Не се ангажират с нищо, не творят точно във възрастта, предназначена за творчество. Само който е гладен, твори, само който търси, създава. Ти си гладен, Джулио. Затова ми харесва твоето предизвикателно, непукистко поведение, което оспорва всичко, защото е поведението на онзи, който търси, който иска да знае за какво си струва да заложиш живота на карта. Гладен си, виждам. Влизаш в играта заради нещо, което все още не се вижда, докато мнозина други играят само на сигурно. Но няма сигурни инвестиции. Да живееш и да обичаш винаги означава да си уязвим… Затова дузпите ти са неточни. Но продължавай да риташ, Джулио. Има такива, които дори не излизат на терена…

— Да, но трябва ли винаги да греша? С каквото и да се захвана, свършва зле. Единственото място, където ще съм безвреден, е в затвора… И точно там ще попадна…

— Ще ти идвам на свиждане — усмихна се Филипо и продължи: — Каквото и да ти стане скъпо, сърцето ти рано или късно ще страда за него, може дори да се разбие. Искаш ли да бъдеш винаги в безопасност? Искаш ли тих живот като на всички останали? Искаш ли сърцето ти да остане непокътнато? Да не го даваш на никого? Дори на куче, котка или златна рибка. Пази го, обвий го със забавления и дребни удоволствия… Избягвай всяка ангажираност, заключи го с хиляда ключалки, запълни го с консерванти и го пъхни във фризера бъди уверен, че няма да се разбие… То ще стане нечупливо и непробиваемо. Знаеш ли как се нарича това, Джулио? — попита разпалено Филипо. Една изпъкнала вена пулсираше на челото му.

Джулио поклати глава. Искаше да чуе продължението.

— Ад. Той вече е тук — място, където сърцето е дълбоко замразено. Опазено, но студено. Навън е пълно с такива хора. По лицата им е изписано, че имат студени сърца — от страх, от недостиг на глад, от мързел. Ти не си такъв, Джулио. Това те спасява, макар че правиш ужасни пакости… Защото има различни начини да се бие дузпа!

— Няма ли по-малко скапан начин да се живее?

— Като го намериш, обади ми се.

Джулио се засмя. Филипо стана и го прегърна. А Джулио не се дръпна, напротив, прегърна го още по-силно. И му се искаше да каже „благодаря“, „обичам те“, но нещо му пречеше — срам, страх, съмнение, че не е вярно… Животът му се струваше прост — също като дузпата, докато не застанеш на точката за изпълнение.

 

 

Когато Джулио влезе, в стаята нямаше никого. Беше извън времето за посещения и Маргарита бе сама. Джулио се приближи. Наведе се над нея и я целуна по устните.

Маргарита почувства тези устни и ги позна. В тъмнината на ума й лумнаха фойерверки, те творяха картини, невиждани досега в тази черна нощ на съзнанието, избухваха като рози от сребро и злато. После се превръщаха в червени, бели, сини водопади. Парашути от светлина.

— Маргарита, прости ми. Всичко е по моя вина. Видят ли ме вашите, ще ме убият. Ако не бях аз, това нямаше да се случи… Прости ми.

Тя не го обвиняваше за нищо. Би повторила всичко, всяка подробност, всеки жест, всяка грешка.

Маргарита не се събуди като принцеса от приказките. Клото я гледаше мрачно. Това не бе приказка. Джулио знаеше. Но в този момент той разбра, че целувка означава да влееш душата си в нечие тяло, за да живее.

— Искам да мога да те обичам.

Джулио се наведе и я целуна отново. Тази любов нямаше земя, върху която да кацне, нито дни, в които да бъде изживяна. Беше една голяма любов в безтегловност. Къде щяха да намерят отново тази целувка? Върху ложе от облаци, морски вълни или пепел? И кога? Утре, след година или след хилядолетие? Никой от тях не знаеше, но и двамата знаеха, че ще се случи рано или късно. В живота или в смъртта.

— Не знам защо те последвах в това безумие, но знам, че тази лудост ми се стори нормална, щом бях до теб. Аз, който никога не говоря, проговорих. Аз, който никога не се страхувам, станах слаб и така се почувствах по-силен. Аз, който никога не съм имал дом, се почувствах у дома под небето. Искам още да гледам очите ти, искам да те предпазя от всички опасности. Не искам вече сам да се качвам на покривите, да влизам в гробища, за да обичам живота. Не искам вече да крада нищо, освен, за да го подаря на теб — прошепна в ухото й Джулио.

После извади айпода. Той беше оцелял при катастрофата, защото онази сутрин го носеше в джоба си. Размота слушалките, нежно сложи едната в дясното й ухо и задържа другата за своето ляво. Музиката навлезе право в душата на Маргарита и се залута там като Орфей, който отива да иска Евридика от царя на Хадес. Този път щеше да я спаси, този път Орфей нямаше да погледне назад от страх, че ще я загуби отново.

Маргарита видя как една нишка грейва. В тъмнината се виждаше само тази увиснала нишка и тя започна да танцува по нея. В същия миг зърна под себе си необятно море, което дишаше непрестанно. Колко усилия хвърляме, за да направим живота стабилен и удобен. Маргарита обаче искаше да рискува всичко, искаше да танцува по тази нишка с изяществото на истинските артисти, когато танц и танцьор се сливат в едно цяло, въжеиграч и въже играят една обща игра. Животът я караше да трепери, но тя вече не се страхуваше.

 

 

Той остави прашния велосипед във фоайето. По целия път бе ровил из картотеките на мозъка си в търсене на решения, вече измислени от поетите и писателите, за да направят онова, което искаше да направи и той. Някой бе казал, че геният прави каквото трябва, а талантът каквото може. Той използваше гения и таланта на другите, за да насочи право в целта своите мисли, чувства и действия.

Тогава измъкна от рафта томчето с Шекспировите сонети. От тези страници винаги изскачаше нещо ново, нещо, което би искал да изживее, а се задоволяваше само да го чете — иска се смелост, за да живееш, както пеят поетите.

Зад книгата зърна проклетата дупка — всеки път, когато посягаше към томчето, си обещаваше да я замаже. Но тя все още беше там като равнодушно око. Той изгледа яростно дупката, после редицата книги, строени като войници за отбрана. Но тази дупка в стената го гледаше повече от всяко друго око, тя бе най-проницателното от всички очи. Изтича при госпожа Елвира.

— Най-сетне идваш да си платиш…

— Всъщност ми трябва малко гипс и инструмент за замазване. Може би съпругът ви…

— Добре ли си? — огледа го озадачената госпожа.

— Много добре!

— Никога не си поправял нищо в тази къща, учителю…

— Крайно време е да започна.

— Ще можеш ли?

— Да.

Спомни си как като дете помагаше на баща си в дребните домашни ремонти — научи се да дупчи с бормашина, да разпознава разните видове болтове, винтове и гвоздеи. Знаеше как се използва отвертка звездичка и ключ 12, как се изолира електрическа жица и как се запълва разхлабена дупка. После бе забравил всичко.

Когато премести книгите и започна да замазва дупката с гипс, той почувства удоволствие, каквото не бе изпитвал от години. Движеше ръце бавно и точно като диригент. След няколко минути стената беше гладка, сега трябваше да изчака, докато изсъхне, за да я мине с шкурка. Гледаше я — най-сетне гладка. Дупките на сърцето не могат да се скрият, трябва да ги запълниш с много любов, дори и да останат петна и неравности.

Шекспир вече нямаше да покрие това, което той не искаше да вижда в себе си отвън и отвътре. А и той не би му го позволил. Ала точно тогава Шекспир се реши да проговори, да му предложи нещо…

Затърси като луд из книгите, някои прелистваше и ги захвърляше, други взимаше и ги оставяше настрани. В крайна сметка подбра десетина и ги натъпка в платнена чанта. Грабна една ябълка от зарзаватчията пред къщата, докато караше колелото по тротоара.

— Ехей, какво правиш? — провикна се човекът.

— Живея! — отвърна му с вик учителят, бягайки с плячката си.

— Ще ти дам аз на теб един живот! Я го виж ти… — кресна зарзаватчията.

— Тия днешни младежи… Искат всичко веднага. За нищо не благоволяват да си направят труда. По мое време не беше така — отбеляза една госпожа, заета да си подбира домати.

Учителят стискаше ябълката в едната ръка и я гризеше, а с другата държеше кормилото. Оставяше есенния въздух да облива лицето му с преоткритата радост от живота. Намери Стела в едно ъгълче на книжарницата, където се приютяваше да чете в моменти на спокойствие.

Той извади книгите от чантата и ги разположи в правилния ред. Сложи кулата от книги на щанда до касата, сякаш за да ги плати. Стела вдигна очи от книгата, която четеше, и го видя. Остана сериозна, макар че очите й издаваха любопитство към тази книжна кула, иззад която проблясваше неговият тъй откровено щастлив поглед. Приближи се към касата, като че имаше клиент за обслужване.

— Какво е това?

— Книги.

— Кой би си помислил?

— Подарък.

— Книги за книжарка? Колко оригинална идея… Гледай да не ти стане навик… — каза сериозно тя.

— Не са само книги.

— Тъй ли? Вече не те разбирам.

Учителят заобиколи кулата от книги с гръбчета, обърнати към Стела, която зачете от долу на горе.

— „Идиот“. „Напразните усилия на любовта“. „Виж в раздела Любов“. „Разум и чувства“. „Война и мир“. „Нов живот“. „Големите надежди“. „Метаморфози“. „Трудни времена“. „Студеният дом“. „Ад, Чистилище, Рай“. „Бели нощи“. „Изповеди“. „Не се страхувам“. „Животът пред теб“. „Някой, с когото да тичаш“. „В търсене на изгубеното време“. „Както ви се харесва“.

— Какво означава това?

— Има един идиот, който страда и се чувства изгубен, откакто ти се отдалечи. А диагнозата е в раздела „Любов“ — много разум и малко чувства. Сега, след войната, се надявам да има мир, защото аз съм готов за нов живот. Имам големи надежди и държа да се променя. Знам, че има и трудни времена, но не искам домът ми да е студен и пуст. Аз изстрадах мъките на ада, ще си изтърпя чистилището и ще пристигнем в рая. Ще изживеем бели нощи, светли като ден, в които ще се обичаме и ще си изповядваме неща, които никога не сме си казвали. Вече не се страхувам. Искам да изживея с теб живота пред нас. Само тогава ще имам цялото време, което загубих. Аз, Стела, искам да бъдеш до мен.

Учителят бе осъзнал, че не е необходимо да изхвърли добрите стари метафори, достатъчно бе да ги използва, за да покаже нещо повече, вместо да се крие зад тях.

Стела остана зашеметена от искреността, която прочете в очите на учителя. Тепърва имаха да откриват живота, но щяха да го направят заедно.

— А последното заглавие?

Учителят стана сериозен, очакваше този въпрос. После се усмихна широко и изрече с искреността на дете:

— Ще се оженим, когато и както ти се харесва.

— Да се оженим? Не искаш ли първо за проба да поживеем заедно?

— Не ми трябва да те изпробвам, Стела. Искам заедно с теб да преодолея бъдещите изпитания. Колко тъжно би било да се изправя сам пред тях…

Стела наведе очи и избяга, оставяйки учителя на щанда, объркан и притеснен. Надяваше се да не влезе никой. Тя се върна след няколко секунди с танцова стъпка и с книга в ръка. Завъртя я: „Гласът, който ти дължа“. Книгата, която ги бе събрала.

Стела се усмихваше, докато държеше корицата на книгата пред очите на учителя, а той се влюби още повече в тази усмивка.

— Гласът ми само с тебе ще прошепне „обичам те“ — каза Стела, и още един бент рухна, отприщвайки потока на живота, който умее да превръща двойката в единица.

Той я прегърна, а тя прошепна в ухото му нещо, което щеше да помни цял живот. Нещо, което разгадаваше тайната на любовта и побеждаваше страха от нея, защото за да обичаш, трябва всеки ден да се губиш и мъничко да умираш. Ето защо ни трябват толкова много метафори. Тя не ги употреби.

Но какво каза тя, никой не знае.

* * *

Завесите се полюшваха от дъха на лекия вятър. Баща й я държеше за дясната ръка, майка й за лявата. Той бе задрямал. Тя бдеше и ги гледаше двамата. Маргарита отвори очи, взря се в танца на завесата — странно танго от въздух и коприна, напомнящо трепета на корабно платно. Все още не знаеше дали това е сън, реалност или и двете заедно, но разпозна красотата, която съществува във всичко, дори и в най-малките, обикновени и прости неща. Стисна ръцете им. И разбра, че е реалност. Баща й се събуди. Майка й потрепери. Маргарита направи усилие да проговори и успя да промълви:

— Искам в тази стая да има бели цветя, като тези на баба. Свежи и ароматни.

После затвори зелените си очи и ги усети как се изпълват със сълзи, защото усилието да изрече тези думи бе разкъсало гърлото й и имаше чувството, че се задушава. Не можеше да диша както би искала. Маргарита усети как въздухът нахлува в дробовете й. Искаше отново да вдишва живота, целия живот, заедно с болката, която щеше да носи в себе си, ако болката е онази пукнатина, през която трябва да влезе светлината.

Клото върза към нишката друга нишка и продължи да тъче.