Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cose che nessuno sa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle

Издание:

Алесандро д’Авения. Перла в мидата

Италианска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2012

Технически редактор: Людмил Томов

Худ. Оформление: Николай Пекарев

ISBN: 978-954-769-304-3

История

  1. — Добавяне

Епилог

На оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената мана, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава.

Откровение, 2:17

Маргарита гледа повърхността на морето, която пробягва под корпуса, после пак избликва разпенена и бавно изчезва зад тях. Гледа брега, редките дървета, небето и неподвижните къщи. Духа южният вятър. Той е звяр, който ти подкосява коленете и когато повее, настава онова безмълвие на равновесието, преди всичко да рухне. Дори морето диша по-бавно, по-уморено и безсилно. Найлонова торбичка прелита и каца на повърхността, пърха, плава за малко, после потъва с бавен и странен танц. Ще се рее над тайнствени места, гробища на почти неразрушими неща. Но времето вечно ще чака. Кой знае колко ще се бави морето, докато унищожи този найлон, колко време ще трябва, за да го превърне в нещо добро. Земята е затворена система, казват учените. Всичко, което бива създадено, после умира и се връща в кръговрата на живота. Човекът е променил този кръговрат, защото създава неща, които се нуждаят от векове, преди да се преродят.

Маргарита слуша урока на морето — баща енергичен и строг, мек и неуморим. Водата има памет. Дори водните молекули в телата ни долавят нашите чувства и се подреждат по различен начин, когато сме щастливи или нещастни. Така морето помни собствените си рани, съхранява спомените за всичко — знаят го древните ловци на перли от топлите морета, родени и израснали под слънцето и загладени от пречистващото и невидимо действие на солта.

Те си поемат дълбоко дъх и скачат от своите лодки. В едната ръка държат камък, вързан за крака им, в другата стискат кошница. Галят с длан дъното, осеяно с черупки като груб и бодлив килим. Откъртват мидите, слагат ги в кошницата и пеят. Под водата. Това са песни без думи, а тази за перлите е особена, защото следва ритъма на сърцето. Те пеят и събират миди с надеждата в някоя от тях да има перла. Само ловците, които умеят да слушат този ритъм, успяват да я намерят. Когато чува музиката на дълбините да става по-силна, ловецът хваща мидата, която е зърнал последна, притиска я към гърдите си, разхлабва примката с камъка и изплува. Това е древен ритуал. Точно когато дъхът не стига и сърцето страда, песента става по-силна, а ръката по-точна и по-щастлива.

Никоя перла не е като другите. Никоя перла не е съвършено симетрична. С нещата от този свят е по-добре да се пазиш от съвършенството — когато е най-пълна, луната започва да чезне, плодовете падат, когато узреят, сърцето, щом е щастливо, вече се бои да не загуби тази радост, любовта се стреми към екстаза и когато го достигне, вече е отминала. Само недостатъците осигуряват красотата, само несъвършенството се стреми към вечността. Перлата е пред нас с онова нейно недостижимо несъвършенство, родено от болката. И от любовта, която я прегръща.

Перлата казва, че щастието не е в това, което трае един ден и отминава, а там, където не се препъваме в смъртта, или дори да се препънем, то е само за да се родим отново. И това преобразяване не се нарича щастие, а радост от живота.

Маргарита вижда как найлоновата торбичка изчезва. Болката има две форми, мисли си тя.

Има болка, която се случва, която човек не избира, тя принадлежи на земята и е част от този цикъл, тя убива и носи прераждане — това е болката от раждането, това са родилните болки на земята, земетресенията, изригванията, наводненията, или по-тихите годишни времена и спокойното редуване на деня и нощта. Това е всекидневната болка на еднообразието, на умората да обичаш, да ставаш от леглото, да намериш нещо ново в онова, което се повтаря. Но само който приеме болката, предлагана от деня, ще обнови кожата си. Дори и перлите са родени от тази форма на болка, преобразена от седефа в светлина.

Но има и болка, създадена от човека, болка, която не се разгражда в природата, болка, която може да се заличи едва след векове. Това е болката, причинена умишлено от човек на човека или на нещата. Рани, които се изцеляват едва след много време, понякога страшно много — лъжите, насилието, войната… Но дори и за този вид болка има решение. Там, където времето се проваля, прошката е способна да заличи тази болка. Само прошката връща болката в кръговрата на живота. Това е божественият седеф, отпускан понякога на земята. Създава най-редките перли и им трябват години, за да се оформят. Броят се на пръстите на едната ръка.

Маргарита отваря ръката си и открива една от тях.

 

 

Това писмо й е оставила баба Тереза. Трябва да го отвори там, където е заръчала тя. Ръцете на Маргарита треперят. Сега, когато баба Тереза вече я няма, писмото е нишката, която ги свързва. Стоят пред вратата на голямата къща. Ръждясала е, но запазва енергичния стил на старите времена. Южният вятър хапе въздуха, блъска затворените капаци на прозорците, прогонва дори бездомните кучета. Баща й отваря вратата, преодолявайки съпротивата на ръждата и плевелите. Една тясна алея, обгърната в избуялите клони на червени и бели олеандри, води към фасада от блокове жълт камък. Морето шепне някъде наблизо, макар че все още не се вижда. Ту далече, ту изненадващо близо кряскат чайки, превърнали тези покриви в свой дом. Небето е синьо и неподвижно. Маргарита разбира защо баба й го нарича небосвод — защото тук е така. Защо е изоставила този рай? Какво крият тези стени, полирани от всички ветрове на морето? Защо е решила да се пресели на север? Всички отговори са в писмото.

Ключът се превърта в ключалката два, три, четири пъти. Всяко превъртане е камбанен звън на съдбата. Всички мълчат с плаха почуда. Вратата се отваря и светлината нахлува в тези стаи, създадени за светлина, макар отдавна да са я забравили. Всичко е неподвижно и обгърнато с влага, мухъл и паяжини. Бързо потропване издава присъствието на мишки, които са завладели пространствата под покривите и пода. Андреа се скрива зад Елеонора, Маргарита зад баща си. Съпруг и съпруга крачат рамо до рамо, като откриватели на Новия свят разбулват стаи и спомени.

Навсякъде отварят високите прозорци и освобождават капаците от ръждясалите им куки. Светлината разкрива тайните на стаи с високи тавани, на чаршафи, покриващи мебели и домакински прибори като призраци. Къщата е лабиринт от стаи и стълбища. Коридорите са дълги и зад прозорците се мярка спокойно мраморно море.

Елеонора и съпругът й приличат на семейна двойка, получила най-сетне собствен дом. Гледат се и очите им издават рани от трудни години, но още по-светло грее обновената любов точно защото е родена от собствената си смърт.

Бащата на Елеонора би я сравнил с „топчетата“ на индийската смокиня, която цяла зима сбира вода, докато листата й станат месести, после те подхранват жълтите цветчета и техните огнени плодове през целия сух сезон, за да дарят плодовете с необяснима сладост за условията, в които са се родили.

— Ти ги научи да казват „татко“.

Така й бе казал един ден. В тези думи Елеонора откри цялата благодат на възродената любов.

Сега той я държи за ръка пред всяко стъпало за преодоляване, пред всяка действителна или въображаема опасност. Тя го оставя да я подкрепя, тя е съпруга и майка. Нишката се разтегля и ги води към прохладната тераса. Една голяма врата се отваря и разкрива занемарена градина, която всички разпознават, макар че никога не са идвали в нея. От увивните растения са останали само спомени и следи по стената. Вазите, където някога е цъфтял жасмин, сега съдържат само слой сива, твърда и суха пръст. Маргарита си представя петуниите, плумериите, мимозите, здравеца, дивите рози и дори гроздето върху голата порутена асма, проядена от термити и нашарена със стройни редици мравки. Безбрежното море се разстила като персийски килим в синьо, жълто, оранжево, зелено, осеяно с арабески от вятъра, който ги тласна дотук. Това е лятото на нейните деветнайсет години. Време за завръщане у дома. Обещанието на баща й е спазено.

Наеха платноходка и от Сестри, от тишината на залива, прекосиха Средиземно море до най-близкото малко пристанище край старата къща, която баба Тереза не искаше да видят преди смъртта й. Твърде горчив бе споменът за видяното от тези стени, тези стаи, това море. На Маргарита се падаше да призове мъртвите с това писмо и да ги възкреси от спомените.

Миризмата на огряна от слънцето земя се смесва с тази на храстите розмарин и градински чай. Горещият вятър отшумява, пробуждайки свежестта, която живее дълбоко във всички неща. Скакалци и щурци повтарят приспивната песен, която баба Тереза е чувала, почивайки си под боровете, същата, която е слушал дядо Пиетро, същата, която са слушали родителите им и родителите на техните родители. Природата никога не се променя, а на някои места е дори още по-неизменна — майка и мащеха.

Тя е извадила писмото от плика, разгъва го. Написано е с елегантния, но вече леко разкривен от треперещите пръсти почерк. Маргарита поглежда наоколо и усеща очите на баба си.

Преди да започне да чете, тя вдига поглед и вижда морето. То вечно е тук заедно с корабите, които го браздят, и изпънатите платна над пъплещите лодки. После очите й започват да следват думите, подобни на плавни морски вълни.

Маргарита, любов моя,

Когато бях мъничка, много се чудех, че дядо ми, баща ми и братята му могат да разпознаят рибните пасажи, както си стоят на брега или на скалите. Отплаваха с лодката и се връщаха с пълни мрежи: писия, костур, лаврак, ципура, кефал и калкан. Рибите мърдаха и излъчваха остър мирис, мириса на живот, който изтича и се бори да не изчезне. А аз, дребосъче като Андреа, питах за всичко:

— Но как виждате рибите от земята?

— Трябва да знаеш да гледаш — отговаряше дядо ми Манфреди. И обясняваше, че морето отразява светлината по друг начин там, където има пасажи. Стига да знаеш да гледаш цветовете. Макар че от сушата не се вижда какво има под водата, трябва да наблюдаваш какво се случва на повърхността — танца на светлина по водата, трепета, въртопите на теченията. Ако умееш да виждаш тези знаци, тези малки подробности, можеш да намериш рибата от брега. Да видиш там, където не се вижда. Иначе морето остава мълчаливо, рибарските мрежи загребват само вода. Само който гледа, той вижда. Маргарита, продължавай да гледаш и вместо мен. Често ще трябва да показваш на другите онова, което те дори не подозират. Това поиска животът от теб, ти го направи и ще продължиш да го правиш. Ще има мрачни, грозни моменти, когато не ще намираш отговори, но в живота е най-добре да кажеш „кой знае“ — не трябва да бягаш, отговор има, дори ако не го знаеш и никога не го намериш. Затова сега идва времето да ти поверя последната си тайна, моя любов.

Тайната. Тя спира да чете. Взира се в хоризонта, после пак преглежда прочетените думи, за да се подготви. Колко въпроси й зададе животът през тези години в гимназията, колко много видя от тази нишка, върху която се научи да танцува? И как мрежите й успяха да задържат всичко, което бе преживяла?

Майка й сочи на баща й точки по хоризонта и обяснява какво крият тези брегове, изваяни от битката на циклопите. Баща й слуша и задава въпроси. Той е влюбен мъж, отново влюбен в съпругата си. И Маргарита иска такъв поглед, и тя иска да е влюбена на тяхната възраст. Може би някои рани няма да заздравеят, но съдбата на някои рани е да останат отворени именно за да не свикваме с тях, именно за да не позволяваме никога маските на навика, скуката, безразличието да прилепнат към живата плът.

Андреа, вече десетгодишен, е кацнал на сухия каменен зид, който отделя градината от терасата. Между камъните надничат гущери, стреснати в своя лов. Андреа се е привел над белия лист на скицника и отваря комплекта от над сто цветни молива, който пази като зениците на очите си. Никога не е спирал да рисува. Стана мълчаливо дете, според някои дори прекалено затворено. Предпочита рисунките пред думите. Кой знае дали някой ден няма да стане художник. Едно е сигурно — всички негови неизречени думи се превръщат във форми и цветове.

Той вдига поглед към панорамата, после разочаровано свежда очи към моливите.

— Не ми стигат.

— Кое не ти стига? — пита Маргарита.

— Цветовете.

— Та ти имаш колкото искаш!

— Но не колкото иска той — отвръща Андреа, сочейки хоризонта.

Маргарита се усмихва на своя мъдър принц. После необятният хоризонт й напомня, че скоро ще дойде и нейният ред — чака я изпит, за да влезе в Школата по драматични изкуства. Бъдещето се разгръща пред нея, пълно с неизвестни, необятно като морето отсреща.

Марта ще пристигне след няколко дни, двете вече са като сестри. Тя ще следва биология, любовта й към дърветата разпали у нея неизчерпаемо любопитство за произхода на живота. Всичко я очарова — от съвършеното подреждане на слънчогледовите семена до привидната небрежност в листенцата на розата, от геометрията на паяжината до пъстрите шарки по крилата, с които пеперудите омайват поклонниците си и пропъждат хищниците. Привлича я както симетрията на вселената, така и също тъй вездесъщата и озадачаваща асиметрия, ставаща в крайна сметка част от един по-висш порядък, който винаги ни убягва, подобно на всички тайни. Не е загубила странното си чувство за хумор. Продължава да чете хороскопа си всеки ден и да се интересува от неща, които никой не знае. Дори успя да изложи една от своите странни идеи на устния зрелостен изпит, като обясни, че кравата може да се изкачва по стъпала, но не може да слиза. Комисията избухна в смях, а Марта се смая от тази тъй ненаучна реакция.

Маргарита си мисли колко много лица й донесе училището и колко отнесе. Късчетата от пъзела са по местата си. Учителят остана да замества и през втората година, в началото на третата смени училището и се ожени. Нарече дъщеря си Навзикая — пред такива рискове са изправени учителските деца. Някогашният млад мъж, пълен със страхове и думи, се превърна в баща и съпруг, пълен със страхове, думи и радост от живота.

Маргарита се сприятели със Стела и стана една от най-редовните посетителки на „Пътуващ Парнас“. Понякога, когато трябва да отсъства за малко, Стела дори я оставя да пази книжарницата и тя използва това, за да изчете всички книги в театралния раздел. Заедно организират детски четения и Маргарита се очарова, като гледа как хлапетата слушат с широко разтворени очи и уста. В тези моменти открива потвърждение, че това е нейният свят — да рецитира и да омайва очите и сърцата на слушателите. Сега Стела пак е бременна, а учителят се влюбва все повече в нея. Чака момче и всички се молят да не го нарече Астианат… или Телемах.

Маргарита гледа морето и вълните я връщат към редовете на писмото, сякаш продължават движението си върху този бял лист. Сяда на каменния зид, нуждае се от това. Храстите агаве издигат заплашително към небето твърдите си бодливи листа, за да покажат, че красотата не е само нежност, но и насилие. Повърхността на морето е набръчкана, почти жилава.

Толкова пъти съм ти разказвала за дядо Пиетро. Сега искам да знаеш нещо, което никой не знае, дори и майка ти. Очаквах първото си дете, вече бяхме пресметнали деня на раждането и се роди прекрасно момиченце. Нарекохме го Маргарита, като майката на Пиетро — в Сицилия имаме такъв обичай. Роди се в голямата спалня, онази с под от жълти и сини плочки и с разпятие на стената.

Няколко дни по-късно, в един ужасен ден, тя падна от ръцете ми и отлетя като ангел. По моя вина. Ръцете, с които бях приготвила стотици сладкиши, не успяха да удържат дъщеря ми. Ръцете, които, щом ги погледна, ми се струват опетнени.

Плаках цяла нощ. И следващите нощи. Не исках повече деца. Аз бях вещица, неспособна майка. Беше ме срам, не излизах от къщата и вината разяждаше нервите ми. Горещият вятър влезе в сърцето ми и го изгори, както изгаря портокаловите дървета. Но дядо ти се добра чак там, вътре. Дойде там да ме вземе. Аз не говорех, болката ме изпепеляваше, но не можеше да ми върне нито дъщерята, нито живота. Станах тънка като тръстика. Куха като тръстика. Вече не очаквах нищо. Но дядо ти не ме остави да падна. Отведе ме от тази къща, от тази земя, за да оздравея. Потърси си работа на север и отидохме да живеем в Милано. Разказваше ми за името Маргарита, което означава „перла“, и ми казваше, че Маргарита е жива. Така ме изцели от болката, бавно, внимателно, помогна ми да простя на себе си и на Бог за нещастието, което ни прати. Постепенно си върнах радостта от живота, отново започнах да правя сладкиши, да разговарям с Бог и отворих малка, само моя сладкарничка — „Сицилианката“. Така я нарекох. Още е там, но й смениха името. Никога не бях мечтала да имам своя сладкарница. На север. На континента. Приложих всичко, на което ме научи господин Долче, и сълзите пресъхнаха.

Тъй дядо ти ме изтръгна от болката, изцели ме със своите разкази, с постоянното си присъствие, като морето, което гледаш сега. Така се роди майка ти, така после дойде и ти. И те нарекоха Маргарита, защото дядо ти често казваше, че това е името на майка му и е хубаво име за момиче. Перла. Знаех, че ти няма да умреш обич моя. Ти беше моята Маргарита, онази Маргарита, която загубих, защото не знаех как да я задържа. Ти също носиш белези, като всяка перла. Хлябът от огън се ражда, казваше майка ми. И колко хубав бе този току-що изпечен домашен хляб, който чаках пред фурната, когато бях мънинка! Трябваше да изтрае осем дни и го криеха под чаршафите. И никога не свършваше. Никога не свършваше и беше толкова хубав.

Моя радост, сбогом!

Сълзите падат върху тези страници, изписани на ръка, сълзи, с които прегръща баба си, която държи другия край на кълбото прежда между тях двете и чрез това кълбо я избави от лабиринта на петте години в гимназията. Годините за сътворяване на една перла.

Тя се изправя и пристъпва до оградата с изглед към морето. Леко накуцва. Това са белезите, оставени върху тялото й от нападението на хищника. И има дълъг белег на левия хълбок, като онзи, по който Евриклея познала Одисей, когато се върнал предрешен в Итака. Плаче и дори южният вятър не успява да пресуши сълзите, а пшеницата се полюшва в нивите, чакайки търпеливо да бъде смляна, за да се превърне в хубав хляб, какъвто е яла баба й. Червеното, оранжевото, зеленото на индийските смокини надхвърлят разказите на баба Тереза и въображението на Маргарита. Тук всичко е по-истинско от най-странната фантазия. Всичко е възможно.

После две силни ръце я прегръщат здраво през кръста, сякаш за да опазят утробата й като съкровище. Той е забелязал сълзите и идва сега — преди би било твърде рано, после ще е твърде късно. Знае как да чете знаците в ръцете и очите.

— Какво е това?

Маргарита размахва писмото пред очите на Джулио, но не от плач не може да проговори. Джулио е на двайсет и две години и скоро ще завърши право. Ще стажува при бащата на Маргарита, който е поразен от изключителната му интелигентност.

Много време му трябваше, за да си прости. Повече, отколкото на Елеонора и нейния съпруг. Много повече, отколкото трябваше на Маргарита. Когато тя го потърси, той повтори дума по дума онова, което й бе казал в мълчанието на комата. Не я остави да му се изплъзне.

— Веднъж я попитах: бабо, според теб защо не умрях? А тя отговори, като ми разказа един филм, който дядо много харесвал: някакъв човек искал да се самоубие, защото никак не му вървяло. Тогава един ангел му показал какъв би бил светът без него, какво би станало с всички хора, на които е помогнал в живота, макар и само с усмивка… Дядо Пиетро страшно си падал по този филм и искал да го гледа всяка година, за да не забравя колко често си мислим, че нещата трябва да вървят както ние искаме, как очакваме всичко от живота, а той непрекъснато ни разочарова. Но всъщност животът очаква нещо от нас. „Бог е създал човека, за да има кого да слуша.“ — Тя млъква за миг и си припомня момента. — Така ми каза.

— Какво означава това?

— Че Бог е сътворил човека, за да слуша неговите истории. После тя казваше, че ще дойде ден, когато отново ще се съберем с всички нишки на живота, преплетени с нашата, и тогава ще видим каква великолепна шарка сме сътворили заедно. И ще си разказваме какво е било, и вече няма да има завист, омраза, страх. Само радост.

— Като сега, Маргарита — казва той и я притиска към себе си, гледайки хоризонта.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега, на това място, е твоят ред. Затова баба ти искаше да прочетеш писмото тук. Сега щафетата е у теб, любов моя. У нас.

Думите на Джулио са като раковини — поставяш ги до ухото си и обещават безкрая. Прав е: много неща са мъртви и от тях се раждат нови, като дърветата, които се хранят с изгубените си листа.

Маргарита го поглежда и вижда хоризонта през неговите очи. Колко много въпроси очакват отговори! Всеки път, когато съдбата ти задава въпрос, е време да освободиш седефения поток вътре в себе си, за да превърнеш самия живот в отговор на едно от многото неща, които никой не знае. Това е времето да затвориш черупките и да оставиш сърцето да ти подскаже съвсем тихо, като доверен шепот от най-далечната стая, че няма задоволителен отговор, защото единственият отговор е още по-голяма любов към живота и неговата непредсказуемост.

Тя притиска ръцете на Джулио върху утробата си, която един ден отново ще предаде щафетата. Двамата гледат морето пред себе си. Търпеливо, постоянно, вечен зрител на тази щафета между крехките създания, които плават по него. А светлината остава единствената повеля на този залез, който отстъпва пред нощта, за да се върне отново. С нова надежда и нови скърби.

Маргарита усеща как бие сърцето й: систола, диастола, систола, диастола, систола, диастола, както се случва, когато някой те прегръща. Радостта от живота нахлува в нея. Пулсира силно, мощно като прибоя в древния и свещен ритъм на нещата в света, повтарящи непрестанно и тихо ехото, което животът като раковина носи в утробата си.