Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (7)

В бърлогата на звяра

Най-отпред яздеше Мерлинда. Седеше на седлото на дребния си кон изправена като свещ. Зад нея вървеше едно муле, натоварено с месо и разни други стоки. Следваха ги приятелите. Те яздеха дребни яки мулета. От двете страни на седлата им висяха дисаги, пълни догоре с гъби, горски плодове, пушени фазански гърди, бут от диво прасе.

— Все неща, които Вар обича — промърмори Мерлинда. — Липсва само хубаво вино. Но Вар нямаше да е Вар, ако в обоза му няма от любимото му вино. Така че то също ще присъства довечера на пиршеството. А легионерите му ще трябва да се задоволят със сухар.

Търговката замълча. Часовете се нижеха бавно. Приятелите яздеха след нея и също мълчаха. Не можеха дори да говорят за това, което ги очаква — на Мерлинда не й убягваше нищо. Тя дръпна поводите на коня и се ослуша. Ниска мъгла се стелеше из мочурливата гора, дърветата сякаш се приближаваха едно към друго и образуваха плътна черна стена.

Най-после търговката намали темпото. Огледа се на всички страни и се обърна.

Леон, който яздеше зад нея, срещна очите й. Мрачният и студен поглед, с който го прониза, беше зорък и изпитателен. В някакъв момент му се стори, че тя чака нещо, и по гърба му се плъзна струйка студена пот.

В този момент жената се обърна и продължи да язди. Момчето си отдъхна, но тревогата не го напускаше. Ким беше видяла Мерлинда да говори с Модорок — дано да не играе двойна игра…

Малко след това тя ги изненада с неочаквано съобщение:

— Стигнахме до блатото — каза търговката.

— Няма ли обиколен път? — осмели се да попита Леон.

— Не — отвърна Мерлинда — Не можем да си позволим обиколен път, страхопъзльо. А и племето ми прокара път през блатото^[1], който ще издържи теглото ни. Познавам пътя — няма да ни се случи нищо лошо.

Приятелите нервно се спогледаха. Не можеше и дума да става за връщане, ако искаха да разгадаят този случай.

Постепенно пътят ставаше все по-разкалян. Отляво и отдясно се носеше някакво зловещо бълбукане. В гъстата тъмна каша лежаха дънерите на повалени дървета. Те сякаш бяха насочили към Леон мъртвите си клони. Момчето усети, че земята под краката му става мека и неустойчива. Слабините на мулетата трепереха.

Ето че стигнаха и до първите дървени талпи. Слязоха от седлата и поведоха животните след себе си.

Постепенно Леон се почувства малко по-сигурен. Талпите бяха масивни и не помръдваха, когато минаваха по тях с животните.

Настроението на момчето се пооправи, но то продължаваше да е нащрек. Все пак оставаше опасността да се озоват в разгара на битката между германите и римляните, когато херуските приведат в действие плана на Арминий и атакуват римляните при Калкрийзе.

 

 

Час по-късно, почти на смрачаване, пристигнаха в римския лагер. Той се намираше на една голяма поляна, през която минаваше поток. Приятелите бяха изумени. Наоколо гъмжеше от легионери — едни от тях сечаха смърчове и строяха ограда, други издигаха вал. Бяха свалили броните и шлемовете си, но оръжията им бяха наблизо, за да са им подръка. Някои копаеха, а други товареха изкопаната земя в кошове и я изсипваха върху вала. Робите караха трева за конете и мулетата. Всички работеха организирано и по план, нищо не беше оставено на случайността. Центурионите^[2], които се познаваха отдалеч по червените гребени от пера върху шлемовете, охраняваха работещите.

— Ще говорите само ако се налага! — разпореди Мерлинда, докато слизаше от седлото и се насочваше към стражите пред една от новопостроените врати.

След като тя размени няколко думи с мъжете, влязоха в лагера. Пред тях се простираше очертана от копия улица, която пресичаше лагера. Един офицер тъкмо определяше с грома^[3] къде точно да бъде разположена надлъжната улица — Виа Претория, която трябваше да се пресече точно в средата с напречната улица — Виа Принципалис. Отляво и отдясно на улиците вече беше израснало цяло палатково градче.

— Какво разточителство на сили и енергия — удиви се Леон. — И какво, утре ще развалят всичко това, така ли?

— Да — отвърна Мерлинда. — Всеки има конкретна задача. Повечето легионери са не само войници, но и умели занаятчии. Във всяка палатка — римляните ги наричат контуберний^[4] — могат да се настанят осем легионери. Те си делят не само палатката, но и един роб, едно муле и една мелница за зърно.

Леон се засмя. Изглежда, при римляните всичко беше организирано до най-малката подробност.

Мерлинда се запъти право към една доста голяма палатка. Приятелите я последваха, водейки след себе си животните.

— Това е преторият^[5] на военачалниците — каза тихо търговката. — Там се е установил дебелакът Вар.

— А малката палатка вляво от нея? — полюбопитства Леон. — Какво има в нея?

Мерлинда го погледна с широко отворени очи:

— Там римляните пазят своята аквила — почти тържествено каза тя.

— Това пък какво е?

— Това са знаците с позлатените орли — прошепна Мерлинда. — Всеки легион има такъв орел, който се охранява в лагера и се пази в боя. Ако аквилата бъде изгубена в боя или бъде пленена от врага, се смята, че легионът е изгубен. Аквилата се почита почти като божество. — И жената дискретно посочи към един мъж пред палатката, който носеше вълча кожа над снаряжението си. Муцуната на животното беше отворена и висеше върху челото на воина.

— Това е аквилифер^[6]. Задачата му е да носи орела и да го защитава с цената на живота си — прошепна Мерлинда. — Е, съвсем скоро ще има тази възможност.

Тя се засмя дрезгаво и офицерът извърна глава към нея.

Мерлинда бързо сведе поглед и тръгна към палатката на военачалниците, където се тълпяха войници.

Търговката отново каза нещо на легионерите, но този път те не ги пуснаха да влязат така бързо. Стражите обясниха на Мерлинда, че Вар има работа и че трябва да почакат.

Мина цял час, през който почти се стъмни. Тогава запалиха факли и огньове. Най-после търговката и приятелите бяха допуснати в палатката на Вар. С разтуптени сърца децата влязоха в огромната палатка. Стените бяха тапицирани с червен плат и вътре беше доста топло. Навсякъде горяха факли и маслени лампи.

Публий Квинтилий Вар носеше разкошна червена тога^[7]. Беше се излегнал върху легло, покрито с възглавници, пред дълга маса, отрупана с отбрани ястия. В златни чинии бяха наредени месо, хляб, ядки и дори смокини. Близо до масата бяха поставени тумбести шишета с вино. Военачалникът беше около средата на петдесетте. Имаше отпуснато лице и малки сиви очи, сплескан нос, дебели устни и огромна двойна брадичка.

Погледът на Леон се стрелна наоколо. Роби притичваха насам-натам и обслужваха няколко високопоставени офицери, които се бяха настанили на други маси. Палатката побираше най-малко стотина души. Непосредствено зад военачалника бяха застанали двама легионери. Единият от тях беше самият Арминий! Когато погледите им се срещнаха, Юлиан прочете изненада в погледа на Арминий. Но воинът по никакъв начин не го показа.

— Салве! — поздрави Вар новодошлите. Гласът му беше висок и леко пресипнал. — Надявам се, че носиш нещо подобаващо за моята трапеза. Не мога да понасям повече тези буламачи.

И той с отвращение изсипа съдържанието на една чиния на пода. Незабавно притича един роб и започна да почиства остатъците от яденето.

— Да, благородни Вар — отвърна Мерлинда, покланяйки се, и приятелите сториха същото. Единствено Кия прояви незаинтересованост, клекна и започна да се мие.

— Това новите ти роби ли са? — попита Вар.

— Тези деца ми помагат — отвърна Мерлинда.

— Робите нямат право да имат роби — каза Вар, докато се пресягаше с пръсти към чепка грозде. — А вие, германите, сте народ, роден да слугува.

Военачалникът изплю семките върху сребърна чинийка, която един роб услужливо му подаде, и отпи голяма глътка от чашата си.

— Но можете да служите на великия Рим и това ще ви научи да не се държите повече като варвари^[8]. Дори днес по време на похода бяхме нападнати от няколко от тези диви бунтовници.

Аха, помисли си Леон, вероятно набезите на германите вече са започнали!

— Е, да, отбихме нападението им, но дадохме жертви. Сега сме се насочили към центъра на въстанието и ще го разгромим. А после ще ви направим съпричастни към римската култура и ще ви дадем римските закони, а също и ще ви научим да ги спазвате — каза Вар, докато погледът му обхождаше почти празните чинии и купи. — Ще станете част от великия Рим, може би няма да сте сред първите редици, но задните места все пак са за предпочитане пред най-последните. Но стига толкова. Какво имаш да ми предложиш, жено?

— Нося ти, освен всичко друго, фазанско и свинско месо — и Мерлинда започна да хвали стоките си на висок глас.

Вар само кимаше от време на време.

— Стига си дрънкала! — рязко отсече той не след дълго. — Изчезвай оттук! Нека да закарат нещата ти в кухнята. Там ще получиш и сестерциите^[9] си. Вземи и робите си!

Леон усети ярост. Този Вар беше невероятно арогантен! Но момчето се овладя и последва Мерлинда и приятелите си, които се упътиха към изхода.

— Трябва да поговоря с Арминий — тихо и като че на себе си промърмори Мерлинда. После се заоглежда нервно. След това доведе животните и с помощта на приятелите ги подкара към една съседна палатка, където беше царството на готвача на Вар. Разтовариха стоките и Мерлинда получи парите си.

Леон се огледа, но от Арминий нямаше и следа. А те нямаха повече причини да остават в лагера. Мерлинда нерешително тръгна към вратата. Малко преди да стигне до оградата, тя се скри зад някаква двуколка и се шмугна в тъмна уличка между палатките.

Приятелите я последваха, а Леон вървеше най-отзад.

Щом тъмнината го погълна, усети една ръка върху устата си и се вцепени. В този момент обаче бойният му дух се събуди. Започна да рита с крака и да удря с ръце, само че хватката беше желязна.

— Стига си се мятал! — прошепна му един приятелски глас.

„Арминий!“, стрелна се през главата на Леон и той спря да се съпротивлява. Хватката мигновено се разхлаби. Херускът подсвирна тихо и Мерлинда и останалите дойдоха при него.

— Какъв късмет, че те виждаме, в името на Вотан! — прошепна търговката.

Арминий кимна:

— Всичко е по план. Вар повярва на историята за бунта и смята да промени маршрута.

— Боговете са на наша страна! — отвърна Мерлинда. — Аз също имам добри новини. Нещата при нас напредват бързо.

След това тя разказа за нощното нападение.

— Това е доста странно — каза Арминий. — Но продължавайте в същия дух. По всяка вероятност легионите ще бъдат при вас вдругиден. Дотогава всичко трябва да е готово. Ще успеете ли?

Леон преглътна. Ужасното сражение, което щеше да отнеме живота на десетки хиляди души, започваше вдругиден.

— Да! — бързо каза Мерлинда. — Ще успеем…

В този момент се разнесоха гласове. Арминий изчезна между палатките. И тъкмо навреме, защото в този момент двама легионери излязоха от една палатка. Ризниците им проблеснаха матово на лунната светлина.

— Кой е там? — извика един от тях, преди Мерлинда и приятелите да успеят да се скрият. — Я се покажете.

И мъжете сграбчиха търговката.

— Ти си от племето на германите! Какво търсиш тук? Шпионираш ли?

Мерлинда мълчеше, стиснала устни. Леон разбра, че трябва да предприеме нещо.

— Точно разтоварихме стоките за великия Вар и се канехме да се върнем обратно в селото, за да докараме нови провизии — каза бързо. — Вар има толкова изтънчен вкус.

Единият от легионерите присви очи и се замисли:

— Момент, момент, изходът е нататък! — извика той и посочи на изток.

Леон се направи на глупак:

— Така ли? Заблудили сме се в тъмното. Благодаря, че ни упъти. Ако не побързаме, Вар ще побеснее. И гневът му ще се изсипе и върху вас, ако не ни пуснете да минем.

— Е, добре, изчезвайте тогава! — отвърна вторият легионер.

Търговката и децата въздъхнаха с облекчение и тръгнаха към мулетата, които търпеливо ги чакаха.

— Не беше никак зле, имаше полза от вас — каза търговката, докато необезпокоявано напускаха лагера.

— Къде ще спим все пак? — попита Леон.

Мерлинда му хвърли леден поглед. После гърлено се изсмя:

— Да спим? Забрави! Нямаме време за губене. Връщаме се обратно. Трябва да стигнем в селото преди легионерите.

Леон преглътна. Нощта беше студена и влажна. През голите клони на дърветата премина хладен полъх.

— Страх ли ви е? — присмя им се търговката и без да дочака отговор, се метна на коня и препусна напред.

Приятелите се спогледаха. След това си кимнаха и я последваха в нощната тъмнина.