Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (4)

Черната сянка

Леон забрави всякаква предпазливост:

— Внимавай, Арминий! — извика той. — Зад теб е!

Младият херуск се обърна и за секунда се размина със смъртоносния удар. Саксът на великана профуча на косъм от рамото на Арминий. Модорок изруга и пак се втурна в атака.

— Спри! — отекна рязък глас, но Модорок вече не можеше да се спре.

Той нанесе втори удар, но Арминий бързо се наведе, посегна към земята и хвърли шепа пръст в лицето му. Великанът изрева и прокара ръка през очите си. В този момент Арминий се хвърли към него и го удари с юмрук под брадичката. Противникът му залитна, но успя да се задържи на крака. Преди отново да вдигне меча си, двама мъже го сграбчиха здраво изотзад.

— Пуснете ме! — изфуча исполинът. — Тази работа не може да остане ей така!

Арминий го погледна с неприязън:

— Дума да няма, но тогава ще се бием с едно и също оръжие, страхливецо!

Надойдоха още мъже, които застанаха между двамата и ги възпряха да не се нахвърлят един срещу друг.

В този момент се приближи и Сегест:

— Току-що се заклехме да бъдем единни, а вече се нахвърляте един срещу друг!

— Той ме нападна — поправи го Арминий.

— Все едно, подайте си ръцете, в името на Донар^[1]! — настоя Сегест.

Двамата неохотно се подчиниха. Погледът на Арминий се спря върху Леон, който продължаваше да стои зад камъка.

— Задължен съм ти. Но кажи кой си и защо ни подслушваше?

Ким, Юлиан и Кия също излязоха от прикритието си и се приближиха напред.

— Не може да бъде! — изтръгна се от устата на Арминий. — Три деца и една котка!

Леон настоятелно погледна към Юлиан. Той му кимна и разказа историята, която обикновено разказваше в подобни случаи — загубили родителите си при едно неприятелско нападение и сега търсят къде да се приютят.

— Вземете ни с вас, много сме работливи — похвали Юлиан приятелите си и себе си.

— Нямаме равни в работата — добави Ким. — А котката ни е страхотна мишеловка.

Арминий не можа да се сдържи и се засмя.

— Е, добре, ще ви вземем със себе си. Ще помагате при строежа на укрепленията. Брандолф, ще се погрижиш ли за тях?

Брат му кимна:

— Могат да спят в конюшнята. Колкото до работата, няма да им липсва.

Германите напуснаха тинга и приятелите с облекчение ги последваха.

— Успяхме — прошепна Ким, докато Кия подскачаше в краката й.

Междувременно Арминий започна да обяснява на Брандолф как си представя изграждането на засадата.

След кратък поход през гората стигнаха до някакъв насип от пръст, с ограда и стражева кула. Там Арминий се раздели с германите. Прегърна брат си Брандолф, метна се на коня и изчезна в тъмнината.

Леон не пропусна да забележи, че Модорок съпроводи Арминий със студен поглед. След това всички влязоха вътре.

Приятелите любопитно се огледаха. В светлината на факлите видяха множество къщи с правоъгълни основи. Ким определи, че къщите са около десет метра дълги и пет метра широки. Островърхите им, стръмно издигащи се нагоре покриви бяха покрити със слама и положени върху дебели дървени стълбове. Външните стени бяха от дървени колове, скрепени с ракита и измазани с глина.

Групата постепенно се топеше. Князете се пръснаха по къщите на херуските. Щяха да потеглят към племената си следващата сутрин.

Брандолф побутна децата към вратата на една къща, точно до малко поточе. Влязоха в стая с пръстен под. Отдясно се разнасяше мучене на крави и блеене на овце. Миризмата не беше особено приятна.

— Може да се настаните там — дружелюбно им каза Брандолф.

— Огромни благодарности — отвърна Ким и се засмя.

— Ще ви дам кожи да се завиете. Но преди това елате тук, сигурно сте гладни, прав ли съм? — продължи Брандолф.

И преди още приятелите да отговорят, той се обърна наляво. В средата на голямо помещение имаше огнище — кръг, очертан с камъни, който на Ким й заприлича на гнездо. В огнището пращяха цепеници. На покрива, непосредствено над него, зееше огромна дупка — димоотвод. Зад огнището се издигаше голяма каменна готварска печка. Една жена, която трябва да беше някъде около трийсетте, и едно дванайсетгодишно момиче седяха зад тъкачния стан и учудено изгледаха късните гости. Момичето имаше червеникаворуси коси, чип нос и светлосини очи, които любопитно заоглеждаха приятелите.

— Доведох гости — с усмивка рече Брандолф и представи приятелите, като не забрави и Кия.

Котката се излегна върху топлите камъни близо до огнището и очите й заблестяха от задоволство.

— А това са жена ми Билхилда и дъщеря ми Ейла — каза Брандолф и се отпусна върху покрития с кожи дървен одър, който заемаше почти цялата дължина на стаята.

— Добре дошли! — каза Билхилда и се засмя.

Тя беше закръглена и с червени бузи. Носеше дълга рокля с красиви бродерии по ръкавите, кехлибарен гердан и красиво изработен кожен колан, украсен с бронзова катарама. На колана й висяха множество амулети със сини мъниста, пръстени от кост и огромен зъб от диво прасе. Както всички омъжени жени от племето, беше вдигнала нагоре гъстата си руса коса. В нея блестяха два малки бронзови гребена.

Брандолф разказа за тинга и за важната задача, възложена му от Арминий. По всичко личеше, че се радва на новото си положение.

Билхилда донесе кана с медовина^[2] и му наля пълен рог. В това време Ейла донесе хляб, моркови, кокоше месо и мляко.

— И вие спасихте Арминий от Модорок? — попита тя приятелите, когато родителите й се заприказваха за нещо друго.

Леон й разказа още веднъж какво се беше случило и изложи своята гледна точка по въпроса.

— Заслужавате похвала — каза Ейла и избърса уста с опакото на ръката си. — Хора като вас ще са ни от полза тук. Като се знае какво предстои. Дано всичко мине добре… Дано боговете са на наша страна! И дано не се намери някой предател.

Ким учудено я погледна:

— Предател ли? Модорок ли имаш предвид?

Момичето сви рамене:

— Може би… Сред херуските има твърде много хора, които не искат да си имат работа с римляните. Представяте ли си какво ще стане, ако римляните научат за този план? Отмъщението им ще е ужасно!

— Това няма да се случи, в името на Вотан! — намеси се Брандолф, който дочу разговора между децата. — Дори и не си помисляй за това! А сега — в леглата. Утре ще е тежък ден.

С лоена свещ в ръка Ейла тръгна към обора, а приятелите я последваха.

— Не е ли тук чудно топло? — каза тя.

— Е, да… — отвърна Ким, прекрачвайки една кравешка фъшкия.

Ейла ги заведе в задната част на обора, където имаше празна ясла.

— Можете да легнете тук — каза им тя със светнали очи. — През пролетта слагаме тук овцете-майки и техните агънца.

И тя донесе слама и я постла на пода.

— А сега това е яслата за овцата Ким и нейните приятели — каза Ким тихо, така че Ейла да не я чуе. След това въздъхна и се зае да помага на Ейла. Леон и Юлиан също се включиха и всички заедно приготвиха новия си дом. След това Ейла им донесе още няколко кожи и с това постелята им беше готова.

— Е, до утре тогава! — извика им тя.

Ким, Леон и Юлиан си легнаха, а Кия се запъти на лов за мишки.

— Модорок е още в селото — каза Ким и се прозя. — Как ли се чувства след поражението си от Арминий?

Юлиан също се прозя.

— Все пак си стиснаха ръцете. Струва ми се, че Модорок ще си мирува.

— Едва ли — отвърна Ким. — Не трябва да го изпускаме от очи. Имам неприятното усещане, че крои отмъщение. И още нещо…

— Какво?

— Тук вони, момчета.

Леон и Юлиан простенаха.

— Ким, заспивай най-после!

— И въпреки всичко тук вони — промърмори Ким, преди да заспи.

 

 

На следващата сутрин Ейла ги събуди още при първи петли. За закуска имаше водниста просена каша, малко пушен бут и мляко. След това тримата детективи помогнаха на новите си приятели да нахранят кокошките и патиците.

Като свършиха, Ейла им показа селото. Ръмеше, беше доста хладно и имаше лека мъгла — типичен есенен ден.

Ким заоглежда наоколо. Зад палисадата^[3] се бяха приютили не по-малко от двеста къщи. До всяка имаше барака за сечива и малък хамбар, в който съхраняваха жито, овес, ечемик, но и лен, както им обясни Ейла. В средата на селото се кипреше малко езеро, което се пълнеше от потока.

Видяха и няколко работилници — грънчарница, дърводелница и ковачница, чиято пещ се подклаждаше с дървени въглища. Приятелите се спряха за малко при ковача, който поправяше някакъв меч, като уверено удряше върху него с чука си. Няколко помощници точеха ножове и секири.

Ейла ги поведе нататък и те минаха покрай една кочина с грухтящи свине, а след това видяха две момчета, които си играеха с дървени мечове. Пред входа на една къща беше седнало малко момиченце, което очаровано съзерцаваше парцалената си кукла. До момиченцето се беше свило куче, което наостри уши, когато Кия мина съвсем близо до него, без дори да го удостои с поглед.

Изведнъж котката се спря, измяука и погледна към вратата на палисадата.

— Вижте кого откри Кия! — каза тя на останалите и посочи към вратата. Там, върху един кладенец, се беше облегнал висок, облечен в черно воин и разговаряше с млада, изключително красива жена със стомна в ръце.

— Модорок — каза Ейла. — Отново се пробва с Туснелда. Какъв късмет, че Арминий не е тук, в името на Фрея^[4].

— Защо? — поиска да разбере Ким.

Ейла се засмя:

— Модорок се усуква около Туснелда, но всички в селото знаят, че тя е влюбена в Арминий. Както и той в нея.

— В такъв случай двамата скоро ще се оженят, нали?

Ейла вдигна рамене:

— Кой знае… Сегест е баща на Туснелда и му се струва, че никой мъж не е достатъчно добър за единствената му щерка. Особено след като преди няколко години жена му почина.

Интересно, помисли Ким, докато наблюдаваше Модорок, който изведнъж високо и глупаво се изсмя — сигурно на някаква своя шега.

Ейла снижи глас:

— Да прибавим и това, че Арминий все повече засенчва Сегест. Много херуски смятат, че Сегест остарява и е станал прекалено предпазлив. Във всеки случай римляните не ни закачат много-много напоследък и това е заслуга на Сегест, който знае как да им угоди. Само че с това вече е свършено. Но да потърсим баща ми. Мъжете сигурно вече са се захванали за работа.

Приятелите тръгнаха след Ейла. Докато вървяха, Ким размишляваше усилено. Туснелда… Модорок има още един мотив да се опита да отстрани Арминий. Вероятно красивата жена е причината, поради която Модорок все още е в селото. Или пък крои други планове?

Кия измяука и откъсна Ким от мислите й. Момичето погледна към котката, която беше приклекнала и не откъсваше очи от кладенеца. Ким се спря и също се загледа натам.

Хубавата Туснелда беше изчезнала. Модорок пристъпи към една барака и застана така, че да не го виждат от селото. Изведнъж край бараката се появи друга жена. Ким се засмя. Този Модорок, изглежда, беше голям женкар. Но коя ли е тази жена? Ким се загледа в нея. Беше облечена с дълго тъмносиво вълнено палто с качулка. Беше изискана и слаба, със сурови черти. И не спираше да се оглежда, докато разговаряше с Модорок. Изглеждаше нервна — сякаш не искаше да я видят с него. Малко след това жената изчезна.

— Идваш ли? — попита Леон.

— Да, да, разбира се — отвърна Ким, но продължи да мисли за Модорок и дребната жена с него. Коя ли е тя?

 

 

Излязоха от селото по тесен път, който се виеше през неравна гориста падина, широка не повече от петнайсетина метра. Неочаквано от лявата им страна изникна хълм, а от дясната — блато. В подножието на хълма се виждаха около стотина мъже, които копаеха ров. Сред тях беше и Брандолф, който им даваше команди на висок глас.

— Това сигурно е Калкрийзе — възбудено прошепна Ким на Леон и Юлиан и заинтригувани, децата се запътиха към мъжете.

Брандолф изтри потта от челото си.

— Радвам се да ви видя — поздрави ги той. — Всяка работна ръка ще ни е от полза тук.

Сегест също беше тук, но не вземаше участие, а само замислено наблюдаваше мъжете.

— Трябва да изкопаем канавки, за да изведем подпочвените води по-далеч от нашия вал — обясни им той. — Можете веднага да се включите в работата.

Приятелите се присъединиха към мъжете и започнаха да копаят. Не след дълго бяха целите в пот въпреки влажното и студено време. Кия ги наблюдаваше с любопитство и миеше козината си.

„Добре ти е на теб“, помисли си Ким, която скоро усети болки в гърба.

Малко след това част от мъжете започнаха да режат с триони дърветата непосредствено до пътеката, така че в подходящия момент да могат да ги съборят и да преградят пътя на римляните.

— Така ще разкъсаме дългата римска колона на отделни части, които няма да могат да се бият заедно — обясни им Брандолф.

По-голямата част от мъжете бяха заети с изграждането на вала, който трябваше да е около два метра висок. Те натрупаха върху земята торф, така че валът да изглежда като естествено възвишение. На всеки петнайсетина метра имаше отвори, замаскирани с клони. На някои места се виждаха вече издигнати огради от клони и торф.

— Ще причакаме римляните зад гората. И когато се изкачат дотук, ще ги нападнем! Първо ще ги обсипем с градушка от фрами. Ще настъпи голям смут и някои ще се втурнат към тресавището, където няма спасение. — Брандолф се засмя. — Можем да атакуваме през отворите в насипа и в случай на неуспех мигновено да се оттеглим.

— Звучи добре — отвърна Леон. — Но се питаме как Арминий ще разбере, че капанът е готов.

Брандолф се засмя:

— И не само вие. Арминий ми каза…

И той сниши глас, а приятелите пристъпиха по-близо до него.

— На вас, малчугани, мога спокойно да кажа, вие няма да се втурнете да го издадете на римляните. А пък и те ще ви видят сметката преди още да сте си отворили устата. Виждате ли жената там, отсреща, която налива медовина на мъжете? — попита той.

— Тази със сивото палто? — попита Юлиан.

— Точно тя. Това е Мерлинда. Пътуваща търговка е и снабдява римляните с храна и различни деликатеси, които лакомникът Вар обожава — каза Брандолф. — Така че тя има достъп до лагера на римляните. Тя ще снове между нас и Арминий, без да събужда подозрение, и ще ни информира дали всичко върви по план. Така Арминий ще знае докъде сме стигнали с подготовката. И същевременно ще може да ни предупреди, ако Вар предприеме нещо неочаквано или заподозре нещо.

Ким преглътна. Значи Мерлинда беше нещо като шпионка. Ключова фигура, така да се каже. Но дали херуските могат да й се доверят? Преди малко тя си говореше с Модорок и при това изглеждаше доста нервна. Момичето наблюдаваше слабата жена, която обикаляше между мъжете с кана в ръце. В този момент в полезрението й попадна нещо друго.

— И освен това… — продължи Брандолф.

— Чакай! — прекъсна го Ким. — Имаме гости!

— Какво?

Ким посочи към един огромен бук. Там, наполовина скрит зад стъблото, стоеше Модорок. Когато разбра, че Ким го е видяла, той побърза отново да се скрие зад дървото.

— Това не ми харесва — каза Ейла. — По всичко изглежда, че се канеше да ни шпионира. Сигурно има намерение да издаде плана ни на римляните.

Брандолф обаче поклати глава:

— Не, не, той все пак е херуск. А и освен това има желание да се ожени за красивата Туснелда. Едва ли ще иска да предаде и нея. Повярвайте ми, Модорок не е опасен! — и той направи с ръце фуния пред лицето си и извика: — Хей ти, мързелив ангриварий, няма ли да ни помогнеш?

Избухна смях. Някои от воините също бяха видели Модорок и сега го сочеха с пръст. Черната сянка на великана се скри зад дърветата.

— Този страхливец се кани да офейка — прошепна Брандолф и се изплю. — Е, прав му път!

Ейла и Брандолф отново се заловиха за работа, а Ким погледна към приятелите:

— И вие ли си мислите същото като мен? — попита ги тихо тя.

— Да — отвърна Юлиан. — Модорок ми изглежда подозрителен. Той мрази Арминий и най-вероятно замисля нещо, за да премахне съперника си.

Ким набързо им разказа за Мерлинда и Модорок.

— Дали Мерлинда не е предателка? — тихо попита Юлиан.

— Не знам — отвърна Ким. — Трябва да държим под око не само Модорок, но и нея. Вероятно бихме могли да я съпроводим в тайната й мисия и да разберем каква игра играе.

— И как си го представяш?

Ким вдигна рамене:

— Ами ще видим…

 

 

В този облачен ден сумракът се спусна рано. На Ким й се стори, че тъмнината изпълзя от мрачните гъсталаци и бавно обхвана всичко наоколо. Най-после Брандолф обяви края на работния ден и всички тръгнаха към селото.

— Нямате представа как ми стърже коремът — извика Леон, докато изтупваше панталона си.

— А аз съм напълно разглобен — въздъхна Юлиан. — Мога веднага да се хвърля да спя.

— Изглежда, нямаш търпение да се върнем в обора. Внимавай само скоро да не започнеш да мучиш! — подкачи го Ким.

— Много смешно, Ким! Понякога се държиш като овца.

— А ти като магаре! — не се предаде Ким.

— Тапирка!

— Хамстер!

— Стига! — спря ги Леон. — Вземете се в ръце, почти пристигнахме! А, какво е това?

— Кое? — попита Ким.

Леон се спря:

— Ами не знам, но видях някаква светлина между дърветата.

Ейла се засмя:

— Така ти се е сторило. Понякога и на мен ми се случва. Мерлинда казва, че в тъмното от тресавището изпълзяват някакви неща.

На Юлиан му стана чоглаво:

— Какви неща?

В очите на Ейла се появи странен блясък:

— Ами такива, дето могат да изплашат всеки.

— Не ме е страх! — сопна се Леон. — Наистина видях да блести нещо, сигурен съм.

— Да вървим, скоро само ние ще останем тук! — настоя Юлиан, треперейки от студ.

Децата се промъкнаха последни през палисадата — първо Юлиан, след това Леон, Ким и Кия и най-накрая Ейла. Точно когато Ейла вече прекрачваше през вратата, нещо изсвистя във въздуха. Беше стрела, която се заби в дървото на наполовина отворената врата, на милиметри от рамото на Ейла.

— Нападат ни, в името на Вотан! — изкрещя момичето.

Настана глъчка.

— Бързо вътре! — извика Ким, която хвърли поглед през рамо. Посипаха се и други стрели.

— Не мога да мръдна! — извика Ейла.

В този момент Ким с ужас видя, че първата стрела беше минала през ръкава на Ейла и я беше приковала към вратата.

— Бързо, нож! — извика момичето.

Мъжът, който стоеше на стража, й хвърли оръжието си.

Фс-с-с! Още идна стрела изсвистя зад гърба на Ким и се заби в оградата. Сърцето й се качи в гърлото, но тя се втурна към Ейла и се опита да пререже плата на роклята й. Не беше лесна задача, защото платът се оказа много здрав. Минаха няколко дълги секунди, през които Ким режеше и късаше. Най-после платът поддаде и момичетата се втурнаха през вратата.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза Ейла.

В светлината на факлата Ким успя да види, че е бяла като платно.

— Да не говорим повече за това, сега трябва…

— На оръжие! — прозвуча в този момент гласът на Сегест съвсем наблизо. — Да защитим селото, в името на Циу!

Сега пък Юлиан пребледня като платно:

— И ние ли?

Сегест му хвърли пронизващ поглед:

— От германите ли си или не?