Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (5)

Заподозреният

Малко след това приятелите застанаха зад палисадата. На равни разстояния по нея имаше тесни процепи, през които защитниците изстрелваха стрелите си. Децата предпазливо надзърнаха през един от процепите, но от нападателите нямаше и помен. Изглежда, се бяха скрили в гората. За момент настъпи тягостна тишина. Стрелците на германите държаха лъковете си опънати.

— Кой беше това? Успя ли да видиш някого, Ким? — попита Юлиан.

— Не, за съжаление — отвърна момичето. — Беше твърде тъмно.

— Видяхте ли Модорок? — попита Леон.

Ким го погледна изпитателно:

— Не! Мислиш, че може да има пръст в това?

Леон подръпна лявото си ухо.

— Не знам. Но съм любопитен да разбера къде може да се е дянал.

— Да, наистина — съгласи се Юлиан и се престраши да хвърли поглед през процепа. — Да, сега и аз виждам светлина. Огнени стрели!

Момчето беше вперило очи към гората и видя една факла, закрепена за стрела, около която беше омотано нещо.

— Огнени стрели! — извика той.

Сегест изкрещя няколко бързи команди:

— Донесете вода, в името на Локи^[1]!

В този момент една огнена стрела изсвистя над палисадата и се заби в някаква барака за сечива. Хората начаса направиха жива верига до езерцето и започнаха да си подават кофи с вода. Последваха още огнени стрели и на няколко места лумна огън.

Юлиан отново погледна към гората. Дъхът му спря. В светлината на пламъците видя римска униформа. Момчето добре знаеше как са облечени легионерите — няма съмнение, че нападателят в гората беше римски войник.

— По дяволите, това са отрядите на Вар! — възкликна той.

— Загубени сме! — с треперещ глас извика Ейла. — Те ще пометат селото ни. Вотан, закриляй ни!

Над селото продължаваха да се сипят стрели. Приятелите помагаха при гасенето на пожарите. Жени, деца и възрастни мъже мъкнеха кофи с вода, а мъжете защитаваха селото.

Една барака, обхваната от пламъци, се срути. Лумна огън и в кочината — свинете се разбягаха с квичене. От някакъв кокошарник се разлетяха кокошки. Отвсякъде ечаха писъци и се чуваха команди. А врагът продължаваше да напира.

— Трябва да атакуваме — разпореди най-после Сегест. — Трябва да изтикаме римляните навътре в гората, така че стрелите им да не могат да ни достигат.

— Не — извика ужасено Ейла и се вкопчи в баща си, който стоеше до Сегест с изваден закс. — Моля те, не отивай! Ще те убият!

Брандолф внимателно я отстрани:

— Нямаме друг избор — каза тихо той. След това протегна към черното небе ръка, свита в юмрук, и извика: — Напред, мъже!

Той и Сегест се втурнаха напред, блъснаха вратата и изчезнаха в нощта.

Ким сложи ръка на рамото на Ейла, която хлипаше тихо. В този момент Билхилда я извика да помага при гасенето на пожарите. Всички се заловиха за работа. Малко по малко хората потушиха пламъците.

— Селото повече няма да бъде обстрелвано — каза убедено Юлиан. — Дали Сегест и останалите вече са отблъснали врага?

Малко след това дойде и отговорът. Мъжете се върнаха невредими в селото. Ейла се хвърли към баща си, който сияещ я вдигна на ръце.

— Побягнаха! — въодушевено извика Брандолф. — Втурнахме се след тях, но не успяхме да ги стигнем в тъмното. Проклета, подла римска сган!

Зад гърба му се разнесе мрачен глас:

— Може и да имаш право, че римляните са подли — извика Модорок, който сякаш се появи от нищото. — Но следващия път най-вероятно ще са повече и ще ни унищожат.

— Няма, ако не се изплашим — отвърна Брандолф. — Но ако някои от нас, като теб например, подвият опашка, наистина ще стане лошо…

Лицето на Модорок стана червено от гняв:

— За какво намекваш, в името на Вотан?

— Нямаше те тук, когато имахме нужда от теб — отсече Брандолф и скръсти ръце на гърдите си. — Къде се беше скрил?

Приятелите се спогледаха. Ето, че започна да става интересно…

— Бях в къщата — и мъжът неопределено посочи към кладенеца. — Пийнах малко повече и съм заспал. Шумът ме събуди.

Разнесоха се смехове.

— Великият Модорок проспа нападението на римляните! — извика някой. — Звучи като шега, но не от най-добрите.

— Модорок, ти си буре с медовина на два крака! — каза презрително Билхилда.

Модорок се канеше да се защити, но точно тогава Сегест извика:

— Тишина! Няма значение къде е бил Модорок!

— Не съм на същото мнение — прошепна Ким на приятелите си. — Освен това се питам къде ли е Мерлинда?

Юлиан и Леон свиха рамене.

— По всичко изглежда, че римляните са научили за плана ни — каза Сегест. — Само така мога да си обясня нападението им.

— Смяташ, че някой е предал плана на Арминий, така ли? — смаяно попита Брандолф.

Сегест смръщи чело. Изглеждаше угрижен и изморен.

— Предателство е силна дума. Може би просто са заподозрели нещо и са решили да ни дадат урок.

— И аз така мисля — извика Модорок, доволен, че вече не е обект на обсъжданията. — Планът на Арминий е много опасен. Той ще ни погуби.

Разгоря се остър спор дали строителството на капана при Калкрийзе да продължи, или не. Оформиха се два лагера.

Юлиан дръпна приятелите си настрани и тримата започнаха да се съвещават, застанали в сянката на една къща.

— Всичко това ми се вижда доста странно — каза Юлиан.

— Какво имаш предвид? — попита Ким.

— Помислете само — продължи Юлиан. — Недалеч оттук се намират десет хиляди римски войници. Ако имаха желание, биха могли да опустошат селото. Вместо това обаче те изпращат един малък отряд, който търпи поражение. Така ли воюват славните римляни?

Леон кимна.

— Да, имаш право, това е странно. Но може би е бил само авангардът на легиона.

Юлиан поклати глава:

— Не ми се вярва. Авангардът щеше да се върне и да доведе подкрепление. Трябва да огледаме мястото на дневна светлина и да разберем за какво нападение става дума. Не може да не са останали някакви следи!

Кия измяука и Юлиан учудено я погледна, питайки се дали това мяукане означава съгласие с казаното от него.

Да, реши той, след като помисли малко, Кия е на моето мнение. А това е много добър знак.