Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детективи с машина на времето (16)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Falle im Teutoburger Wald, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Фабиан Ленк. Клопка в Тевтонската гора

Издателство „Фют“, София, 2011

Немска. Първо издание

Редактор: Илияна Владимирова

Илюстрации: Алмут Кунерт

ISBN: 978-954-625-762-88

История

  1. — Добавяне

Капанът

— Знам едно дърво, откъдето всичко се вижда като на длан — извика Ейла, докато бързаха към селото.

Леон въпросително погледна към приятелите си. Те кимнаха и последваха Ейла към една височина, недалеч от вала, където се издигаше огромен дъб. Момичето чевръсто се покатери по клоните нагоре и приятелите се постараха да не изостават от нея. Както обикновено, Кия беше най-бърза.

— Там е пътят, по който трябва да дойдат римляните — полугласно каза Ейла и посочи на изток.

Мина един час, през който не се случи нищо. Германите не помръдваха от позициите си. Те чакаха, застанали плътно един до друг. Фрамите, спатите и саксовете бяха до тях. Над гората и блатото цареше зловеща тишина.

Внезапно приятелите чуха далечно пръхтене и малко след това се появиха първите римски войници.

— Това трябва да са разузнавачите — прошепна Ким.

След тях се изсипа множество от хора и животни. Начело вървеше аквилиферът, следван от кавалерията — конните легионери, въоръжени с лъкове и стрели. Някои от тях носеха скъпи лицеви шлемове. Следваха велитите — пехотинци с малки щитове и копия. Зад тях маршируваха хастатите — тежковъоръжените пехотинци с брони, ризници и големи правоъгълни шлемове, покрити с кожа и украсени със светкавици — оръжието на бог Юпитер. Непосредствено зад тях идваха две каруци с провизии, теглени от мулета, а зад тях вървяха занаятчии и други цивилни. Най-накрая отново крачеха войници.

Каруците непрекъснато засядаха в тинята. Чуваха се ругатни, разнасяха се команди, отекваха камшични удари. Колоната напредваше бавно. Дъждът продължаваше да се сипе върху мокрите до кости хора, които едва устояваха срещу силните пориви на вятъра. Крачка след крачка римляните се приближаваха към смъртоносната клопка.

Юлиан ставаше все по-нервен.

— Да изчезваме оттук! — настоя той.

— Тук, горе, не може да ни се случи нищо — засмя се Ейла.

— Да, докато не ни видят — отвърна Юлиан. — Да тръгваме, хора!

След това адът се отвори.

klopka_v_tevtonskata_gora_bitka.png

Бойният вик на Арминий разкъса тишината. Херускът беше застанал с широко разкрачени крака върху добре замаскирания вал. Мечът му беше изваден. Германите изскочиха от укритието си и атакуваха нищо неподозиращите римляни. Обсипаха ги с дъжд от копия и се нахвърлиха върху тях със саксовете си.

Сред римляните настана хаос. Някои се опитаха да се защитават, но съпротивата им беше сломена. Други, загубили ума и дума, се втурнаха към блатото, където потънаха или бяха настигнати и убити. Тези, които се опитаха да се върнат назад, се сблъскаха със собствените си хора. Конете и мулетата се подплашиха и каруците се обърнаха. Чуваха се викове. Отекваха хаотични команди.

И отново, и отново безмилостните вълни на германите заливаха римляните.

— Продължавайте, още, още, в името на Вотан! — гласът на Арминий заглушаваше крясъците. След това той се втурна към аквилифера, повали го на земята и вдигна златния орел на XVII легион над главата си:

— Победихме!

Няколко римляни го атакуваха, но Брандолф му се притече на помощ. Рамо до рамо двамата братя отблъснаха атаката.

— Стига ми толкова! — каза Юлиан пребледнял. — Да се махаме оттук!

И той започна да се спуска по мокрите клони. Останалите също напуснаха наблюдателницата си. След това се втурнаха след Ейла, която ги поведе към селото по обиколен път през гората. Шумът от битката постепенно утихна и приятелите си отдъхнаха.

Небето сякаш се беше продънило. Дъждът падаше като стена. Всичко беше станало само вода и тиня. Дрехите и кожите върху децата подгизнаха и приятелите затрепериха.

— Да отидем вкъщи! — извика Ейла. — Там ще се стоплим на огъня.

Юлиан се спря. Нямаше желание да се връща повече в къщата на Брандолф, искаше да се прибере вкъщи, в Зибентан!

— Добра идея, но преди това трябва да се обадим на Мерлинда. Ще дойдем веднага след това — извика той към Ейла, тъй като нищо по-добро не му идваше наум.

Момичето неразбиращо го погледна, но само вдигна рамене:

— Е, добре, до след малко тогава! — и продължи сама.

— Жалко — промълви Юлиан, докато избърсваше капките дъжд от върха на носа си. — Не обичам тези припрени сбогувания.

— Както и аз — съгласи се Ким, докато взимаше в ръце мократа котка. — Но вече имаме отговор на трите си въпроса. Знаем къде се е провело сражението, как е щракнал капанът и как се е осъществила връзката между Арминий и Брандолф.

Леон подсмръкна:

— Точно така, ето защо вече трябва да се връщаме в Зибентан. Да побързаме към мястото на тинга.

Приятелите хвърлиха последен поглед към селото и тръгнаха в обратната посока. Скоро стигнаха до свещеното място с огромните фигури на божества, увенчани с рогатите черепи.

— Е, това беше, да тръгваме! — каза тихо Юлиан.

Приятелите кимнаха. След това влязоха в дървената фигура. Нищо не ги спря и Темпус ги отведе обратно вкъщи, в Зибентан.