Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (12)

Скривалището

Дъждът отслабна. Тук-там облаците се разкъсаха и лунната светлина освети селото.

Три деца и една котка безшумно се приближиха към най-голямата къща. Пред тях се беше очертала огромна издължена сянка — мрачна и черна.

— И сега какво? — попита тихо Леон, който носеше в себе си мистериозния ръкопис.

— За вратата и дума не може да става — прошепна Ким. — Трябва да опитаме през обора. Може да се окаже свързан с жилището, както при Брандолф.

Момичето вървеше напред. Стигна до задната врата, натисна дръжката почти механично, без да се надява на нещо, но за нейно най-голямо учудване вратата се отвори.

— Някой е забравил да сложи резето — промълви Ким и вече се канеше да влезе в обора, когато едно куче се хвърли към нея с ръмжене.

Ким се закова на място:

— Сега вече знам защо никой не си е направил труда да заключва — прошепна тя. — Сегест има теб.

Кучето се сниши и вдигна високо муцуната си. В този момент Кия изфуча и кучето я погледна. Козината му настръхна.

„Ако излае, това ще е краят“, със свито сърце помисли Ким.

Но кучето не излая, дори напротив — започна да маха с опашка. След това се затича към Юлиан и радостно се хвърли към него.

— Добре, добре — каза Юлиан, дърпайки се, за да не го оближе кучето.

Ким пое дълбоко въздух:

— Уф, очевидно си любимец на кучетата.

— Обичат ме, това си е — отвърна Юлиан.

— Е, щом като така добре се разбираш с животните, ти ще влезеш в къщата.

Юлиан сложи ръка пред гърдите си:

— Аз?

— Да, ти — разсъдително каза Ким. — Най-малко кучето няма да те залае. Ако аз или Леон влезем вътре, ще настане голяма олелия.

Юлиан преглътна. Ким имаше право.

— А ако Сегест ме спипа? — опита се да протестира той.

— Тогава ще кажеш, че си сомнамбул — прошепна Леон. — Ще те чакаме тук. Късмет!

Юлиан се примири със съдбата си и се промъкна през вратата. Кучето го погледна, наклонило глава встрани и вдигнало уши.

В обора беше приятно топло. Юлиан напредваше бавно — най-напред мина покрай кравите, след това покрай свинете и най-после стигна края на постройката, в която бяха животните. Както очакваха, тя беше свързана с помещенията за живеене. Делеше ги само тесен коридор.

Юлиян се промъкна през него и се озова в просторна стая. Жаравата все още тлееше в огнището. Момчето спря и се ослуша. До ушите му достигна слабо хъркане. На нара вляво разпозна очертанията на легнал мъж. Сегест!

Юлиан бавно се запъти към него. През отдушника на покрива се процеждаше слаба лунна светлина и Юлиан видя Сегест, който спеше спокойно.

„Къде би могла да е скиталата?“, трескаво съобразяваше Юлиан. После се огледа. На срещуположната стена разпозна сянката на още една лежаща фигура. Вероятно Туснелда, предположи Юлиан. Опита се да се концентрира. Къде би могла да бъде скрита една толкова ценна вещ? Има само една възможност: в стаята под леглото, най-отзад в ъгъла, където е раклата. Би бил идеалният тайник — никой не би могъл да стигне до него. Само че тук, в тази стая, типична за бита на германите, нямаше нито легло, нито гардероб, нито дори ракла.

Юлиан продължи да размишлява. Не се осмеляваше да помръдне, за да не вдига шум.

В този момент му хрумна нещо. Ами ако Сегест носи скиталата в себе си? Така няма опасност някой по случайност да се натъкне на нея!

Юлиан се прокрадна към княза.

Палтото! То лежеше на нара зад главата на Сегест. Юлиан пое дълбоко дъх, след това коленичи и започна да го претърсва.

Изведнъж нещо влажно докосна шията му. Момчето едва успя да потисне вика си и се обърна. Пред него стоеше кучето и го гледаше право в очите. Сега то облиза лицето му и Юлиан направи огромно усилие да не извика.

— Татко? — Туснелда се беше събудила.

Юлиан се сниши, колкото беше възможно, свря глава в раменете си и започна да се моли девойката да не запали свещ.

— Татко? — чу се пак гласът на Туснелда.

Кучето се втурна към нея, махайки с опашка.

— А, ти си бил значи — промълви Туснелда. — Връщай се бързо в обора!

Юлиан видя как сянката на кучето се плъзна навън.

„Добро куче“, помисли си той и прокара ръка през лицето си. Минаха няколко безкрайни секунди. Сегест продължи да хърка, вероятно изобщо не беше чул нищо. Ами Туснелда? Момчето леко се повдигна и погледна дали девойката спи. Почака малко и преброи наум до сто. След това отново се залови за работа. Пръстите му заопипваха плата, обшит с кожа. Изведнъж застина. Напипа нещо твърдо — някаква пръчка! Бръкна в един вътрешен джоб и я извади. Скиталата! Той бързо се надигна с плячката в ръце. Коляното му изпука и звукът отекна в ушите му като оръдеен изстрел. Напрегнато се ослуша, но не долови нито звук.

Втурна се колкото можеше по-бързо към приятелите си.

— Е? — нетърпеливо го попита Юлиан.

— Ето! — отвърна гордо Юлиан и им показа находката си.

Децата навиха тайното послание около пръчката. В следващия миг буквите се подредиха в свързан текст, който успяха да прочетат на слабата лунна светлина.

— Не е за вярване! — промърмори Юлиан.

— Наистина — съгласи се с него Леон. — Трябва да разобличим Сегест утре по време на тинга. А сега да му върнем скиталата.

— Какво, какво?

— Може да забележи, че я няма, и да си имаме неприятности.

Юлиан въздъхна, но Леон беше прав и затова тихо се отправи към къщата.

 

 

На следващата сутрин в Тевтобургската гора се изсипа проливен дъжд. Тежки буреносни облаци се носеха по небето и като че ли изобщо нямаше да съмне.

— Великолепен ден за нападение над римляните — изръмжа Брандолф по време на закуска. — Такова е нашето време, но на римляните то не им понася. Твърде студено е за тях.

И той се засмя, а после мрачно продължи да дъвче хляба си.

Малко след това се сбогува с децата и извика на жена си:

— Трябва да тръгвам за тинга.

— Искате ли да ни помогнете да опечем хляба? — попита Ейла приятелите.

— Бихме искали — отвърна Леон. — Но и ние искаме да отидем на тинга.

— Вие ли? — засмя се Ейла.

— Ами да — отвърна Леон и се усмихна. — Ела с нас. Ще станеш свидетел на нещо, което ще помниш дълго време.

— Предполагам, че просто ще ни изхвърлят — сбърчи чело Ейла.

— Ще застанем отзад, за да не се набиваме много-много на очи — каза Леон. — Е, какво, идваш или не?

Скоро децата вече бяха на мястото, където се провеждаше тингът.

— Можем да се скрием тук зад смърчовете — предложи Юлиан.

Иззад клоните те виждаха добре мястото, където в полукръг бяха застанали петнайсетте князе. Някои стояха на дъжда, други се бяха прислонили под дърветата. Зад мъжете се извисяваха две фигури на божества. Сегест пристъпи напред. Лицето му беше сериозно. Зад него беше застанал възрастният жрец. Този път той принесе в жертва един фазан. Когато кръвта изпръска камъка и беше отправена молитва към Вотан, Сегест застана отпред. Той обходи с поглед събраните мъже. Върху лицето му се сипеха капчици дъжд. Никой не отрони и дума, преди Сегест да извиси глас.

— Днес трябваше да е денят на възмездието, денят на отмъщението — каза дрезгаво князът. — Но боговете поискаха друго. Допуснаха сред нас да се появи предател.

И той повтори обвиненията към Модорок.

— Всички вече знаем това — каза тихо Ейла. — Можеше да ни го спести.

— Не съм съгласна — възрази Ким. — Да нанесем ли удара, момчета?

Точно когато Леон и Юлиан кимнаха, конски тропот разтресе земята. Приближи се един ездач.

Сегест замълча и погледна към новопристигналия. Беше Арминий! Сред редиците се понесе шепот.

— Това едва ли ще се хареса на Сегест — прошепна Леон.

— Сигурно много ще го изненада — додаде Юлиан.

— Какво, какво? Не разбирам нито думичка — каза Ейла.

Сегест разпери ръце:

— Арминий, радвам се да те видя!

— Успях да се измъкна за малко! — извика Арминий към князете. — Предвождам един разузнавателен отряд, трябва да разбера какво е положението и да докладвам. Не можем да отлагаме повече, скоро легионите ще са тук. Както разбрах от Мерлинда, при вас всичко върви по план, така че римляните скоро ще паднат в клопката.

Сегест поклати глава отрицателно:

— Не, за съжаление, храбри ми приятелю. Сред нас има предател. И това…

В този момент приятелите изскочиха от скривалището си. С тях беше и Ейла.

— Ти си лъжец и лицемер! — извика Юлиан.

Сегест погледна към тях:

— Какво си позволяваш, червей такъв? — изръмжа той в отговор.

— И какво изобщо търсите тук! — извика Брандолф. — И най-вече ти, Ейла!

Момичето смутено сви рамене.

— Можем да ви обясним всичко — извика бързо Юлиан. — Ние…

— Не, не можете! — грубо го прекъсна Сегест и извади меча си.

Юлиан направи крачка назад и усети присъствието на приятелите зад гърба си.

— Почакайте! — извика той и вдигна над главата си тайния свитък.

— Какво е това? — попита Арминий.

— Детинщини! — презрително извика Сегест и се опита да грабне свитъка.

Но Юлиан му се изплъзна:

— Това е тайно съобщение до римляните! — извика той. — И предателят не е Модорок, а изпращачът на това съобщение.

— Затваряй си устата! — изръмжа Сегест. — Той се хвърли към Юлиан и сграбчи ръцете му. — Дай ми това!

— Достатъчно! — извика Арминий. — Защо се нервираш толкова, Сегест? И защо посягаш на момчето?

Князът изглеждаше разколебан, но очите му яростно блестяха.

— Това е съобщение до римляните! — повтори Юлиан и размаха навития на руло свитък.

Разнесе се смях.

— Не е смешно! — каза сериозно Юлиан. След това прочете съдържанието: — „Аве, Вар, Арминий е предател. Иска да ви примами в клопка. Върнете се обратно и убийте Арминий. Сегест.“

Смехът мигновено секна. Германите смаяно гледаха Юлиан и приятелите. Кия се притисна до краката на Юлиан и това му подейства невероятно успокояващо.

Пръв се опомни Сегест.

— Това са пълни глупости, няма да повярвате на това, нали? — извика той и неприязнено изгледа Юлиан. — Малкият негодник си измисля! Никой не може да прочете това.

Арминий пристъпи към Юлиан:

— Да, така изглежда на пръв поглед. Само че това сигурно е било написано върху скитала. Известен ми е този начин за предаване на съобщения.

— Точно така! — извика Юлиан. — И тази скитала е на Сегест.

— Не е вярно! — извика князът. — Това е клевета. Ще накълцам тази жаба на парчета!

— Тишина! — извика Арминий и погледна княза: — Учудва ме само защо си толкова нервен…

— Скаталата е в палтото му! — спокойно каза Юлиан. — Във вътрешния джоб.

Сегест изправи рамене. След това скръсти ръце пред гърдите си.

— Вярно ли е това? — попита Арминий.

Князът мълчеше.

— Ако не е вярно, сигурно няма да имаш нищо против да хвърля едно око на палтото ти? — попита отново Арминий.

Сред князете премина ропот. Сегест си пое дълбоко въздух.

— Не е нужно — каза той и извади скиталата.

Ропотът се засили.

Арминий взе дървената пръчка, отиде при Юлиан и нави съобщението върху нея.

Дъхът на Юлиан секна, докато Арминий пробягваше с поглед по текста. Леон потъркваше ръце една в друга, а Ким нервно подръпваше косата си.

Лицето на Арминий беше бяло като платно, когато се обърна към Сегест:

— Проклет предател! — викна той. — Децата са прави! Искал си да предупредиш римляните!

Князете побесняха и ако не беше Арминий, сигурно щяха да убият Сегест.

— Успокойте се! — викна Арминий. — Любопитен съм как децата са разбрали за съобщението.

Когато шумът утихна, приятелите разказаха всичко с най-малки подробности. Арминий само подсвирна, когато те свършиха:

— Имам един въпрос към теб, Сегест. Защо предаде делото ни?

Сегест наведе глава:

— Страхувах се за жените и децата ни. Нямаме шанс срещу римляните, те ще ни убият. Исках да предотвратя това кръвопролитие.

— Планът ни ще успее! — отсече Арминий и протегна ръце към сивото небе. — Боговете не са ни изоставили. Предотвратиха подлия ти замисъл, Сегест.

В знак на съгласие князете удариха по щитовете.

— Аз не съм предател. Отдавна си сътруднича с Вар и затова той пощади племето ни. Освен това исках да предотвратя възможността ти, Арминий, да станеш предводител на херуските, защото ще ни донесеш само нещастие — просъска Сегест. — И трето, не искам да се ожениш за дъщеря ми! Не я заслужаваш!

Арминий се удари в гърдите:

— Тя ме обича и ние ще се оженим, независимо дали това ти харесва, или не!

— Ще видим! — избоботи Сегест.

— Едва ли имаш какво повече да кажеш — отвърна хладно Арминий.

Юлиан се осмели да направи крачка напред:

— Ти ли организира нападението с огнените стрели, Сегест?

Князът кимна:

— Заповядах на няколко души, които не бяха особено въодушевени от плана на Арминий, да го направят. Нападнахме един римски разузнавателен отряд. Убихме един от войниците и взехме униформата му. Един от хората ми я облече и направи така, че да го видят по време на нападението и всички да помислят, че римляните са ни нападнали.

— Римлянинът не беше мъртъв. Неговите хора го откриха — поправи го Юлиан и продължи: — А след това постави капана за Мерлинда, нали?

Сегест отново кимна:

— Опитах се да й попреча да предаде съобщението от Арминий на Брандолф. Но не успях. Затова реших да изпратя съобщение до Вар със скиталата.

— А подозрението трябваше да падне върху Модорок…

— Точно така. Когато се скарахме заради Туснелда и той побягна, реших да използвам възможността и тайно да предам съобщението на римляните. Знаех, че римските разузнавателни отряди са навсякъде. Същевременно насочих подозрението към Модорок и го убих.

— Отново грешиш! — прекъсна го пак Леон. — Модорок е жив и е на път към племето си.

Арминий поклати глава:

— Отвращаваш ме, Сегест!

В този момент две жени се втурнаха насам — Мерлинда и Туснелда.

— Един разузнавач донесе, че римляните се приближават — извика търговката.

— Да — продължи Туснелда. — Те са вече…

Тя не можа да довърши изречението си, защото видя Арминий.

— Ти… си жив? — със запъване произнесе тя. След това се втурна към него и го прегърна. Князете отново удариха по щитовете си.

— А сега трябва да решим какво да правим със Сегест! — извика Брандолф. — Той трябва да умре и да бъде хвърлен в блатото.

— Не! — извика Туснелда. — Той ми е баща. Моля те, Арминий, пощади го!

Приятелите видяха как Арминий се бори със себе си. Накрая все пак каза:

— Ще го задържим и по-късно ще решим какво да правим с него. Сега имаме по-важни задачи, като римляните например. Да ги нападнем! Всички на конете! Тръгваме!