Фабиан Ленк
Клопка в Тевтонската гора (11)

Тайнописът

— Какво ли трябва да означава това? — учуди се Юлиан, когато видя наподобяващото змия творение, покрито с латински букви. — Буквите са в пълен безпорядък, няма никакъв смисъл.

— Това е шифър — каза Леон и простена. — Още една загадка.

— Я да погледна — и Ким разви рулото. — Струва ми се, че съм виждала нещо подобно. Това е скитала^[1], ако не бъркам.

— Какво, какво?

— Ски-та-ла — повтори момичето на срички. — Тебелман ни беше споменал нещо подобно, когато учехме за Древна Гърция.

— Наистина ли?

— Ами да, момчета. С нейна помощ могат да се кодират съобщения. Взема се пръчка, дълга около двайсет сантиметра, която има определен диаметър. Това е скиталата. Около нея спираловидно се навива кожата, върху която ще пишете. Тайното съобщение се изписва върху кожата от ляво на дясно по дължината на пръчката и после се развива. В случай че попадне в чужди ръце, съобщението няма как да бъде разчетено. Както не можем да го разчетем и ние сега.

— Значи получателят трябва да има скитала със същия диаметър, така ли? — каза Леон.

— Точно така! Получателят навива съобщението около скиталата си и може да разчете съобщението. Просто и гениално, нали?

— Е, да, но какво ни помага това в случая? — изсумтя Юлиан. — Нали, така и така, не можем да разчетем текста!

— Ами трябва да направим така, че да можем да го разчетем — контрира Ким. — Ясно е като бял ден, че Сегест замисля нещо. Освен това той е този, който…

— Искаш да кажеш, че не сме били прави, когато сме подозирали Модорок? — прекъсна я Юлиан.

— Нямах предвид точно това — отвърна Ким. — Но е твърде вероятно Сегест да разполага с точната скитала. Така че трябва да я потърсим при него.

— И как смяташ да го направим, Ким? — попита я Юлиан.

Тя се засмя:

— Ще измислим как. Но първо да се върнем в селото. Още повече, че започва да се смрачава. Това, което обаче ме интересува в случая е, къде се е дянал Модорок? Мислех, че Сегест го е пленил. Но Сегест беше сам…

 

 

По обратния път те отново минаха покрай коня на Модорок, който си стоеше на същото място и спокойно си пасеше.

— Странно — каза Ким. Изведнъж я осени идея. — Едва ли е случайно, че конят е тук. Вероятно очаква Модорок.

— Какво, какво?

Ким посочи към входа на пещерата:

— Вероятно Модорок се е скрил вътре.

— И ти най-вероятно искаш да провериш това, нали? — въздъхна Юлиан.

Ким скочи от мулето си.

— Точно така! — каза тя и пусна Кия на земята. Котката стъпи върху кадифените си лапи и без да губи нито минута, се упъти към входа на пещерата.

— Ето, виждате ли? И Кия мисли като мен.

Децата се запровираха един след друг през входа на пещерата. Вътре беше влажно и студено и миришеше на гнило.

Ким запристъпва опипом напред. Какво ли не би дала за една факла в този момент. Крачка по крачка тя влизаше все по-навътре в тъмната пещера. Вече се питаше дали няма да е по-добре да се върне обратно.

Спря се и се ослуша. Беше толкова тъмно, че не можеше да види дори Леон, който беше непосредствено зад нея.

В този момент котката изфуча:

— Кия, наред ли е всичко? — прошепна Ким. После разпери ръце встрани: — Леон, Юлиан?

— Тук сме, зад теб.

Ким си отдъхна, въпреки че момчетата бяха по-назад, отколкото си мислеше. В този момент пръстите й докоснаха парче плат. Тя ужасено се дръпна.

— Леон?

Отговор не последва. Нещо премина покрай лицето й. Какво ли беше? Прилеп? Или ръка, която се опитваше да я хване.

— Леон? — прошепна още веднъж с треперещ глас. — Ако си ти, престани с тези глупости, не е никак смешно.

— Ей сега, идвам — чу тя гласа на Леон.

Ей сега… Но кой или какво тогава се намираше непосредствено до нея? Ким продължи да отстъпва назад, докато не усети зад гърба си студената скала.

Кия отново предупреждаващо изфуча.

В този момент някой сграбчи Ким. Тя изкрещя, но една силна ръка запуши устата й и заглуши виковете й. Сърцето й спря за миг.

— Ким? Какво има, къде си? — чу тя изплашените гласове на приятелите си.

Някой я вдигна, сякаш беше кукла, и я понесе нанякъде. В този момент чу фучене, последвано от крясък, и разбра, че Кия е ухапала похитителя й. Успя да се посъвземе и тогава й дойде наум, че мъжът не може да е друг, освен Модорок. Започна да се дърпа, ръката се плъзна надолу и тя изкрещя името на Модорок.

В този момент усети земя под краката си и някой грубо я заблъска към изхода на пещерата. Ким се запрепъва, но се задържа да не падне и изплашено се обърна. Пред нея стояха Кия, Леон, Юлиан и Модорок.

— Да, аз съм — каза пресипнало Модорок. Той се полюшваше леко, лицето му беше пепелявосиво, а очите му уморено блестяха. От ръката му течеше кръв. После мрачно додаде: — А вие сте децата от селото. Децата с котката. Какво търсите тук?

— Нищо, просто предположихме, че си вътре — отвърна бързо Ким. — Конят ти е отпред.

Модорок се засмя глухо:

— Вярното добиче… А сега съм предаден от него. — Князът изтегли меча си. — Няма да ви се удаде случай да ме предадете на проклетия Сегест.

Ким успокояващо вдигна ръка:

— Нямаме такова намерение, повярвай ни! — и тя посочи ръката му. — Сегест ли беше?

Великанът кимна:

— Да. Подлото куче ме нападна в гръб. Стрелата му ме уцели в рамото и аз паднах от седлото. Вероятно е помислил, че съм мъртъв, иначе нямаше да продължи да язди. Измъкнах стрелата и се скрих в тази пещера, докато посъбера сили.

— Можем да те превържем, ако искаш. Това ще спре кръвта.

Великанът се замисли за миг. След това остави меча си, съблече палтото си и се отпусна върху една скала. Ризата на лявото му рамо беше подгизнала от кръв. Ръкавът му също беше окървавен. Ким предположи, че е загубил доста кръв. Той съблече ризата си и Ким отряза с ножа си другия й ръкав, за да го използва като превръзка.

— Благодаря ви, в името на Вотан — изръмжа Модорок, когато Ким свърши. — Защо правите това?

— Много просто, имаш нужда от помощ — отвърна Ким, убедена, че напразно бяха подозирали княза. Но какво искаше той от Мерлинда вчера, когато тайно си говореше с нея?

Когато го попита, Модорок се засмя тихо:

— Имате очи и на тила, не може да се отрече. Е, ще ви издам тайната си. Купих от Мерлинда едно любовно биле. Или поне тя ми каза, че билето има магическа сила. Изсипах го в рога с вино на Туснелда, но за съжаление, не помогна… По-добре да не бях идвал тук.

Великанът се надигна и с усилие се затътри към изхода на пещерата.

— Ще се върна при племето си — каза той.

— В това състояние? Това е доста опасно — отвърна Ким.

— Още по-опасно е да остана. Не, не, трябва да се върна при племето си. А ако умра по пътя, поне ще съм направил опит — промълви Модорок и стенейки, се качи върху коня. След това се понесе в галоп, без да се сбогува.

— Наистина мисля, че го бяхме заподозрели несправедливо — тихо отбеляза Ким, когато ездачът изчезна.

— Да, така изглежда — съгласи се с нея Леон. — По-вероятно е Сегест да е нашият човек.

— Съгласна съм, но за да го докажем, трябва да открием скиталата — заяви решително Ким. — Хайде да се връщаме в селото, преди да се е стъмнило съвсем.

 

 

Големите факли от двете страни на портата в палисадата горяха, когато децата пристигнаха в селото. Огънят в къщата на Брандолф приятно припламваше. Ейла и майка й се бяха навели над ръчната си работа, когато приятелите влязоха. Брандолф точно се канеше да облече палтото си.

— Е, пипнахте ли го? — попита Ейла и в очите й се четеше любопитство.

— Кого, Модорок ли? — Юлиан се засмя. — Не, той не е в категорията ни.

Сега вече и Ейла се засмя.

Брандолф каза:

— Сегест ме помоли да ида при него. Има да ни съобщава нещо, на мен и на още няколко високопоставени мъже — и той се запъти към вратата.

— Може ли да дойдем с теб? — попита Ким.

— Вие ли? — сбърчи чело Брандолф. После помълча малко и накрая каза: — Да, що се отнася до мен. Но не мога да ви гарантирам, че Сегест няма да ви изхвърли с гръм и трясък.

Приятелите се запътиха с Брандолф към къщата на Сегест. По пътя Брандолф с гордост им разказа как добре вървят работите по подготовката на засадата в Калкрийзе.

— Вече сме готови и можем да нападнем всеки момент. Все още не са дошли две от приятелските ни племена, но ги очакваме утре сутрин — каза той. В този момент стигнаха до къщата на княза.

Около огнището се бяха събрали няколко мъже. Приятелите седнаха близо до вратата, на място, което оставаше наполовина в сянка. Кия се настани удобно в ръцете на Ким, още повече, че отнякъде се появи голямо рунтаво куче, което с любопитство подуши приятелите. Изглежда, че хареса най-много Юлиан, защото се излегна в краката му, а момчето започна да го гали.

Близо до печката Ким видя да стои хубавата Туснелда. Изглеждаше потисната и нервно триеше длани една в друга.

— Брандолф — поздрави Сегест новопристигналия. — Радвам се, че дойде. Страхувам се, че нямам добри новини, в името на Вотан.

Брандолф изправи рамене. Огънят освети напрегнатото му лице.

— С Модорок ли е свързано? — попита той.

Сегест кимна:

— Да, с него. Изплъзна ни се.

Брандолф изсумтя:

— Разбирам, че му имаш зъб заради Туснелда. Но защо ни повика?

Сегест се отпусна с въздишка върху стола:

— Модорок се отправи към римляните. Видях го с очите си — каза мрачно той.

Приятелите изненадано се спогледаха.

— Към… римляните? — попита слисано Брандолф.

Сред мъжете се понесе шепот. Сегест вдигна ръка и шепотът стихна.

— По всичко изглежда, че ни е предал. Страхувам се, че е продал плана ни на римляните. А това може да струва главата на Арминий.

Туснелда изхлипа, подпря се на нара и скри лице в ръцете си.

Ким усети как в нея се надига ярост. Що за подла игра играе този Сегест? Прииска й се да стане и да разкаже цялата истина. Но щяха ли да й повярват? Едва ли! За да се противопоставят на вожда на херуските, имаха нужда от доказателство и то най-вероятно се намира точно в тази къща. Трябва да опитат още тази нощ да намерят скиталата.

— Налага се да прекратим цялото начинание — продължи Сегест. — Римляните вече са предупредени. Ето защо повиках предводителите на племената.

Отново се раздадоха гласове.

— Липсват князете на тубантите^[2] и хамавите^[3]. Очаквам ги утре на разсъмване — извика Сегест. — След това ще свикаме тинга и заедно ще вземем решение.

Брандолф помръкна:

— Излиза, че всички усилия са били напразни.

— Да, приятелю, по всичко изглежда, че е така — отвърна Сегест.

Настана тишина, в която се чуваше само хлипането на Туснелда.

— Един от нас ни е предал — сърдито прошепна някой от князете. — Ще го пипнем и ще го убием!

— Точно така, в името на Донар!

Сегест въдвори тишина.

— Най-напред трябва да се погрижим за сигурността на жените и децата ни. Затова не трябва да нападаме легионерите точно сега.

Брандолф кимна:

— Имаш право. Борбата ни свърши, преди да е започнала. Жалко! Имахме страхотна възможност да се освободим от римското иго.

Сегест бавно поклати глава:

— Само на Вотан е известен подходящият момент. Вероятно е твърде рано. Освен това никой не би могъл да предположи, че Модорок ще ни предаде.

Ким погледна нагоре. Това беше непоносимо! След това погледна Леон и Юлиан, които също не се сдържаха и поклатиха глави.

В следващите петнайсет минути мъжете продължиха да обсъждат предстоящите действия, а след това се разотидоха.

Приятелите мълчаливо последваха Брандолф към къщи.

— Билхилда, донеси ми медовина — каза той, когато пристигнаха. — И то повече!

— Какво се е случило?

— Всичко приключи! — уморено каза Брандолф и й разказа всичко.

— Може би така е по-добре — промълви тихо Ейла. — Легионите са толкова… силни. Страхувам се, че ще опустошат селото ни… Сега сигурно ще ни оставят на мира.

— Няма да го направят — отвърна горчиво Брандолф. — Ще дойдат, така или иначе. Може би няма да ни убият, но ще ни пречупят. Ще ни ограбват и използват, ще вземат реколтата ни и ще ни принудят да служим в легионите им. Пак ще ни убият, но по друг начин. Предпочитам да умра с меч в ръка и да заслужа мястото си във Валхала.

Билхилда кимна.

— Разбирам те, Брандолф, но всичко това ужасно ме натъжава. Мъчно ми е и за Арминий. Той е смел мъж и със сигурност би бил добър княз. Във всеки случай има повече кураж от Сегест.

— Да, но сега ще трябва да плати за това — Брандолф отпи голяма глътка. — Защото е предаден от един от нашите.

Малко по-късно приятелите се прибраха в обора.

— Ох, момчета — каза Ким и сбърчи нос. — Тук вони все по-ужасно. Време е за решителен завой.

Леон се строполи в сеното:

— Да не искаш да се връщаме в Зибентан?

— Глупости! — отвърна момичето. — Искам само да се махнем от обора и да се захванем със Сегест. Тази нощ трябва да открием скиталата, ясно е като бял ден, нали?

Юлиан скръсти ръце зад главата си:

— Прекрасна идея. Сигурно знаеш и как да я осъществим?

— Не — отвърна Ким, — но трябва да претърсим къщата на Сегест и да намерим въпросното нещо. Ще почакаме малко, докато всички заспят, и тръгваме.