Л. Дж. Смит
Ненаситност (29) (Книга трета)

29

Корабът носеше името „Мина М.“ Бързоходен плавателен съд — много красив, елегантен и лъскав, с бели платна. Дървената мачта бе излъскана до блясък, а червените му флагове плющяха гордо от вятъра.

Застанах на носа, затворих очи и си представих нашето пътуване. Хапещият солен въздух и яркото жълто слънце щяха да зачервят страните ми, докато „Мина“ се носи по вълните, оставяйки зад килватера облак от пръски и бяла пяна. От време на време по някоя малка сребриста риба щеше да проблясва във водата, забързана да се гмурне по-надалеч от пътя ни.

По време на пътуването щяхме да срещнем малки лодки, натоварени с банани и ром за Западните Индии, които щяхме да изтъргуваме за източни подправки. Най-после щях да видя Италия, да се разходя из Сикстинската капела, да се възхитя на купола на „Свети Петър“, да пия кианти направо от избата на някое лозе.

Може би… може би това щеше да бъде ново начало за мен. Да се нося по морските вълни, вместо да се крия в сенките. Няма да се задържам за дълго в никое пристанище, осъден на вечна надпревара със смъртта и проклятието, тегнещо над мен. Моряците обикновено нямат приятели, а само компанията на мъжете от екипажа — щях да се впиша в тяхната среда.

Но тогава отворих очи и фантазиите ми се изпариха в тъмната, надвиснала нощ, която ме заобикаляше. Плътен облак бе закрил небето и не се виждаха никакви звезди. „Мина“ бе излязъл в открито море, порейки мазните води с едва доловимо съскане.

Това бе царството на вампирите. Макар че пръстенът с лапис лазули ми позволяваше да се разхождам на дневна светлина, моят свят съществуваше в мрака. Тогава, докато слънцето спеше, аз излизах на лов, изплъзвах се от врагове, тегнещи проклятия, нарушени обещания и се отдавах на омразата. Ние избягахме от слугата на Клаус, ала не го бяхме победили. Той и господарят му все още бяха някъде там, планирайки бъдещи мъчения и смърт за мен и Деймън.

Лекси, която бе излязла на палубата зад мен, докосна рамото ми.

— Пътуваме към Сан Франциско — осведоми ме тихо. — Не съм била там… от известно време. Но на теб ще ти харесат мъглата и мрачното време. Страхотни са за някой, изпаднал в униние. — По устните й пробяга лека усмивка. — А отсега мога да кажа, че унинието ще е постоянният ти спътник.

Облегнах се на перилото на палубата. Не ми даваше сърце да й кажа, че на тази земя нямаше място за мен, че никъде нямаше да се чувствам в свои води. А и не го заслужавах след цялата смърт, която бях причинил.

Нощният вятър разроши гъстата ми кестенява коса и Лекси я затъкна зад ухото ми.

— Той каза око за око — подех.

— Да. Добре. — Вярната ми приятелка и наставница пое дълбоко дъх и присви очи. Лицето й доби сериозно изражение. — Този кораб е много бърз и ще му е нужно известно време, за да разузнае нещо за него. Освен легалния товар от чай и кафе, има голяма пратка опиум, която възнамеряват да натоварят в Сан Франциско. Капитанът не е попълнил пристанищния регистър, така че ще мине известно време преди някой да разбере накъде сме поели.

— Не. Искам да кажа, да, това е добре. — Изтрих пръските вода от лицето си. — Но имам предвид, че… той уби невинни жени, които щяха да бъдат наши съпруги, защото неговата Катрин е била убита.

Лекси кимна и потрепери.

— А след това те отвлече… и щеше да убие и двама ни, а вероятно и Деймън в онзи параклис, също както бе убита Катрин.

Лекси присви очи.

— Не съм сигурна накъде биеш с всичко това.

— Ако е толкова прецизен относно кого убива и по какъв начин, защо тогава не подпали параклиса?

Лекси примигна. Видях как се замисли над логиката на казаното от мен. Остана мълчалива дълго време. Не можех да разгадая изражението в очите й, но се чувствах засрамен, че мислех за Катрин в подобен момент.

— Стефан — заговори накрая тя. — Моля те, изслушай ме. Сред нас съществуват различни степени на злото. От онова древно нещо, способно на нечувани зверства до… по-незначителните, ужасни малки твари, които съществуват за собствено удоволствие, нехаещи кого нараняват.

Катрин е искала да станеш вампир. И погледни резултатите. Не страдай твърде много за нея, Стефан, нито търси причини за смъртта й или съществуването й. Забрави я. Това наистина е най-доброто, което можеш да направиш.

Извърнах глава от нея и погледнах към единствената звезда, достатъчно ярка, за да пробие плътния облак — Полярната, пътеводната звезда. Катрин беше като тази звезда: неизменно установена, мълчалив спектър, висящ над мен, отправна точка за моя напредък. Без значение какви бяха чувствата ми към нея, тя ме бе създала и винаги щеше да бъде с мен.

— Не всички сме зли — промълвих и я прегърнах. — Ти не си.

— Аз съм много по-стара от теб — отвърна тя нежно. — И невинаги съм била такава, каквато съм сега. Ти не си единственият, който трябва да изкупи стореното, Стефан. Но аз дадох клетва да бъда различна.

— О, уф! Клетви. — Деймън изтрополи шумно по палубата. — За Бога, не сме ли дали достатъчно клетви, които да ни стигнат за цял живот?

— Браковете бяха твоя идея, не моя — напомних му.

— Даа, даа, аз съм вампир, имах наистина страхотна сватба, страхотно шампанско, брат ми ме спаси и все още се измъчвам.

Скочи от перилото на палубата, плъзна длан по гладкото дърво, оттласна се обратно към другата страна, завъртя се наляво към десния борд напред и назад, докато стигна до нас. Нечие нетренираното око би го определило като пиян, но в ъгълчетата на устните му се червенееха издайнически петна. Беше опиянен от бягството ни, от спасението ни, от кръвта на някой нещастен юнга — но не и пиян. Поне не още.

— Да, и като заговорихме за спасение, Маргарет… — изтъкнах аз.

Деймън въздъхна.

— Когато се конфронтирах директно с нея, относно способността й да устои на внушението Маргарет призна, че е вещица и каза, че ще ми помогне.

— Просто така? — попитах скептично.

Деймън завъртя очи.

— В замяна на това да напуснем Ню Йорк и никога да не се връщаме — поне докато тя е жива. И още, ох, да, това е частта, която ме убива — да върнем зестрите.

— Ау, Деймън. Толкова съжалявам — рече Лекси. Веселите пламъчета в очите й контрастираха със сериозния й тон. — Твоят план да оскубеш богатите не се получи. Следващия път ти пожелавам повече късмет. — Тупна го леко по рамото.

— Ние й дължим живота си — заявих сериозно. — Маргарет изобщо не е била длъжна да ни помага. Всъщност не би трябвало да го прави. Защитната магия, която е издигнала около себе си и съпруга си — мислиш ли, че наистина ще бъдат в безопасност?

— Искам да вярвам. Във всички случаи, тя е много по-добра душа от мнозина от нас — заяви Лекси.

— И като заговорихме за по-добри души… — подех, едва сподавяйки усмивката си, — какво те накара да се върнеш и да ме спасиш? Мислех, че си твърдо решен „никога да не ми простиш и да ме наказваш до края на дните ми“.

Сините очи на Деймън се замъглиха.

— Да. Ами, все още държа на казаното. Никога няма да ти простя. И ще те измъчвам, докато си жив.

Поклатих глава, потискайки надигащия се в гърдите ми черен гняв, който ме караше да изкрещя на Деймън, че той може и да е загубил любовта на живота си, но аз бях изгубил живота, който обичах. И баща си, и родния си дом.

И брат си.

Ала гневът ми стихна също така бързо, както пламна, оставяйки огромна празнина у мен. Как бих могъл да очаквам родният ми брат да ми прости, задето го бях превърнал във вампир, когато аз самият не можех да си го простя? Някога той ме беше обичал, както аз бях обичал Катрин, но никога, никога нямаше да й простя, задето ме бе превърнала в това, което бях сега.

Деймън ме хвана за раменете.

— Освен това — додаде и ъгълчетата на устните му се извиха нагоре, — ако някой ще те убива, то това ще съм аз.

Сетне, без да каже нищо повече, скочи с вампирска скорост върху перилото на палубата, балансирайки, без да помръдне дори с мускул, докато корабът потъваше и се издигаше върху морските вълни, все едно бе изваяна от студен мрамор скулптура на носа на кораба.

Вдигна ръката си за поздрав.

— Пак ще се видим, братко.

Тогава, преди дори да промълвя името му, скочи от перилото и се гмурна в тъмните води, плискащи се долу.

Изтичах до ръба на палубата и се взрях в пенестите вълни. Но брат ми не изплува. Двамата с Лекси останахме на палубата сякаш цяла вечност, докато толкова се отдалечихме от брега и небето, че имахме чувството, че сме се разтворили в мрака.

После, когато слънцето най-сетне подаде червената си глава над водния хоризонт, двамата слязохме долу в полуосветената каюта, за да посрещнем бъдещето си.