Л. Дж. Смит
Ненаситност (22) (Книга трета)

22

След като се отдалечихме с няколко пресечки от сградата, където бяхме задържани, се спряхме в сянката на едно кленово дърво с опадали листа.

— Е, благодаря за спасението — не че нямаше и сам да избягам — рече Деймън. — А сега, мисля, че се нуждая от питие. Adieu, mes amis^[1] — отдаде ни чест, завъртя се на пети и изчезна в нощта.

— Прав ти път — промърмори Лекси.

— Сега какво? — попитах.

— Чу го. Да вървим да пийнем — отвърна тя, усмихна ми се и пъхна ръка в моята. Закрачих до Лекси, но някак си не ми се струваше редно да продължа със съществуването си толкова безгрижно, след като знаех, че семейство Съдърланд е избито, при това отчасти по моя вина. Какво щях да кажа на Маргарет? Тя заслужаваше да узнае поне някаква версия на истината, макар че справедливост нямаше да бъде въздадена. Създания като това, избило близките й, не страдаха от последствията на действията си. Човешкият живот бе много по-кратък от този на вампирите, ала това не правеше хората по-малко ценни. Всъщност животът им беше много по-безценен.

— Хайде, разказвай — подкани ме Лекси. Стисна ръката ми и ме изтръгна от мрачните мисли. — Какво се случи, след като напусна нашия град?

— Днес се ожених — осведомих я.

Очите й се разшириха.

— Сега вече наистина се нуждая от питие — заяви тя. — Стефан Салваторе, ще ме умориш. Чувала съм за едно място, където внасят водката директно от Санкт Петербург и я изстудяват в специални малки бутилки…

Продължи да бъбри, докато ме водеше през това, което смятах за моя град, ала Ню Йорк с Лекси се оказа съвсем различен от досегашната ми представа. Докато аз се спотайвах в сенките и задните улички, Лекси познаваше блестящия нощен живот. Много скоро стигнахме до нещо, което приличаше на елегантен нощен клуб. Дебел червен килим покриваше всеки квадратен сантиметър от пода, а златист, черен и червен японски лак — всичко останало, включително и гигантската фигура на изрязана от дърво жар-птица, която висеше от тавана.

Появи се салонният управител и след като видя Лекси, ни поведе към най-елегантното сепаре. Навсякъде бяха разхвърляни кадифени възглавнички с втъкани златни нишки, с прекалено изобилие от пискюли, за да са удобни. От съседната зала долитаха звуците на пиано и аз разбрах защо Лекси бе избрала този бар — тя винаги молеше Хюго, член на вампирското й семейство в Ню Орлиънс, да й свири на пиано.

— Е? — поде спътницата ми, когато се настанихме и питиетата бяха поръчани.

Гледката на окървавените тела на членовете на семейство Съдърланд изникна за миг в съзнанието ми.

— Всъщност откъде разбра къде сме? — попитах я, измествайки темата. Новините не стигаха толкова надалеч, освен ако не се отнасяха до войната. А и пак щеше да й е нужна седмица, за да стигне от Луизиана до Ню Йорк, независимо дали ще пътува с влак, или ще се предвижва с вампирската си скорост.

— Изпратих един от хората си след Деймън. Тревожех се за теб — призна смутено моята спасителка. — Зная, че можеш да се грижиш за себе си, но Деймън е опасен, Стефан, а аз не искам да ти се случи нищо лошо.

Сервитьорът се появи с напитките ни. Както ми бе казала Лекси, бутилката бе поставена в синкав леден блок, вътре с цветя и билки, които изглеждаха свежи, както в деня, когато са били откъснати. Не можах да се сдържа да не докосна с върха на пръста си цветето, което беше най-близо до повърхността. Усетих ивицата скреж, отделяща го от кожата ми. Човешката топлина щеше да разтопи леда. Плътта на вампира бе много по-студена, затова замръзналото съвършенство на цветето остана непокътнато.

Сервитьорът ни наля в чаши, изработени от зелен малахит.

Покрих ръката на Лекси със своята.

— Благодаря ти, Лекси. За всичко, което си направила. Никога няма да мога да ти се отплатя.

— Не, не можеш — съгласи се тя жизнерадостно, — но можеш да започнеш да ми разказваш всичко. Наистина ли си женен?

И така аз й разказах как открих Бриджет и бях приет в дома на Съдърланд, за безумните планове на Деймън. Тя се кискаше и ахкаше при всяка подробност. Предполагам, че погледнато отстрани, особено от гледната точка на доста по-стар вампир, машинациите на Деймън може би не изглеждаха чак толкова необикновени.

— О, Боже! — възкликна тя, неспособна да спре да се смее. — Двойна сватба? Ти и Деймън заедно? И никой не е изял момичето, което ръси цветята? — Махна на сервитьора за още една бутилка водка. — О, как ми се иска да бях там. Стефан! Не съм ти купила никакъв подарък…

Усмихнах се. Как ми се щеше просто да си седя и да я гледам как се смее. Но трябваше да продължа разказа си.

— Сигурен ли си, че не е бил Деймън? — попита тя тихо, когато й съобщих за убийствата на почти всички членове на семейство Съдърланд.

— Има много неща, които не разбирам и не мога да предвидя у Деймън — признах. — Нямам представа дали наистина би ме последвал до другия край на света, само и само да направи живота ми нещастен — дори след като уби Кали. Ала съм сигурен, че той няма нищо общо със зверските убийства — беше не по-малко изненадан от мен. А той не е от тези, които биха скрили злодействата си. Освен това, дори Маргарет му повярва, а очевидно тя притежава шесто чувство за тези неща — завърших аз.

— Ню Йорк не е краят на света — заговори Лекси, ала този път в гласа й нямаше смях. — Обаче е странно съвпадение, че някакво друго чудовище ще си набележи същото семейство.

— Изобщо не е било съвпадение.

Лицето на Лекси пребледня като платно, когато й предадох думите на мъжа, представил се за наш адвокат. По хубавото й лице пробягна нещо, което не бях виждал никога досега да я спохожда — изражение на истински ужас.

— Опиши ми го — нареди ми тя.

— Беше огромен. Руса коса, сини очи. Изглеждаше по-стар от света — отвърнах, опитвайки се да опиша чувството на древна заплаха, което бях изпитал. — Дявол. От него се излъчваше само чист мрак.

— Той… имаше ли акцент? — попита припряно събеседницата ми, сякаш знаеше отговора.

— Да. Реших, че е просто част от същността му. Би могъл да е полски или руски. Спомена за някакъв Клаус.

Лекси удари с юмрук под масата и се извърна.

— Кой е той, Лекси? — настоях. Трябваше да зная. Ако щеше да е моят екзекутор, ако той бе избил семейство Съдърланд, най-малкото трябваше да узная кой е моят враг.

— Споменал е Клаус? — попита тя, говорейки повече на чашата си, отколкото на мен. — Всички знаят за него. Той е един от първите вампири.

Сякаш над ресторанта надвисна тишина, а пламъците на газовите лампи примигнаха. Стиснах чашата си с водка.

— Произлиза директно от Ада. Всяка частица добро, усещане за смъртност, всичко, което предпазва теб и мен — и дори Деймън — да не се превърнем в напълно извратени, побеснели чудовища на чистото зло — нищо от това не съществува у него. Той има раболепни слуги, други стари вампири, които му се подчиняват безпрекословно. Никой не е виждал Клаус — или поне не е останал жив, за да разкаже за това!

Замислих се над тази ужасяваща информация и обвих пръсти около чашата си.

— Това… това нещо каза, че ние сме им отнели Катрин.

Лекси съвсем изгуби цвета на лицето си.

— Ако тя е била важна за Клаус и той вярва, че двамата с брат ти сте отговорни за случилото се с нея, то вие сте в сериозна беда.

— Той спомена проклятие. Знаеш ли за какво говори?

Лекси затрополи с пръсти по масата и смръщи вежди.

— Проклятие? Много вампири смятат броденето по света нощем за проклятие, но аз не зная какво общо има Катрин с всичко това.

— Мислиш ли, че той… той я е превърнал във вампир? — попитах, затаил дъх.

— Това не е важно — отвърна Лекси — Няма значение как или защо се интересува от нея — само фактът, че е важна за него. Трябва да се тревожиш за собствената си участ.

Прокарах притеснено ръце през косата си. Катрин отново бе намерила начин да се върне в живота ми и да създаде хаос. Въпреки че се чувствах виновен за случилото се с нея, все още я обвинявах, задето бе разрушила семейството ми и бе превърнала живота ми в бъркотията, която сега представляваше.

Катрин не беше нищо друго, освен изключителна егоистка. Беше си играла с мен и Деймън. Когато брат ми се влюби в нея, а аз… ами, аз просто полудях от страст по нея, тя нито веднъж не се замисли за вероятните опасности, които ни застрашаваха. Че бихме могли да умрем, че братската ни обич и доверие биха могли да пострадат непоправимо, че в крайна сметка господарят й ще стигне до нея, изпълнен с настървено желание за мъст.

— Трябва да се отърва от него — заявих.

Лекси поклати глава.

— Не можеш „да се отървеш“ от нещо толкова старо и могъщо, мой млади вампире. Ти си само бебе — а като за капак, диетата ти, включваща само гризачи и птици, не е спомогнала за увеличаване на силите ти. Дори и двамата с брат ти да действате заедно, не бихте могли да го победите. Аз не бих могла.

— В такъв случай, какво да правя? — настоях с твърда и решителна нотка в гласа. Досега само позволявах на всичко и всички, озовали се в живота ми, да ме контролират — Деймън и глупавите му планове, сватбата… Време беше да действам.

Лекси разтри слепоочията си.

— Най-доброто, на което можеш да се надяваш сега, е да разбереш какви са плановете му — и след това да ги избегнеш. Трябва да живееш достатъчно дълго, за да откриеш начин как да победиш този стар, древен вампир, преди да успее да каже на Клаус къде се намираш.

Кимнах замислено.

— Трябва да се върнем в имението на Съдърланд.

Лекси отвори уста, но аз вдигнах ръка.

— Зная… но може би той е оставил някаква следа.

Моята наставница стисна челюсти.

— Ще дойда с теб. Сетивата ми са по-фини и чувствителни от твоите.

— Не е нужно да имаш по-фини и чувствителни сетива, за да усетиш миризмата на Ада — възразих, — но оценявам помощта ти.