Л. Дж. Смит
Ненаситност (27) (Книга трета)

27

Нямаше нищо, което да подскаже колко време е изминало в тъмното подземие — никакъв лъч светлина не се процеждаше под вратите. Дните се нижеха, преминавайки в седмици, може би в месеци. Сякаш бе изминала цяла вечност, ала още по-безкрайна се простираше пред нас.

Двамата с Лекси спряхме да разговаряме. Не от гняв или безнадеждност, а просто защото нямахме какво повече да си кажем. Не притежавахме достатъчно сила, за да крещим, когато някой приближаваше, а още по-малко да се надигнем и да се борим с каменните стени, под които бяхме погребани. Нямахме сили да се борим с мрака, нито да се изправим. Макар и все още да заповядвах на сърцето си да оцелее, не бях сигурен, че притежавам достатъчно сила, за да накарам кръвта да пулсира във вените ми.

Лежахме мълчаливо един до друг. Ако някой някога ни намереше, навярно след стотици години, щяхме да изглеждаме жалки, като брат и сестра от някоя ужасна вълшебна приказка, затворени в подземието на злата вещица.

Всяка изминала секунда изсмукваше моята Сила. Очите ми вече не разпръсваха мрака. Тишината беше абсолютна, докато звуците от външния свят тънеха в забвение. Беше ми останало единствено сетивното усещане за допир — хладната като восък ръка на Лекси, грубите дъски на нащърбения ковчег до мен, студеният метал на безполезния ми пръстен.

Отново се чувствах почти човек, по възможно най-лошия начин. И безсмъртието ми гаснеше болезнено, ведно със Силата ми. Никога не бях забелязвал постоянното му присъствие, докато не започна да изчезва, оставяйки плът и кости, мозък и течности, отнемайки всичко свръхестествено у мен.

С изключение на жаждата.

Вампирската ми същност реагираше на глада. Зъбите ми изгаряха в толкова мъчителна нужда, че щях да избухна в сълзи, ако можех. Кръвта се просмукваше във всичките ми мисли. Сънувах капката кръв, искряща като рубин, върху пръста на Кали, когато се бе порязала. Опушеният вкус на кръвта на младежката ми любов Клементайн Хавърфорд. Баща ми, умиращ на пода в кабинета си, и кръвта, разпростираща се около него, като алчни пръсти, багрейки всичко в мамещо тъмночервено.

Накрая всичко се свеждаше до кръвта. Вампирите бяха създания, олицетворяващи изгарящата жажда, предопределени да изсмукват кръвта от жертвите си. Очите ни им внушаваха да ни вярват, острите ни зъби разкъсваха вените им, а устните ни пресушаваха до капка източника на живота им.

Кръв…

Кръв…

Кръв…

Кръв…

Думата беше като натраплив шепот, като песен, звучаща в главата, изпълвайки всяка клетка на мозъка ми, обсебвайки всеки спомен с дразнещото си ухание.

И тогава един много познат глас ми заговори.

— Здравей, Стефан.

— Катрин? — изграчих. Думите едва се откъснаха от устните ми.

Успях да извърна главата си достатъчно, за да я видя излегнала се сладострастно върху небрежно разхвърляни копринени възглавнички. Изглеждаше точно както в нощта на масовото избиване на вампирите в родния ми град, малко преди да я отведат и убият. Красива и полугола, с многозначителна усмивка върху нацупените устни.

— Ти… жива ли си?

— Шшт — отрони тя, наведе се и ме погали по бузата. — Не изглеждаш добре.

Затворих очи, когато ме обгърна опияняващото ухание на лимон и джинджифил, толкова познато и толкова истинско, че почти изгубих съзнание. Сигурно се бе хранила съвсем наскоро, защото кожата й все едно пламтеше в студената гробница.

— Иска ми се да можех да ти помогна — прошепна тя, приближила устни до моите.

— Вината… е… твоя — успях да промълвя.

— О, Стефан — смъмри ме тя. — Ти може и да не беше толкова отдаден като брат си, но всъщност не се противопостави на моите… услуги.

Сякаш за да подчертае думите си, тя се наведе над мен и притисна меките си устни до бузата ми. Отново… и отново… плъзгайки ги надолу по сгърчения ми врат. Много, много нежно ме подразни, върховете на зъбите й одраскаха леко кожата ми.

Изохках. Главата ми се завъртя.

— Но… ти… изгоря — изрекох прегракнало. — Видях църквата.

— Искаш ли да съм мъртва? — попита тя и в очите й лумнаха пламъци. — Искаш ли да изгоря, да се превърна в купчина пепел, само защото не можеш да ме имаш единствено за себе си?

— Не! — възразих, опитвайки се да я отблъсна от шията си. — Защото ти ме превърна в чудовище…

Смехът й беше безгрижен и мелодичен, като звука на камбанките, които майка ми окачваше на предната веранда във Веритас.

— Чудовище? Наистина, Стефан, един ден ще си спомниш онова, в което вярваше в Ню Орлиънс — че това, което съм ти дала, е подарък, а не проклятие.

— Ти си също толкова луда… като… Клаус…

Катрин се облегна назад, а около кехлибарените й очи се образуваха тревожни бръчки. Долната й устна потрепери.

— Откъде знаеш за К…

Вратите на криптата избухнаха в хиляди отломки от камък и дърво, все едно бяха улучени от оръдеен изстрел.

Закрих лицето си, светлината изгори очите ми като киселина. Когато отново ги отворих, Катрин бе изчезнала, а през разбитата врата се промъкваше неясна фигура в черно, заобиколена от ореол светлина.

— Клаус? — прошепна ужасено Лекси и се вкопчи в ръката ми.

— Съжалявам, че ви разочаровах — прозвуча саркастичен глас.

— Деймън! — опитах се да се надигна.

— Стефан, не мислиш ли, че е крайно време да престанеш да седиш и да чакаш със скръстени ръце по-големият ти брат да дойде и да те спаси?

Без повече да се церемони, той ме сграбчи за ръката и ме изхвърли навън от криптата. Полетях към отсрещната стена и паднах върху мраморния под. Деймън беше по-нежен с Лекси, но не кой знае колко. Почти безплътното й тяло се пльосна до мен, с изкривени крака.

Прах и парчета шрапнел ни обвиха като мъгла. Примигнах срещу размазаните стени, опитвайки се да си поема дъх.

— Ето. — Деймън ми подаде сребърна манерка. — Ще ти е нужно за бягството.

Притиснах устни към гърлото на манерката. Кръв. Сладка, сладка, кръв…

Един глас в отдалечена част на съзнанието ми изкрещя, че е човешка кръв, но аз го заглуших с плисъка на упойващата течност. Пих жадно, с отчаяно настървение и простенах в знак на протест, когато Деймън ми взе манерката.

— Остави малко и за дамата — рече той.

Лекси пи също толкова ненаситно. Кръвта потече по брадичката й, около устните, докато смучеше жадно и мълчаливо. Кожата й, която бе посивяла и сбръчкана като на стара жена, се изглади и порозовя.

— Благодаря, войнико — промълви задъхано. — Нуждаех се от това.

Като лампа, изпълваща подземието с топлина и светлина, почувствах как Силата ми се излъчва от крайниците, възвръща чувствителността на сетивата ми, изпълва тялото ми с мощ, която не бях изпитвал откакто започнах да се храня само с животинска кръв.

Ахнах, когато погледът ми се проясни. Зад Деймън стоеше чернокоса жена, притиснала едната си ръка към слепоочието, а другата, свита в юмрук, бе отпусната покрай тялото. Очите й бяха затворени и тялото й леко потрепваше. Все едно бе в плен на силна, но овладяна болка, докато незнайни мъчения терзаеха съзнанието и тялото й.

Маргарет.

И не беше сама. Пред нея бе просната някаква фигура, гърчеща се от болки и аз ненадейно осъзнах, че не Маргарет е измъчваната — тя бе тази, която причиняваше болка на друг. На Лушъс.

На супер вампира; толкова всемогъщ, ала при все това само послушен слуга, изпълняващ досадните земни поръчки на Клаус, демонът, произлязъл директно от Ада. Лушъс бе избил цяло семейство, беше ме пленил с лекота и заловил Лекси сякаш беше пакостлива мишка. Сега чудовището бе обхванало главата си с ръце и крещеше — ужасни писъци, които караха целия параклис да се тресе.

— Това Маргарет ли е? — слисах се аз.

Деймън ме вдигна на крака и ме бутна към вратата.

— Не можем да я оставим!

— Тя ще се оправи!

— Но…

— Въпросите по-късно. Сега бягай!

И така, след като хвърлих един последен поглед към жената, поставила самия Ад на колене, хукнах от своя затвор към лунната светлина на свободата.