Л. Дж. Смит
Ненаситност (24) (Книга трета)

24

13 ноември 1864

„Аз съм прокълнат. Вече го разбрах. Може би тъкмо това означава да бъдеш вампир. Може би трагедията и злото идват с глада и зъбите; не е само жаждата за човешка кръв. Това е безкрайната самота, да си откъснат от истинския живот и истинските връзки. Смъртта винаги ще бъде моя спътница, разделяща ме от онези, които обичах.

В главата ми има списък с имена и с всеки изминал ден става все по-дълъг. Първата, която умря заради мен, беше Розалин. Катрин не можа да понесе годежа ни и уби момичето. Ръцете ми са изцапани дори с кръвта на Катрин. Макар че тя бе тази, която нахлу в моя живот и в този на брат ми и го преобърна с краката нагоре. Тя умря в резултат на моите действия. Не биваше да се опитвам да вразумя баща си, да го убеждавам да погледне по друг начин на нещата. Веднага, щом ми довери плановете си за лова на вампири, трябваше да сторя всичко, което бе по силите ми, за да махна Катрин от града.

Пърл. Тя също можеше да избяга. Не зная каква точно е нейната история, но тя ми изглеждаше много по-миролюбива и по-добра от Катрин.

Барманката Алис.

Всички човешки същества, с които се храних в Ню Орлиънс. Твърде много, за да назовавам имената им, дори и да си бях направил труда да ги науча. Те бяха просто хора, имали нещастието да пресекат пътя ми, когато съм бил гладен или съм имал нужда от нещо.

Кали. Тя умря, защото бях достатъчно глупав, за да си помисля, че тя ще бъде възнаградена, задето е помогнала на двама вампири.

Семейство Съдърланд.

Бриджет. Лидия, госпожа Съдърланд и Уинфийлд. Едно нормално семейство, имало злощастието да привлече вниманието на един луд, отмъстителен вампир.

А сега и Лекси. Лекси, която трябваше да остане в Ню Орлиънс, в своя приют за неживи, в безопасност в своя свят, където щеше да продължи да върши това, което според нея бе добро.

Тя ще е следващата, която ще умре, освен ако не измисля начин да я спася.

Прекарах твърде дълго време в Ню Йорк, оплаквайки съдбата си, потиснат и нещастен, чувствайки се прокълнат. Като не предприемах нищо, а само роптаех и хленчех, позволих на злото да вилнее около мен. Сега вече бе време да действам, в името на справедливостта. Трябва да канализирам самотата и отчаянието си и да ги превърна в гняв. Трябва да престана да бъда страхливецът, който винаги съм бил, и в живота, когато позволих на баща си да ме накара да приема брак, който не желаех, и в смъртта, когато позволих на Деймън да ме измъчва и да убива хората, които обичам.

Никога повече няма да позволя на другите да ме подчиняват на волята си. Отсега нататък ще се боря. И ще освободя Лекси, дори и да е последното нещо, което ще направя.“

Смачках листа в юмрука си и изръмжах от гняв. Как я бе отвел? Не бях доловил нищо, дори с вампирските си сетива. Слугите, няколко мишки и плъхове в стените, но нищо повече. Вампирът Лушъс бе дошъл напълно безшумно и бе успял да залови — или обезвреди — Лекси, преди тя да успее да извика. Каква скорост, каква Сила би трябвало да притежава!

Ала въпреки цялата си вампирска древност, въпреки че беше „пряк потомък на Дявола“, въпреки цялата си чудовищност, той притежаваше — и този един-единствен лист бе доказателство за това — една много човешка слабост. Имаше нуждата да злорадства. Ако на негово място беше Деймън, когато слязох долу, щях да видя мъртвата Лекси на пода. Ала звярът искаше да зная, че всеки около мен е в опасност, да ме изплаши, преди да ме убие.

Сега ме движеше една-единствена мисъл. Ако Лекси все още беше жива, мой дълг бе да я открия и спася. А ако не беше жива… мое право и удоволствие беше да убия верния слуга на Клаус. В това се заклех.

Какво ми бе казал той? Око за око. Той бе отнел нещо ценно от мен и Деймън, нашите съпруги и тяхното семейство, защото ние му бяхме отнели Катрин. Но Съдърланд бяха човешки същества без значение за него, които бе много лесно да убие. Любимата му Катрин бе умряла в пламъците в църквата.

Ами ако…

Думите с мъка изплуваха през пелената от ярост, обвила мозъка ми.

Ако възнамеряваше да убие Лекси по същия начин?

Внезапно се изпълних с надежда. Но в коя църква? В града имаше поне стотици.

Изтичах навън. Миризмата на разложение се усещаше толкова силно във въздуха, сякаш Лушъс, без да иска, бе оставил ясна диря за мен. Последвах я на юг. Имах чувството, че с всяка крачка се изпълвам с все повече сила, която ме приближаваше до мястото, където Лекси би могла да бъде — и до този, който аз трябваше да бъда. Опитах се да стоя по-далеч от хората, но не се бе получило. Опитах се да живея с тях което имаше трагични резултати. Но никога не се бях опитал да се придържам към нещо средно. Никога нямаше да бъда човек, но бих могъл да им помагам, както помогнах на Бриджет онази нощ в парка. Навярно не биваше да живея сред хората, но бих могъл да намеря приятели сред тях, като госпожа Съдърланд или вампири като Лекси. Тези връзки щяха да ме свързват с този свят, щяха да ми помогнат да запазя почтеността си.

Притичах покрай една тухлена градска къща и улових един гълъб във въздуха. Прекърших врата му и се заредих с допълнителна сила. Сега вонята стана по-силна. Видях ирландската католическа църква само на две преки по-нататък. Знаех, че хората са се тревожели да не би тази църква да бъде подпалена, както се е случило с други по време на религиозните бунтове в Пенсилвания. Ала мястото беше тихо, само няколко възрастни жени седяха на предните пейки. Странно, но миризмата на разложение, която се бе просмукала толкова силно във въздуха отвън, тук бе изчезнала. Не се усещаше никакъв мирис, освен на свещите и тамяна, горящи при олтара.

Отпуснах се на една от по-задните скамейки и вперих поглед в розетния прозорец на тавана. Стъклописът изобразяваше Светата Дева в лазурносиньо, докато слънцето, кървавочервен гранат, се издигаше зад нея. Затворих очи и се концентрирах. Защо Лушъс ме бе отклонил от дирята си? Грешах ли, предполагайки, че иска да ме подмами, така че да се появя в правилната църква в мига, в който поднесе запалената клечка кибрит към бурето, пълно с барут? Коя църква би избрал и защо?

Тогава ме осени: толкова съм бил глупав! Вампирът бе проявил истинско усърдие и бе открил точно къде живее семейството на моята невеста; той не би избрал произволна църква, която да изгори до основи. Той би избрал параклиса, в който се бях венчал.

Усетих истината с всяка частица от съществото си. Но със същата увереност знаех, че не бих могъл да се справя сам с него. Само една-единствена личност можеше да ми помогне.

Деймън.

Деймън, който ме бе принудил да сключа този глупав брак, станал причина за убийството на семейство Съдърланд. Деймън, който бе убил Кали. Деймън, който се бе заклел да превърне живота ми в истински ад във вечността. Ала в крайна сметка аз се нуждаех от него. Бях го видял да контролира сили, които аз не бих могъл. А аз щях да се нуждая от цялата Сила, която бих могъл да спечеля на своя страна, ако исках да победя този древен вампир. Лекси ни бе спасила от затвора и със сигурност дори и толкова долен и пропаднал тип като Деймън не би отрекъл, че сме й длъжници.

Единственият проблем беше да го намеря.

А сега, мисля, че се нуждая от питие, бяха последните му думи, преди да изчезне. За повечето вампири това означаваше само едно нещо. За моя брат, ами, би могло да означава както пресушаването на бутилка, така и на едно или две човешки същества. Но къде?

През седмиците между проследяването ми и „случайната ни среща“ на бала у Честър, той, по думите на Лекси, се е появил на нюйоркската социална сцена като италиански граф. Вероятно е очаровал — или по-скоро чрез внушението е подчинил на волята си — най-влиятелните и богати членове на обществото, за да стане член на частните клубове или ресторанти. Напънах мозъка си, за да си спомня брътвежите, с които Бриджет ме отегчаваше, за това кой с кого е бил видян, къде е последното модерно заведение, как имало някакъв стриден бар, където предлагали истински английски „Пимс“. Поради липса на по-добра идея, отидох първо там.

Оказа се приятно място в иначе доста западнал район, близо до южното пристанище. Моряци със съмнителни физиономии се мотаеха около уличните лампи, по двама или трима, за да обсъждат тъмните страни на вноса и износа, смееха се шумно и пееха стари пиянски песни. Обаче сред мръсотията и вонята на гниещи водорасли се виждаха изискани одежди и спрени елегантни карети: светски мъже, съблазнени от стридите, английския „Пимс“ и опасностите, дебнещи отвред.

Сред посетителите видях доста от младите мъже, които срещнах на бала у семейство Честър, както и на моята сватба. Дори Брам беше тук, но стоеше настрани и изглеждаше зле. Лицето му бе пепеляво, очите — хлътнали, а около ръкавите на ризата носеше широки черни панделки в знак на траур. Питието пред него стоеше недокоснато, а той просто се взираше тъжно през прозореца в реката.

Извърнах се с гръб към него, не исках да се развика, че един убиец — несъмнено ме смяташе за такъв — се намира сред тях.

Дадох знак на домакинята на клуба да приближи.

— Бил ли е Д… ъ, граф де Сангуе тук тази вечер? — попитах.

Момичето ме огледа от главата до петите, а лицето й се зачерви от вълнение.

— След като е обвинен в убийство, а това беше любимото му място, а аз — любимото му момиче, какво, за Бога, ви накара да си помислите, че ще ви отговоря?

Съдейки по плътния шал около врата й, ми стана ясно, че не го е сложила само за да се предпази от студения нощен въздух — това момиче определено е било една от плячките на Деймън.

Понечих да бръкна в джоба си, за да й дам пари. Тя видя какво правя и поклати глава.

— За нищо на света, скъпи. Никога няма да издам Деймън.

— Ти нямаш представа кой е той или в какво се забъркваш — изръмжах и я сграбчих за китката. Лицето й се изопна и тя се опита да се освободи от хватката ми. — Чуй ме. Аз съм Стефан Салваторе — другият мъж, обвинен в убийството на семейство Съдърланд. Нито един от двама ни не го е направил, ясно ли е? И двамата бягаме от полицията. Сега ми кажи къде е той.

Не й внушавах волята си. Всъщност не я и заплашвах. Ала тя кимна безмълвно и аз я пуснах.

— Не зная — отвърна момичето и разтри китката си. — Зная само, че обича да изпива по питие в някои от онези изискани места в жилищната част на града като „Мършавата черна котка“ и „Покоите на Ксеркс“. Дори има запазена маса в „Клуб 21“.

В този момент към нас приближи сервитьорката.

— За графа ли говорите? — попита, а върху лицето й разцъфна развълнувана усмивка.

— Да — въздъхнах аз.

— Ами, той веднъж ме заведе в „Странния плод“, само на няколко преки по-надолу.

— Имала си истинска среща с него? — възкликна домакинята на заведението с неподправена завист в гласа. Сервитьорката кимна гордо.

— Благодаря — отвърнах й искрено. В този момент Лекси или Деймън щяха да внушат на жените да ме забравят. Въздъхнах, замислен колко много по-лесен щеше да бъде живота, ако моите Сили бяха по-могъщи, а волята ми — по-слаба.

Погледнах часовника на Уинфийлд. Беше пет сутринта; беше минал час, откакто двамата с Лекси влязохме в дома на Съдърланд. Времето вървеше твърде бързо и всяка изминала минута изглежда подпечатваше с все по-зловеща окончателност съдбата на Лекси.

След секунди стоях пред вратата на „Странния плод“ — голям, тъмен бар, с нисък таван и с гигантски дървени вентилатори, които се въртяха над главите ни. Моряците, които не бяха успели да влязат в стридения бар, бяха тук, в компанията на съмнителни типове, изгубени души и престъпни гении, успели да се изплъзнат от дългата ръка на закона.

Деймън седеше сам край малка паянтова маса, облечен само по риза, а пред него имаше полупразна бутилка бърбън.

— Лекуваш раните си? — попитах го, след като приближих. Той дори не си даде труд да се престори на изненадан.

— Временен неуспех, братко. Не забравяй, че онези чекове са все още у мен. Веднага щом нещата малко се поуталожат, аз и паричките от зестрата ще изчезнем от града.

— Съмнявам се, че някоя банка ще осребри чек на заподозрян в убийство.

— Наистина трябва да престанеш да мислиш като човек и да започнеш да разсъждаваш като вампир. Няма банков касиер, когото да не мога да подчиня на желанията си.

Протегна се мързеливо и си наля питие в чашата си. След това ми я предложи, а сам отпи щедра глътка направо от бутилката.

— Нуждая се от помощта ти — заявих и бутнах чашата настрани. Подадох му листа хартия и му разказах какво се бе случило.

Той присви очи, докато четеше бележката.

— Е, и?

Погледнах го със зяпнала уста.

— Той е отвел Лекси — повторих. После, изплашен, че брат ми е прекалено пиян, за да разбере какво означава това, изтъкнах очевидното. — Трябва да я спасим!

— Мм. — Той се замисли за миг. — Няма да стане.

След което с театрален маниер качи обратно краката си върху масата, сякаш е бил по средата на някакво много важно занимание, когато го прекъснах.

— Какво не е наред с теб? — попитах гневно. — Ти го видя — той ще я унищожи!

— И какво от това? — парира Деймън. — Тя сама е решила да дойде в Ню Йорк. Никой не я е молил да го прави.

— Тя ни измъкна от затвора…

— Ние, извини ме, аз, се оправях съвсем добре в онова място. Май си забравил. Бихме могли и сами да избягаме. Не се нуждаехме от нейната помощ. Тя сама се забърка в кашата. Ако е продължила да се меси в чужди работи и заради това е пострадала, сама си е виновна.

Гневът, обзел ме след като намерих бележката от звяра, сега избухна в такава ярост, че едва не добих истинския си вампирски лик. За един миг не ме беше грижа кой ще ме види.

— Ти — заговорих, опитвайки се да се овладея, да изразя обзелия ме мрак с думи. Деймън се изправи в стола си и впери нетърпеливо поглед в мен, все едно очакваше борбата.

— Ти си… ти си… — задъхах се от възмущение.

— Аз съм това, което ти ме направи — довърши брат ми мрачно и вдигна чашата си, сякаш ме поздравяваше.

Сграбчих го за раменете.

— Не. Не е нужно да си безсърдечен убиец. Дори Катрин не беше такава.

Очите на Деймън блеснаха гневно.

— Не ми говори каква е била Катрин. Познавах я по-добре от теб.

Поклатих глава.

— Дори ти самият знаеш, че това не е истина. Ти я обичаше повече, но аз я познавах също толкова добре. Катрин искаше само ние тримата да бъдем заедно завинаги. Никога не е искала да враждуваме, да се бием. Тя не би искала това.

Изненадата и гневът, които се изписаха върху лицето му, почти си струваха това, което казах. Почти.

— Отивам да спася Лекси. Или да умра, опитвайки се. И ако по някакво чудо не умра — не искам да те видя никога повече.

И преди да измисли някоя остроумна забележка, изчезнах в нощта, напускайки завинаги брат си.