Л. Дж. Смит
Ненаситност (20) (Книга трета)

20

Съдебната палата на Ню Йорк и килиите за предварителния арест се помещаваха в голяма бетонна сграда, която се издигаше от улицата като стар надгробен камък. Отвътре всичко беше в сиво, пълно с полицаи с мрачни лица и измършавели престъпници.

И ние.

Вампири, уловени от човешката правосъдна система за жестоко, кърваво престъпление, което не бяхме извършили. Невероятно извратена ирония, която обаче с нищо не облекчаваше настоящото ни положение.

Млад полицай ни поведе със завързани отзад ръце няколко етажа нагоре по стръмната и паянтова дървена стълба към кабинета на началника. Той обитаваше малко квадратно помещение. Стените бяха облепени със скици на издирвани престъпници, а окото на един от мъжете бе прободено от огромен пирон. Началникът беше ветеран с посивяла коса и черна брада. Гладък белег прорязваше диагонално кожата му.

Погледна към списъка с обвиненията ни и тихо подсвирна.

— Цялото семейство Съдърланд? Още тази вечер ще е по всички вестници.

Потръпнах, като чух толкова безчувствена забележка от устата на нормален човек. С какви чудовища си бе имал работа, след като убийството на цяло семейство за него не беше нещо повече от заглавия по вестниците?

— Не сме го направили ние — заявих.

— Не, разбира се, че не сте — грубо рече началникът и прокара пръст по белега си. — Никой, който се озове тук, никога нищо лошо не е направил. Но съдът ще установи истината и всеки ще си получи заслуженото.

Без много да се церемонят ни захвърлиха в една килия, която беше по-голяма от целия затвор в Мистик Фолс, където Джеремая Блек бе прекарал много нощи в алкохолно опиянение. Никога не бях допускал, че ще се озова в затворническа килия.

— Не сме го направили ние — изхленчи Деймън, имитирайки ме, и разтърси глава веднага щом пазачът излезе. — Не би могло да прозвучи по-абсурдно, не разбираш ли?

— Какво, да не би да те е страх, че ще ни вземат за мамини синчета? — попитах. — Да не би да предпочиташ да бях оголил зъби срещу него?

Стържещ смях се разнесе от ъгъла на килията, където друг затворник се бе свлякъл до стената. Косата му бе оплешивяла на челото във вид на буквата „V“ и имаше ръце на докер.

— Хубави дрешки — изръмжа злобно, оглеждайки официалните ни облекла и гладко избръснатите ни лица. — За какво сте тук, богаташчета?

— Заради убийство на цяло семейство — отвърна Деймън. — А ти?

— Смачках главите на такива като вас — отвърна бързо той и изпука с кокалчетата си.

Замахна към Деймън, но брат ми се протегна и с ловко движение, по-бързо от мигване на човешко око, избягна удара и запрати мъжа към стената. Чу се шумно изпукване.

Гигантът се свлече в безжизнена купчина на пода. Никой от пазачите не се бе впуснал да ни разтървава и аз се запитах дали побоищата в килиите не са обичайно ежедневие.

Деймън въздъхна, докато заобикаляше мъжа. Седна на пода в миг на изтощение, който беше почти човешки и почти заприлича на някогашния мой брат, когото познавах.

— Защо винаги се озоваваме заключени зад решетки, при това заедно?

— Е, поне този път не си изгладнял до смърт — отвърнах сухо.

— Не. Няма шанс за това — поклати глава Деймън. Студените му сини очи огледаха един по един полицаите, застанали от другата страна на килията ни. Сетне облегна глава на стената и подуши неохотно лющещата се боя. — Обаче мисля, че съществува голям шанс тук да се намерят плъхове за теб.

Въздъхнах, плъзнах се по стената и седнах до него. Не разбирах този нов Деймън. Настроенията му се меняха с плашеща бързина. В един миг беше бездушен вампир, който убиваше без угризения, а в следващия беше някой, който отново приличаше на някогашния ми другар в детските игри.

— Какъв е планът? — попитах.

— В момента го гледаш — отвърна, стана и посочи мъртвия мъж в краката ни. — Пазач! Тук един лежи неподвижно.

Когато мъжът приближи и видя трупа, изглеждаше раздразнен, но не и изненадан. Пазачът не се наведе много близо — имаше достатъчно опит, за да не го направи. Но все пак беше достатъчно близо. Очите на Деймън блеснаха.

— Забрави, че някога сме били тук. Забрави, как изглеждаме. Забрави кой ни е довел тук, нашите имена и всичко за нас.

— Кои „нас“ — попита пазачът, хипнотизиран, но бавно проумяващ.

— Мъжът, с когото дойдох — отсече рязко Деймън и ме посочи. Пазачът кимна леко. — Забрави всичко за нас. И след това — изпрати тук другия пазач, разбра ли?

Мъжът се върна обратно на поста си, отначало леко замаян, после наклони глава, сякаш току-що се е сетил нещо. Отиде до другия пазач, който бе на смяна, и посочи към килията. Не към Деймън, а през Деймън. Все едно Деймън не съществуваше в реалността му.

— Един по-малко — промърмори брат ми. Изглеждаше напрегнат. Отново се запитах колко души може да контролира едновременно.

Вторият пазач приближи. Голям белег пресичаше лицето му и стигаше до едното му око, което бе полузатворено. Докато вървеше, удряше в дланта си полицейската палка. Но преди Деймън да го подчини на волята си, той изрече най-неочакваното нещо:

— Адвокатът ви е тук.

Погледнах брат си. Той ме изгледа не по-малко изненадано. Повдигна вежда, все едно искаше да каже: „Да не би ти да си го уредил по някакъв начин?“

Поклатих леко глава. Деймън изправи рамене, когато вратата, разделяща килиите от останалата част на сградата, се отвори. Миризма на развалени яйца и смърт изпълни всичко наоколо, щом влезе един мъж — адвокатът.

Беше огромен. По-огромен от затворника, когото Деймън бе умъртвил, с дълги ръце и широк гръден кош. Дланите му бяха чудовищни, с къси и дебели пръсти, които стискаха кожена папка.

Влезе бавно в помещението, с предпазливостта на някой или нещо, твърде огромно и опасно за това, което го заобикаляше, като пантера, пристъпяща в тясната си клетка в цирка.

Дрехите му бяха с чуждестранна кройка, удобни, от скъп лен и коприна, които позволяваха на масивното му тяло да се движи лесно под широките им гънки.

А очите му…

Бяха малки и сини, но не ясно сини като на брат ми. Бяха на петна, почти млечни и твърде стари за останалата част от тялото му, движеха се бързо, но се стрелкаха накриво като очи на птица или гущер, ала в същото време си личеше, че в тях е стаен мощен ум.

Този мъж не беше човек.

Не приличаше и на вампир. Но имаше нещо под повърхността, което чакаше удобен момент, за да избухне. Силата, която се излъчваше от него, беше много по-голяма от всичко, с което се бях сблъсквал досега. И инстинктите ми нашепваха, че макар да се представяше за наш адвокат, този мъж не бе дошъл тук, за да ни помогне.

Огледа ни в затворническата килия и се усмихна леко.

— Можете да си вървите — рече на стражата зад него. Гласът му не се повиши, но отекна тихо по начин, който достигна до най-отдалечения край на останалите празни килии. Стражите се отдалечиха. Тихо, с нещо като облекчение, изписано по лицата им.

Останахме сами със звяра.

— Добър вечер, господа — усмихна ни се той по начин, от който ми се повдигна.

— Кой си ти? — попита Деймън, опитвайки се да прозвучи отегчено. Ала аз долових страха в гласа му.

— Кой съм аз? — повтори мъжът със силен акцент. — Какво ще ти помогне да узнаеш името на този, който ще ви убие? То не донесе утеха на съпругите ви.

Думите паднаха като камъни върху пода, тежки и окончателни. Мъжът сложи нехайно огромната си ръка върху решетките.

— Ти си убил семейство Съдърланд — прошепнах.

— Да — усмихна се той и стисна устни. — Беше забавно.

— Разкъсал си ги като хартиени кукли — продължих, макар да знаех, че можеше да разкъса и мен, да разпръсне крайниците ми като листата на цветята, обсипали сватбения ми олтар. — Ти си ги… начупил.

— Млади вампире, ти познаваш глада на звяра — рече той със зловеща усмивка. — Но има и други видове глад, за други неща. Веднъж събудени, не може да им се устои, докато не бъдат задоволени.

Бялото в очите на мъжа стана червено и въздухът застина, сякаш беше призована могъща Сила. Направо можех да подуша страха, излъчващ се на големи талази от Деймън.

В същото време у мен се надигна гняв.

Гневът заклокочи в стомаха ми и се разля по цялото ми тяло. Този мъж бе избил жестоко едно невинно семейство и се бе наслаждавал на зверството си. Това означаваше новият ми живот като вампир — пластове и пластове зло и дори още повече ужас и разрушение, тъкмо когато си мислех, че съм достигнал дъното.

— Защо? — настоях и пристъпих напред, доколкото ми позволяваха решетките.

— Защо? — попита звярът. Наведе се напред, подигравайки се със смелостта ми. Когато приближи само на сантиметри от лицето ми, ме лъхна отвратителното зловоние на стара кръв и разложение. Все едно хиляди години на смърт и унищожение са го следвали навред, трофей от всеки труп, оставил след себе си.

— Отплата — изрече внимателно всяка сричка.

— Отплата? — повторих недоумяващо.

Чудовището оголи зъби.

— Да, отплата. Задето ми отнехте Катрин. И унищожихте последния шанс да се развали проклятието.

Катрин? Какво общо имаше тя с всичко това, с тази гнус пред нас? Със семейство Съдърланд? И какво проклятие?

Погледнах към Деймън. Тя винаги бе споделяла повече подробности от живота си като вампир с него. Но очите на брат ми бяха широко разтворени, а устата — зейнала като на риба на сухо. Изглеждаше дори по-слисан от мен да чуе името й.

Припомних си за блажените седмици на пълно неведение, които прекарах като неин любовник и слуга, без да подозирам, че тя ще ме отведе право в ада.

Мъжът отстъпи няколко крачки и отвратителният му поглед обхвана и Деймън.

— Да, сега вече разбирате — заяви и кимна.

Ала ние не разбирахме.

— Аз… — заговори Деймън.

— ТИШИНА! — изрева злодеят. Внезапно се притисна към решетките, а черните му нокти се озоваха на сантиметри от лицето на Деймън. — Да не би да се осмеляваш да отричаш?

Със смразяваща лекота отмести настрани желязната решетка все едно бе завеса. Металът изписка в агония. Избухна мрак и той пристъпи в килията. Обви всяка от гигантските си ръце около гърлата ни.

— Вие ми отнехте Катрин. Аз ще ви отнема вашия нов живот. Око за око, както обичате да казвате вие, човеците. Ясно ли е?

— Аз… не разбирам за какво говориш — изхъхрих задавено.

Чудовището отметна глава и се засмя.

— Разбира се, че не разбираш. — Наведе рязко глава и впи поглед в мен. Устните му бяха изкривени в подигравателна гримаса. Той не ми вярваше. — Нима Катрин никога не е споменавала Клаус?

Дори след смъртта си Катрин продължаваше да ни преследва. Погледнах към Деймън. Върху лицето му се изписа изражение на болка и покруса. Изчезна за миг, ала в този миг ми се стори, че отново зърнах някогашния си брат. Той бе шокиран от факта, че Катрин, любовта на живота му, е била замесена с подобно безчувствено създание като това, което стоеше пред нас. Стана ми мъчно за него.

Неканени, в главата ми нахлуха десетки образи на Катрин. Завладяващите кехлибарени очи. Дългите черни коси, които се стелеха на немирни вълни около врата й, сякаш току-що ги бе разрошила заради някоя лудория. Тънката талия и палавата усмивка. Тя бе неустоима. И Деймън и аз не бяхме единствените, подвластни на магията й.

Мъжът стегна хватката си около гърлото ми и чух как прешлените ми простенаха. Само след миг щяхме да лежим на пода с прекършени без никакво усилие вратове, както Деймън бе убил затворника.

Тогава внезапно железните клещи ме освободиха. Деймън падна на земята до мен, също свободен от смъртоносната хватка.

Чудовището ни се ухили злобно от външната страна на килията.

— По-късно ще се видя с вас двамата — обеща.

И след това, сякаш бе забравил, затвори внимателно с пръст решетката на килията.

— И, запомнете: аз винаги наблюдавам.