Л. Дж. Смит
Ненаситност (18) (Книга трета)

18

Имаше двеста пресечки, отделящи имението на семейство Ричардс и центъра на Ню Йорк. По-малко от десет километра. Но скоростта, с която се движи един вампир, не е като нормалното човешко бягане, особено след като току-що бях пресушил кръвта на една от козите на Ричардс. Ако представлявах едно неясно петно за света, такъв бе и той за мен. Главата ми бе сведена надолу, тъй като се бях съсредоточил, за да избегна всички препятствия пред себе си и да изразходвам енергията си. Носех се надолу, отдалечавайки се от стръмните скали и възвишенията на Форт Трайън със студените му дървета, през долината, която го разделяше от останалата част на града. Обратно към цивилизацията, черните прашни пътища, които миришеха на земя и растения, отчасти на тютюн — ухание, познато ми от родната Вирджиния.

След една мъчителна седмица на очакване и наблюдение, докато се опитвах да измисля как да надхитря брат си, исках просто всичко да свърши.

А ето че не бе свършило.

Деймън не можеше да убие Уинфийлд, докато не осребри чека, а кой знае колко дълго време щеше да отнеме това. Междувременно аз трябваше да остана с Бриджет, да не изпускам от очи семейство Съдърланд, да се преструвам на щастливо женен и да продължа да се опитвам да отгатна края на играта на Деймън.

Бях уловен в паяжина от вина; с всяко мое движение се заплитах все повече. Просто исках да се освободя.

Исках да живея в самота. Ако се налагаше да живея цяла вечност като вампир, най-малкото поне беше да не оставям доказателство за това. Никаква смърт, рани, страдания, никакво доказателство за неестественото ми съществуване. Бягах от самия себе си, от новата си същност и никога не можех да избягам, също както бягах от Деймън, моята сянка в този безкраен живот след смъртта.

Уханието на природата много скоро отстъпи пред вонята на канални нечистотии и гнило, която се усещаше дори и в богатите квартали. Слугите изхвърляха помията в малките улички зад огромните къщи, а млекарите оставяха стоката си върху задните стълби. Ала всичко, което можеха да забележат, бе странен повей на вятъра, празнота, създадена от преминаването ми, мигновена тъмна сянка върху тухлената стена, като облак, закрил за кратко слънцето.

В шивашкия район ноздрите ми бяха нападнати от острата миризма на химикали за обработка и боядисване на влакната, докато младите жени режеха, крояха и боядисваха платове във фабриките, които започваха да заменят фермите в Ню Йорк. Облегнати на пожарните стълби, с навити ръкави, групички от тези млади жени пушеха цигари по време на скъпоценните си почивки.

Докато преминавах покрай едно от тези момичета, доста близо, повеят от края на фрака ми угаси кибрита й. Извърнах се и я видях да се взира смутено в тънкия дим от угасналата клечка.

Много скоро бях завладян от миризмата на човешка плът и отпадъци. На конска тор и дима от потрепващите пламъци на газените лампи. На промишленост, печатарски бои и мастило, на черен смог, на реката и солената океанска риба и най-сетне на свеж бриз. Това бяха единствените подробности от града, които забелязвах, всички звуци и въздишки, сливащи се в един глъхнещ тътен на крайностите. Скъпи парфюми и цветове. Прясно месо и пушен бекон. Лимон и джинджифил…

Заковах се на място по средата на „Уошингтън Скуеър“. Това беше парфюмът на Катрин.

Една ръка ме улови за рамото и аз се извърнах в очакване.

Но вместо да видя тъмните къдрици на жената, която ме бе създала, се намерих лице в лице с Деймън, който стоеше там, с весели пламъчета в очите, повдигнал снизходително вежди.

Лицето ми помръкна и аз се прегърбих, изведнъж надвит от изтощението и отчаянието. Дори не си дадох труд да отместя ръката му. Наистина, къде бих могъл да отида? Брат ми ме бе последвал през целия път до източния бряг. Докато отказвах да пия човешка кръв, той винаги щеше да е по-силен и по-бърз от мен. Само отлагах неизбежното като се опитвах да избягам от участта, която ми бе подготвил.

— Това е нашата брачна нощ, братко. Накъде си се запътил? — Гласът на Деймън бе остър и рязък.

Изморен от моя маратон на болка и бягство, аз просто стоях неподвижно.

— Щях да се върна.

Деймън завъртя очи.

— Ще извикам карета — рече и щракна с пръсти. Една карета тутакси приближи към нас.

— Седемдесет и трета и Пето Авеню — подвикна той през малкия отвор на покрива.

— Отиваме в дома на Съдърланд? — попитах смутено. — Не в именито на Ричардс?

— Отиваме си у дома — поправи ме Деймън. — И, да, приемът свърши. Ти избяга в самия му край.

— Какво каза на Бриджет? — не можах да се сдържа да не попитам. Макар и да не я обичах, се чувствах зле, задето я бях изоставил на собствената й сватба. В някои отношения това бе най-лошото нещо, което бих могъл да сторя на момиче като нея.

Деймън отново завъртя очи.

— Не се тревожи. Те дори не са разбрали, че те няма.

— Значи още не си ги убил?

— Кой е казал, че ще ги убия? — попита невинно брат ми. — Да не мислиш, че съм някакво чудовище?

— Да — отвърнах.

— Е, аз съм това, което ти ме направи — рече Деймън и докосна леко цилиндъра си.

— Никак не ме улесняваш — промърморих.

— Трябва да си ме сбъркал с някого, който го е грижа да улесни живота ти. — Гласът му внезапно стана студен, а очите му блеснаха застрашително.

— Знаеш ли, ти положи доста усилия, за да си сигурен, че ще останеш в живота ми — изтъкнах. — Сигурен ли си, че целта ти е била само да ме направиш нещастен?

Той се втренчи в мен.

— За какво намекваш?

— Мисля, че се нуждаеш от мен, Деймън — изръмжах. — Мисля, че под целия си гняв, ти си изплашен и ужасен от това, в което си се превърнал. Аз съм последната връзка с човешката ти същност, единственият, който знае кой си ти. Аз съм единственият, който ще знае, през остатъка от вечността.

Деймън присви очи към мен.

— Братко, ти не знаеш нищо за мен — изсъска.

Отвори със замах вратичката на каретата, улови се горния край на покрива и се залюля навън и нагоре. Глухият звук ми подсказа, че се е приземил на покрива. Подадох глава от прозореца и погледнах нагоре.

Видях с ужас как Деймън сграбчи кочияша, разкъса шията му и изсмука само няколко глътки, преди да го захвърли от капрата на улицата.

— Деймън! Спри! — изкрещях, ала беше твърде късно. Опитах се да скоча през вратата, за да помогна на ранения мъж, но ръката на Деймън се стрелна и ме набута обратно в купето, докато каретата се носеше с бясна скорост.

Седнал на капрата, с уста, покрита с кръв, Деймън размахваше бясно камшика, който плющеше върху гърба на запенения кон. И така ние, двамата братя, се носехме на север — единият водеше, а другият — оставил се в ръцете му, както Сатаната завладяваше прокълнатите.