Л. Дж. Смит
Кръвожадност (32)

32

— Стефан — прошепна безплътен глас.

Бях отново в лабиринта във Веритас, буйната зелена трева се извисяваше над главата ми, слънцето струеше върху раменете ми. Вратът ме сърбеше от коравата и задушаваща яка — поради някаква причина бях облечен в най-хубавите си празнични дрехи.

Иззад завоя се приближи Деймън, сините му очи бяха огромни и невинни.

— Искаш ли да се надбягваме, братко? — предизвика ме.

Разбира се, приех.

Тичахме през тревата, докато не ни остана дъх, с дробове, изгарящи за въздух, изтощени от напрежението и смеха. Деймън ми се усмихваше щастливо, докато един облак не затули слънцето и всичко потъна в мрак. За мой ужас чертите му се промениха и изкривиха. Очите му потъмняха, а устните му станаха червени като кръв. В следващия миг той беше отгоре ми, притиснал ме към земята, но не на игра. Бръкна в джоба си, извади нещо оттам и ме прободе в гърдите, докато аз лежах в меката трева, поемайки си дъх за последен път.

Изведнъж двамата се озовахме седнали на люлката на верандата, Катрин бе сгушена помежду ни и в очите й танцуваха пакостливи пламъчета, докато късаше листата на една маргаритка. Кракът й беше толкова близо, че се допираше до моя. Докато погледът й се стрелкаше ту към мен, ту към Деймън, осъзнах каква игра играеше: цветето щеше да реши кого да избере. Когато стигна до последното листенце, очите й се сключиха с моите и аз разбрах, че съм победителят. Тя се наведе да ме целуне, а аз затворих очи, предвкусвайки нежното докосване на устните й.

Ала вместо това усетих как в сърцето ми се заби кол. Отворих мъчително очи и видях брат си, смеейки се, да забива кола все по-надълбоко, а листата на маргаритката бяха смачкани под проснатото ми тяло.

Главата ми се люшна настрани и погледът ми се спря на момичето до мен, чиято кръв изтичаше в тревата. Косата й беше като лумнал огън, а кожата — бледа като луната.

Кали! Опитах се да изкрещя, ала Деймън грабна думите ми в юмрука си, преди отново и отново да забие ножа в гърба на Кали.

— Стефан! — извика отново гласът, този път по-силно. Разпознах мелодичния алт. Лекси.

— Неее… — простенах. Не можех да позволя на Деймън да я убие. — Махни се!

— Стефан… — Тя приближи, коленичи до мен и поднесе чаша към устните ми.

— Не — повторих.

Тя разтърси силно раменете ми. Очите ми се отвориха. Стените около мен бяха боядисани с напукана червена боя. Видях на отсрещната стена портрет в позлатена рамка. Седнах в леглото, докоснах лицето си с ръце, сетне погледнах надолу. Все още носех пръстена си. Докоснах камъка. Беше съвсем истински.

— Лекси? — попитах с надебелял език.

— Да! — тя ми се усмихна с искрено облекчение. — Ти се събуди.

Огледах тялото си. Ръката ми все още пулсираше, а под ноктите ми имаше засъхнала кръв.

— Жив ли съм?

Тя кимна.

— Едва.

— Деймън?

— Избяга — изрече тя мрачно.

— Кали? — попитах. Не исках да го чуя, но трябваше да зная.

Лекси сведе поглед към ръцете си и дълго остана така. Сетне вдигна кехлибарените си очи към мен.

— Съжалявам, Стефан. Опитахме се… Дори Бъкстон се опита да я спаси…

— … но тя вече си бе отишла — довърших вместо нея. Главата ми запулсира. — Къде е тя сега?

Лекси отметна сплъстен кичур коса от челото ми. Пръстите й бяха студени върху пламтящата ми кожа.

— В реката. Целият град я търси… — Гласът на Лекси заглъхна, но аз разбрах недоизказаното.

Всички артисти от цирка знаеха за приятелството ми с Кали. Така че ако хората я търсеха, присъствието ми бе заплаха за Лекси и семейството й.

Ала дори и дните ми тук да не бяха преброени, не бих могъл да остана. В Ню Орлиънс имаше твърде много болка и спомени, които още не можех да превъзмогна.

Отпуснах се назад върху възглавниците.

— Преди да си починеш, трябва да пиеш — промърмори Лекси и ми помогна отново да седна. — Любимата ти козя кръв — додаде с тъжна усмивка.

Поднесох чашата към устните си. Черната течност не беше сладка като човешката кръв, но беше топла. Освен това съдържаше нещо, което го нямаше в човешката: притъпената болка на изкуплението. Колкото повече пиех, толкова по-малко човешка кръв щеше да тече в мен.

Но не бях наивен. Вината винаги щеше да ме преследва. През краткото време, откакто бях вампир, отнех живота на мнозина. Независимо дали бях пил от нея или не, смъртта на Кали също щеше да тегне завинаги върху мен. Трябваше да й обърна гръб, да й кажа, че никога повече не искам да я виждам. Но бях слаб.

— Добро момче — промърмори Лекси, когато изпих съдържанието на чашата.

Не се чувствах добър. Чувствах се нещастен и уплашен, не знаех какво да правя. Деймън все още беше някъде там, по света, а кръвта на Кали течеше във вените му. Стомахът ми се сви.

— Не зная какво да правя — признах и впих поглед в очите на Лекси, търсейки отговора в тях. Ала тя остана мълчалива.

— Не зная какво да ти кажа — отрони накрая. — Но зная, че си добър човек.

Въздъхнах и понечих да възразя, че изобщо не съм човек, а чудовище, но Лекси се изправи и събра чашите от нощното шкафче.

— Повече никакви разговори. Почивай — рече и притисна устни към челото ми. — И се опитай, мой скъпи Стефан, да не сънуваш.