Л. Дж. Смит
Кръвожадност (26)

26

Отново прекарах нощта край езерото, но този път не спах. Вместо това седях на брега, заслушан в звуците на света около мен, сякаш бях част от публиката на музикално представление. Жабите крякаха мелодично, издувайки гордо гърди. Риби изплуваха на повърхността на езерото, за да лапнат някоя водна мушица или комар, а после се гмурваха в глъбините му с мек плясък на опашките. Птици летяха в небето, а малки животинчета шумоляха в тръстиките, преследвайки се едно друго или дебнейки поредната си плячка.

После настъпи грандиозният финал, когато слънцето — огромно трептящо огнено кълбо — се възцари на небето като могъщ крал, господстващ над подчинената Земя.

Седях там, и наблюдавах единственото нещо, което можеше да ме убие мигновено, ако не беше пръстенът, който Катрин ми бе дала, и по тялото ми се разливаше усещане на покой и омиротворение. Светът беше красив и вълшебен, а аз бях щастлив, че все още съм част от него.

Грабнах един идеално кръгъл и плосък камък, изправих се и погледнах към водата. Сетне затворих очи. Ако подскочи четири пъти, всичко ще бъде наред. Извих ръка в широка дъга и хвърлих силно камъка. Един… два… три…

— Четири подскока! Впечатляващо! — отекна радостен възглас, последван от въодушевено ръкопляскане.

Извърнах се и Кали се хвърли в прегръдките ми.

— Добро утро! — засмях се и я завъртях във въздуха.

— В добро настроение си — отбеляза тя с усмивка.

— Да. И всичко е благодарение на теб.

Тя мушна ръката си в моята.

— В такъв случай, зная точно как ще ми се отблагодариш!

Усетих пулса й през сакото си, а уханието на кръвта й бе почти неустоимо. Но камъкът бе подскочил четири пъти, затова се наведох и само я целунах.

Прекарах деня заедно с Кали, след това отново спах край езерото. Когато на следващия ден се прибрах по здрач у дома, намерих купчина дрехи, включително черните панталони и сивото сако, които бях пробвал пред Лекси, на пода в стаята ми. Върху купчината имаше бележка, написана с удебелени букви.

Следвай сърцето си. Щастлив си, че още го имаш.

Вдигнах купчината, едновременно трогнат, облекчен и малко натъжен.

Преоблякох се със синя памучна риза на тънки райета и бели панталони и пригладих косата си назад пред огледалото. Приличах на млад мъж, приготвящ се за романтична среща с хубаво момиче. Как ми се искаше всичко да е толкова просто.

Прокраднах се на долния етаж, като очаквах някой да изскочи от сенките и да ме спре — да ми каже, че планът ми никога няма да проработи. Но изминах целия път до долу, след това прекосих кухнята и излязох през задната врата, без нищо да се случи.

Когато излязох, извървях пеша трите километра до „Лоръл Стрийт“, пъхнал ръце в джобовете и подсвирквайки „Боже, спаси Юга“. Спрях, за да откъсна бяла магнолия от храста пред светлокафявата къща в дъното на улицата на Кали.

— Стефан! — долетя до мен настойчив шепот иззад дървото в края на алеята за карети на имението на Галахър.

Кали излезе от сянката му. Косата й бе разпусната и се стелеше по гърба й.

Беше облечена в бяла нощница, украсена с дантела на дупчици, също както първия път, когато я видях, само че този път стоеше достатъчно близо, за да забележа, че въпреки дебелия сив вълнен шал, с който се бе наметнала, под нощницата си не носеше долна фуста. Извърнах се, внезапно почувствал се засрамен.

— Стефан — промърмори Кали и докосна леко ръката ми. — Готов ли си?

— Да — отвърнах, откъснах цветето и го затъкнах зад ухото й.

Тя се усмихна.

— Ти си такъв кавалер.

— А ти си красива. — Протегнах се, за да отметна кичур коса. Къдриците й бяха меки като листенца на роза и ухаеха на мед. Исках да остана така завинаги, загледан в белите облачета, които се образуваха във въздуха, докато дишаше.

— Кали… — подех, когато камбаните от църквата в далечината внезапно забиха в мразовитата нощ. Дванайсет звъна. Полунощ. Часът на вещиците.

— Време е — промълви тя. — Смяната на Джаспър е до 12,30, но ще му кажа, че си дошъл да го смениш по-рано. Това ще ни спечели малко време. Докато се появи вторият пазач, ти отдавна ще си си отишъл. Но трябва да побързаме. — Звучеше много уверено, но треперещата й долна устна издаваше чувствата й. Исках да я грабна в прегръдките си, да я отнеса в леглото, да я завия и да прошепна „сладки сънища“ в ухото й. Но аз, вампирът, се осланях на това дете да ме закриля.

Кали сплете пръсти сякаш в мълчалива молитва. После кимна и се усмихна тъжно.

— Не се страхувай — отрони и притисна длан в моята. Но по пулса на китката й усетих как сърцето й препуска бясно.

Тя ме поведе през желязната порта, покрай чакълената алея и накрая отвори една обикновена врата отстрани на къщата.

— Тихо — нареди ми Кали, докато очите ми привикваха с мрака. За разлика от останалата част на къщата, с полирания й мрамор и излъсканите до блясък дъбови повърхности, този вход беше скромен, предназначен за прислугата, за да имат лесен достъп до килера за провизии на тавана, без да се смущават обитателите на дома. Пред нас се изви стръмна стълба, направена от груби орехови греди. Кали наклони глава, заслушана в нещо. Аз също се ослушах, макар че мислите ми бучаха прекалено шумно, за да различа конкретни думи.

Внезапно чух скърцащ звук откъм етажа над нас. Кали ме погледна; тя също го бе чула.

— Джаспър — обясни ми. — Трябва да се качваме. — Пое нагоре по разнебитената стълба, а аз я последвах колкото се може по-безшумно. Когато стигнахме до напукана врата, боядисана в бяло, тя почука — две бързи почуквания, последвани от пауза и после още едно.

Ключалката изщрака, после чухме стържене на метал в метал, когато Джаспър дръпна резето. Накрая отвори вратата, като застана така, че да не може да се вижда стаята.

— Я виж ти! Кали и мъжът, който прободе вампира, а след това побягна, уплашен за живота си. На какво дължим тази чест? — посрещна ни със злобна нотка в гласа Джаспър и ни изгледа подозрително. Пристъпих притеснено от крак на крак, опитвайки се да надникна в стаята.

— Здравей, Джаспър — рече Кали, мина покрай него и ми даде знак да я последвам. В тъмнината различих само голямата клетка в ъгъла. Вътре се виждаше неподвижна, голяма купчина. — Татко има нужда от теб. Чака те в кабинета. Стефан ще остане, докато дойде смяната ти.

— Да се срещна с Джаспър в кабинета? — избумтя висок глас. — Но аз съм тук.

Замръзнах. Галахър.

Бащата на Кали седеше зад паянтова маса зад вратата, а пред него лежаха карти, подредени като ветрило. В средата на масата проблясваше пламъкът на една свещ.

— О, татко — изкиска се Кали. Прозвуча пресилено и не на място. — Сигурно съм се объркала. Зная, че тази вечер искаше да играеш карти и предположих, че ще ти е по-удобно в кабинета или… — започна тя с треперлив глас. Облиза устните си и седна до масата срещу Галахър.

— Много мило, че си помислила за мен, дете — рече Галахър пресипнало.

— Господин Галахър — промърморих и се поклоних ниско. — Беше ми казано да застъпя на смяна, но може би съм се объркал? — Не ми бе трудно да се престоря на смутен. Кали ми се бе заклела, че баща й ще е извън къщата.

— Вярно ли е, Джаспър? — попита Галахър.

— Предполагам, че да. Не е толкова зле този новичкият. Малко е нервен, но си служи добре с кола.

Галахър кимна, обмисляйки информацията.

— И това ли е момчето, на което се доверяваш, Кали? — обърна се към дъщеря си.

Кали кимна и страните й пламнаха под луничките. Тогава, слава Богу, най-после Галахър се изправи. Столът му изскърца по пода.

— Ами, добре, тогава ще ви оставя, момчета — заяви, взе уискито си и последва дъщеря си надолу по стълбите.

— Значи сега си любимецът на Галахър, така ли? — попита Джаспър и тикна в ръцете ми кол, просмукан с върбинка. Кожата ми изгоря и болката се разпростря по цялото ми тяло. Сподавих желанието си да изръмжа и стиснах устни. Напрегнат, се опитах да държа кола само с два пръста, за да сведа до минимум контакта на отровното дърво с тялото ми.

— Ами, май ще си вървя — продължи Джаспър. — Тази вечер вампирът е много гладен. Надявам се да те изяде. А докато го прави, аз ще прекарам известно време в компанията на госпожица Галахър и баща й. Ще им покажа, че ти не си единственият мъж, който може да се държи приятелски и изискано. — Движенията му бяха тромави и усетих миризмата на уиски в дъха му.

Веднага щом стъпките му заглъхнаха, пуснах кола на земята с мъчителен стон, сетне приближих предпазливо до клетката в ъгъла. Деймън лежеше в ъгъла й, свит на купчина като някакво животно.

— Братко? — прошепнах.

Той се надигна рязко, оголил зъби. Подскочих от изненада.

Деймън се засмя дрезгаво, после се свлече до стената на клетката, явно изтощен от усилието.

— Какво, братко? Да не би да те е страх от вампир?

Не му обърнах внимание, а се заех с вратата на клетката. Деймън ме наблюдаваше с любопитство, после бавно запълзя към мен. Почти стигна до мен, когато усетих пронизваща болка в гърба, която се разля по цялото ми тяло.

— Хванах го! — извика един глас.

Светът изчезна под краката ми и внезапно политнах напред. Ударих се в нещо твърдо — Деймън? — сетне отекна силно дрънчене, когато вратата на металната клетка се заключи зад мен.