Л. Дж. Смит
Кръвожадност (16)

15

7 октомври 1864

„Нещо се беше променило. Може би се дължеше само на възрастта, нещо като супер бързо усвояване на ролята на зрял вампир. Може би се дължеше на настойничеството на Лекси. Или на факта, че съм изправен пред действително предизвикателство, предизвикателството да победиш смъртта и аз просто знаех, че не мога да си позволя да пилея енергията си в убийства само заради самия спорт. Каквато и да бе причината, резултатът беше един и същ. Макар че миризмата на кръв все още беше навсякъде, вече не изпитвах необходимостта да ловувам щом ми скимнеше. Ловът е разсейващ. Гладът ми трябваше да бъде задоволен бързо, а не бавно, с наслада.

Разбира се, въпросът беше: как ще освободя Деймън? Да нападна всички наоколо, като създам суматоха? Да убедя Кали да свали венеца от върбинка, за да й внуша да изпълни заповедта ми?

Но изглежда Кали притежаваше собствена сила. Това беше ясно на служителите й, както и на мен.

Разбира се, моята Сила беше по-могъща. Не се съмнявах, че ще надделея. Ще спася Деймън и ще възнаградя усилията си като пия от шията на Кали.“

През целия ден крачих из стаята си, образувайки пътечка в дебелия слой прах, покриващ дървения под.

В главата ми един след друг изникваха планове за освобождаването на Деймън, но както бързо ми хрумваха, така и бързо ги отхвърлях като твърде дръзки, твърде рисковани, твърде разрушителни. Вече бях научил от хайката на вампирите в Мистик Фолс, че като ефект на доминото дори едно погрешно движение може да повлече след себе си насилие и жестокост.

— Приличаш на животно в клетка — отбеляза Лекси, появила се на прага. Гласът й прозвуча безгрижно, но челото й бе прорязано от бръчки на тревога.

Изръмжах ниско и прокарах ръце през косата си.

— И се чувствам като животно в клетка.

— Измисли ли някакъв план?

— Не! — поех дълбоко дъх. — И дори не зная защо се опитвам. Той ме мрази. — Сведох поглед, внезапно засрамен. — Обвинява ме, задето съм го превърнал в това, което е сега.

Лекси въздъхна и се приближи към мен. Пое ръката ми.

— Последвай ме. — Изведе ме от стаята и пое бавно надолу по стълбите, като прокарваше бледите си пръсти по портретите, които висяха по стените. Всички картини бяха покрити с дебел слой прах и паяжини. Зачудих се колко дълго висят тук и дали някой от изобразените върху тях все още броди по земята — жив или нежив.

Лекси се спря на най-долното стъпало и свали един портрет от стената. Беше по-нов от останалите, с позлатена рамка, а стъклото бе полирано до блясък. Младо, русокосо момче със сериозно лице, се взираше в мен. В сините му очи бе стаена някаква тъга, но брадичката му с трапчинка бе вирната предизвикателно. Изглеждаше ми невероятно познат.

Очите ми се разшириха.

— Това да не е твоят…

— … брат — довърши Лекси. — Да.

— Той… — Млъкнах, не желаейки да продължа.

— Не, той вече не е с нас — отвърна тя и прокара показалеца си по брадичката на момчето.

— Как е умрял? — не сдържах любопитството си.

— Има ли значение? — попита тя остро.

— Не, предполагам, че не. — Докоснах ръба на картината. — Защо си я запазила?

Тя въздъхна.

— Това е връзка с миналото — с тази, която бях, преди да… — посочи надолу към тялото си — преди да се превърна в това. Много е важно да не изгубиш последната нишка, която те свързва с човечността. — Погледът й бе станал много сериозен.

Знаех какво иска да каже: като оставаше свързана с някогашната си човешка същност, тя запазваше контрол и ето защо бе избрала да се храни само от животни.

— И така, готов ли си да го спасиш?

Както обикновено, Лекси не дочака отговор и аз трябваше да побързам, за да изляза през вратата след нея. Двамата поехме мълчаливо към дома на Галахър, обгърнати от мастиленочерния плащ на нощта.

Петнайсет минути по-късно завихме зад ъгъла, излязохме на „Лоръл Стрийт“ и къщата се показа пред нас. Висок мъж с черна, прошарена коса се изкачваше по стълбите на внушителната сграда, като потропваше на всяко стъпало с бастуна си с позлатен край. Следваха го двама мъже в черни костюми. Тримата бяха увлечени в оживен разговор.

Лекси сложи ръка върху моята.

— Галахър.

Мъжът се спря на верандата.

— Казвам ви, вампирът, който съм заловил, е истински. Бих могъл да го убия и да ви продам кръвта му. Ще направите цяло състояние, като я продавате като извор на младостта или еликсир на живота — заяви грубо Галахър.

Стомахът ми се сви. Тялото на Деймън беше разпределено и продадено дори още преди да е умрял.

— Кръв — рече ниският и набит мъж замислено, докато разтриваше плешивата си глава сякаш беше кристална топка. — Само че не съм сигурен дали хората ще са склонни да я опитат. Но за колко бихте продали зъбите му?

Мъжете влязоха в къщата, а дървената врата се захлопна зад тях с тъп звук, прозвучал ми като трагичен финал.

Подуших въздуха. Задушливата миризма на върбинка прогаряше носа ми, но никъде не усетих присъствието на Деймън.

Лекси бутна желязната порта и пристъпи на моравата.

— Какво правиш? — изсъсках. — Не мисля, че Деймън вече е тук.

— Да, но ти трябва да знаеш точно срещу кого и какво се изправяш. Колкото повече знаеш, толкова по-добре ще прецениш какви действия да предприемеш — обясни тя.

Кимнах и двамата се запромъквахме в сенките към голямата къща. Пъхнахме се под перваза на прозореца и клекнахме, готови да побегнем, ако ни забележат; от мястото си виждахме сцената, разиграваща се в салона в задната част на къщата. Гласът на Галахър се чуваше през отворения прозорец, докато се настаняваше в дълбокото червеникавокафяво кожено кресло, с чаша портвайн в ръка. На пръста му проблясваше голям златен пръстен.

Кали Галахър седеше в далечния ъгъл, облечена в износен гащеризон и бяла ленена риза. Червената й коса падаше на гърба й на плитка, в която бяха преплетени листа и цветове на върбинка. Главата й бе надвесена над дебела счетоводна книга. Покрай полицата на мраморната камина висеше гирлянда от върбинка. Забелязах, че няколко вампирски намордници — като този, който баща ми бе използвал, за да усмири Катрин — са захвърлени небрежно върху масата.

— Имам още нещо, което може да ви заинтересува — заяви Галахър, като прикова поглед в очите на по-възрастния мъж, докато другият седеше мълчаливо. — Не исках да говоря за това на улицата.

— Да? — Мъжът се наведе напред. Гласът му звучеше равнодушно, но в същото време потриваше нетърпеливо късите си, дебели пръсти.

— Чудовището има пръстен. Необикновен пръстен. Сребърен, със син камък, но изглежда бижуто му придава допълнителна сила. Нито един от хората ми не успя да го свали от пръста му, но когато умре…

— Татко! — прекъсна го Кали. Двамата мъже се втренчиха в девойката.

— Да, момиче? — попита Галахър. Гласът му беше застрашително нисък.

— Преглеждах сметките. Ще спечелим състояние, ако го оставим жив. Така е най-добре за шоуто. — Въпреки че изражението й бе напълно делово, тонът й не звучеше пресметливо.

— Шефът ми. — Галахър се засмя примирено, но по изпъкналата вена на слепоочието му разбрах, че никак не е доволен от намесата на дъщеря си. — Момиче, може ли да ни донесеш малко коняк?

Кали се изправи и излезе от стаята. Изненадах се, когато изпитах известна симпатия — и близост — към нея. Знаех какво означава да имаш твърдоглав баща. Най-много на този свят исках да го зарадвам и да му угодя, но Джузепе Салваторе винаги смяташе, че той знае най-добре. Само веднъж се осмелих да не се съглася с него и той ме уби.

— Както казах, пръстенът… — поде Галахър и вниманието ми мигом се насочи към него.

— Убий онова чудовище и аз ще купя всичко. Зъбите, кръвта, пръстена. Всичко. И ще ти дам много добра цена — заяви възрастният мъж с треперещ глас, едва сдържайки вълнението си.

Миг преди да се хвърля напред и да разбия стъклото, отделящо ме от мъжа, който се опитваше да продаде брат ми на части, ръцете ми бяха извити и стиснати в желязна хватка зад гърба, а аз бях изтикан обратно на улицата.

— Овладей се, Стефан! — изсъска Лекси, докато ме влачеше по тротоара. Пусна ме, когато стигнахме до ъгъла на „Лоръл Стрийт“.

— Онзи мъж… той е садист! — разпених се аз.

— Той е бизнесмен. Иска да убие брат ти и ако научат за теб, със сигурност ще пожелаят също да те убият — заяви Лекси, като преметна русата си плитка през рамо.

Мислите ми препускаха бясно.

— Ами момичето? — попитах.

Спътничката ми изсумтя подигравателно.

— Какво за нея?

— Тя мисли, че Деймън трябва да бъде оставен жив. Може би ще убеди баща си в това — предположих отчаяно.

— Дори не си го помисляй. Тя е човек и докато е жива, ще следва заповедите на баща си — отсече Лекси, като снижи гласа си до едва различим шепот, когато видя една двойка, вървяща към нас.

Докато минаваха покрай нас, мъжът докосна леко шапката си, а Лекси направи елегантен реверанс. За всеки страничен наблюдател ние бяхме млада двойка, излязла на романтична разходка на лунна светлина.

— Животът на Деймън е заложен на карта — заговорих отчаяно. Лекси ми бе предложила да помогне, но всичко, което бе направила досега, изглеждаше предназначено единствено да ме разубеди да не предприемам каквото и да било. — Трябва да направим нещо!

— Сигурна съм, че ще намериш начин да го спасиш — каза тя твърдо.

Завихме зад друг ъгъл и пред нас изникна църквата с островърхата камбанария срещу къщата на Лекси.

— Но, Стефан, трябва да помниш, че да се контролираш, когато си сред хора, означава много повече, отколкото просто да се въздържиш да не ги нападнеш. — Когато стигнахме до задната веранда, тя спря, сложи ръце върху раменете ме и ме накара да я погледна в ясните, кехлибарени очи. — Знаеш ли коя е истинската причина, поради която ние не пием човешка кръв?

— Коя? — попитах.

— Защото ако не пием човешка кръв, няма да се нуждаем от човешките същества — изрече тя сковано. Бутна вратата. Бъкстон, Хюго и Пърси седяха край масата за кафе и играеха покер. Когато влязохме, вдигнаха глави, а Бъкстон присви очи към мен.

— Момчета, тази вечер ще отидем да потанцуваме. Нуждаем се от малко разведряване — обяви Лекси и си наля чаша кръв от гарафата, оставена върху страничната маса. Огледа стаята. Тримата кимнаха. — Ще дойдеш ли, Стефан?

Поклатих глава. Не бях в настроение за разведряване.

— Не — отвърнах и се запътих към горния етаж, за да планирам сам освобождаването на Деймън.