Л. Дж. Смит
Кръвожадност (2)

1

Беше октомври. Дърветата в гробището се бяха обагрили в кафяво, а студеният вятър брулеше листата им, помитайки задушаващата жега на вирджинското лято. Не че го усещах. Като вампир, тялото ми реагираше единствено на температурата на следващата ми жертва, стоплено от предвкусването на топлата кръв, разливаща се по вените ми.

А следващата ми жертва беше само на няколко крачки: момиче с кестеняви коси, което в момента прескачаше през оградата на имението на Хартнът, чиито граници достигаха до гробището.

— Клементайн Хавърфорд, какво правиш толкова късно на това място, когато би трябвало да си в леглото? — Игривият ми тон бе в пълен контраст с жаждата, която ме изгаряше отвътре. Клементайн не би трябвало да е тук, но винаги си е падала по Мат Хартнът. И въпреки че бе сгодена за Рандъл Хавърфорд, неин братовчед от Чарлстън, беше ясно, че чувството е взаимно. Тя вече играеше опасна игра, макар да не подозираше, че скоро ще се превърне в смъртоносна.

Клементайн се втренчи в мрака. От натежалите й клепачи и изцапаните с червено вино зъби си личеше, че е имала дълга нощ.

— Стефан Салваторе? — ахна. — Но ти си мъртъв!

Пристъпих към нея.

— На мъртъв ли ти приличам?

— Да, присъствах на погребението ти. — Наклони глава на една страна. Не изглеждаше разтревожена. Направо вървеше и спеше, замаяна от виното и откраднатите целувки. — Сън ли си?

— Не, не съм сън — отвърнах дрезгаво.

Сграбчих я за раменете и я притеглих към себе си.

Тя падна върху гърдите ми, а туптенето на сърцето й отекна в ушите ми. Ухаеше на жасмин, също както когато миналото лято ръката ми се бе плъзнала по корсажа на роклята й, докато палувахме и се целувахме под моста Уикъри.

Погалих бузата й с пръст. Клементайн беше първото момиче, в което бях влюбен, и често съм се чудел какво ли би било да я държа в прегръдките си, както сега. Притиснах устни към ухото й.

— По-скоро съм кошмар.

Преди тя да успее да издаде и звук, забих зъби право в югуларната й вена. Въздъхнах от наслада, когато кръвта й рукна върху устните ми. Обаче, за разлика от това, което можеше да се предположи по името й^[1], кръвта й не беше толкова сладка, колкото си представях. Вместо това имаше вкус на дим и нещо горчиво, като кипнало кафе върху бумтяща печка. Въпреки това пих жадно, на големи глътки, докато тя престана да стене, а пулсът й стана едва доловим. Отпусна се в ръцете ми, а огънят, който изгаряше вените и стомаха ми, бе потушен.

През цялата седмица ловувах, без да бързам, след като открих, че тялото ми се нуждае от две хранения на ден. Доставяше ми огромна наслада да се вслушвам в жизненоважната течност, която течеше в телата на обитателите на Мистик Фолс, опиянен от мисълта колко лесно бих могъл да им я отнема. Когато нападах, го правех внимателно, избирайки най-вече сред гостите на пансиона или някой от войниците от лагера близо до Лийстаун. Клементайн беше първата ми жертва, която някога ми е била приятелка — първата жертва, която жителите на Мистик Фолс щяха да оплакват.

Отдръпнах зъбите си от шията й и облизах устните си, като се насладих на последните капки кръв в ъгълчетата на устата ми. После я повлякох от гробището към каменоломната, където се криехме двамата с брат ми Деймън, след като се бяхме превърнали във вампири.

Слънцето тъкмо се прокрадваше над хоризонта, а брат ми Деймън седеше неподвижно до ръба на водата, загледан в дълбините й, сякаш в тях бе стаена тайната на вселената. Беше такъв, откакто преди седем дни се събудихме като вампири. Оплакваше смъртта на Катрин, жената вампир, която ни бе направила това, което сме сега. Въпреки че ме бе превърнала в силно същество, за разлика от брат си аз приветствах смъртта й. Тя ме бе направила на глупак и споменът за нея ми напомняше колко уязвим съм бил някога.

Докато наблюдавах Деймън, Клементайн простена в ръцете ми и единият й клепач потрепна и се отвори. Ако не беше кръвта, стичаща се по синята дантела, обрамчваща деколтето на смачканата синя тюлена рокля, тя щеше да прилича на заспала.

— Шшт — промърморих и подпъхнах зад ухото й няколко измъкнали се кичура от косата й. Някакъв вътрешен глас ми нашепна, че би трябвало да съжалявам, задето й отнемам живота, но не чувствах нищо. Вместо това я нагласих по-удобно в ръцете си, метнах я през рамо, сякаш беше торба овес, и закрачих към ръба на водата.

— Братко. — Стоварих безцеремонно в краката му почти бездиханното тяло на Клементайн.

Деймън поклати глава и промълви:

— Не. — Устните му бяха бели като тебешир. Изпъкналите вени синееха под кожата му; приличаха на пукнатини върху мрамор. На бледата утринна светлина той приличаше на една от счупените статуи в гробището.

— Трябва да пиеш! — заявих грубо и го бутнах надолу, изненадан от собствената си сила. Ноздрите му се издуха. Но също както с мен, миризмата на кръв беше опияняваща за изтощеното му тяло и въпреки протестите му много скоро устните му се прилепиха към кожата на полумъртвото момиче. Започна да пие, отначало бавно, сетне засмука течността така, сякаш бе кон, умиращ от жажда.

— Защо продължаваш да ме караш да правя това? — попита Деймън жално, изтри уста с опакото на ръката си и потръпна.

— Трябва да възстановиш силата си. — Побутнах Клементайн с върха на мръсния си ботуш. Тя простена тихо, някак си все още беше жива. Поне засега. Но животът й беше в ръцете ми. Мисълта ме възбуди, все едно цялото ми същество бе обхванато от огън. Всичко това — ловът, завоеванията, наградата от приятната сънливост, която винаги следваше храненето — караха вечността, простряла се пред мен, да прилича на едно безкрайно приключение. Защо Деймън не го разбираше?

— Това не е сила. Това е слабост — изсъска брат ми, като се изправи. — Това е ад на земята, нищо не би могло да бъде по-лошо.

— Нищо? Да не би да предпочиташ да си мъртъв като баща ни? — Поклатих невярващо глава. — Ти имаш втори шанс за живот.

— Никога не съм молил за него — отвърна Деймън остро. — Никога не съм искал нищо от това. Исках единствено Катрин. Тя си отиде, така че убий ме сега и да приключваме с това. — Деймън ми подаде нащърбен дъбов клон. — Ето — рече и застана с широко отворени ръце, откривайки гърдите си. Само един удар в сърцето му и желанието му щеше да се сбъдне.

В съзнанието ми проблеснаха спомени: Катрин, меките й тъмни къдрици, острите кучешки зъби, блестящи на лунната светлина, извитата й назад глава, преди да ги забие във врата ми, медальонът с лапис лазули, сгушен винаги във вдлъбнатината на шията й. Сега разбирах защо е трябвало да убие годеницата ми Розалин, защо бе омагьосала и подчинила на волята си двама ни с Деймън, защо бе използвала красотата си и невинната си външност, за да накара хората да й вярват и да я закрилят. Това беше в природата й. Сега и нашата беше същата. Но вместо да го приеме като дар, както правех аз, Деймън изглежда го смяташе за проклятие.

Строших клона върху коляното си и захвърлих отломките в реката.

— Не — поклатих глава. Макар че никога нямаше да го призная на глас, мисълта да живея вечно, без нито един приятел в света, ме плашеше. Исках двамата с Деймън да се научим заедно да бъдем вампири.

— Не? — повтори Деймън и рязко отвори очи. — Ти си достатъчно мъж, за да убиеш момичето, в което някога беше влюбен, но не и брат си? — Бутна ме силно и аз паднах на земята. Надвеси се над мен с оголени зъби, сетне се изплю върху врата ми.

— Не се излагай — промърморих, като се надигнах. Той беше як, но благодарение на редовното хранене аз бях много по-силен. — И не се заблуждавай, като си мислиш, че Катрин те е обичала — изръмжах. — Тя обичаше Силата си и това, което можеше да ни накара да направим заради нея. Но никога не ни е обичала истински.

Очите на Деймън засвяткаха гневно. Той се спусна към мен със скоростта на галопиращ кон. Рамото му, твърдо като камък, се заби в мен, запращайки ме към дървото. Стволът се пропука шумно.

— Тя обичаше мен.

— Тогава защо превърна и мен във вампир? — предизвиках го, като завих ръкавите на ризата си, готов да посрещна следващия му удар.

Думите ми постигнаха желания ефект. Раменете на Деймън увиснаха и той отстъпи назад.

— Добре. Ще го направя сам — промърмори, грабна друг клон и прокара заострения му връх по гърдите си.

Избих клона и извих ръцете му зад гърба.

— Ти си мой брат — моя плът и кръв. Така че докато аз съм жив и ти ще живееш. А сега, ела. — Побутнах го към гората.

— Да дойда къде? — попита Деймън с безразличие, оставяйки се да го влача.

— На гробището — отвърнах. — Трябва да присъстваме на погребение.

В очите на Деймън проблесна искра на интерес.

— На чие?

— На баща ни. Не искаш ли да се сбогуваш с мъжа, който ни уби?