Л. Дж. Смит
Кръвожадност (20)

20

На следващата сутрин се събудих от някой, който разтърсваше рамото ми.

— Махай се — промърморих, но разтърсването продължи с дразнеща настойчивост.

Отворих очи и осъзнах, че лежа близо до една от шатрите на шоуто на чудесата на Галахър.

— Тук ли си спал? — попита Кали, скръстила ръце пред гърдите си. Седнах и разтрих очи, замислен за предишната вечер. Бях се върнал в района на цирка, объркан и разстроен. Не знаех какво да правя и съм заспал тук.

— Добро утро, госпожице Кали — поздравих, пренебрегвайки въпроса й. Станах и изтупах прахта от панталоните си. — С какво мога да ти помогна?

Тя сви рамене. Носеше розова памучна рокля, която подчертаваше тънката й талия, а късите ръкави разкриваха обсипаните й с лунички ръце. Цветът бе в контраст с разпуснатата й червена коса и тя ми напомняше на дива роза.

— Шоуто ще има няколко дни почивка. Баща ми спечели толкова много пари, че иска следващото представление да е още по-велико. — Кали се усмихна. — Правило номер едно в шоу бизнеса: накарай ги да искат още.

— Как е Де… — вампирът? — попитах, като закрих с ръка очите си от слънцето. Въпреки че пръстенът ме предпазваше от агонията на слънчевите лъчи, слънцето ме караше да се чувствам разголен и тромав. Мракът бе мой съюзник, но на дневна светлина се налагате постоянно да внимавам да не се движа необичайно бързо, както и да не отговарям на въпроси, които беше невъзможно да съм чул. Както и да се контролирам и да не се поддавам на жаждата си за кръв.

Кали затъкна кичур от ръждивочервената си коса зад ухото.

— Предполагам, че вампирът е добре. Баща ми нареди на дресьорите си да се погрижат за него. Те не искат той да умре. Поне засега.

Поне засега не беше голяма утеха, но все пак беше нещо. Означаваше, че все още разполагах с време.

Тя се намръщи леко.

— Разбира се, аз изобщо не смятам, че трябва да го оставят да умре. Това, което му причиняваме, както и на животните, с които се бие, е напълно варварско — промълви девойката тихо, сякаш говореше на себе си.

Думите й ме накараха да вдигна бързо глава. Дали съчувстваше по-искрено на мъчението на Деймън, отколкото осъзнавах?

— Може ли да го видя? — попитах, изненадан от дързостта си.

Кали ме плесна по ръката.

— Не! Не и ако не си платиш като всички останали. Освен това той не е тук.

— О!

— О — рече тя, имитирайки ме. Сетне очите й омекнаха. — Още не мога да повярвам, че си спал тук. Нямаш ли си дом?

Срещнах открито погледа й.

— Имах… разногласия със семейството си. — Не беше съвсем лъжа.

Шоуто на ненормалниците започваше да се пробужда. От палатката излезе силният мъж с мътни очи. Изведнъж се просна на земята и започна да прави лицеви опори. Гадателката се запъти към усамотената част от езерото с кърпа в ръка, несъмнено за да се измие, двама от пазачите здравеняци, онези в ролята на неизменно присъствие, наблюдаваха с любопитство двама ни с Кали.

Кали забеляза интереса им.

— Искаш ли да се поразходим? — попита и без да дочака отговор, ме поведе надолу по прашния път към края на езерото, по-далеч от цирка. Взе един камък и го хвърли във водата. Той цопна с плясък.

— Никога не съм умеела да хвърлям камъни, така че да подскачат — заяви тя с толкова тъжен глас, че не се сдържах и гръмко се разсмях.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Кали и отново ме цапна по ръката. Ударът й беше игрив, но около гривните, които носеше, бяха сплетени стръкове върбинка и допирът им до кожата ми предизвика вълна от болка по цялата ми ръка. Тя отпусна ръка на рамото ми и смръщи загрижено чело. — Добре ли си?

Трепнах.

— Да — излъгах.

— Добре… — рече тя, но ме стрелна скептично с поглед. Наведе се, за да вземе друг камък и повдигна светлокафявите си вежди към мен, преди да го хвърли във водата. Той отново цопна кротко във водата.

— Пълна трагедия! — Взех един камък и го хвърлих. Камъкът подскочи пет пъти, преди да потъне.

Кали се засмя и запляска с ръце.

— Трябва да ме научиш!

— Трябва да извиеш леко китката си. И си избери плосък камък. — Посочих й един кафяв камък с бял пръстен отгоре. — Ето — казах и го сложих в дланта й. — Сега, извий леко китката си. — Докоснах предпазливо кожата й, като се постарах пръстите ми да не закачат върбинката.

Тя затвори очи и хвърли камъка, който подскочи веднъж, преди да падне във водата. Размаха радостно ръце.

— Благодаря ти, Стефан — промълви с блеснали очи.

— Вече не съм ли „странник“? — подкачих я.

— Ти ме научи на нещо. Това означава, че сме приятели.

— Наистина ли? — Взех друг камък и го запратих към водата. Двамата с Деймън обичахме да хвърляме камъни в езерото близо до имението ни в Мистик Фолс. Намисляхме си желания и ги наричахме, че ще се сбъднат, ако отгатнем броя на подскоците на камъка.

Затворих за миг очи. Ако подскочи пет пъти, ще успея да спася Деймън, помислих си. Но този камък беше по-тежък и потъна само след два подскока. Поклатих глава, ядосан на себе си, задето се занимавах с толкова детска игра.

— И това ли е най-голямата ти грижа? Че не можеш да хвърляш камъни, така че да подскачат? — подразних я аз, опитвайки се да внеса безгрижна нотка в разговора ни.

Тя се усмихна, ала очите й останаха тъжни.

— Не. Но не смяташ ли, че измислените проблеми са по-лесни за разрешаване, отколкото истинските?

— Да, така е — потвърдих тихо.

Слънцето вече бе изгряло, хвърляйки оранжеви отблясъци върху езерната повърхност. Няколко малки лодки плаваха във водата, а рибарите бяха хвърлили мрежите си. Вятърът свистеше покрай ушите ни, напомняйки ни, че макар слънцето да грееше, зимата вече бе на прага.

— Никога не съм говорила с никого за това. Правило номер две в семейство Галахър: не вярвай на никого — заяви тя.

— Баща ти изглежда доста строг — дръзнах да отбележа, усетил смущението й. — Може би е прекалено строг?

— Баща ми си е наред — тросна ми се Кали. Изгледа ме намръщено с ръце на кръста.

— Съжалявам. — Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Осъзнах, че съм избързал. — Беше неуместно от моя страна.

Кали отпусна ръце.

— Не, аз съжалявам. Може би съм прекалено закрилнически настроена към него. Той е всичко, което имам.

— Къде е майка ти? — попитах.

— Умря, когато бях на шест — отвърна Кали просто.

— Разбирам — промълвих, замислен за моята майка. — Тежко е, нали?

Кали вдигна стрък трева от земята и започна да го къса с нокти.

— Опитвам се да бъда силна, но след като мама умря, татко се отдаде на работата.

— Струва ми се, че и ти правиш същото.

— Сега, след като представлението с вампира пожъна такъв успех, имам чувството, че нещата ще се променят за добро. Той лесно се възпламенява и колкото по-малко пари има, толкова по-бързо избухва.

При споменаването на вампирското шоу, изритах ядно камъните по брега на езерото. Няколко излетяха във въздуха и се приземиха във водата със силен плясък.

— Какво беше това? — попита Кали разтревожено.

Насилих се да се усмихна, да изглеждам спокоен… човек. В гнева си бях забравил да скрия Силата си.

— Подскачане на камъни за напреднали.

Кали повдигна вежди, сякаш искаше да ме предизвика, но вместо това каза:

— По-добре да се връщаме. Татко иска да се почисти терена.

Кимнах.

— Добра идея. — Останал насаме с Кали, много бързо губех контрол.

 

— Стефан — поде спътницата ми. — Мислех си… тъй като няколко вечери няма да има представления, ще може ли да ме изведеш и да ми покажеш града?

— Но аз не познавам града — изтъкнах. — Ти си била тук много по-дълго от мен.

Страните на Кали пламнаха като макове.

— Татко не ми позволява да напускам къщата, освен ако не е по работа. Но в Ню Орлиънс има толкова много интересни и вълнуващи места. — Погледна ме изпод дългите си мигли. — Моля те? Ще се чувствам в безопасност с теб.

Едва не се разсмях при иронията, криеща се в думите й, но смехът заседна на гърлото ми. Кали грешеше: не беше сигурно доколко ще е в безопасност с мен, но можех да я използвам, за да гарантирам безопасността на брат си. В крайна сметка тя знаеше всичко за цирка на Галахър — включително и това къде баща й държи Деймън.

— Добре, да го направим — съгласих се.

— О, ще бъде страшно забавно! — Кали плесна с ръце и се завъртя. — Да се срещнем в девет в парка в края на моята улица. — Повдигна се на пръсти и ме целуна.

Беше толкова близо, че направо чувах туптенето на сърцето й до гърдите ми. Отдръпнах се рязко. Главата ми бумтеше, а челюстта ме болеше. Извърнах се с гръб към нея, когато кучешките ми зъби се удължиха. Наложи се пет пъти да поема дълбоко дъх, преди отново да се приберат.

— Добре ли си? — попита тя и сложи ръка на рамото ми.

Надянах усмивка на лицето си и се обърнах към нея.

— Просто съм развълнуван за довечера.

— Добре — кимна Кали. Докато се връщахме към цирка, си тананикаше весело.

Прокарах език по зъбите си. Истина беше: бях развълнуван за довечера. Но вълнението приличаше на желание, а както бях научил след запознанството си с Катрин — желанието не водеше до нищо добро.