Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Стефан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodlust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Кръвожадност

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-62-3

История

  1. — Добавяне

9

Наведох се ниско, зъбите ми се удължиха. Тежката миризма на кръв се бе просмукала във всеки ъгъл на помещението и ме замайваше. Беше невъзможно да се ориентирам къде да нападна първо.

Вампирите отново изръмжаха и аз се озъбих в отговор. Кръгът се затвори плътно около мен. Бяха трима, а аз бях уловен като риба в мрежа; като сърна, заобиколена от глутница вълци.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита единият вампир. Изглеждаше около двайсетгодишен и имаше белег, който прорязваше едната страна на лицето му от лявото око до ъгъла на устата му.

— Аз съм един от вас — отвърнах и се изправих в пълен ръст, оголвайки зъбите си.

— О, той бил един от нас! — проговори по-възрастен вампир с мелодичен глас. Носеше очила и жилетка от туид върху бяла риза с яка. Ако не бяха очите му с червени пръстени около зениците, можеше да мине за счетоводител или за един от приятелите на баща ми.

Постарах се да си придам невъзмутимо изражение.

— Нямам лоши намерения към вас, братя.

— Ние не сме ти братя — заяви третият вампир. Той имаше светлокестенява коса и не изглеждаше и ден по-голям от петнайсет години. Лицето му беше гладко, но зелените му очи бяха твърди и непреклонни.

По-възрастният пристъпи напред и забоде остро пръст в гърдите ми, все едно беше дървен кол.

— И така, братко, чудесна вечер да похапнеш… или да умреш. Как мислиш?

Младият вампир коленичи до мен и се втренчи в очите ми.

— Изглежда тази вечер ще направи и двете. Късметлия — рече и разроши косата ми. Опитах се да го ритна, но ботушът ми срещна само въздух.

— Не, не, не. — Докато вампирът с белега наблюдаваше безмълвно сцената, момчето сграбчи ръката ми и я изви толкова рязко зад гърба ми, че ахнах. — Не се дръж невъзпитано. Ние сме по-възрастни от теб. А и по мои сведения вече си показал достатъчно неуважение в пансиона на госпожица Моли. — Изрече името провлачено като изискан джентълмен от Юга. Само че стоманената хватка, стегнала ръката ми, издаваше, че изобщо не беше такъв.

— Не съм направил нищо — заявих и отново се опитах да го ритна. Ако трябваше да умра, поне нямаше да се дам без бой.

— Сигурен ли си? — попита той и ме изгледа с отвращение. Опитах се да измъкна ръката си, но не можах да помръдна.

По-възрастният вампир се изкиска.

— Не може да контролира желанията си. Много е импулсивен. Да му дадем да опита от собственото си лекарство. — Отпусна хватката си, но веднага след това ме запрати напред със сила, каквато не предполагах, че някой може да има. Стоварих се с трясък върху измазаната с хоросан стена, после паднах върху рамото си, а главата ми се удари в дървените дъски на пода.

Свих се в очакване на следващото нападение, осъзнал, че ако имаше шанс да оцелея в този сблъсък, няма да е благодарение на силата ми.

— Не съм искал да сторя нищо лошо. Съжалявам — смънках на пресекулки.

— Наистина ли? — попита по-младият вампир, а очите му блеснаха. Звукът на счупено дърво оглуши ушите ми. Потреперих. Дали един вампир щеше да прониже друг? Никак не ми се щеше да получа отговор на въпроса си по трудния начин.

— Да. Да! Нямах намерение да идвам тук. Не знаех, че има някой. Току-що пристигнах в Ню Орлиънс — изговорих на един дъх, опитвайки се да измисля някакво извинение.

— Тишина! — заповяда той и тръгна към мен с нащърбено парче дърво в ръка. Притиснах гръб до стената с олющената мазилка. Ето как щеше да свърши всичко. Щях да умра от импровизиран кол, убит от своите.

Две ръце стиснаха ръцете ми, докато други две събраха глезените ми с такава сила, че имах чувството, че върху мен се бяха стоварили огромни скали. Затворих очи. Образът на баща ми, проснат по очи на пода в кабинета си, изплува в съзнанието ми. Разтърсих глава в агония, припомняйки си изпотеното му, ужасено лице. Разбира се, аз се опитвах да го спася, но той не го знаеше. Ако сега ме гледаше като ангел или демон, или просто като призрак, осъден да броди по света, щеше да се зарадва да наблюдава разиграващата се сцена.

Стиснах силно очи, опитвайки се да извикам някакъв друг спомен от съзнанието си, който да ме отведе на друго място, по друго време. Но можех да мисля единствено за жертвите си, за мига, в който зъбите ми се впиваха в кожата им, за жалните стенания, които постепенно стихваха, за кръвта, стичаща се по зъбите и брадичката ми. Скоро, много скоро цялата кръв, която бях изсмукал, щеше да рукне, да изтече от тялото ми и да се върне обратно в земята, докато умирах, наистина и завинаги, върху този дървен под.

— Достатъчно! — Женски глас спря калейдоскопа от сцени в главата ми. Вампирите тутакси пуснаха ръцете и краката ми. Отворих рязко очи и видях една жена да влиза плавно през тясна дървена врата в дъното. Дългата й руса коса се спускаше на дебела плитка по гърба й. Носеше черни мъжки панталони с тиранти. Беше висока, но слаба като дете, а останалите вампири се отдръпнаха страхливо от нея.

— Ти — рече тя и коленичи до мен. — Кой си ти? — Кехлибарените й очи се приковаха в мен. Бяха ясни и любопитни, но в тях имаше и още нещо — навярно в тъмните им зеници — което издаваше зрелост и мъдрост, в пълен контраст с розовите страни и гладкото лице.

— Стефан Салваторе — отвърнах.

— Стефан Салваторе — повтори тя с идеален италиански акцент. Макар че се шегуваше, гласът й не прозвуча грубо. Прокара нежно пръст по брадичката ми, сетне постави длан върху гърдите ми, като ме притисна силно към стената. Внезапното движение ме слиса, но докато седях, прикован и безпомощен, тя поднесе другата си китка към устните си и с единия си зъб разкъса вената. Прокара китката си по върховете на зъбите и от раната бликна тънка струя кръв.

— Пий — заповяда и поднесе китката към устните ми.

Подчиних се и успях да преглътна няколко капки от течността, преди непознатата да отдръпне ръката си.

— Това е достатъчно. При всички положения ще помогне на раните ти да заздравеят.

— Той и брат му причиняват хаос из целия град — обади се големият вампир, насочил нащърбения кол към мен, все едно беше пушка.

— Само аз — побързах да уточня. — Брат ми няма дял в това. Деймън никога не би оцелял пред гнева на тези демони. Не и в сегашното си отслабнало състояние.

Русата жена вампир смръщи нос и се наведе по-близо към мен.

— Ти си, колко — на две седмици? — попита и се отдръпна, като се отпусна на пети.

— Почти две седмици — отвърнах предизвикателно и вирнах брадичка.

Тя кимна, а по устните й пробяга усмивка. Изправи се и огледа месарницата. Измазаната с хоросан стена бе издълбана на места, а подът и останалите стени бяха опръскани с кръв, сякаш някое дете бе стояло в средата на помещението и се бе въртяло с четка, потопена в боя. Тя изцъка, а трите вампира отстъпиха едновременно назад. Аз потреперих.

— Пърси, ела тук и ми донеси онзи нож — нареди тя.

По-младият вампир въздъхна, поколеба се, но извади дълъг, касапски нож иззад гърба си.

— Той не се подчинява на правилата — промърмори раздразнено, с което ми напомни на братята Гифин от Мистик Фолс. И двамата бяха яки грубияни, винаги готови да сритат някое хлапе в училищния двор, а след това да се извърнат и ни лук яли, ни лук мирисали, да заявят на учителя, че нямат нищо общо с това.

Тя взе ножа, втренчи се в него, сетне прокара върха на показалеца си по блестящото острие. После го подаде обратно на Пърси. Той се подвоуми за секунда, но накрая пристъпи напред, за да го вземе. В този миг кучешките зъби на момичето се удължиха, а в очите й лумнаха червени пламъци. С ниско ръмжене промуши Пърси право в гърдите. Той се свлече на колене и се приведе на две в мълчалива агония.

— Преследваш този вампир, задето причинява хаос в града — процеди гневно тя, като заби ножа по-дълбоко, — а в същото време се опитваш да го унищожиш на това публично място, в този магазин? Значи си точно толкова глупав, колкото е и той.

Младият вампир се олюля. Кръвта се стичаше по ризата му, все едно се бе полял с чаша с кафе. Намръщи се и издърпа ножа, като пое дълбоко въздух.

— Съжалявам — промълви задъхано.

— Благодаря ти. — Жената протегна китката си към устата му. Въпреки младия си външен вид и очевидно избухливия характер, тя се държеше майчински, което явно останалите вампири приемаха, сякаш да ги промуши с нож беше за тях нещо съвсем нормално, като лек шамар за непослушно дете.

Извърна се към мен.

— Съжалявам за неприятностите, Стефан. А сега, искаш ли да ти помогна да се прибереш? — попита тя.

Огледах се обезумяло. Досега не бях мислил по-далеч от това как да избягам оттук.

— Аз…

— … няма къде да отидеш — довърши тя с въздишка. Погледна към другите вампири, които се бяха скупчили в ъгъла на магазина, свели глави, докато разговаряха.

— Ще си вървя — промърморих и се изправих мъчително. Кракът ми беше добре, но ръцете ми трепереха, а дишането ми излизаше на мъчителни хрипове. След като местните вампири наблюдаваха всяко мое движение, къде бих могъл да отида? Как щях да се храня?

— Глупости, идваш с нас — отсече тя, обърна се и се отправи към вратата. Посочи към младия вампир и другия с очилата.

— Пърси и Хюго, останете и почистете това място.

Трябваше почти да тичам, за да не изостана от нея и високия вампир с белега, който бе наблюдавал изтезаването ми.

— Ще имаш нужда от някой, който да те разведе наоколо — обясни тя и леко забави ход. — Това е Бъкстон — додаде и подхвана за лакътя вампира с дългия белег.

Вървяхме надолу улица след улица, докато не наближихме една църква с висока островърха камбанария.

— Стигнахме — рече водачката ни и се обърна рязко, за да влезе през вратата от ковано желязо. Ботушите й отекнаха по покритата с плочки пътека, водеща към задната част на къщата. Отвори вратата и ме лъхна плесенясал въздух. Бъкстон мигом прекоси салона и пое нагоре по извитите стълби, като ме остави сам в мрака с жената вампир.

— Добре дошъл у дома — рече тя и разпери широко ръце. — На горния етаж има много свободни стаи. Избери си, която ти харесва.

— Благодаря. — Когато очите ми привикнаха с тъмнината, се огледах. Завеси от черно кадифе, прихванати със златни въжета, закриваха всички прозорци. Във въздуха се носеха прашинки, а стените бяха покрити с картини в позлатени рамки. Мебелите бяха стари и оръфани, различих две извити стълби, покрити с килими, които приличаха на ориенталски, и пиано в съседната стая. Макар че навярно някога къщата е поразявала с великолепието си, сега мръсните й стени бяха напукани, с олющена боя, а кристалният полилей със златна украса над главите ни бе обвит с гъста паяжина.

— Винаги влизай през задния вход. Никога не дърпай завесите. Никога не води тук, когото и да било. Разбираш ли, Стефан? — Тя ме стрелна многозначително.

— Да — кимнах и прокарах пръст по полицата на мраморната камина. Слоят прах бе толкова дебел, че се образува пътечка.

— Мисля, че тук ще ти хареса — додаде тя.

Извърнах се с лице към нея и отново кимнах в знак на съгласие. Паниката ми бе стихнала и ръцете ми вече не трепереха.

— Аз съм Лекси — рече тя и ми протегна ръка, като ми позволи да я поднеса към устните си и да я целуна. — Имам чувството, че двамата с теб дълго време ще бъдем приятели.