Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red Pyramid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Червената пирамида

Редактор Вихра Василева

Коректор Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2011

ISBN: 978-954-27-0586-4

История

  1. — Добавяне

6. Закуска с крокодил

Картър

Как да го опиша? Не кошмар. Беше много по-истински и страшен.

Както си спях, усетих, че ставам безтегловен. Извисих се, обърнах се и се видях как спя долу.

Умирам“, помислих си. Но не беше и това. Аз не бях призрак. Имах ново бляскаво златисто тяло, ала не с ръце, а с криле. Бях някаква птица. /_Не, Сейди, не пиле. Бъди така любезна да ме оставиш да разкажа нататък!/_

Знаех, че не сънувам, защото сънищата ми не са цветни. И със сигурност не сънувам с всичките си пет сетива. В стаята миришеше леко на жасмин. Чувах как в кутийката с джинджифилова лимонада, която бях отворил и бях оставил на нощното шкафче, се вдигат мехурчета. Усещах как студеният вятър духа в перата ми и забелязах, че прозорците са отворени. Не исках да ходя никъде, но силното течение ме вдигна и ме изнесе от стаята като листо в буря.

Светлините в къщата долу изчезнаха. Очертанията на Ню Йорк се замъглиха и се стопиха. Изстрелях се през мъглата и мрака, навсякъде около мен нашепваха странни гласове. Както по-рано същата вечер, на шлепа на Еймъс, на гърлото ми заседна буца. После мъглата се разсея и се озовах на друго място.

Носех се над гола планина. В долината в далечината се бяха разпрострели светлините на град с прави улици. Определено не беше Ню Йорк. Беше нощ, но въпреки това разбрах, че съм в пустиня. Вятърът беше толкова сух, че усещах кожата по лицето си като шкурка. Знам, няма никаква логика, но чувствах лицето си съвсем нормално, сякаш не се бях превърнал в птица. /_Добре де, Сейди. Наричай ме пилето с глава като на Картър. Сега доволна ли си?/_

На билото долу видях два силуета. Те явно не ме забелязваха и аз разбрах, че вече не светя. Всъщност си бях невидим и се носех в мрака. Не различавах добре силуетите, разбрах само, че не са на хора. Взрях се по-внимателно и видях, че единият е нисък и набит, без косми, със слузеста кожа, която проблясваше в светлината на звездите — нещо като земноводно, застанало на задни крака. Другият беше висок и слаб като върлина, краката му бяха като на петел. Не различих много добре лицето му, но то изглеждаше червено, влажно и… е, достатъчно е да кажа как се зарадвах, че не го виждам добре.

— Къде е? — изграчи притеснен силуетът с вид на жабок.

— Още не е намерил в кого да се всели за постоянно — укори го другият с петльовите крака. — Може да се появява само за кратко.

— Сигурен ли си, че мястото е тук?

— Да, глупако. Той ще се появи веднага щом…

На хребета изникна огнен силует. Двете твари се хвърлиха на земята и запълзяха в пръстта, а аз се замолих като луд наистина да съм невидим.

— Господарю! — рече жабокът.

Беше тъмно и новодошлият почти не се виждаше — просто силует на мъж, очертан с пламъци.

— Как се нарича това място? — попита той.

И още щом го изрече, разбрах със сигурност, че това е нападателят на татко от Британския музей. Страхът, сковал ме там, внезапно ме плисна отново и аз се вцепених. Спомних си как се опитах да вдигна онзи тъп камък и да го хвърля, но не успях да направя дори това. Бях подвел татко във всичко.

— Господарю — подхвана Петльовите крака. — Планината се казва Камълбак[1]. А Градът — Финикс[2].

Огненият мъж се засмя така, сякаш изтътна гръм.

— Финикс! Колко уместно. И в тази пустиня съм си като у дома. Сега остава да я изпепелим, за да не остане в нея живот. Редно е пустинята да е безплодно място, не мислите ли?

— О, да, господарю — съгласи се Жабока. — Но останалите четирима?

— Единият вече е вкаран в гроба — отговори огненият мъж. — Втората е немощна. Лесна е за манипулиране. Остават само двама. И много скоро ние ще се справим и с тях.

— Ъъъ… как? — попита Жабока.

Огненият мъж запламтя още по-ярко.

— Много си любопитен за попова лъжичка.

Той посочи с пръст Жабока и от кожата на клетата твар започна да се вдига пушек.

— Не! — примоли се Жабока. — Нееее!

Не издържах да гледам повече. Не искам да описвам какво видях. Но ако сте чували какво става, когато жестоки деца сипват сол върху охлюв, ще получите представа какво е сполетяло и Жабока. Скоро от него не остана нищо.

Уплашен, Петльовите крака отстъпи назад. Не го винях.

— Тук ще вдигнем мой храм — заяви огненият мъж, сякаш не се е случило нищо. — Тази планина може да служи за място, където да ме почитат. Щом всичко бъде готово, ще призова най-страшната буря, каквато е имало някога. Ще прочистя всичко. Всичко.

— Да, господарю — побърза да се съгласи Петльовите крака. — И с ваше разрешение, господарю, ще увеличите могъществото си…

Съществото се поклони, запристъпва и започна да се приближава, сякаш искаше да пошушне нещо на ухото на огнения мъж.

Точно когато си помислих, че Петльовите крака със сигурност ще се превърне в печено пиле, той каза на Огнения нещо, което не чух, но той запламтя по-ярко.

— Отлично! Направиш ли го, ще бъдеш възнаграден пребогато. Не го ли направиш…

— Разбрах, господарю.

— В такъв случай върви — подкани огненият мъж. — Дай воля на могъществото ни. Започни с дълговратите. Това би трябвало да ги накара да поомекнат. Събери малките и ги доведи при мен. Искам ги живи, още преди да са разбрали колко са силни. Не ме подвеждай.

— Няма, господарю.

— Финикс — повтори замислен огненият мъж. — Много ми харесва. — Той показа с широко движение на ръката хоризонта, сякаш си представяше как градът гори. — Скоро ще възкръсна от пепелта. Какъв чудесен подарък за рождения ми ден!

 

 

Събудих се с разтуптяно сърце отново в собственото си тяло. Беше ми горещо, сякаш онзи, огненият, е подпалил и мен. После видях, че върху гърдите ми се е проснала котка.

Кифличка ме погледна с притворени очи.

— Мяу.

— Как влезе тук? — промърморих.

Седнах и за миг не бях сигурен къде съм. В хотел в поредния град? За малко да повикам татко… точно тогава си спомних.

Вчера. Музеят. Саркофагът.

Всичко това се стовари върху мен така, че едвам си поех дъх.

Престани — казах си. — Нямаш за кога да скърбиш.“ Ще прозвучи странно, но гласът в главата ми сякаш беше на друг — на по-стар и по-силен човек. Това може би беше добър знак или аз просто полудявах.

Не забравяй какво си видял — предупреди гласът. — Той е по петите ти. Трябва да си готов.“

Потреперих. Искаше ми се да вярвам, че току-що ми се е присънил кошмар, но знаех, че не е така. От вчера се бях нагледал на какво ли не и вече не се съмнявах в онова, което съм видял. Докато съм спал, наистина бях напуснал тялото си. И наистина се бях озовал във Финикс — на хиляди километри оттук. И там беше огненият мъж. Не разбирах докрай какво е казал, но той беше споменал как ще прати силите си да заловят малките. Хм, кои ли бяха тези малки?

Кифличка скочи от леглото и подуши поставката за глава от слонова кост — гледаше ме така, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Твоя е — казах й. — Неудобна е.

Котката положи глава на нея и ме погледна с укор.

Мяу.

— Щом твърдиш.

Станах от леглото и си взех душ. Когато се опитах да се облека, установих, че през нощта старите ми дрехи са изчезнали. Всичко в гардероба беше моят размер, но бе съвсем различно от обичайното ми облекло: торбест панталон на шнур и широки ризи, всички от бял ленен плат, и наметала за студено време, с каквито ходят фелахите, египетските селяни. Не бяха точно моят стил, но…

Сейди обича да ми натяква, че съм нямал стил. Мърмори, че се обличам като дядка: с ризи с копчета на яката, с панталони и официални обувки. Е, и така да е. Какво толкова. Татко винаги ме е учил, че трябва да се обличам възможно най-добре.

Помня първия път, когато ми го обясни. Бях на десет години. Пътувахме към атинското летище, навън сигурно беше четиридесет градуса и аз недоволствах, че искам да облека къс панталон и тениска. Толкова ли не можеше да съм облечен както ми е удобно? Онзи ден не отивахме на важно място, просто си пътувахме.

Татко ме хвана за рамото.

— Вече порастваш, Картър. Чернокож си. Хората ще те съдят по-строго и ти трябва да изглеждаш винаги безупречно.

— Не е справедливо! — продължих да упорствам.

— Справедливостта не означава всички да получават едно и също — възрази татко. — Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. А единственият начин да получаваш каквото ти е нужно е сам да направиш така, че това да се случи. Разбра ли?

Отвърнах, че не. Но пак правех каквото ми кажеше той: интересувах се от Египет, от баскетбол и от музика. Пътувах само с един куфар. Обличах се както искаше татко, защото той обикновено беше прав. Всъщност не знам някога да не е бил прав… до онази вечер в Британския музей.

Така че облякох ленените дрехи от гардероба. Чехлите бяха удобни, макар и да се съмнявах, че с тях ще мога да тичам.

Вратата към стаята на Сейди беше отворена, нея обаче я нямаше там.

Пак добре, че и вратата на моята вече не беше заключена. Котката тръгна с мен и ние слязохме долу, като минахме покрай много незаети стаи. В къщата спокойно можеха да пренощуват сто души, а тя си стоеше празна и тъжна.

Хуфу седеше на канапето долу, в Голямата зала, и стискаше между краката си баскетболна топка, а в ръцете си — парче странно на вид месо. Беше покрито с розови пера. Телевизорът беше включен на спортен канал и песоглавецът гледаше най-интересното от баскетболните срещи от предната вечер.

— Ей — рекох, въпреки че ми беше малко необичайно да разговарям с него. — „Лейкърс“ биха ли?

Хуфу ме погледна и потупа с ръка по топката, сякаш ме викаше да поиграем.

Хрр, хрр.

От брадичката му висеше розово перо и от тази гледка ми се повдигна.

— Хм, да — казах. — По-късно ще поиграем, искаш ли?

Виждах, че Сейди и Еймъс закусват на терасата, при басейна. Там, навън, би трябвало да е страшен студ, но огънят в огнището бумтеше и явно на Сейди и Еймъс не им беше студено. Запътих се към тях, сетне, при статуята на Тот, се поколебах. На дневна светлина богът с птичата глава не изглеждаше толкова страшен. Въпреки това бях готов да се закълна, че мънистените му очи са се вперили с очакване в мен.

Какво беше казал нощес огненият мъж? Нещо от рода на това, че ще ни залови, преди да сме разбрали колко сме силни. Звучеше смехотворно, но точно сега усетих прилив на сили — както снощи, когато само с вдигане на ръката отворих входната врата. Имах чувството, че стига да поискам, мога да вдигна всичко, дори тази десетметрова статуя. Пристъпих напред — бях като в транс.

Кифличка измяука припряно и се отърка в крака ми. Чувството се разсея.

— Права си — казах на котката. — Тъпо е.

Пък и вече надушвах закуската: пържени филийки, бекон, топъл шоколад — как да виня Кифличка, че бърза толкова. Излязох след нея на терасата.

— А, Картър! — каза Еймъс. — Честита Коледа, момчето ми. Идвай при нас.

— Крайно време беше — промърмори Сейди. — Аз съм станала преди цяла вечност.

Но за миг задържа погледа ми, сякаш мислеше за същото, както и аз: Коледа. Откакто мама почина, не я бяхме посрещали заедно. Запитах се дали Сейди помни как сме правели от прежда и пръчки от сладолед коледни украшения.

Еймъс си наля кафе. Беше облечен по същия начин, както предния ден, и трябваше да му призная, че има стил. Шитият му по поръчка костюм беше от фин син вълнен плат, на главата си беше с бомбе в същия цвят, а косата му беше току-що сплетена и в нея проблясваше тъмносин лапис лазули, един от камъните, от които египтяните често са правели накити. Дори очилата му бяха в тон. Кръглите стъкла бяха синкави. На стойката при вградената в пода камина беше оставен саксофон и аз си представих лесно как Еймъс свири серенада на Ист Ривър.

Колкото до Сейди, тя беше облечена в бял ленен панталон и риза — като мен, но кой знае как, се беше изхитрила на краката да е с кубинките. Сигурно беше спала с тях. Изглеждаше доста смешно с косата на червени кичури и тези дрехи, но тъй като аз не бях облечен по-добре, едва ли можех да й се присмивам.

— Хм… Еймъс! — подхванах. — Имаш ли си птички домашни любимци? Хуфу похапва нещо с розови пера.

Ммм. — Той отпи от кафето. — Извинявай, ако си се притеснил. Хуфу е много претенциозен. Яде само неща, които завършват на „о“. „Дорито“, фламинго…

Примигах.

— Ама наистина ли…

— Картър — спря ме Сейди. Изглеждаше кисела, сякаш вече е водила този разговор. — Стига си задавал въпроси.

— Добре — отвърнах. — Няма повече.

— Заповядай, Картър, вземи си от храната — посочи Еймъс шведската маса, отрупана с какво ли не. — После можем да започнем с обясненията.

Не видях на шведската маса фламинго, но какво толкова! Затова пък по нея имаше едва ли не всичко. Грабнах от палачинките с масло и сироп, малко бекон и чаша портокалов сок.

Точно тогава забелязах с крайчеца на окото движение. Погледнах към плувния басейн. Точно под повърхността на водата се плъзгаше нещо дълго и белезникаво.

За малко да изпусна чинията.

— Това там да не е…

— Крокодил — потвърди Еймъс. — За късмет. Албинос е, но много те моля, не го споменавай. Чувствителен е на тази тема.

— Казва се Филип Македонски — съобщи ми Сейди.

Недоумявах как изобщо е в състояние да говори толкова спокойно, но реших, че щом нея не я е страх, значи и аз мога да не се плаша.

— Дълго име — отбелязах.

— И крокодилът е дълъг — заяви Сейди. — О, и обича бекон.

За да ми докаже, тя метна през рамо парче бекон. Филип се стрелна от водата и го лапна. Кожата му беше чисто бяла, а очите — розови. Пастта му беше толкова голяма, че можеше да погълне цяло прасе.

— Съвсем безобиден е с приятелите ми — увери ме Еймъс. — Едно време никой храм не се е смятал за завършен, ако е нямал езеро, пълно с крокодили. Те са могъщи вълшебни твари.

— Точно така — отвърнах. — Песоглавец, крокодил… има ли и други домашни любимци, за които още не знам?

Еймъс се позамисли.

— Които да се виждат ли? Не, мисля, че други няма.

Седнах възможно най-далеч от плувния басейн. Кифличка започна да кръжи около краката ми и да мърка. Надявах се да е достатъчно благоразумна и да не се доближава до вълшебни крокодили на име Филип.

— И така, Еймъс — казах, докато отхапвах от палачинката. — Обясненията.

— Да — съгласи се той. — Откъде да започна…

— От татко — предложи Сейди. — Какво е станало с него?

Еймъс си пое дълбоко въздух.

— Джулиъс се опитваше да призове един бог. За съжаление се получи.

Беше си доста трудно да повярваш на Еймъс, когато той говореше за призовани богове и в същото време си мажеше с масло виенската кифла.

— Конкретен бог ли? — попитах нехайно. — Или си е поръчал какъв да е бог?

Сейди ме изрита под масата. Беше се смръщила, сякаш наистина вярваше на онова, което говореше Еймъс.

Той отхапа от кифлата.

— Има много египетски богове, Картър. Но баща ти повика един.

Погледна ме многозначително.

— Озирис — спомних си аз. — Докато стоеше пред Розетския камък, татко каза: „Озирис, ела“. Но Озирис е легенда. Измислица.

— Де да беше така! — Еймъс се взря през Ист Ривър към очертанията на Манхатън, блеснал на сутрешното слънце. — Древните египтяни не са били глупаци, Картър. Построили са пирамидите. Създали са първата велика национална държава. Цивилизацията им е процъфтявала в продължение на хилядолетия.

— Да — съгласих се аз. — А сега от тях не е останало нищо.

Еймъс поклати глава.

— Такова могъщо наследство не може да изчезне току-така. В сравнение с египтяните древните гърци и римляните са като бебета. Ами днешни държави като Великобритания и Щатите? Детска залъгалка. Най-древните корени на цивилизацията — поне на западната — са в Египет. Погледни пирамидата върху банкнотата от един долар. Погледни Паметника на Вашингтон — най-големия в света египетски обелиск. Египет и досега е жив. Както за съжаление и боговете му.

— Я стига — възразих аз. — В смисъл… може и да вярвам, че наистина съществува такова нещо като магия. Но е съвсем друго да вярваш в древни богове. Шегуваш се, нали?

Но още щом го изрекох, си спомних за огнения мъж в музея и как лицето му ставаше ту човешко, ту като на звяр. И за статуята на Тот и как той ме следеше с поглед.

— Картър — подхвана отново Еймъс, — египтяните не са били толкова глупави, че да вярват във въображаеми богове. Съществата, които те са описали в митовете си, са съвсем, съвсем истински. Едно време египетските жреци са ги призовавали, за да насочват силата им и да извършват велики подвизи. Това е началото на така наречената магия. Подобно на много други неща, и тя е изобретена от египтяните. Към всеки храм е имало магьосници, обособени в Дом на живота. Те са били прочути навсякъде в древния свят.

— И ти си египетски магьосник.

Еймъс кимна.

— Както и баща ти. Снощи го видя сам.

Поколебах се. Беше трудно да отрека, че татко е направил в музея някои доста странни неща — неща, които приличаха на магия.

— Но той е археолог — напомних вироглаво.

— Това му е прикритието. Сигурно помниш, че се е специализирал в превода на древни заклинания, а те са трудноразбираеми, ако сам не правиш магии. Нашият род, родът Кейн, се числи към Дома на живота почти от самото му начало. А родът на майка ви е почти точно толкова стар.

— Родът Фауст ли? — Опитах се да си представя как баба и дядо правят магии, но нещо не се получаваше, освен ако не приемем за магия това да гледаш по телевизията ръгби и да си изгаряш курабийките.

— От доста поколения те не правят магии — призна Еймъс. — До появата на майка ви. Но иначе да, родът е много древен.

Сейди поклати невярващо глава.

— Значи и мама е била магьосница. Ти шегуваш ли се?

— Изобщо не се шегувам — отсече Еймъс. — Вие двамата… във вените ви тече кръвта на два стари рода — и двата имат отколешни сложни отношения с боговете. Вие сте най-могъщите деца, които от векове са се раждали в рода Кейн.

Опитах се да го осмисля. Точно в онзи миг не се чувствах могъщ. Чувствах се неразположен.

— Нима твърдиш, че майка и татко са почитали тайно богове с глави на зверове? — попитах.

— Не са ги почитали — поправи ме Еймъс. — В края на древността египтяните вече са знаели, че боговете им не са за почитане. Че те са могъщи същества, първични сили, но не са божествени така, както е божествен Бог. Сътворени са като обикновените простосмъртни, само че са много по-могъщи. Можем да ги уважаваме, да се страхуваме от тях, да прилагаме силата им и дори да се борим с тях, за да ги държим под контрол…

— Да се борим с боговете ли? — прекъсна го Сейди.

— Правим го през цялото време — увери я Еймъс. — Но не ги почитаме. На това ни е научил Тот.

Погледнах Сейди, за да ми помогне. Този тук явно беше луд. Но Сейди изглеждаше тъй, сякаш вярваше на всяка негова дума.

— И така… — подхванах. — Защо татко счупи Розетския камък?

— О, сигурен съм, че не е искал да го чупи — възрази Еймъс. — Това би го хвърлило в ужас. Всъщност смятам, че братята в Лондон вече са го възстановили. Много скоро уредниците ще проверят в хранилищата и ще открият, че Розетският камък е оцелял като по чудо по време на взрива.

— Но той се натроши на милион парчета! — напомних аз. — Как изобщо е възможно да го възстановят?

Еймъс взе една чинийка и я хвърли на каменния под. Тя се счупи веднага.

— Ето какво е да унищожиш — обясни Еймъс. — Можех да го направя с магия — ha-di, — но е по-лесно просто да я натроша. А сега… — Той вдигна ръка. — Съедини се. Hi-nehm!

Във въздуха над дланта му блесна синият символ на йероглиф.

chervenata_piramida_08_hinehm.png

Парчетата от чинийката политнаха към ръката му и се съединиха като пъзел — залепиха се дори най-малките прашинки. Еймъс върна на масата съвършената чинийка.

— Някакъв фокус — успях да изрека аз.

Опитах се да говоря спокойно, но си спомних всички странни неща, случвали се през годините с мен и татко, например онези въоръжени типове в хотела в Кайро, които накрая увиснаха с главата надолу от полилея. Дали беше възможно татко да го е направил с магия?

Еймъс наля в чинийката мляко и я сложи на пода. Кифличка дойде с котешка стъпка при нея.

— При всички положения баща ви никога нарочно не би повредил реликва. Просто не е осъзнавал каква голяма сила се таи в Розетския камък. След упадъка на Египет магията се е събрала и се е съсредоточила в реликвите, които са се съхранили. Повечето се намират, разбира се, в Египет. Но можете да намерите някоя и друга в почти всеки голям музей. Един магьосник може да използва тези артефакти и да направи чрез тях по-силни магии.

— Не разбирам — признах си.

Еймъс разпери ръце.

— Съжалявам, Картър. Искат се години подготовка, за да разбереш магията, а аз се опитвам да ти я обясня за една-единствена сутрин. Важното в случая е, че от шест години баща ти търси начин да призове Озирис и снощи е решил, че е намерил артефакта, чрез който да го постигне.

— Я чакай, за какво му е бил Озирис?

Сейди ме погледна притеснено.

— Озирис е бил повелител на мъртвите, Картър. Татко спомена, че смятал да оправи нещата. Имаше предвид мама.

Изведнъж ми се стори, че е захладняло. Огънят във вграденото в пода огнище запука от вятъра, излязъл откъм реката.

— Искал е да възкреси мама от мъртвите ли? — попитах аз. — Но това е лудост!

Еймъс се поколеба.

— Опасно е. Не е препоръчително. Глупаво е. Но не е безумие. Баща ви е изключително вещ магьосник. Ако наистина се е опитвал да направи това, е могъл да го постигне, като приложи силата на Озирис.

Взрях се в Сейди.

— Нима му се хващаш?

— Видя магията в музея. Огнения мъж. Татко призова нещо от камъка.

— Да — потвърдих — бях се сетил за съня. — Но това не беше Озирис, нали?

— Да, не беше — потвърди Еймъс. — Баща ти получи повече, отколкото е искал. Наистина е повикал духа на Озирис. Според мен всъщност успешно се е слял с бога…

— Слял се е?

Еймъс вдигна ръка.

— Поредният дълъг разговор. Засега ще кажем, че е приел в себе си силата на Озирис. Но така и не е имал възможност да я използва, защото, както ми разказа Сейди, Джулиъс явно е освободил от Розетския камък пет бога. Пет бога, вместени заедно като в затвор вътре в камъка.

Погледнах сестра си.

— Всичко ли си му казала?

— Картър, той ще ни помогне.

Не бях съвсем готов да се доверя на този човек, нищо че ни беше чичо, но отсъдих, че нямам голям избор.

— Добре тогава — рекох. — Огненият мъж каза нещо от рода на „Пуснал си на свобода и петимата“ Какво е имал предвид?

Еймъс отпи от кафето. Беше изпаднал като в унес и с това ми заприлича на татко.

— Не искам да ви плаша.

— Късно е.

— Боговете на Египет са много опасни. От близо две хилядолетия ние, магьосниците, сме посветили много от времето си да ги озаптяваме и гоним, ако се появят някъде. Всъщност най-важният ни закон, издаден още по римско време от Главния лектор Искандар, забранява да пускаме на свобода боговете и да използваме силата им. Баща ви и друг път вече е нарушавал този закон.

Сейди пребледня.

— Това има ли нещо общо със смъртта на мама? И с Иглата на Клеопатра в Лондон?

— Има всичко общо, Сейди. Майка ти и баща ти… хм, смятаха, че правят нещо добро. Изложиха се на ужасна опасност и това струваше на майка ви живота. Баща ви пое върху себе си вината. Беше пратен в изгнание — сигурно може да се каже и така. Прокуден. Беше принуден да се мести постоянно, защото Домът го следеше какво върши. Опасяваха се, да не би да продължи… изследванията си. Каквото той всъщност и правеше.

Спомних си за случаите, когато татко е поглеждал през рамо, докато е преписвал древни надписи, или ме е будел посред нощ и е настоявал да се преместим в друг хотел, как ме е предупреждавал да не надничам в работната му чанта и да не прерисувам някои изображения по стените на древните храмове — сякаш от това е зависел животът ни.

— Затова ли ти не се появи нито веднъж? — попита Сейди Еймъс. — Защото татко е бил прокуден?

— Домът ми забрани да се виждам с него. Обичах Джулиъс. Болеше ме, че не мога да се срещна с родния си брат и с вас, деца. Но нямах право да ви виждам — до снощи, когато просто нямах друг избор и трябваше да се опитам да ви помогна. Джулиъс е обсебен от години от мисълта да открие Озирис. След онова, което се случи с майка ви, беше смазан от скръб. Когато научих, че отново се кани да престъпи закона и да се опита да оправи нещата, се видях принуден да го спра. Нарушеше ли отново закона, това бе равнозначно на смъртна присъда. За съжаление не успях. Не си дадох сметка колко е упорит.

Погледнах надолу към чинията си. Храната ми изстиваше. Кифличка скочи на масата и се отърка в ръката ми. Не я спрях и тя започна да ми яде бекона.

— Снощи в музея… — подхванах пак. — Момичето с ножа, мъжът с раздвоената брата… и те ли бяха магьосници? От Дома на живота?

— Да — потвърди Еймъс. — Държаха под око баща ви. Пак сте извадили късмет, че са ви пуснали.

— Момичето искаше да ни убие — спомних си аз. — Но онзи с брадата възрази: не още.

— Те не убиват, освен ако не е крайно наложително — обясни Еймъс. — Първо ще изчакат да се уверят, че представлявате заплаха.

— Защо пък ще представляваме заплаха? — учуди се Сейди. — Ние сме деца! Не на нас ни е хрумнало да призоваваме богове.

Еймъс избута встрани чинията.

— Има си причина да сте расли разделени.

— Да, защото семейство Фауст заведе дело срещу татко — отсъдих делово. — И татко го загуби.

— Причината далеч не се свежда до това — възрази Еймъс. — От Дома настояха да бъдете разделени. Баща ви искаше и двамата да останете при него, макар и да знаеше колко е опасно.

Сейди изглеждаше така, сякаш са я фраснали между очите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но от Дома се намесиха и се постараха баба ви и дядо ви да получат родителските права над теб, Сейди. Ако двамата с Картър бяхте расли заедно, сигурно щяхте да станете много могъщи. От вчера вероятно сте усетили промените.

Спомних си прилива на сили, който бях почувствал, и как Сейди изведнъж е започнала да чете древноегипетски. После се сетих за нещо отпреди време.

— Шестият ти рожден ден — казах на сестра си.

— Тортата — допълни тя моментално — споменът се бе предал между нас като електрическа искра.

На празника по случай шестия й рожден ден, последния, който бяхме празнували като семейство, двамата с нея се бяхме изпокарали страхотно. Вече не помня за какво. Май защото исках да духна вместо нея свещичките. Започнахме да си крещим. Сейди ме сграбчи за тениската. Аз я бутнах. Помня как татко се спусна към нас и се опита да ни разтърве, но преди да го е направил, тортата на Сейди се взриви. Глазурата се разлетя по стените, по майка и татко, по лицата на шестгодишните приятелчета на сестра ми. Татко и мама ни разделиха. Пратиха ме в моята стая. После казаха, че сигурно сме бутнали случайно тортата, докато сме се карали, аз обаче знаех, че не сме я и докосвали. Тя се беше разлетяла заради нещо много по-странно — сякаш се бе пръснала от гнева ни. Помня как Сейди се беше разплакала, а върху челото й се беше лепнало малко от тортата, помня и как една от свещичките се беше закачила на тавана с фитила надолу, който още гореше, и очилата на един от големите гости — приятел на нашите, бяха целите в бяла глазура.

Извърнах се към Еймъс.

— Стана заради теб. И ти беше на рождения ден на Сейди.

— Сметанова глазура — припомни си и той. — Много вкусна. Но още по онова време си беше ясно като бял ден, че ще бъде трудно да растете под един покрив.

— И така… — запънах се аз. — Какво ще стане сега с нас?

Не исках да си го признавам, но не можех да преглътна мисълта, че отново ще ни разделят със Сейди. Сестра ми не беше кой знае какво, но тя бе единственото, което имах.

— Трябва да бъдете обучени добре — заяви Еймъс, — независимо дали от Дома на живота одобряват, или не.

— Че защо да не одобряват? — учудих се аз.

— Не се притеснявай, ще обясня всичко. Но трябва да започнем с уроците, ако искаме да има някакъв шанс да открием баща ви и да оправим нещата. В противен случай целият свят ще бъде в опасност. Де да знаехме къде…

— Във Финикс — изпелтечих аз.

Еймъс ме зяпна.

— Моля?

— Нощес сънувах… всъщност не беше точно сън…

Чувствах се глупак, но му разказах какво се е случило, докато съм спал.

Ако се съди от изражението му, новината беше дори по-страшна, отколкото бях очаквал.

Сигурен ли си, че е казал „Подарък за рождения ми ден“? — попита Еймъс.

— Да, но какво означава това?

— И човек, в когото да се всели — допълни той. — Нямаше ли си вече?

— Ами поне това каза онзи с петльовите крака…

— Бил е демон — обясни Еймъс. — Рожба на хаоса. А щом в света на простосмъртните се появяват демони, не разполагаме с почти никакво време. Лошо, много лошо.

— Ако живееш във Финикс — уточних аз.

— Врагът ни, Картър, няма да спре във Финикс. Щом толкова бързо е набрал такава мощ… Какво точно каза за бурята?

— Каза: „Ще призова най-страшната буря, каквато е имало някога“.

Еймъс се свъси.

— Последния път, когато го заяви, създаде Сахара. Толкова силна буря може да унищожи Северна Америка и да породи енергия на хаоса, каквато ще му даде почти непобедима форма.

— За какво изобщо говориш? Кой е този тип?

Еймъс не обърна внимание на въпроса.

— По-важното в момента: защо не си спал с поставката за глава?

Свих рамене.

— Беше неудобна. — Погледнах Сейди — да ме подкрепи. — И ти не си я използвала, нали?

Тя завъртя очи.

— Е, то се знае, че съм я използвала. Тя очевидно беше там по някаква причина.

Понякога наистина мразя сестра си. /_Ох! Кракът ми!/_

— Картър — подхвана Еймъс, — сънят е опасно нещо. Той е вход за Дуат.

— Каква прелест! — промърмори Сейди. — Поредната странна дума.

— А… да, извинявай — отвърна Еймъс. — Дуат — това е светът на духовете и на магията. Намира се под света, където сме в будно състояние, разпрострял се е като огромен океан с много пластове и области. Снощи се потопихме под повърхността му, за да стигнем в Ню Йорк — през Дуат се пътува много по-бързо. Докато си спал, Картър, съзнанието ти е минало през най-плитките му течения, затова си и станал очевидец на случилото се във Финикс. За щастие си се отървал жив от такова изживяване. Но колкото по-надълбоко проникваш в Дуат, на толкова по-ужасни неща се натъкваш и толкова по-трудно ти е да се завърнеш. Има цели царства, където гъмжи от нечисти сили, дворци, в които боговете съществуват в чист вид и са толкова могъщи, че само с присъствието си изпепеляват човек. Има тъмници, където са затворени неизразимо зли твари, и пропасти, които са с такава дълбочина и хаос, че и боговете не дръзват да надзърнат там. Сега, когато силата ти се пробужда, не бива да спиш без закрила, в противен случай ще бъдеш уязвим за нападения от Дуат или… за пътешествия из него против волята ти. Поставката за глава е омагьосана и благодарение на това съзнанието ти е привързано към тялото.

— Искаш да кажеш, че наистина съм… — Устата ми беше с вкус на метал. — Той можеше ли да ме убие?

Лицето на Еймъс беше угрижено.

— Щом душата ти може да тръгне на такива пътешествия, ти напредваш по-бързо, отколкото си мислех. По-бързо, отколкото би трябвало да е възможно. Ако Червения властелин те е забелязал…

— Червения властелин! — ахна Сейди. — Това онзи огненият ли е?

Еймъс стана от масата.

— Трябва да разбера повече. Не можем просто да чакаме той да ви открие. И ако на рождения си ден, когато ще бъде в зенита на могъществото си, отприщи бурята…

— Искаш да кажеш, че отиваш във Финикс ли? — едвам изрекох думите. — Еймъс, огненият мъж разгроми татко, сякаш магията му е шега! Сега е повикал и демони, набира сила и… ще загинеш!

Еймъс ми се усмихна тъжно, сякаш вече беше премислил опасностите и не се налагаше да му се напомня. В лице ми напомняше болезнено татко.

— Не отписвай толкова бързо чичо си, Картър. И аз си имам магии. Освен това трябва да проверя лично какво става, ако искаме да имаме някакъв шанс да спасим баща ти и да спрем Червения властелин. Ще бъда бърз и предпазлив. Вие стойте тук и не мърдайте. Кифличка ще ви пази.

Аз примигах.

— Ще ни пази котката ли? Не можеш току-така да ни оставиш тук! Ами обучението?

— Щом се върна — обеща Еймъс. — Няма страшно, къщата се охранява. Не мърдайте оттук. И не допускайте да ви измамят, не отваряйте на никого. И каквото и да става, не ходете в библиотеката. Забранявам ви най-строго. Ще се прибера до залез-слънце.

Още преди да сме възразили, Еймъс отиде спокойно в края на терасата и скочи.

— Не! — изписка Сейди.

Изтичахме на перилата и погледнахме през тях. До река Ист долу имаше трийсетина метра. От Еймъс нямаше и следа. Просто беше изчезнал вдън земя.

Филип Македонски изплиска в басейна. Кифличка скочи на перилата и настоя да я галим.

Бяхме сам-сами в необикновена къща заедно с песоглавец, крокодил и странна котка. И както личеше, целият свят беше в опасност.

Погледнах Сейди.

— И сега какво?

Тя кръстоса ръце.

— Как какво, не е ли очевидно? Отиваме да разгледаме библиотеката.

Бележки

[1] Букв. Камилска гърбица (англ.) — планина в американския град Финикс. — Б.пр.

[2] Букв. Феникс (англ.). — Б.пр.