Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red Pyramid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Червената пирамида

Редактор Вихра Василева

Коректор Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2011

ISBN: 978-954-27-0586-4

История

  1. — Добавяне

28. На среща с бога на тоалетната хартия

Сейди

Баст имаше любопитна представа за „интересно“: кипнало езеро с ширина няколко километра, което смърдеше на запален бензин и развалено месо. Корабчето ни спря рязко на мястото, където реката се вливаше в езерото, защото на пътя ни се изпречи грамадна метална порта. Представляваше бронзов диск с вид на щит, широк почти колкото „Египетска царица“ и потопен до половината в реката. Недоумявах как така не се разтопява в тази горещина, но заради него не можехме да продължим нататък. С лице към диска стоеше огромен бронзов песоглавец, който беше вдигнал ръце и беше стъпил на двата бряга на реката.

— Какво е това? — попитах аз.

— Западната порта — отвърна Баст. — Навремето лодката на Ра със Слънцето е минавала през нея, за да се обнови в огъня на езерото, после се е плъзвала от другата страна и се е издигала през Източната порта, за да възвести новия ден.

Погледнах грамадния песоглавец и се запитах дали Хуфу не знае някакъв таен песоглавски шифър, с който да минем. Той обаче само ревна на статуите и като истински герой се сниши зад краката ми.

— Как ще минем?

— Дали да не питате мен? — намеси се нов глас.

Въздухът потрепери. Картър отстъпи бързо назад, а Баст изсъска.

Пред мен изникна светещ дух на птица: ba. Както обикновено, съчетаваше в себе си човешка глава и тяло на пуйка с прибрани криле. Тази ba също светеше, но нещо в нея беше различно. Дадох си сметка, че съм виждала и друг път лицето на духа: гологлав старец с тънка като папирус кафява кожа, мътни очи и добра усмивка.

— Искандар! — успях да изрека аз.

— Здравей, скъпа — прокънтя гласът на стария магьосник, сякаш той ми говореше от дъното на кладенец.

— Но… — Едвам се сдържах да не заплача. — Значи наистина си мъртъв?

Той се засмя.

— Последния път, когато проверих, бях мъртъв.

— Но защо? Не съм направила така, че…

— Не, скъпа. Ти нямаш никаква вина. Просто ми дойде времето.

— В най-неподходящия момент! — Изненадата и тъгата ми внезапно се превърнаха в гняв. — Изостави ни, преди да ни обучат, а сега Дежарден е по петите ни и…

— Виж колко далеч стигнахте, скъпа. Виж колко добре се справихте. Нямахте нужда от мен, не се налагаше и да се обучавате повече. Събратята ми щяха да научат бързо истината за вас. Нямат равни, когато става въпрос да разкрият кой всъщност е бог, и се опасявам, че едва ли са щели да ви разберат.

— Знаел си, нали? Знаел си, че в нас са се вселили богове.

— След втората ни среща — да. Съжалявам само, че не го усетих по-рано. Нямаше да ви защитя вас с брат ти така, както…

— Както…?

Очите на Искандар станаха тъжни, той сякаш гледаше някъде в далечината.

— Трябваше да взема решения, Сейди. По онова време някои ми се струваха мъдри. Други пък… сега, като си помисля…

— Решението да забраниш боговете. Мама те е убедила, че не е хубаво, нали?

Призрачните му криле потрепериха.

— Разбери, Сейди. Когато Египет беше покорен от римляните, духът ми беше смазан. Хилядолетната история на Египет с неговата мощ и традиции беше зачеркната от онази глупачка, Клеопатра, която си бе въобразила, че в нея може да се всели богиня. Потомците на фараоните, тяхната кръв изглеждаше слаба и разредена — изгубена завинаги. По онова време винях всички: боговете, които използваха хората, за да разиграват дребнавите си свади, управниците от династията на Птолемеите, които бяха потъпкали величието на Египет, събратята си в Дома на живота, които бяха станали немощни, сребролюбиви и продажни. Свързах се с Тот и двамата се съгласихме: боговете трябва да бъдат отстранени, прогонени. Магьосниците трябва да намерят без тях своя път. Новите управници запазиха още две хилядолетия Дома на живота непокътнат. В ония години това беше правилното решение.

— А сега? — попитах аз.

Сиянието на Искандар помръкна.

— Майка ти предрече, че равновесието ще бъде рязко нарушено. Предрече, че много скоро ще настъпи ден, когато Маат ще бъде унищожен и хаосът ще завладее цялото Творение. Беше твърда в мнението си, че само ако са заедно, боговете и Домът ще надделеят. Че се налага да се възстанови старият път, пътят на боговете. Аз се държах като глупав старец. Дълбоко в себе си знаех, че тя е права, но отказвах да повярвам… и майка ви и баща ви се нагърбиха с всичко сами. Жертваха се, докато се опитваха да поправят нещата, защото аз бях твърде непреклонен и не исках да се променя. Наистина съжалявам за това.

Колкото и да се опитвах, видях, че ми е трудно да се сърдя на старата пуйка. Рядко някой възрастен ще признае пред дете, че е сгрешил, особено пък възрастен на две хиляди години. Човек трябва да цени такива мигове.

— Прощавам ти, Искандар — казах аз. — Наистина. Но Сет строи огромна червена пирамида, за да унищожи Северна Америка. Какво да направя?

— Не мога да ти отговоря, скъпа. Ти трябва да решиш… — Той понаклони глава назад към езерото, сякаш чуваше глас. — Времето ни изтича. Трябва да изпълня задълженията си като пазач на портата и да реша дали да ви допусна до Огненото езеро.

— Но аз имам още въпроси!

— Аз пък съжалявам, че не разполагаме с повече време — отвърна Искандар. — Ти, Сейди Кейн, имаш силен дух. Някой ден от теб ще излезе отлична пазителка на ba.

— Благодаря — промърморих аз. — Изгарям от нетърпение да се превърна за вечни времена в домашна птица.

— Мога да ти кажа само едно: близък е денят, когато трябва да направиш избор. Не допускай чувствата да те заслепят и като мен да не разбереш кое е най-добро.

— Какъв избор? Най-добро за кого?

— Това е ключът, нали? Баща ти, семейството ти, боговете, светът. Маат и isfet, редът и хаосът ще влязат в ожесточен сблъсък, какъвто не е имало от хилядолетия. Вие с брат ти ще изиграете решаваща роля и тези сили или ще бъдат уравновесени, или всичко ще бъде унищожено. Още нещо, предсказано от майка ти.

— Чакай, чакай. Какво…

— До нови срещи, Сейди. Някой ден може би ще имаме възможност да поговорим още. Засега просто мини през портата. Задачата ми е да проверя дали си смела… а ти притежаваш предостатъчно смелост.

Исках да възразя, че не, не съм смела. Исках Искандар да остане и да ми каже какво точно е предсказала майка ми за моето бъдеще. Но духът изчезна и пристанът притихна. Чак тогава си спомних, че никой на корабчето не е казал и дума.

Извърнах се към Картър.

— Остави всичко на мен, чу ли?

Той гледаше някъде в пространството, без дори да мига. Направо вцепенен, Хуфу още се беше вкопчил в краката ми. Лицето на Баст беше застинало точно когато тя бе понечила да изсъска.

— Ей, хора! — щракнах аз с пръсти и всички се раздвижиха.

— Ba! — изсъска Баст. После се огледа и се свъси. — Чакай, стори ми се, че видях… какво се случи току-що?

Запитах се колко ли всесилен трябва да е един магьосник, за да спре времето и да смрази дори една богиня. Някой ден Искандар — мъртъв или не — щеше да ме научи на този номер.

— Да — казах. — Сигурна съм, че тук имаше ba. Вече си отиде.

Статуите на песоглавците заскърцаха и забучаха, докато сваляха ръце. Бронзовият диск на слънцето насред реката се спусна под повърхността и разчисти пътя за езерото. Корабчето се изстреля напред, право към пламъците и кипналите червени вълни. Успях да различа в трепкащия от жегата въздух остров в средата на езерото. На него се издигаше проблясващ черен храм, който изобщо не изглеждаше гостоприемен.

— Съдилището — предположих аз.

Баст кимна.

— В такива мигове съм доволна, че не съм с душа на простосмъртен.

 

 

След като хвърлихме котва на пристана, Окървавената секира слезе да се сбогува с нас.

— Надявам се да ви видя отново, господарю и господарке Кейн — избуча капитанът. — Каютите ви на „Египетска царица“ ще ви чакат. Освен, разбира се, ако не сметнете за уместно да ме освободите от служба.

Баст, която стоеше зад него, поклати непреклонно глава.

— Хм, засега предпочитаме да си наблизо — отвърнах му аз.

— Както желаете — рече той.

Сигурна съм, че ако секирите можеха да се мръщят, той щеше да го направи.

— Стой наострен — заръча му Картър, после слязохме с него, Баст и Хуфу по мостика.

Вместо да отплава, корабчето просто хлътна в кипналата лава и изчезна.

— Да стои наострен ли — попитах свъсена Картър.

— Стори ми се смешно.

— Ти си безнадежден случай.

Качихме се по стълбите на черния храм. Таванът се крепеше на цяла гора каменни колони. По всички повърхности бяха издълбани йероглифи и изображения, но цвят нямаше — само черно върху черно. Из храма се стелеше лека мъглица, която идваше откъм езерото, и въпреки че по всички колони имаше запалени тръстикови факли, беше невъзможно да видиш какво има нататък в здрача.

— Бъдете нащрек — предупреди Баст, след като подуши въздуха. — Той е наблизо.

— Кой? — попитах аз.

— Псето — отвърна тя презрително.

Чу се ръмжене и от мъглата изскочи огромен черен силует. Той нападна Баст, която се претърколи и изписка котешки, после хукна нанякъде, оставяйки ни насаме със звяра. Май ни беше предупредила, че не е смела.

Новото животно беше лъскаво и черно, като Звяра Сет, който бяхме видели във Вашингтон, окръг Колумбия, но приличаше повече на котка, беше гъвкаво и всъщност доста красиво. Дадох си сметка, че е чакал със златен нашийник.

После той се преобрази на млад мъж и сърцето ми само дето не спря. Беше момчето на моите мечти — съвсем в буквалния смисъл на думата: същото, което бях зърнала в черно облекло във виденията на своята ba.

Ако това изобщо беше възможно, на живо Анубис беше още по-убийствено хубав. /_О!… Ха-ха. Не долових играта на думи, но ти благодаря, Картър. Богът на мъртвите, който е убийствено хубав. Да, смешно си е. А сега мога ли да продължа?/_

Момчето беше със светло лице, разрошена черна коса и прелестни кафяви очи, които приличаха на разтопен шоколад. Беше с черни дънки, кубинки (като моите!), износена тениска и черно кожено яке, което му отиваше много. Беше висок и слаб като чакал. Пак като на чакал ушите му стърчаха малко (и с тях ми се стори много сладък), а на врата си носеше златна верижка.

Само не ме разбирайте погрешно, ако обичате — не съм луднала по момчета. Няма такова нещо. Почти през целия срок в училище взимах на подбив Лиз и Ема, които не мислеха за друго освен за момчета, и сега се радвах много, че те не са с мен, защото щяха да ме скъсат от подигравки.

Момчето в черно се изправи и изтръска якето си.

— Не съм псе — промърмори.

— Не си — съгласих се аз. — Ти си…

Със сигурност щях да изтърся нещо от рода на „много сладък“ или друго, не по-малко притеснително, добре че Картър ме спаси.

— Ти да не си Анубис? — попита. — Дошли сме за перото на истината.

Анубис се смръщи. Впи в мен много красивите си очи.

— Не сте мъртви.

— Не сме — потвърдих. — Макар че се стараем ужасно.

— Не се занимавам с живи — отсече той. След това погледна Хуфу и Картър. — Въпреки че пътувате с песоглавец. Това е проява на добър вкус. Няма да ви убия, преди да съм ви дал възможност да обясните. Защо Баст ви е довела тук?

— Всъщност ни прати Тот — уточни Картър.

Той започна да му разказва историята, но Хуфу го прекъсна нетърпеливо:

— Хрр! Хрр!

Песоглавският явно пожъна успех, защото Анубис кимна, сякаш чак сега е разбрал за какво става дума.

— Ясно. — После се свъси срещу Картър. — Така значи, ти си Хор. А ти…

Пръстът му се вдигна бавно към мен.

— Аз съм… аз съм… хм… — изпелтечих.

Признавам си, рядко ми се случва да не зная какво да кажа, но докато гледах Анубис, имах чувството, че току-що при зъболекаря са ми били конска доза новокаин. А Картър ме гледаше така, сякаш съм превъртяла.

— Аз не съм Изида — успях да промълвя. — В смисъл, Изида се разхожда вътре в мен, но аз не съм тя. Тя… ми е само на гости.

Анубис понаклони глава.

— И вие двамата смятате да се опълчите срещу Сет, така ли?

— Като цяло, да — съгласи се Картър. — Ще ни помогнеш ли?

Анубис се свъси. Спомних си как Тот ни е обяснил, че той е в добро настроение веднъж на хилядолетие. Имах чувството, че сега не е от тези дни.

— Няма да ви помогна — отсече той. — И ще ви покажа защо.

После се превърна в чакал и побягна в посоката, откъдето беше дошъл. Ние с Картър се спогледахме. Понеже не знаехме какво друго да правим, затичахме след Анубис навътре в мрака.

 

 

В средата на храма имаше голямо кръгло помещение, в което сякаш бяха вместени две стаи. От една страна, в него имаше нещо като тържествена зала с пламтящи мангали и празен престол в дъното. В средата се издигаха везни: поставка във формата на буквата „Т“ от черно желязо с въжета, за които бяха завързани блюда — във всяко от тях можеше да се побере човек. Везните обаче бяха счупени. Едно от златните блюда се беше огънало като „V“, сякаш нещо много тежко беше подскачало в него. Другото се крепеше на едно-единствено въже.

Под везните, свито на кълбо, спеше непробудно най-странното чудовище, което бях виждала някога. Беше с глава на крокодил и с лъвска грива. Предната част на туловището беше като на лъв, но отзад звярът беше лъскав, кафяв и дебел — реших, че е като хипопотам. Най-странното бе, че животното беше малко — колкото средна локва, заради което, както отсъдих, можеше да бъде наречено хиполоква.

Ето как изглеждаше залата, поне един пласт от нея. В същото време обаче като че стоях на призрачни гробища, сякаш върху помещението беше наложена триизмерна проекция. На някои места мраморният под отстъпваше място на кал и на обрасъл с мъх плочник. От средата на помещението започваха гробници с вид на мънички къщи, подредени като спиците на колело. Много от гробниците се бяха пропукали и се бяха отворили. Някои бяха зазидани с тухли, други бяха с железни огради. Черните колони по края на помещението сменяха формата си и понякога се превръщаха във вековни кипариси. Имах чувството, че стъпвам между два различни свята, и не можех да кажа кой от тях е истинският.

Хуфу отиде с клатушкане право при везните и след като се покатери отгоре, се настани така, сякаш си е у дома. Не обърна внимание на хиполоквата.

Чакалът се приближи до стъпалата пред престола и отново се преобрази на Анубис.

— Добре дошли в последната стая, в която ще влезете някога — каза той.

Картър се огледа със страхопочитание.

— Съдилището. — Той се взря в хиполоквата и се свъси. — Това там…

— Това там е Амит Поглъщачката — продължи вместо него Анубис. — Погледнете я и треперете.

Амит явно си чу името насън. Изхълца и се обърна по гръб. Лъвските и хипопотамските й крака потрепериха. Запитах се дали чудовищата от отвъдното сънуват как гонят зайци.

— Винаги съм си я представял… по-голяма — призна Картър.

Анубис го изгледа сурово.

— Амит трябва да е голяма колкото да яде сърцата на нечестивите. Повярвай, върши си работата добре… Най-малкото преди.

Хуфу изсумтя от горния край на везните. Както се беше разположил в средата на рамото, за малко да изгуби равновесие и изкривеното блюдо изтрака по пода.

— Защо везните са счупени? — полюбопитствах аз.

Анубис се смръщи.

— Маат е омаломощен. Опитах се да ги поправя, но…

Той разпери безпомощно ръце.

Посочих гробовете, наредени на призрачни редици.

— Затова ли гробищата са… хм… хлътнали в земята?

Картър ме погледна странно.

— Какви гробища?

— Гробовете — отвърнах аз. — Дърветата.

— За какво изобщо ми говориш?

— Той не ги вижда — намеси се Анубис. — Но ти, Сейди… ти възприемаш всичко. Какво чуваш?

В началото не разбрах какво ме пита. Чувах само как кръвта ми бумти в ушите и тътена и пукота на Огненото езеро в далечината. (А също как Хуфу се чеше и сумти, но това не беше нищо ново.)

После затворих очи и чух в далечината още един звук: музика, пробудила най-ранните ми спомени за баща ми, който танцува усмихнат с мен из къщата ни в Лос Анджелис.

— Джаз — казах.

Отворих очи и Залата на Съдилището беше изчезнала. По-точно, не изчезнала, а потънала в здрач. Още виждах счупените везни и празния престол. Но не и черните колони и тътнещия огън. Бяха изчезнали дори Картър, Хуфу и Амит.

Гробищата си бяха много истински. Под краката ми се клатеше напукан плочник. В спарения нощен въздух се носеха миризмите на подправки, на задушена риба и покрити с мухъл стари места. Нищо чудно да се намирах отново в Англия — може би в църковен двор в някое прикътано място на Лондон, — но надписите по гробовете бяха на френски и времето беше прекалено меко, за да е английска зима. Клоните на дърветата бяха увиснали ниско и бяха покрити със зелени листа и с мъх.

И се чуваше музика. По улицата точно зад оградата на гробищата на шествие вървеше джазов оркестър с музиканти в официални черни костюми и пъстри шапки като за празненство. Саксофонистите ту се показваха, ту пак се скриваха. Пищяха корнети и кларинети. Барабанистите се усмихваха и се поклащаха, а палките им току проблясваха. Зад тях танцуваше множество в траурни дрехи, което носеше цветя и факли и бе наобиколило старовремска черна катафалка.

— Къде сме? — изумих се аз.

Анубис скочи от един гроб и се приземи до мен. Вдиша от въздуха на гробищата и лицето му омекна. Усетих, че съм се вторачила в устата му, в извивката на долната му устна.

— В Ню Орлиънс — отвърна той.

— Моля?

— Потъналия град — поясни той. — Във Френския квартал на западния бряг на реката — брега на мъртвите. Тук ми харесва. Точно заради това Залата на Съдилището често се свързва с тази част от света на простосмъртните.

Шествието с джаз музикантите продължи нататък по улицата, като привличаше към празненството нови и нови минувачи, поспрели да погледат.

— Какво празнуват?

— Погребение — отговори Анубис. — Току-що са погребали в гроба мъртвеца. И сега „пускат на свобода тялото му“. Ознаменуват живота му с песни и танци, докато съпровождат катафалката на връщане от гробищата. Този обред е много египетски.

— Откъде знаеш толкова много?

— Аз съм богът на погребенията. Знам всички погребални обреди по света — как да умреш подобаващо, как да подготвиш тялото и душата за задгробния живот. Живея за смъртта.

— Сигурно си много забавен по увеселенията — подметнах аз. — Защо си ме довел тук?

— За да поговорим.

Той разпери ръце и най-близкият гроб изтътна. От една пукнатина в стената се изстреля дълга бяла лента. Тя продължи да се приближава и да се наплита на хвърлей от Анубис на някаква форма, а първото, което ми хрумна, бе: „Божичко, при него долетя вълшебно руло тоалетна хартия“.

После видях, че това всъщност е плат, ивица бяла ленена тъкан, с каквато омотават мумиите. Платното се усука на нещо като пейка и Анубис седна на нея.

— Хор не ми харесва — заяви той и ми махна с ръка да отида при него. — Вечно вдига шум, нагъл е и си въобразява, че е повече от мен. Докато Изида винаги се е отнасяла с мен като със син.

Аз кръстосах ръце.

— Не си ми син. И вече ти казах, че аз не съм Изида.

Анубис понаклони глава.

— Не, не се държиш като млада богиня. Приличаш ми на майка си.

Това се стовари върху мен като кофа студена вода (и за съжаление благодарение на Зия знаех какво е да те облеят със студена вода).

— Значи познаваш майка ми, така ли?

Анубис примига, сякаш усетил, че е направил нещо лошо.

— Аз… аз познавам всички, които са умрели, но пътят на всеки дух е различен. Не биваше да ти казвам.

— Не може да изтърсиш такова нещо и после да си замълчиш? Тя къде е, в египетския задгробен живот ли? Мина ли през малката ти заличка на Съдилището?

Анубис погледна притеснен златните везни, които потрепваха като мираж на гробищата.

— Залата не е моя. Просто я наглеждам, докато се върне Господарят Озирис. Извинявай, ако съм те разстроил, но не мога да ти кажа нищо повече. Недоумявам защо изобщо започнах да говоря. Просто… душата ти е със сходно сияние. Силно.

— Колко ласкателно — промърморих аз. — Душата ми сияе.

— Извинявай — повтори той. — Заповядай, седни.

Нямах интерес да подминаваме въпроса и да сядам до него на пейка от омотани ивици за балсамиране на мумии, но опитах ли се да събирам без недомлъвки някаква информация, не се получаваше нищо. Седнах тежко на пейката и се постарах да изглеждам възможно най-раздразнена.

Е? — подхванах и го погледнах нацупено. — Каква е тази форма? Ти бог ли си?

Той се смръщи и се хвана за гърдите.

— Питаш дали съм се вселил в тялото на човек ли? Не, мога да се вселя във всяко гробище, във всяко място, където има смърт и траур. Това е естественият ми вид.

— О!

Дълбоко в себе си се надявах до мен да седи истинско момче, някой, у когото по една случайност се е вселил бог. Но би трябвало да зная, че това е прекалено хубаво, за да е истина. Почувствах се разочарована. После пък си се ядосах сама на себе си, задето съм се почувствала разочарована.

Не че има и най-малката възможност, Сейди — укорих се аз. — Та това е някакъв си гаден бог на погребенията. И е някъде на около пет хиляди години.“

— И така — продължих, — щом не можеш да ми кажеш нищо, което да ми е от полза, поне ми помогни. Търсим перото на истината.

Той поклати глава.

— Не си и представяш какво искаш. Перото на истината е много опасно. В разрез с правилата на Озирис е да го давам на обикновени простосмъртни.

— Но Озирис го няма тук — посочих аз празния престол. — Той седи ей там, нали? Виждаш ли го?

Анубис се взря в престола. Прокара пръсти по златната верижка, сякаш тя беше започнала да му стяга.

— Вярно е, че чакам тук от цяла вечност и стоя на поста си. За разлика от другите не бях затворен в тъмница. И аз не знам защо… но направих всичко по силите си. Щом чух, че петимата са били пуснати на свобода, се надявах Господарят Озирис да се завърне, но… — Той поклати умърлушен глава. — Защо ли пренебрегва задълженията си?

— Вероятно защото е хванат като в капан вътре в баща ми.

Анубис се втренчи в мен.

— Песоглавецът не ми го обясни.

— Е, аз не мога да обяснявам така хубаво като един песоглавец. Но накратко казано, по причини, които не са ми известни, баща ми реши да пусне на свобода някои от боговете. Може би си е казал: „Ще взема да отскоча до Британския музей и да вдигна във въздуха Розетския камък!“. И пусна на свобода Озирис, но заедно с него се измъкнаха и Сет, и останалите.

— Значи Сет е затворил баща ти, когато в него се е вселил Озирис — подхвана Анубис, — а това означава, че Озирис е бил хванат като в капан от моя… — Той се спря. — От Сет.

„Интересно“, помислих си аз.

— Значи си наясно — казах. — Длъжен си да ни помогнеш.

Анубис се поколеба, сетне поклати глава.

— Не мога. Ще си навлека неприятности.

Аз само го погледнах и прихнах. Не се сдържах: той ги говореше едни — да се скъсаш от смях.

— Как така ще си навлечеш неприятности? На колко години си, на шестнайсет? Ти си бог!

В тъмното не се виждаше хубаво, но бях готова да се закълна, че той се е изчервил.

— Ти не разбираш. Перото не търпи и най-безобидната лъжа. Ако ти го дам, ако, докато го носиш със себе си, изречеш и най-дребната лъжа или постъпиш лъжливо, ще изгориш и ще се превърнеш на пепел.

— Изкарваш ме лъжкиня.

Той примига.

— Не, просто…

— Никога ли не си лъгал? Какво искаше да кажеш преди малко… за Сет де? Доколкото подразбрах, той ти е баща. Нали?

Анубис затвори уста, после я отвори отново. Изглеждаше така, сякаш е на път да се разсърди, а не помни как се прави това.

— Винаги ли се държиш толкова вбесяващо?

— Обикновено се държа още по-вбесяващо — признах си аз.

— Защо семейството ти не те е дало жена на някого, който е далеч, много далеч?

Попита така, сякаш въпросът е съвсем искрен, и сега бе мой ред да го погледна изумена.

— Извинявай, момче на смъртта! Но аз съм на дванайсет години! Е… почти на тринайсет, при това съм много зряла за тринайсетгодишна, но не това е най-важното. В моето семейство не омъжват току-така момичетата и ти може и да знаеш всичко за погребенията, но очевидно трябва да наваксваш доста с обредите по ухажването.

Анубис ме погледна недоумяващо.

— Очевидно е така.

— Ами да! Я чакай… за какво си говорехме? А, така значи, смяташе, че можеш да отклониш вниманието ми, а? Аз обаче помня. Сет ти е баща, нали? Кажи истината.

Анубис погледна замислен към другия край на гробищата. Звуците на джазовото погребение заглъхваха нататък по улиците на Френския квартал.

— Да — потвърди той. — Поне според преданията. Не съм го виждал никога. Когато съм бил малък, майка ми Нефтида ме е дала на Озирис.

— Как така те е дала?

— Каза, че не искала да познавам баща си. Но ако трябва да съм честен, не съм сигурен, че е знаела какво да прави с мен. Не съм като братовчед си Хор. Не съм воин. Бил съм… различно дете.

В гласа му имаше такова огорчение, че не знаех какво да отвърна. Е, да, сама бях поискала да чуя истината, но обикновено не ни я казват, особено пък момчетата. Освен това имах някаква представа какво е да си различно дете… и също се чувствах така, сякаш родителите ми са ме дали на друг.

— Майка ти може би се е опитвала да те защити — рекох. — Все пак баща ти е бил Бог на злото и така нататък.

— Може би — каза той унило. — Озирис ме взе под крилото си. Направи ме Бог на погребенията, Пазител на обредите, свързани със смъртта. Работата е хубава, но… ти ме попита на колко години съм. Истината е, че не знам. В Земята на мъртвите годините не отминават. Още се чувствам съвсем малък, но светът наоколо е остарял.

Докато гледах в слабата светлина на гробищата Анубис, виждах пред себе си самотен тийнейджър. Помъчих се да си припомня, че той е бог на хиляди години, вероятно способен да направлява огромни сили, които далеч надхвърлят вълшебната тоалетна хартия, но пак ми беше мъчно за него.

— Помогни ни да спасим татко — казах аз. — Ще пратим Сет обратно в Дуат и Озирис ще бъде свободен. Всички ще бъдем щастливи.

И този път Анубис поклати глава.

— Казах ти вече…

— Везните ти са счупени — отбелязах аз. — Предполагам, защото Озирис не е тук. Какво става с всички души, дошли на съд?

Знаех, че съм го засегнала по болното място. Притеснен, Анубис се намести на пейката.

— Хаосът става още по-голям. Душите се объркват. Някои не могат да отидат в задгробния живот. Други успяват, но са принудени да търсят обиколни пътища. Опитвам се да помогна, но… Залата на Съдилището се нарича още Зала на Маат. Предназначена е да бъде център на реда, на здравите основи. Без Озирис се руши, срутва се.

— Какво тогава чакаш? Дай ни перото: Освен ако не се страхуваш, че баща ти ще ни смачка.

В очите му проблесна раздразнение. За миг ми се стори, че Анубис обмисля погребението ми, но той само въздъхна отчаяно.

— Изпълнявам един обред, нарича се отваряне на устата. Чрез него душата на мъртвеца излиза навън. За теб, Сейди Кейн, ще измисля нов обред: затваряне на устата.

— Ха-ха. Ще ми дадеш ли все пак перото?

Той разтвори длан. Блесна светлина и над ръката му се зарея светещо перо — снежнобяло, с каквито пишат книжниците.

— В името на Озирис… но ти налагам няколко условия. Първо, само ти можеш да пипаш перото.

— Ама разбира се. Нали не мислиш, че ще допусна Картър…

— Освен това трябва да слушаш майка ми Нефтида. Хуфу ми каза, че я търсиш. Ако я откриеш, слушай я.

— Дадено — отговорих, макар че молбата ми се стори странно притеснителна.

Откъде-накъде Анубис ще ме моли за такова нещо?

— И преди да си тръгнеш — продължи той, — трябва да ми отговориш на три въпроса, докато държиш перото на истината, за да докажеш, че си честна.

Изведнъж устата ми пресъхна.

— Хм… какви въпроси?

— Каквито реша аз. И не забравяй, и най-дребната лъжа ще те унищожи.

— Дай ми го това проклето перо.

След като той ми връчи перото, то престана да свети, но за перо ми се стори прекалено топло и тежко.

— То е от опашката на bennu — обясни Анубис, — птицата, която вие наричате феникс. Тежи точно колкото човешка душа. Готова ли си?

— Не — отвърнах аз и явно си беше самата истина, понеже не се превърнах на пепел. — Това брои ли се за въпрос?

Анубис направо си се усмихна, от което на мен ми прималя.

— Предполагам, че да. Пазариш се като морски търговец финикиец, Сейди Кейн. И така, вторият въпрос: ще жертваш ли своя живот в името на брат си?

— Да — отговорих на мига.

(Знам, знам. Самата аз се изненадах. Но тъй като държах перото, нямах друг избор, освен да кажа истината. То очевидно не ме правеше по-благоразумна.)

Анубис кимна, не личеше да е изненадан.

— Последен въпрос: ако от това зависи спасението на света, готова ли си да изгубиш баща си?

— Не е честно да ме питаш такива неща?

— Отговори искрено.

Как да отговоря на такъв въпрос? Нямаше как да кажа просто „да“ или „не“.

Знаех, разбира се, „правилния“ отговор. От героинята се очаква да откаже да жертва баща си. После отива и спасява храбро и него, и света, нали така? Но какво щеше да стане, ако трябваше да избирам между двете? Целият свят беше ужасно огромен: баба и дядо, Картър, чичо Еймъс, Баст, Хуфу, Лиз и Ема, всички познати. Какво щеше да каже татко, ако предпочетях него?

— Ако… ако наистина няма друг начин — подхванах аз, — ако няма никакъв друг начин… О, я стига. Въпросът ти е смехотворен.

Перото засия.

— Добре тогава — предадох се аз, — ако се налага, сигурно… сигурно ще предпочета да спася света.

Плисна ме ужасна вина. Що за дъщеря бях? Стиснах амулета с tyet около врата си — единствения ми спомен от татко. Знам, някои от вас ще си кажат: „Какво толкова, почти не си го виждала. Познавала си го съвсем бегло. Какво ти пука?

Но от това той не ми ставаше по-малко баща, нали? И мисълта да го загубя по-малко ужасна. Ами мисълта, че ще го подведа, че по своя воля ще предпочета той да умре, колкото за да спася света — такъв ли ужасен човек бях?

Едвам намерих сили да погледна Анубис в очите, но когато го направих, лицето му омекна.

— Вярвам ти, Сейди.

— О, така ли? Държа проклетото перо на истината, а той ми вярвал. Е, благодаря.

— Истината е жестока — продължи Анубис. — В Залата на Съдилището постоянно идват духове, които не могат и не могат да се откажат от лъжите. Отричат грешките си, истинските си чувства, грешките си… чак до мига, когато Амит поглъща за вечността душите им. Искат се сила и смелост да признаеш истината.

— Да. Чувствам се много силна и смела. Благодаря.

Анубис стана от пейката.

— Сега трябва да те оставя. Нямаш много време. Само след около двайсет и четири часа слънцето ще изгрее на рождения ден на Сет и той ще завърши пирамидата — освен ако не го спреш. Следващия път, когато се срещнем, може би…

— Ти пак ще ме дразниш — предположих аз.

Той впери в мен топлите си кафяви очи.

— Или ти ще ми помогнеш да усвоя по-бързо днешните обреди на ухажване.

Продължих да седя като вкаменена, а Анубис ми се усмихна едва доловимо — само колкото да ми покаже, че се заяжда. После изчезна.

— О, много смешно, няма що! — извиках аз.

Везните и престолът се скриха. Пейката от ленено платно се разпадна и аз тупнах насред гробището. До мен изникнаха Картър и Хуфу, аз обаче само продължих да крещя към мястото, където беше стоял Анубис, и да го наричам какъв ли не.

— Какво става? — попита настойчиво Картър. — Къде сме?

— Той е ужасен! — изръмжах аз. — Надут, заядлив, невероятно хубав, непоносимо…

— Хрр! — започна да недоволства Хуфу.

— Да — съгласи се Картър. — Взе ли все пак перото?

Протегнах ръка и готово: над пръстите ми се понесе светещо бяло перо. Стиснах длан и то изчезна отново.

— Я! — ахна Картър. — Ами Анубис? Как…

— Хайде да намерим Баст и да се махаме оттук! — прекъснах го аз. — Чака ни работа.

И излязох от гробищата още преди той да е успял да ми зададе и други въпроси — не бях в настроение да казвам истината.