Рик Риърдън
Червената пирамида (12)

10. Как Баст позеленя

Картър

/Стига, Сейди. Ей сега ще стигна и до това./ Извинявайте, само ме разсейва, подпалва ми… всъщност както и да е. Та докъде бях стигнал?

От моста Уилямсбърг влязохме с шеметна скорост в Манхатън и се насочихме на север, към „Клинтън Стрийт“.

— Още ни преследват — предупреди Сейди.

И наистина, носачите бяха само на една пресечка от нас: лъкатушеха между колите и минаваха право пред дрънкулките за туристи по тротоарите.

— Ще спечелим малко време — изръмжа гърлено Баст — звук, толкова нисък и мощен, че чак ми затракаха зъбите.

Тя завъртя рязко волана и зави право към „Ист Хюстън“.

Погледнах назад. Точно когато носачите свърнаха по улицата, около тях изникнаха пълчища котки. Някои скочиха от прозорците. Други дотичаха от тротоарите и пресечките. Трети пък се измъкнаха от канализацията. Всички се струпаха на вълна от козина и нокти около носачите — започнаха да се катерят по медните им крака, да им драскат гърбовете, да се вкопчват в лицата им и да се мятат по сандъка носилка — да е по-тежък. Носачите се препънаха и изпуснаха сандъка. Замахнаха слепешката, за да отпъдят котките. Две коли завиха, за да не прегазят животинките, и се блъснаха, след което препречиха цялата улица, а носачите бяха повалени от безбройните разгневени котки. Завихме по „Франклин Делано Рузвелт“ и гледката се скри от поглед.

— Прелест — признах си.

— Това няма да ги забави много — отвърна Баст. — А сега — Сентръл Парк!

 

 

Баст остави лексуса пред музея за изящни изкуства „Метрополитън“.

— Оттук ще притичаме — обясни. — Точно зад музея е.

Когато каза „тичаме“, имаше предвид именно това. Наложи се ние със Сейди да бягаме колкото ни държат крака, за да не изоставаме, а Баст дори не се изпоти. Не се спираше пред такива дреболии като щандове със закуски и спрени коли. Прескачаше с лекота всичко под три метра височина и ни оставяше да се оправяме както знаем с препятствията.

Влязохме в парка по Източната алея. Веднага щом се обърнахме на север, пред нас изникна обелискът. Беше висок малко над двайсет метра и изглеждаше като точно копие на Иглата в Лондон. Падаше се леко встрани, на тревист хълм, затова беше откъснат от града — нещо, което се постига трудно в центъра на Ню Йорк. Нямаше никой, ако не броим двама-трима души, излезли да потичат за здраве по-нататък по алеята. Чувах уличното движение зад нас, по Пето авеню, но дори то изглеждаше далечно.

Спряхме при основата на обелиска. Баст подуши въздуха — сякаш за да провери дали ни застрашава нещо. След като застанах на едно място, усетих, че ми е много студено. Слънцето беше точно над нас, но вятърът ме пронизваше през чуждите ленени дрехи.

— Жалко, че не взех нещо по-дебело — промърморих. — Вълнено яке например.

— Не можеш да обличаш друго — възрази Баст, докато оглеждаше хоризонта. — Облечен си за магия.

Сейди потрепери.

— Задължително ли е да премръзнем, за да сме магьосници?

— Магьосниците избягват животинските продукти — отвърна разсеяно Баст. — Кожа, вълна. Аурата на животните, която се е запазила в тях, може да попречи на заклинанията.

— Обувките не ми пречат — отбеляза Сейди.

— Кожа — възрази отвратена Баст. — Явно имаш по-висок праг на търпимост и в малки количества кожата не пречи на заклинанията ти. Не знам. Но ленените или памучните дрехи винаги са за предпочитане — растителен материал. При всички положения, Сейди, мисля, че засега всичко е наред. Съвсем след малко, в единайсет и половина, времето ще бъде благоприятно, но за кратко. Започвай.

Сейди примига.

— Аз ли? Защо точно аз? Нали ти си богинята!

— Не съм добра с порталите — призна си Баст. — Котките са защитници. Само се владей. Ако изпаднеш в паника или се уплашиш, магията няма да се получи. Трябва да се измъкнем оттук, докато Сет не е свикал под знамената си другите богове.

Аз се свъсих.

— Искаш да кажеш, че Сет може да призове набързо и други зли богове ли?

Баст погледна притеснена към дърветата.

— Доброто и злото не са най-добрите определения, Картър. Като магьосник трябва да разглеждаш всичко като хаос, противопоставен на реда. Това са двете сили, които властват във всемира. Сет управлява хаоса.

— Ами другите богове, които татко е пуснал на свобода? — продължих да упорствам. — Те не са ли от добрите? Изида, Озирис, Хор, Нефтида… къде са те?

Баст се взря в мен.

— Уместен въпрос, Картър.

От храстите изскочи сиамска котка, която се завтече към Баст. Двете се гледаха известно време. После сиамската котка хукна нанякъде.

— Носачите са наблизо — оповести Баст. — И от изток се задава нещо друго… много по-могъщо. Мисля, че господарят на носачите вече губи търпение.

Сърцето ми спря за миг.

— Кой се задава, Сет ли?

— Не — отвърна Баст. — Вероятно някой от слугите му. Или негов съюзник. Котките ми се затрудняват да опишат какво са видели, а аз не искам да разбирам. Сега е моментът, Сейди. Просто се съсредоточи и отвори врата за Дуат. Аз ще отклонявам вниманието на нападателите. Специалистка съм по бойни магии.

— Като онази, която направи в къщата ли? — попитах аз.

Баст оголи остри зъби.

— Не, това там беше само битка, без магия.

Гората изшумоли и от нея се показаха носачите. Покривалото върху носилката беше разкъсано от котешки нокти. Самите носачи също бяха издрани и наранени. Единият куцукаше, кракът му при коляното беше огънат назад. Другият беше с автомобилна броня около врата.

Четиримата метални мъже оставиха внимателно носилката. Погледнаха ни и извадиха от поясите си златни сопи.

— Заемай се за работа, Сейди — нареди Баст. — Картър, ще ти бъда признателна, ако ми помогнеш.

Богинята котка извади ножовете. Тялото й започна да излъчва зелено сияние. Около нея се появи аура, която се разрасна като мехур от енергия и я издигна над земята. Аурата придоби форма, а Баст се озова вътре в холографска проекция, която като размери бе приблизително четири пъти по-голяма от Баст. Беше изображение на богинята в древния й вид: жена с височина шест метра и с котешка глава. Както стоеше насред холограмата и се носеше из въздуха, Баст пристъпи напред. Огромната богиня котка се придвижи заедно с нея. Струваше ми се невъзможно прозрачно изображение да бъде плътно, но когато богинята стъпи на земята, тя се разтресе. Баст вдигна ръка. Сияйната зелена богиня воин направи същото и извади нокти, дълги и остри като рапири. Баст удари с все сила тротоара отпред и го натроши на циментови парченца. Обърна се и ми се усмихна. Огромната котешка глава направи същото, като оголи ужасни зъби, с които можеше да ме разкъса на две.

— Ето какво е бойна магия — обясни Баст.

В началото бях толкова изумен, че не можех да направя друго, освен да наблюдавам как Баст стоварва насред носачите огромната си бойна машина.

Съсече с един-единствен удар първия от тях на малки късчета, после се приближи до друг и го направи на метална палачинка. Останалите двама носачи нападнаха холографските й крака, но металните им сопи отскочиха от призрачната светлина безобидно, с водопад от искри.

През това време Сейди стоеше с вдигнати ръце пред обелиска и крещеше:

— Отваряй се, тъп камък!

Накрая и аз извадих меча. Ръцете ми трепереха. Не исках да се включвам в битката, но имах чувството, че няма как — трябва да помогна. А щом се налагаше да се бия, отсъдих, че няма да е зле да имам до себе си шест-метрова светеща котка воин.

— Сейди, аз… аз ще помогна на Баст. Ти продължавай с опитите.

— Това и правя!

Спуснах се към Баст точно когато тя накълца другите двама носачи като филийки хляб. Помислих си с облекчение: „Е, готово“.

Точно тогава и четиримата носачи започнаха да си връщат формата. Сплесканият се отлепи от настилката. Съсечените на парчета се събраха като с магнит и четиримата носачи се изправиха като нови.

— Картър, помогни ми да ги нарежа — провикна се Баст. — Трябва да са на по-малки късове.

Постарах се да не й се пречкам, докато тя ги съсичаше и ги тъпчеше. После, веднага щом нарежеше някого, аз отивах да довърша работата и да накълцам остатъците на още по-малки парчета. Те приличаха по-скоро на пластмасови кукли, отколкото на метал — острието ми ги режеше доста лесно.

След още няколко минути бях заобиколен от купчини метални отломъци. Баст стисна светещ юмрук и натроши носилката на трески.

— Не беше толкова трудно — отбелязах аз. — Защо изобщо трябваше да бягаме?

Лицето на Баст под светещата обвивка лъщеше от пот. И през ум не ми беше минавало, че една богиня може да се умори, но вълшебният й аватар явно бе хвърлил доста усилия.

— Още не сме в безопасност — предупреди ме тя. — Сейди, става ли?

— Не — оплака се сестра ми. — Няма ли друг начин?

Още преди Баст да е отговорила, храстите изшумолиха с нов звук — като дъжд, но примесен с плъзгане.

Побиха ме ледени тръпки.

— Какво… какво е това?

— Не — пророни Баст. — Невъзможно. Всичко друго, само не тя.

Точно тогава шубракът се разлетя. От гората се изсипаха хиляди кафяви пълзящи твари, които се сляха на гнусен килим от щипки и смрадливи опашки.

Идеше ми да изкрещя: „Скорпиони!“. Но бях изгубил дар слово. Краката ми се разтрепериха. Мразя скорпиони. В Египет са навсякъде. Много пъти съм ги намирал в леглото или в банята в хотела. Веднъж дори открих един в чорапа си.

— Сейди! — извика припряно Баст.

— Нищо! — проплака сестра ми.

Скорпионите прииждаха ли, прииждаха с хиляди. От гората се появи жена, която закрачи безстрашно насред тварите. Беше в кафява рокля и със златни накити, които проблясваха по врата и ръцете й. Дългата й черна коса беше подстригана по древноегипетската мода и отгоре беше със странен кок. После видях, че не е никакъв кок — жената носеше на главата си жив свръхогромен скорпион, който си бе свил нещо като гнездо в косата й. Около нея, сякаш е окото на бурята, кръжаха милиони от малките гадории.

— Серкет — изръмжа Баст.

— Богинята на скорпионите — предположих. Това вероятно би трябвало да ме хвърли в ужас, но май нямаше повече накъде. — Можеш ли да я хванеш?

Изражението на Баст не ми вдъхна увереност.

— Картър, Сейди — каза тя, — нещата загрубяват. Вървете в музея. Намерете храма. Той може би ще ви защити.

— Какъв храм? — попитах аз.

— Ами ти? — допълни Сейди.

— С мен всичко ще бъде наред. Ще ви настигна.

Но когато Баст ме погледна, видях, че не е много сигурна. Просто печелеше време, за да се измъкнем.

— Вървете де! — нареди.

После извърна огромната си зелена котка воин към пълчищата скорпиони.

Неприятната истина ли? Пред лицето на всичките онези скорпиони дори не се направих на храбър. Сграбчих Сейди за ръката и двамата хукнахме.