Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Red Pyramid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Червената пирамида

Редактор Вихра Василева

Коректор Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2011

ISBN: 978-954-27-0586-4

История

  1. — Добавяне

20. На гости при обсипаната със звезди богиня

Сейди

Дори не подозирах колко неприятно ще се чувствам. Картър беше обяснил как, докато е спял, неговата ba е напуснала тялото му, но беше съвсем друго да ми се случи и на мен. Беше много по-гадно от видението в Залата на епохите.

И така, понесох се във въздуха като сияещ дух с вид на птица. А тялото ми остана долу, потънало в непробуден сън. Само като се опитвам да го опиша, и ме заболява глава.

Първото, което ми хрумна, докато наблюдавах заспалата си форма долу: „Майко мила, изглеждам ужасно.“ Неприятно ми е да се гледам в огледалото или по мои снимки на страниците на приятелите ми в нета. Но сега, докато се гледах на живо, съвсем ми причерня. Косата ми приличаше на купа сено, ленената пижама ми стоеше ужасно, а петното върху брадичката ми беше огромно.

Второто, което ми хрумна, докато разглеждах странната проблясваща форма на моята ba: „А, без тия!“ Не ме интересуваше дали съм невидима за простосмъртните. След гадното изживяване като каня просто отказвах да се разхождам като светещо пиле с главата на Сейди. На Картър може и да му е все едно, но аз си имам изисквания.

Усещах как въздушните течения на Дуат ме тласкат и теглят моята ba към мястото, където душите ходят, когато получават видения, аз обаче не бях готова. Съсредоточих се много и си представих обичайния си вид (добре де, представих си се такава, каквато бих искала да изглеждам, малко по-хубава от обичайния си вид). И ето, моята ba прие човешка форма, която пак си виждаше всичко и си светеше, но приличаше повече на обикновен призрак.

 

 

Е, това поне го оправихме“, казах си. И оставих теченията да ме понесат. Светът се стопи и потъна в мрак.

В началото не бях никъде — плувах в непрогледна тъмнина. После от здрача изникна младеж.

— Пак ли ти — каза той.

— Хм… — изпелтечих.

Е, вече ме познавате достатъчно добре. Не ми е в стила да пелтеча. Но това беше момчето, което бях срещнала във видението от Залата на епохите — красивото момче с черната мантия и рошавата коса. Тъмнокафявите му очи ми действаха изключително изнервящо и аз бях много доволна, че съм смъкнала лъскавата пилешка премяна.

Опитах още веднъж и този път успях да изрека цяла дума:

— Какво…

— Какво правя тук ли? — довърши галантно той вместо мен изречението. — Пътешествията на духовете и смъртта си приличат много.

— Не съм сигурна, че разбирам какво означава това — рекох. — Имам ли причини да се тревожа?

Той понаклони глава, сякаш мислеше върху въпроса.

— Този път не. Тя иска само да поговори с теб. Върви.

Момчето махна с ръка и в мрака се отвори врата. Бях притеглена към нея.

— Ще се видим ли пак? — попитах.

Но момчето беше изчезнало.

Озовах се в разкошно жилище насред небето. То беше без стени, без таван, а през пода му се виждаха светлините на града така, както ще ги зърнете от височината на самолет. Под краката ми се носеха облаци. Въздухът би трябвало да е смразяващо студен и прекалено рядък, за да дишаш спокойно, а на мен ми беше хубаво и топло.

От трите страни на стъклената масичка имаше кожени канапета, отдолу видях кървавочервен килим. В камината гореше огън. Във въздуха, там, където би трябвало да са стените, се рееха лавици за книги и картини. В ъгъла беше сложен бар плот от черен гранит, а в сумрака отзад една жена правеше чай.

— Здравей, дете мое — поздрави тя.

Излезе на светло и аз ахнах. От кръста надолу беше с египетска пола. Нагоре беше само с препаска през гърдите, а кожата й… кожата й беше тъмносиня и покрита със звезди. Но не нарисувани. Върху кожата на жената живееше целият космос: проблясващи съзвездия, галактики, толкова ярки, че чак не можеш да ги гледаш, светещи мъглявини от розов и син прах. Чертите на жената сякаш изчезваха сред звездите, които се движеха по лицето й. Косата й беше дълга и черна като нощта.

— Ти си Нут — казах. — Богинята на небето.

Тя се усмихна. Бляскавобелите й зъби приличаха на нова галактика, която току-що се е зародила.

Жената напълни от чайника втора чаша.

— Хайде да седнем и да си поговорим. Искаш ли малко sahlab?

— Хм… не е ли чай?

— Не, египетска напитка. Чувала ли си за топлия шоколад? Това тук прилича на топла ванилия.

Предпочитах чай, не бях пила от цяла вечност. Но човек сигурно не отказва на богиня.

— Ъъъ… да. Благодаря.

Седнахме заедно на канапето. За моя изненада светещите ми призрачни ръце не се затрудниха да хванат чашата и аз отпих съвсем спокойно от sahlab. Беше сладък и вкусен, в него едва-едва се долавяше мирисът на канела и кокосов орех. Стопли ме хубаво и изпълни въздуха с уханието на ванилия. За пръв път от много дни се почувствах в безопасност. После си спомних, че съм тук само по дух.

Нут остави чашата.

— Вероятно се питаш защо съм те довела тук.

— Къде точно е това „тук“? А, да, и кой е пазачът на вратата?

Надявах се да ми съобщи нещо за момчето в черно, но тя само се усмихна.

— Трябва да си пазя тайните, скъпа. Не мога да допусна от Дома на живота да се опитат да ме открият. Ще кажа само, че съм построила този дом с хубава гледка към града.

— Това тук… — Посочих с ръка обсипаната й със звезди синя кожа. — В човек ли си се вселила?

— Не, скъпа. Мое тяло е самото небе. Това тук е просто негово проявление.

— Но аз си мислех, че…

— Че извън Дуат боговете трябва непременно да се вселят физически в човек ли? За мен е малко по-лесно, аз съм дух на въздуха. Сред малцината богове съм, които никога не са били затваряни в тъмница, защото Домът на живота така и не успя да ме залови. Свикнала съм да бъда… свободна форма.

Най-неочаквано Нут и цялото жилище трепнаха. Имах чувството, че ще падна през пода. После канапето отново стана устойчиво.

— Много те моля, не го прави повече — рекох аз.

— Извинявай — отвърна Нут. — Важното в случая е, че всеки бог е различен. Сега обаче всичките ми събратя са свободни и търсят място в този ваш съвременен свят. Няма отново да се озоват в затвор.

— Това няма да се хареса на магьосниците.

— Няма — съгласи се Нут. — Ето я и първата причина ти да си тук. Една битка между боговете и Дома на живота ще бъде в полза единствено на хаоса. Трябва да направиш така, че магьосниците да го разберат.

— Няма да ме послушат. Смятат ме за малка богиня.

— Ти наистина си богиня, скъпа.

Тя ме докосна леко по косата и аз усетих как Изида се размърдва вътре в мен и се мъчи да заговори с моя глас.

— Аз съм Сейди Кейн — заявих. — Не съм молила Изида да ме използва за превозно средство.

— Боговете, Сейди, познават рода ти от поколения. Едно време работехме рамо до рамо за доброто на Египет.

— Магьосниците казаха, че именно боговете са причинили упадъка на империята.

— Дълъг безплоден спор — рече Нут и аз долових в гласа й едва загатнат гняв. — Всички империи изживяват упадък. Но идеята на Египет е нетленна: тържеството на цивилизацията, силите на Маат, които надделяват над хаоса. Тази битка се води от поколения. Сега е твой ред.

— Знам, знам — казах. — Можем да победим Сет.

— Но дали е толкова просто, Сейди? Освен другото Сет ми е син. Едно време беше дясната ръка на Ра. Пазеше лодката на бога на слънцето от змея Апоп. Ето той вече беше злото. Въплъщаваше хаоса. Мразеше Сътворението още от мига, когато от морето изникна първата планина. Мразеше боговете, простосмъртните и всичко, което те са съградили. Въпреки това Сет се опълчи срещу него. Сет беше един от нас.

— После е станал от лошите!

Нут сви рамене.

— Сет винаги си е бил Сет — за добро или за лошо. Но и досега се числи към семейството ни. Тежко е да загубиш някого от семейството си… нали?

На гърлото ми заседна буца.

— Едва ли е честно.

— Не ми говори кое е честно — отвърна Нут. — Вече пет хилядолетия ме държат разделена от съпруга ми Геб.

Спомних си смътно, че Картър е споменал нещо, но сега, докато я слушах и долавях болката в гласа й, ми се стори различно.

— Какво се е случило? — попитах.

— Наказание, задето съм родила децата си — каза горчиво Нут. — Не се подчиних на волята на Ра и той заповяда на родния ми баща Шу…

— Я чакай — спрях я аз. — Кой, кой? Шум ли?

— Шу — поправи ме тя. — Богът на вятъра.

— О! — Защо тези богове бяха все с имена, които толкова приличаха на думи от всекидневието. — Продължавай, ако обичаш.

— Та Ра заповяда на баща ми Шу да ни държи завинаги разделени. Аз съм заточена на небето, а любимият ми Геб не може да напуска земята.

— Какво ще се случи, ако опиташ?

Нут затвори очи и разпери ръце. Там, където седеше, зейна дупка и тя запада през въздуха. В облаците под нас тутакси блесна светкавица. Из жилището се изви яростен вятър, който започна да събаря книгите от лавиците, да смъква картините и са ги запокитва в бездната. Чашата отскочи от ръцете ми. Вкопчих се в канапето, за да не ме отвее и мен.

Формата на Нут долу бе поразена от гръм. Вятърът я затласка мощно нагоре и я пронесе шеметно покрай мен. Щом утихна, Нут седна отново на канапето. Махна с ръка и жилището се оправи. Всичко си стана както преди.

Ето какво се случва — обясни тя натъжена.

— О!

Взрях се в светилните на града долу.

— Така започнах да ценя децата си, дори Сет. Да, правил е ужасни неща. Такъв си е. Но пак ми е син, пак е от боговете. Играе си ролята. Вероятно можеш да го разгромиш не така, както си представяш ти.

— Насочи ме, ако обичаш.

— Потърси Тот. Той си е направил нов дом в Мемфис.

— В Мемфис ли… В Египет?

Нут се усмихна.

— В Мемфис, щата Тенеси. Но не изключвам старото куче да си мисли, че е в Египет. Рядко вдига поглед от книгите, затова се съмнявам да забелязва разликата. Ще го намериш там. Той може да ти даде съвет. Но си имай едно наум: Тот често иска услуги. Понякога е непредсказуем.

— Вече свиквам — отвърнах аз. — Как да стигнем там?

— Аз съм богиня на небето. Мога да ти обещая да стигнеш здрава и невредима в Мемфис.

Тя махна с ръка и върху коленете ми изникна папка. Вътре имаше три самолетни билета: от Вашингтон за Мемфис, първа класа.

Вдигнах вежда.

— Сигурно ти се събират много летателни часове?

— Нещо такова — съгласи се Нут. — Но щом се приближиш до Сет, вече си извън обсега на помощта ми. Не мога да те пазя на земята. Покрай това се сетих: скоро ще се наложи да се събудиш. Слугата на Сет вече е съвсем близо до скривалището ви.

Аз изправих гръб.

— Още колко време?

— Броени минути.

— В такъв случай прати духа ми обратно.

Щипнах се по призрачната ръка и ме заболя, сякаш тя бе обичайната ми ръка, но не се случи нищо.

— До скоро, Сейди — обеща Нут. — Но има още две неща, които трябва да знаеш. По време на Демонските дни родих пет деца. Ако баща ти ги е пуснал всички на свобода, не е зле да се запиташ: къде е петото?

Започнах да умувам: как ли се казваха всички деца на Нут? Позатрудних се без брат си, тази ходеща Уикипедия, която помни такива дреболии. И така: Озирис царят, жена му — царицата Изида, злият бог Сет и Хор Отмъстителя. Но петото дете на Нут, за което Картър бе споменал, че все не може да го запомни… Точно тогава се сетих за видението си в Залата на епохите, за рождения ден на Озирис и жената в синьо, която бе помогнала на Изида да избяга от Сет.

— Говориш ми за Нефтида, жената на Сет ли?

— Помисли — подкани пак Нут. — И накрая… една услуга.

Тя отвори длан и ми показа плик, запечатан с червен восък.

— Ако видиш Геб… нали ще му го дадеш?

И друг път ме бяха молили да предавам бележки, но никога не го бяха правили богове. Да ви призная, измъченото лице на Нут не се различаваше особено от изражението на влюбените ми приятелки в училище. Запитах се дали Нут е писала някога в дневника си: ГЕБ + НУТ = ИСТИНСКА ЛЮБОВ или ГОСПОЖА ГЕБ.

— Най-малкото, което мога да направя — обещах й аз. — А сега за връщането ми…

— Лек път, Сейди — пожела богинята. — А ти, Изидо, не се развихряй.

Духът на Изида вътре в мен изръмжа, сякаш бях изяла развалено индийско ястие с къри.

— Я чакай — рекох, — в какъв смисъл да не се развихря…

Но още преди да съм се доизказала, всичко пред очите ми потъна в непрогледен мрак.

 

 

Събудих се рязко, бях си отново в тялото край Паметника на Вашингтон.

— Махаме се незабавно оттук!

Картър и Баст подскочиха от изненада. Вече бяха будни и си събираха багажа.

— Какво има? — попита Картър.

Разказах им видението, докато трескаво търсех из джобовете си. Нищо. Проверих във вълшебната торба. Вътре при вълшебната пръчка и жезъла бяха пъхнати три самолетни билета и запечатан плик.

Баст разгледа билетите.

— Чудесно! В първа класа дават сьомга.

— Ами слугата на Сет? — попитах аз.

Картър погледна през прозореца. Очите му се разшириха.

— Хм… тук е.