Рик Риърдън
Червената пирамида (23)

21. Леля Писанкова ни се притичва на помощ

Картър

И друг път бях виждал съществото на картинка, но от картинките изобщо не личи колко ужасно е то на живо.

— Звярът Сет — каза Баст, с което потвърди страховете ми.

Той се промъкваше около основата на паметника далеч долу и оставяше следи по току-що навалелия сняг. Беше ми трудно да преценя колко е голям, но бе поне колкото кон, с крака, дълги пак като на кон. Тялото му беше неестествено източено и мускулесто, с лъскава червеникавосива козина. Човек спокойно можеше да го помисли за огромна хрътка, само опашката и главата бяха други. Опашката беше като на влечуго, раздвоена и с тризъбци на върховете, които приличаха на пипала на сепия. Тя се движеше, сякаш си имаше свой разсъдък.

Най-странна беше главата на звяра. Грамадните му уши стърчаха като на заек, но имаха форма по-скоро на сладоледени фунийки, извити навътре, и в горния край бяха по-широки, отколкото долу. Въртяха се почти на триста и шейсет градуса и можеха да чуят всичко. Тварта беше с дълга зурла, извита като на мравояд, с тази разлика, че мравоядите нямат остри като бръснач зъби.

— Очите й светят — отбелязах аз. — Не е на добро.

— Как виждаш толкова надалеч? — попита настойчиво Сейди.

Стоеше до мен, взираше се в мъничкия силует на снега и аз си дадох сметка, че е права. Животното бе на повече от петстотин крачки под нас. Как изобщо виждах очите му?

— Още си със зрение като на сокол — предположи Баст. — И си прав, Картър. Светещите очи означават, че тварта ни е надушила.

Погледнах я и за малко да изскоча от кожата си. Косата й беше щръкнала около главата, сякаш Баст е пъхнала пръст в контакта.

— Ей, Баст? — повиках я аз.

— Какво?

Ние със Сейди се спогледахме. Тя произнесе само с устни „страх ме е“. Точно тогава се сетих как опашката на Кифличка е настръхвала, ако нещо я е уплашило.

— Няма страшно — казах, макар да не беше никак на добре, че Звярът Сет е толкова опасен и косата на нашата богиня е щръкнала като от електрически ток. — Как ще се измъкнем оттук?

— Ти не разбираш — каза Баст. — Звярът Сет е ненадминат ловец. Щом ни е надушил, нищо не може да го спре.

— Защо се казва „Звярът Сет“? — попита притеснена Сейди. — Толкова ли си няма име?

— И да си имаше — обясни Баст, — нямаше да искаш да го изричаш. Той е известен просто като Звярът Сет — съществото, олицетворяващо Червения властелин. Има неговата сила, коварство… и зъл нрав.

— Супер — рече Сейди.

Животното подуши паметника и се отдръпна с ръмжене.

— Явно не харесва обелиска — отбелязах аз.

— Да — потвърди Баст. — Прекалено много енергия на Маат. Но това няма да го спре задълго.

Сякаш по знак Звярът Сет скочи отстрани на паметника. Започна да се катери като лъв по дърво, забивайки нокти в камъка.

— Ами сега? — възкликнах аз. — С асансьора или по стълбите?

— И с двете ще се забавим — възрази Баст. — Дръпнете се от прозореца.

Тя извади ножовете и ги заби в стъклото. В прозореца зейна дупка и алармите се включиха. В помещението, което използвахме за наблюдателница, нахлу вледеняващ въздух.

— Налага се да прелетите — извика Баст, за да я чуем във вятъра. — Друг начин няма.

— А, не! — пребледня Сейди. — Няма да ставам отново каня!

— Всичко ще бъде наред, Сейди — уверих я аз.

Ужасена, тя поклати глава. Сграбчих я за ръката.

— Няма да се отделям от теб. Ще направя всичко, за да се върнеш обратно.

— Звярът Сет е преполовил пътя нагоре — предупреди Баст. — Няма време.

Сейди я погледна.

— Ами ти? Ти не знаеш да летиш.

— Аз ще скоча — заяви Баст. — Котките винаги се приземяват на лапи.

— Това са повече от сто метра! — викна сестра ми.

— Сто и седемдесет — уточни Баст. — Ще отклоня вниманието на Звяра Сет и ще спечеля време.

— Ще загинеш — промълви Сейди и — аха — да се разплаче. — Много те моля, не мога да загубя и теб.

Баст сякаш се изненада. После се усмихна и хвана Сейди за рамото.

— Ще се справя, скъпа. Ще се срещнем на националното летище „Рейгън“, бъдете готови да бягате.

Още преди да съм възразил, Баст скочи от прозореца. Сърцето ми бе на път да спре. Тя се устреми шеметно право към улицата. Бях сигурен, че ще умре, но докато падаше, Баст разпери ръце и крака и като че ли се поотпусна.

Пронесе се точно покрай Звяра Сет, който нададе ужасен писък, като човек, ранен на бойното поле, после се обърна и скочи след нея.

Баст се приземи на два крака и хукна презглава. Сигурно тичаше със сто километра в час, че и повече. Звярът Сет не беше толкова пъргав. Стовари се тежко на земята и настилката се пропука. Залитна, но не изглеждаше ранен. После се устреми след Баст и подир малко вече я настигаше.

— Тя няма да успее — притесни се Сейди.

— Никога не се обзалагай, когато става дума за котка — предупредих я аз. — Хайде и ние да изпълним задачата си. Готова ли си?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Хайде. Докато не съм се отказала.

Пред мен тутакси изникна каня с черни криле, която ги размаха, за да се закрепи в поривистия вятър. Наложих си да се превърна в сокол. Стана по-лесно и отпреди.

След миг се извисихме в студения сутрешен въздух над Вашингтон, окръг Колумбия.

 

 

Намерихме лесно Националното летище „Рейгън“. То беше съвсем близо, виждах как през река Потомак се приземяват самолети.

Трудното беше да не забравям какво правя. Зърнех ли мишка или катерица, по инстинкт завивах към нея. Два-три пъти се усетих, че се каня да се стрелна надолу, та се наложи да се сдържам. Веднъж погледнах встрани и видях, че съм се отдалечил на километър и половина от Сейди, която също ловуваше. Насилих се да отида при нея и да привлека вниманието й.

„Иска се силна воля, за да останеш човек — предупреди ме гласът на Хор. — Колкото повече време прекарваш като граблива птица, толкова повече мислиш като нея.“ „Добре че ми каза“, помислих си. „Мога да ти помогна — настоя той. — Нека аз те направлявам.“ „Друг път, Птицеглавецо.“

Накрая поведох Сейди към летището и двамата затърсихме място, където отново да приемем човешки вид. Приземихме се на покрития паркинг.

Напрегнах воля, за да стана пак човек. Не се случи нищо.

На гърлото ми заседна ужас. Зажумях и си представих лицето на татко. Помислих си колко ми е мъчно за него и колко искам да го намеря.

Когато отворих очи, отново си бях както преди. За съжаление Сейди още беше каня. Тя закръжи около мен и заграчи трескаво: „Га-га-га!“. Гледаше диво и този път разбрах колко е уплашена. Първия път й беше много трудно да се отскубне от птичата форма. Ако и сега това й отнемеше още повече сили, тя можеше да изпадне в голяма беда.

— Не се притеснявай. — Приклекнах, като внимавах да се движа бавно. — Не се насилвай, Сейди. Трябва да се отпуснеш.

— Га!

Тя прибра криле. Гърдите й се бяха издули.

— Виж какво, на мен ми помогна да си мисля за татко. Спомни си какво е важно за теб. Затвори очи и си мисли за живота си като човек.

Тя зажумя, но почти веднага изписка отчаяно и заудря с криле.

— Стой — спрях я аз. — Недей да отлиташ!

Тя понаклони глава и издаде звук, сякаш ме молеше. Заговорих й, както се говори с уплашено животно. Всъщност не обръщах внимание на думите. Само се стараех да ги изричам спокойно. След минута обаче забелязах, че й разказвам как съм пътешествал с татко и какви спомени са ми помогнали да се измъкна от формата на птица. Разправих й как веднъж с татко сме чакали дълго на летището във Венеция и съм изял толкова много каноли^[1], че чак ми е прилошало. Разказах й за онзи път в Египет, когато съм намерил в чорапа си скорпион, а татко е успял да го убие с дистанционното на телевизора. Разказах й и как веднъж в метрото в Лондон съм се загубил и съм се уплашил много, но накрая татко ме е намерил. Разказах й доста неприятни неща, които не бях споделял с никого, защото с кого да ги споделя? И ми се стори, че Сейди ме слуша. Ако не друго, спря да пляска с криле. Дишането й се поуспокои. Тя престана да снове напред-назад и очите й не изглеждаха толкова ужасени.

— Добре, Сейди — казах й накрая. — Хрумна ми нещо. Ще направим ето какво.

Извадих от кожената чанта вълшебната кутия на татко. Омотах торбата около китката си и я прихванах възможно най-добре с дръжките.

— Скачай отгоре.

Сейди долетя и кацна върху китката ми. Уж си бях предпазил ръката, а острите й нокти се забиха в кожата ми.

— Ще те измъкнем — обещах. — Продължавай да опитваш. Отпусни се и се съсредоточи върху живота си като човек. Все ще намериш начин, Сейди. Сигурен съм. Дотогава ще те нося.

— Га.

— Хайде да намерим Баст — подканих.

Тръгнах към асансьора със сестра си, кацнала на ръката ми. Отпред чакаше бизнесмен с куфар на колелца. Когато ме видя, очите му се разшириха. Сигурно съм си бил странна гледка: високо чернокожо момче в мръсни опърпани египетски дрехи, със странна кутия под мишница и хищна птица, кацнала на другата му ръка.

— Как е? — попитах го аз.

— Ще използвам стълбите — отвърна той и забърза нанякъде.

Асансьорът ме смъкна на приземния етаж. Двамата със Сейди завихме към залата за заминаващи. Огледах се отчаяно с надеждата да видя Баст, но вместо това привлякох вниманието на един полицай. Той се свъси и закрачи тежко към мен.

— Сега само спокойно — предупредих Сейди.

Едвам устоях на желанието да хукна, завих и минах през въртящата се врата.

Но има една малка подробност — видя ли полицай, и се изнервям. Помня, когато бях седем-осемгодишно оправно хлапе, изобщо не ми пукаше, но веднага щом навърших единайсет, започнах да се озъртам, сякаш някой щеше да възкликне: „Я! Какво прави този малчуган тук? Дали няма да открадне нещо?“ Смешно е, но си е голата истина. Не твърдя, че става с всеки полицай, но ако не стане, може да мине за приятна изненада.

Този път не беше от приятните. Знаех, че ченгето ще тръгне след мен, знаех и че трябва да запазя спокойствие и да вървя така, сякаш съм се устремил нанякъде… което не е никак лесно с каня, кацнала на ръката ти.

Коледните празници, затова летището си беше доста пълно: главно семейства, наредили се на опашка по гишетата за билети, деца, които се караха, и родители, които предаваха багажа. Запитах се какво ли е да пътуваш нормално със семейството си, без да си имаш неприятности с разни магии и без да те преследват чудовища.

„Престани — казах си. — Чака те работа.“

Само че не знаех къде да отида. Дали Баст беше минала проверката за сигурност? Или още беше отвън? Навалицата се разстъпи и аз прекосих летището. Хората гледаха невярващо Сейди. Знаех, че не мога да се разхождам с вид на човек, който се е изгубил. Беше само въпрос на време ченгетата…

— Младежо!

Обърнах се. Беше полицаят, когото бяхме срещнали отвън. Сейди изграчи, при което ченгето се дръпна назад и се хвана за палката.

— Не можете да внасяте тук домашни любимци — каза ми мъжът.

— Имам билети…

Опитах се да стигна до джобовете си. Но се сетих, че билетите са у Баст.

Ченгето се смръщи.

— Я елате с мен.

Най-неочаквано някаква жена каза:

— Ето те и теб, Картър!

Към нас бързаше Баст, която си проправяше път през тълпата. Никога през живота си не съм бил толкова щастлив, че виждам египетска богиня.

Тя беше успяла някак да се преоблече. Сега беше в розово сако и панталон и с кашмирено палто и се беше накичила със златни накити, та приличаше на заможна бизнесменка. Без да обръща внимание на ченгето, ме огледа от глава до пети и сбърчи нос.

— Нали ти казах, Картър, да не идваш с тези ужасни дрехи като за соколари. Да ти призная, изглеждаш така, сякаш си спал в гората.

Тя извади носна кърпа и докато полицаят гледаше, много театрално ми избърса лицето.

— Ъъъ… госпожо — успя да изрече той накрая. — Това вашият…

— Това е моят племенник — излъга Баст. — Извинявайте, господин полицай. Тръгнали сме за Мемфис, ще има изложба на соколи. Дано не ви е създал неприятности. Ще си изпуснем полета!

— Ъъъ, соколът не може да лети…

Баст се засмя.

— Как да не може, може, може, господин полицай. Соколът е птица.

Ченгето се изчерви.

— Имах предвид със самолет.

— О! Носим документи.

За мое изумление Баст извади плик и го връчи заедно с билетите ни на ченгето.

— Ясно — каза мъжът. Провери още веднъж билетите. — Закупили сте за сокола си… билет първа класа?

— Това всъщност е черна каня — поправи го Баст. — Но иначе да, много темпераментна птица. Медалистка, така да знаете. Ако й взема билет втора класа и й предложа какви да е гризини, не нося отговорност за последиците. Не, винаги пътуваме първа класа, нали, Картър?

— Хм… да, лельо Писанкова.

Баст ме стрелна с поглед така, сякаш ми се заканваше: „Ще ти го върна тъпкано“. После се усмихна отново на полицая, който й върна билетите и „документите“ на Сейди.

— Е, нали ще ни извините, господин полицай. Между другото, имате много хубава униформа. Спортувате ли нещо?

Още преди той да е отговорил, Баст ме сграбчи за ръката и ме поведе бързо към проверката за сигурност.

— Не се обръщай — пошушна.

Веднага щом завихме, Баст ме дръпна отстрани на един автомат за сандвичи.

— Звярът Сет е наблизо — съобщи ми. — Разполагаме най-много с няколко минути. Какво й е на Сейди?

— Не може да… — изпелтечих аз. — И аз не знам.

— Е, все ще измислим нещо в самолета.

— Как се преоблече? — полюбопитствах. — И документът за птицата…

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, простосмъртните са с податлив ум. „Документът“ е празен плик за билети. И всъщност не съм си сменяла дрехите. Това е само лъскава обвивка.

Взрях се по-внимателно в нея и видях, че наистина е така. Новите й дрехи трепкаха като мираж около леопардовия гащеризон, с който Баст беше облечена обикновено. Още щом ми посочи магията, и тя ми се видя очевидна и не особено убедителна.

— Ще се опитаме да се качим на самолета, преди да се е появил Звярът Сет — обясни Баст. — Ще стане по-лесно, ако си оставиш нещата в Дуат.

— Моля?

— Нали не искаш да мъкнеш под мишница тази кутия? Използвай Дуат за нещо като гардероб.

— Как?

Тя завъртя очи.

— На какво наистина ги учат сега магьосниците?

— Обучавали са ни двайсетина секунди!

— Просто си представи място във въздуха, нещо като рафт или ковчеже…

— Шкафче ли? — попитах аз. — Никога не съм имал училищно шкафче.

— Добре. Сложи му заключалка с шифър… какъвто измислиш. Представи си, че отваряш с шифъра шкафчето. След това пъхни вътре кутията. Щом ти дотрябва отново, просто ще си представиш шкафчето и то ще се появи.

Не ми се вярваше много, че ще се получи, но си представих шкафче. Измислих му и шифър: 13, 32, 33 — очевидно номерата на бивши състезатели на „Лейкърс“: Чамбърлейн, Джонсън, Абдул-Джабар. Протегнах вълшебната кутия на баща си и я пуснах, убеден, че тя ще падне на пода и ще се натроши. Но кутията взе, че изчезна.

— Жестоко — казах. — Сигурна ли си, че мога да си я върна?

— Не — отговори Баст. — Хайде, идвайте!