Рик Риърдън
Червената пирамида (33)

31. Как отнесох любовното писмо

Сейди

Радвам се, че Картър ви разказа последната част — отчасти защото бях в безсъзнание, когато се е разиграло всичко това, отчасти защото, заговоря ли какво е направила Баст, ще се разпадна на съставните си части.

Ох, после ще ви разправя повече.

Когато дойдох на себе си, имах чувството, че някой е надул главата ми като плондер. Очите ми не виждаха едно и също. Лявото съзря задник на песоглавец, а дясното — чичо Еймъс, когото бях загубила отдавна. Реших, естествено, да се съсредоточа вдясно.

— Еймъс!

Той сложи върху челото ми хладен компрес.

— Почивай си, дете. Получила си тежко сътресение на мозъка.

Поне в това не се и съмнявах.

Когато очите ми се фокусираха, видях, че сме навън, под обсипаното със звезди нощно небе. Лежах на одеяло, постлано върху нещо като мек пясък. До мен стоеше Хуфу с пъстър хълбок, който бе прекалено близо до лицето ми. Бъркаше нещо в тенджерка на малък огън — не знам какво готвеше, но то миришеше на подпален катран. Картър седеше наблизо, на върха на една дюна, изглеждаше смазан от скръб и държеше… какво беше това в скута му, Кифличка ли?

Еймъс изглеждаше почти както онзи ден преди цяла вечност, когато го бях видяла за последен път. Беше облечен в син костюм и палто и бомбе в тон с него. Дългата му коса беше старателно сплетена на плитки, а кръглите му очила проблясваха. Еймъс имаше вид на човек, който се е освежил и си е починал, а не като пленник на Сет.

— Как успя да…

— Да се измъкна от Сет ли? — Лицето му помръкна. — Постъпих глупаво, Сейди, когато тръгнах да го търся. Нямах представа колко силен е станал. Духът му е привързан към червената пирамида.

— Значи… той не се е вселил в човек?

Еймъс поклати глава.

— Докато има пирамидата, не му трябва да се вселява в никого. Сет трупа все по-голяма сила, тъй като наближава денят, когато пирамидата ще бъде построена. Промъкнах се в леговището му под планината и се хванах сам в капана. Срам ме е да си го призная, но Сет ме залови без бой.

Еймъс посочи костюма си — да покаже, че той си е непокътнат.

— По мен няма и драскотинка. Хоп — и се вкамених като статуя. Сет ме сложи като трофей пред пирамидата си, та демоните му да ми се присмиват, докато минават покрай мен.

— Видя ли татко? — попитах аз.

Раменете му се смъкнаха.

— Чух как демоните си говорят. Ковчегът е вътре в пирамидата. Смятат да впрегнат силите на Озирис, за да направят бурята още по-опустошителна. Когато призори Сет я отприщи — а взривът ще бъде доста зрелищен, — Озирис и баща ви ще бъдат унищожени. Озирис ще бъде заточен толкава надълбоко в Дуат, че нищо чудно да не се въздигне никога отново.

Главата ми забумтя. Не можех да повярвам, че разполагаме с толкова малко време, а щом Еймъс не бе успял да спаси татко, как щяхме да го направим ние с Картър?

— Но ти си се измъкнал? — напомних с надеждата все пак да чуя някоя добра новина. — Значи все има пукнатини в защитата, или…

— Магията, с която бях превърнат на камък, накрая започна да отслабва. Развалих я, като насочих енергията си. Отне ми доста часове, но накрая се освободих. Измъкнах се по пладне, когато демоните спят. Получи се доста лесно.

— Не звучи така — възразих аз.

Очевидно притеснен, Еймъс поклати глава.

— Сет ме остави да избягам. Не знам защо, но не би трябвало да съм жив. Това е номер. Опасявам се, че… — Но каквото и да се канеше да изрече, се отказа. — При всички положения първата ми мисъл беше да ви намеря, затова повиках с магия лодката.

Еймъс посочи зад себе си. Успях да вдигна глава и видях, че се намираме в странна пустиня с бели дюни, разпростряла се докъдето поглед стига под светлината на звездите. Пясъкът под пръстите ми беше съвсем ситен и бял като захар. Лодката на Еймъс, същата, която ни беше прекарала от Темза до Бруклин, беше подпряна на върха на една дюна наблизо и беше климнала под опасен ъгъл, сякаш някой я е хвърлил там.

— На лодката има шкаф с дрехи, ако искате да се преоблечете — обясни Еймъс.

— Но къде се намираме?

— На Белите пясъци — каза ми Картър. — В щат Ню Мексико. Държавни земи, на които се провеждат изпитания на ракети. Еймъс обясни, че тук няма да дойде да ни търси никой, затова ти дадохме малко време да оздравееш. Скоро ще стане седем вечерта, още сме двайсет и осми. Остават около дванайсет часа, докато Сет… знаеш какво.

— Но…

В главата ми се въртяха прекалено много въпроси. Последното, което помнех, беше как съм приказвала на реката с Нефтида. Тя ми беше говорила чрез течението съвсем тихо и почти неразбираемо, но настойчиво. Беше ми обяснила, че се е вселила в спящ човек и на мен това ми се стори нелогично. Беше ми казала, че не може да се яви лично, но ще ми прати вест. После водата беше започнала да кипва.

— Бяхме нападнати — допълни Картър, както милваше по главата Кифличка, и аз най-после забелязах, че амулета — амулета на Баст, — го няма. — Имам лоши новини, Сейди.

Той ми разказа какво се е случило и аз затворих очи. Разхлипах се. Да, срамно си е, но не се сдържах. През последните няколко дни бях загубила всичко: дома си, живота, с който бях свикнала, баща си. Пет-шест пъти се бях разминала на косъм със смъртта. От смъртта на мама, която така и не бях прежалила, ме заболя като от отворила се рана. Нима сега си беше отишла и Баст?

Когато ме беше разпитвал в Подземния свят, Анубис беше настоял да кажа какво съм готова да жертвам, за да спася света.

„Какво още не съм жертвала? — ми идеше да изкрещя. — Какво ми остана?“

Картър дойде при мен и ми подаде Кифличка, която измърка в ръцете ми, но не беше същото. Не беше Баст.

— Тя ще се завърне, нали? — погледнах аз умолително Еймъс. — В смисъл че е безсмъртна, нали?

Той подръпна периферията на бомбето си.

— Сейди… Не знам. Баст, изглежда, се жертва, за да разгроми Себек. С цената на житейските си сили го принуди да се върне в Дуат. Пощади дори Кифличка, в която се беше вселила, вероятно с последните си капчици сила. Ако наистина е така, на Баст ще й бъде много трудно да се завърне. Може би някой ден след няколко века…

— Не, не след няколко века! Не мога да…

Гласът ми заглъхна.

Картър сложи ръка на рамото ми и аз усетих, че ме е разбрал. И той не можеше да губи никого повече. И двамата просто не можехме.

— Сега си почивай — прикани Еймъс. — Можем да отделим още един час, после обаче трябва да тръгваме.

Хуфу ми поднесе паница от онова, което беше приготвил. Течността с някакви парчета в нея приличаше на супа, която отдавна е прокиснала. Погледнах Еймъс с надеждата да ми разреши да не я ям, но той кимна насърчително.

Какво да се прави, такъв ми е късметът: за капак трябваше да гълтам и песоглавски лекарства.

Сръбнах от отварата, която на вкус беше почти толкова отблъскваща, каквато бе и миризмата й, и клепачите ми в миг натежаха. Затворих очи и заспах.

Тъкмо бях решила, че вече съм разбрала какво става, когато душата ми напуска тялото, и тя си науми да наруши правилата. Е, в края на краищата това бе моята душа, така че си беше логично.

След като ba напусна тялото ми, тя запази човешкия вид, което си беше за предпочитане пред пернатото, но започна да се уголемява и уголемява, докато накрая не се извиси над Белите пясъци. Много пъти са ми казвали, че имам силен дух (обикновено не като похвала), но това тук си беше нелепо. Моята ba бе висока колкото Паметника на Вашингтон.

На юг, на километри през пустинята, над Рио Гранде, полесражението, където бяха загинали Баст и Себек, се виеше пушек. Колкото и висока да бях, не би трябвало да виждам чак в Тексас, особено пък нощем, но ето че успях да разбера какво става там. На север, още по-надалеч, зърнах червено сияние и разбрах, че е аурата на Сет. Скоро пирамидата щеше да бъде завършена и той набираше сили.

Погледнах надолу. До краката си видях няколко прашинки: нашият лагер. Мъничките Картър, Еймъс и Хуфу седяха около огъня и си говореха. Лодката на Еймъс едва ли беше по-голяма от кутрето на крака ми. Самата аз се бях свила на кравай и спях на одеялото — бях толкова дребна, че щях да се смачкам, ако, без да искам, се настъпех.

Бях грамадна, а светът — малък.

— Ето как боговете виждат нещата — каза ми някой.

Огледах се, но не видях нищо освен необятната пустиня със заоблени бели дюни. Точно тогава дюните пред мен се размърдаха. Реших, че е от вятъра, но една от тях се отмести встрани като вълна. После се раздвижи и втора, и трета. Дадох си сметка, че виждам огромен човек, който лежи, свит като зародиш. После той се изправи и се изтръска от белия пясък, който се посипа навсякъде. Приклекнах и закрих с шепи спътниците си, за да не останат погребани под пясъка. Колкото и да е странно, те явно не забелязваха, сякаш просто ръмеше дъжд.

Мъжът се изправи в цял ръст и беше най-малко една глава по-висок от великанската ми форма. Тялото му беше от пясък, който се сипеше като водопад по ръцете и гърдите му. Пясъкът по лицето му се раздвижи и върху него се изписа усмивка.

— Сейди Кейн — каза той. — Чаках те.

— Геб. — Не ме питайте откъде съм разбрала, но веднага си дадох сметка, че пред мен стои богът на Земята. Може би го издаваше пясъчното тяло. — Нося ти нещо.

Не беше логично моята ba да носи плика, но аз бръкнах в трепкащия си призрачен джоб и извадих писмото на Нут.

— Жена ти тъгува за теб — казах.

Геб взе плахо писмото. Доближи го до лицето си и като че ли го подуши. После отвори плика. Отвътре вместо писмо изскочиха фойерверки. В нощното небе над нас блесна ново съзвездие — лицето на Нут, образувано от хиляди звезди. Бързо се изви вятър, който отнесе образа, но Геб въздъхна доволно. Затвори плика и го пъхна в пясъчните си гърди, сякаш там, където би трябвало да е сърцето, има джоб.

— Дължа ти благодарност, Сейди Кейн — каза Геб. — Не съм виждал от хилядолетия лика на своята любима. Поискай нещо, което може да ти даде Земята, и то ще бъде твое.

— Спаси баща ми — отвърнах, без да се замислям.

Лицето на Геб се нагъна от изненада.

— Хмм, каква вярна дъщеря. Изида може да се поучи от теб. Уви, не мога да го направя. Пътят на баща ти е преплетен с пътя на Озирис и земята не може да решава въпроси, възникнали между богове.

— В такъв случай едва ли можеш да срутиш и планината на Сет и да разрушиш пирамидата му — рекох аз.

Смехът на Геб прозвуча така, сякаш се въртеше най-големият шейкър за пясък по света.

— Не мога да се намесвам толкова пряко в отношенията на децата си. Сет също ми е син.

Само дето не тропнах с крак, толкова бях отчаяна. После си спомних, че съм великанка и мога да стъпча целия лагер. Дали една ba бе в състояние да направи такова нещо? По-добре да не научавам.

— Е, значи не можеш да изпълниш молбата ми.

Геб сви рамене, при което от раменете му се смъкнаха няколко тона пясък.

— Дали да не те посъветвам как да постигнеш желанието си? Отиди на мястото с кръстовете.

— И къде е то?

— Наблизо — обеща той. — И ти, Сейди Кейн, си права. Загуби прекалено много. Семейството ти пострада. Знам какво е. Просто помни, един родител ще направи всичко, за да спаси децата си. Жертвах щастието и жена си — поех върху себе си проклятието на Ра, за да се родят децата ми. — Той погледна тъжно небето. — И макар че от хилядолетие на хилядолетие ми е все по-мъчно за онези, които обичам, знам, че никой от нас не е могъл да промени избора ни. Имам пет деца, които обичам.

— Дори Сет ли? — попитах невярващо. — Той си е наумил да унищожи милиони хора.

— Сет е повече, отколкото изглежда — отвърна Геб. — Той е наша плът и кръв.

— Но не и моя.

— Така ли? — Геб се намести и се сниши. Мислех, че е приклекнал, но после забелязах, че се слива с дюните. — Помисли върху това, Сейди Кейн, и внимавай какво правиш. На мястото с кръстовете те дебне опасност, но там ще намериш и онова, от което се нуждаеш най-силно.

— Може ли да си по-малко неясен? — промърморих аз.

Но Геб си беше отишъл, оставяйки сред пясъците дюна, малко по-висока от обичайното, а моята ba се върна в тялото ми.