Рик Риърдън
Червената пирамида (43)

41. Прекъсваме записа — засега

Картър

Не мога да повярвам, че Сейди ми оставя последната дума. Сигурно наистина се е поучила от онова, което изживяхме заедно. Ох, Сейди ме удари. Както и да е.

Радвам се, че именно тя ви разказа последната част. Според мен я е разбрала по-добре от мен. Не можех да го преглътна, че Зия всъщност не е никаква Зия и не сме спасили татко.

Ако някой се чувстваше по-зле от мен, то това беше Еймъс. Беше ми останала достатъчно магия да се превърна в сокол, а него — в хамстер (престани да ми натякваш, бързах!), но на няколко километра от Националния парк отново се опитахме да си върнем човешкия вид. Ние със Сейди се видяхме принудени да кацнем край една железопътна гара, където Еймъс отново стана човек и се сви на трепереща топка. Опитахме се да поговорим с него, но той едвам намираше сили да довърши изречението.

Накрая го отведохме на гарата. Оставихме го да спи на пейката, докато ние със Сейди се постоплим и видим новините.

Според Канал 5 целият Вашингтон бил отцепен. Имало съобщения за взривове и странни светлини при Паметника на Вашингтон, но камерите можели да ни покажат само големия квадрат разтопен сняг в парка.

Включиха се и експерти, които заговориха за тероризъм, накрая обаче се разбра, че нямало сериозни щети, само някакви странни светлини. Скоро средствата за масово осведомяване започнаха да изказват предположението, че се е разразила странна буря или че колкото и да е необичайно, и на юг се е появило северно сияние. След един час властите отвориха града.

Съжалих, че Баст не е с нас, защото Еймъс трудно можеше да мине за възрастен, който ни придружава, ние обаче успяхме да купим билети за себе си и за „болния“ си чичо чак до Ню Йорк.

През целия път спах, като стисках в ръка амулета на Хор.

 

 

По залез-слънце се върнахме в Бруклин.

Както и очаквахме, заварихме къщата опожарена, но нямаше къде другаде да отидем. Разбрах, че сме направили правилния избор, когато въведохме Еймъс през вратата и чухме познатото „хрр-хрр“.

— Хуфу! — извика Сейди.

Песоглавецът я притисна в обятията си и й се покатери на раменете. Започна да я пощи, за да провери дали му е донесла вкусни буболечки, които да похапне. После скочи долу и грабна една полуразтопена баскетболна топка. Засумтя ми напрегнато, като сочеше импровизиран баскетболен кош, който си беше направил от няколко обгорени греди и кош за пране. Разбрах, че така показва как ми прощава, задето не ме бива в любимата му игра, и ми предлага да ме потренира. Огледах се и видях, че се е и постарал да почисти по свой си песоглавски начин. Беше изтупал от прахта единственото оцеляло канапе, беше струпал при камината пакети „Чирио“ и дори беше сложил чинийка с вода и с прясна храна за Кифличка, която се беше свила на кравай и спеше на една малка възглавница. На най-чистото място във всекидневната, под оцеляла част от покрива, Хуфу беше струпал три купчинки възглавници и завивки — да спим на тях.

На гърлото ми заседна буца. След като видях колко старателно се е приготвил да ни посрещне, не можех да си представя по-хубав подарък за „добре дошли у дома“.

— Хуфу — казах, — ти наистина си страхотен песоглавец.

— Хрр! — отвърна той, като сочеше баскетболната топка.

— Искаш да си ми треньор ли? — попитах го. — Е, изпросих си го. Само ми дай една секунда да…

Усмивката ми се стопи, щом видях Еймъс.

Той беше отишъл при повредената статуя на Тот. Откършената ибисова глава на бога лежеше в краката му. Ръцете му се бяха счупили, а плочката и пръчицата за писане бяха натрошени и се въргаляха на пода. Еймъс се взря в безглавия бог — покровител на магьосниците — и аз се досетих какво си мисли: „Лоша поличба“.

— Не се притеснявай — започнах да го успокоявам. — Ще оправим статуята.

И да ме беше чул, Еймъс не го показа с нищо. Отиде бавно при дивана и се свлече на него, а после се хвана за главата.

Сейди ме погледна уплашена. Сетне се извърна към окадените стени, срутения покрив и овъглените остатъци от мебелите.

— Е — подхвана уж бодро. — Какво ще кажеш, дали аз да не поиграя баскетбол с Хуфу, а ти да почистиш?

 

 

Дори с магия ни отне няколко седмици да подредим къщата. По-точно, да я направим обитаема. Беше трудно, тъй като Изида и Хор ги нямаше да ни помагат, но ние пак можехме да правим магии. Просто се налагаше да влагаме много повече време и да се съсредоточаваме. Всяка вечер си лягах с чувството, че дванайсет часа съм вършил тежък физически труд, накрая обаче поправихме стените и таваните, разчистихме отломъците и къщата вече не миришеше на пушек. Успяхме да постегнем дори терасата и басейна. Изведохме Еймъс да види как пускаме във водата восъчния крокодил Филип Македонски, който веднага оживя.

Еймъс почти се усмихна. После се отпусна на един стол на терасата и загледа отчаян очертанията на Манхатън.

Започвах да се питам дали отново някога ще бъде същият. Беше отслабнал много. Лицето му изглеждаше измъчено. Повечето дни се разхождаше по хавлия и не си правеше труда дори да се среши.

— В него се беше вселил Сет — каза ми една сутрин Сейди, след като споменах, че съм много притеснен. — Имаш ли представа какво насилие е това? Волята му е била прекършена. Той се съмнява в себе си и… Е, сигурно ще отнеме много време…

Опитахме се да намерим забрава в работата. Поправихме статуята на Тот, както и счупения shabti в библиотеката. Аз бях по-добър в грубата работа: пренасях каменни късове или намествах гредите по тавана. Сейди по я биваше за дребните неща, например да поправя печатите с йероглифите по вратите. Веднъж наистина й се възхитих: тя си представи каква е била преди стаята й и изрече заклинанието за слепване hi-nehm. От отломъците се разлетяха парчета мебели и — бум! — всичко си застана на мястото. След това, разбира се, Сейди спа непробудно дванайсет часа, но пак… се справи страхотно. Бавно, но сигурно огромната къща отново се превръщаше в дом.

Нощем спях с глава, положена върху омагьосана поставка, и това, общо взето, удържаше моята ba да не тръгне да пътешества, но понякога пак имах странни видения: червената пирамида, змията в небето или лицето на баща ми в ковчега на Сет. Веднъж ми се стори, че чувам гласа на Зия, която се опитва да ми каже от много далеч нещо, но не схванах какво.

Ние със Сейди държахме амулетите заключени в една кутия в библиотеката. Всяка сутрин се промъквах долу, за да се убедя, че още са си там. Заварвах ги да светят, бяха топли, ако ги пипнех, и аз се изкушавах — ама много — да си сложа Окото на Хор. Знаех обаче, че не бива да го правя. Човек става зависим от властта, тя е твърде опасна. Навремето, при крайни обстоятелства, бях постигнал с Хор равновесие, ала осъзнавах, че опитам ли още веднъж, ще бъде твърде лесно да се поддам. Първо трябваше да се обуча, да стана по-добър магьосник и чак тогава щях да бъда готов да прилагам тази по-голяма власт.

 

 

Веднъж по време на вечеря ни дойде гост.

Както обикновено, Еймъс си беше легнал рано. Хуфу беше вътре и с Кифличка върху скута му гледаше спортния канал. Ние със Сейди седяхме изтощени на терасата с изглед към реката. Филип Македонски плуваше безшумно в басейна. Беше тихо, чуваше се само приглушеният шум на града.

Не съм сигурен как точно е станало, но уж бяхме сами, когато видях, че при перилата стои момче. Беше стройно и високо, с разрошена коса и бледо лице, всичките му дрехи бяха тъмни, сякаш то ги е взело от някой свещеник. Сигурно беше на около шестнайсет години и макар да не му бях виждал никога лицето, изпитах твърде странното чувство, че го познавам отнякъде.

Сейди стана толкова бързо, че преобърна кремсупата от грах, която си беше достатъчно гадна и в купичката, но когато потече по цялата маса… Ужас!

— Анубис! — изпелтечи тя.

„Анубис ли?“ Помислих, че тя се шегува, защото това момче тук изобщо не приличаше на олигавения бог с глава на чакал, когото бях видял в Земята на мъртвите. Момчето пристъпи напред, а аз плъзнах ръка — да напипам вълшебната си пръчка.

— Сейди — каза то. — Картър. Елате с мен, ако обичате.

— Разбира се — отвърна Сейди малко задавено.

— Я чакайте — намесих се и аз. — Къде отиваме?

Анубис показа с ръка зад себе си и във въздуха се отвори врата — чисто черен правоъгълник.

— Един човек иска да ви види.

Сейди го хвана за ръка и прекрачи в мрака, така че не ми остави друг избор, освен да ги последвам.

 

 

Залата на Съдилището беше ремонтирана. В средата на помещението пак се издигаха златните везни, но някой ги беше поправил. Черните колони от четирите страни пак се скриваха в здрача. Сега обаче аз видях върху тях нещо — странното холографско изображение на действителния свят, но не на гробища, както бе описала Сейди. А бяла всекидневна с високи тавани и огромни панорамни прозорци. На терасата с изглед към океана се излизаше през двойна врата.

Направо изгубих дар слово. Погледнах Сейди и ако се съди от стъписването, изписало се по лицето й, тя явно също бе познала мястото: къщата ни в Лос Анджелис, сред хълмовете над Тихия океан, последното място, където бяхме живели като семейство.

— Залата на Съдилището има интуиция — обясни познат глас. — Откликва на силни спомени.

Чак тогава забелязах, че престолът вече не е празен. На него седеше баща ни, а в краката му се бе свила Амит Поглъщачката.

За малко да се завтека към татко, но нещо ме спря. Той си изглеждаше същият в много неща: дългото кафяво палто, намачкания костюм и прашните обувки, бръснатата глава и старателно подравнената брада. Очите му блестяха така, както когато той се гордееше с мен.

Но по очертанията му трептеше странна светлина. Дадох си сметка, че и той като залата съществува в два свята. Съсредоточих се много и очите ми се отвориха за по-дълбоко равнище на Дуат.

Татко пак беше там, само че беше по-висок и силен, облечен в мантия и окичен с накитите на египетски фараон. Кожата му беше с тъмен оттенък на синьото, като дълбините на океана.

Анубис отиде при него и застана отстрани, но ние със Сейди бяхме малко по-предпазливи.

— Елате де — подкани татко. — Не хапя.

Щом се приближихме, Амит Поглъщачката изръмжа, но татко я погали по главата и това я накара да млъкне.

— Те са ми деца, Амит. Дръж се прилично.

— Т-татко? — изпелтечих аз.

А сега искам да е ясно: от битката със Сет бяха минали доста дни, оттогава се занимавах само с това да строя наново къщата в Бруклин, но и за миг не бях спирал да мисля за татко. Видех ли изображение в библиотеката, се сещах за историите, които той ми е разказвал. Държах дрехите си в куфар в гардероба в спалнята, защото не си представях, че вече няма да пътуваме заедно. Толкова ми беше мъчно за татко, че понякога се обръщах да му кажа нещо, после обаче си спомнях, че него вече го няма. Въпреки това, въпреки чувствата, кипнали вътре в мен, единственото, което се сетих да кажа, бе:

— Син си.

Смехът на татко беше съвсем естествен, точно неговият, и това разсея напрежението. Звукът прокънтя в залата и дори Анубис се усмихна.

— Цветът си върви с територията — отвърна татко. — Извинявайте, че не ви доведох тук по-рано, но положението беше…

Той погледна Анубис — да му подскаже точната дума.

— Сложно — каза той.

— Да, сложно. Искам да споделя, че се гордея много и с двамата и че боговете са ви много задължени…

— Чакай малко — прекъсна го Сейди.

Тя отиде с тежка крачка точно пред престола. Амит й изръмжа, но Сейди също й се озъби, от което чудовището се обърка и замълча.

— Ти кой си? — попита настойчиво тя. — Баща ми ли? Или Озирис? Жив ли си изобщо?

Татко погледна Анубис.

— Казвах ли ти аз? Пали се повече и от Амит.

— Не се налага да ми го казваш — отвърна с угрижено лице Анубис. — Вече съм се научил да се страхувам от това остро езиче.

Сейди се възмути.

— Моля?

— Нека отговоря на въпроса ти рече татко. — Аз съм и Озирис, и същевременно Джулиъс Кейн. Аз съм и жив, и мъртъв, въпреки че понятието „рециклиран“ може би е по-близо до истината. Озирис е бог на мъртвите, но и бог на новия живот. За да го върна на престола му…

— Се наложи да умреш — казах аз. — Знаел си накъде вървят нещата. Съвсем преднамерено си позволил Озирис да се всели в теб, понеже си знаел, че ще умреш.

Треперех от гняв. Не си давах сметка, че го преживявам толкова тежко, но не можех да повярвам, че баща ми го е направил.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че „ще оправиш нещата“?

Лицето на татко не трепна. Той пак ме гледаше с гордост и неприкрито задоволство, сякаш, каквото и да направех, това го радваше — дори и да изкрещях. Направо се вбесих.

— Липсваше ми, Картър — рече той. — Не мога да ти опиша колко. Но направихте правилния избор. Всички ние. Ако ме бяхте спасили в света горе, щяхме да загубим всичко. Благодарение на теб за пръв път от едно хилядолетие имаме шанс за прераждане, шанс да спрем хаоса.

— Сигурно е имало и друг начин — възразих аз. — Можеше да се сражаваш като обикновен простосмъртен, без… без…

— Картър, докато беше жив Озирис, той беше велик цар. Но след като умря…

— Стана хиляда пъти по-силен — продължих аз вместо него, защото си бях спомнил какво им е разказвал татко.

Той кимна.

— Дуат е основата на истинския свят. Ако тук има хаос, той се пренася и на горната земя. Да помогна на Озирис да се върне на престола, беше първата стъпка, хиляда пъти по-важна от всичко, което съм правил в света горе — освен че ти бях баща. И още съм ти баща.

В очите ми запариха сълзи. Предполагам, съм разбрал какво ми е казал татко, но то не ми харесваше. Сейди изглеждаше по-ядосана и от мен, тя обаче гледаше Анубис.

— Остро езиче, а? — повтори сестра ми.

Татко се прокашля.

— Деца, както вероятно се досещате, има още една причина да направя такъв избор.

Той протегна ръка и до него се появи жена в черна рокля. Беше със златиста коса, умни сини очи и лице, което ми се стори познато. Приличаше на Сейди.

— Мамо! — казах.

Изумена, тя започна да мести поглед от мен към Сейди и обратно, сякаш бяхме призраци.

— Джулиъс ми каза, че сте порасли много, но аз не повярвах. Ти, Картър, май вече се бръснеш…

— Мамо!

— И ходиш по срещи с момичета.

— Мамо!

Забелязвали ли сте някога, че само за три секунди родителите могат да се превърнат от най-прекрасните хора по земята в пълни досадници?

Тя ми се усмихна и аз трябваше да се преборя наведнъж с поне двайсетина различни чувства. Години наред бях мечтал да съм отново с родителите си, да бъдем всички заедно в къщата ни в Лос Анджелис. Но не така: къщата да е само видение, майка ми — дух, а баща ми… рециклиран. Имах чувството, че светът се изплъзва изпод краката ми и се превръща в пясък.

— Не можем да се върнем, Картър — рече мама, сякаш прочела мислите ми. — Но дори в смъртта не е изгубено нищо. Помниш ли закона за съхраняване?

Бяха изминали години, откакто бяхме седели заедно във всекидневната — в тази всекидневна тук, и тя ми беше чела физическите закони така, както повечето родители четат приказки. Аз обаче още помнех.

— Енергията и материята не могат да бъдат създадени или унищожени.

— А само променени — съгласи се майка ми. — Понякога към по-добро.

Тя хвана татко за ръката и аз трябваше да призная — дори и той да беше син, дори тя да бе призрак, двамата изглеждаха щастливи.

— Мамо — намеси се и Сейди, която преглътна. Поне този път вниманието й не беше насочено към Анубис. — Наистина ли…

— Да, момичето ми. Моите мисли се сляха с твоите. Толкова се гордея с теб. И благодарение на Изида ми се струва, че също те познавам. — Тя се наведе напред и се усмихна съзаклятнически. — И аз обичам шоколадови карамели, макар че баба ти не даваше вкъщи да се държат бонбони.

От облекчение Сейди се усмихна.

— Знам, знам. Невъзможна е!

Имах чувството, че ще си бъбрят с часове, но точно тогава Залата на Съдилището се разтресе. Татко си погледна часовника, при което се запитах в коя ли часова зона в Земята на мъртвите се намираме.

— Да приключваме — подкани той. — Другите ни чакат.

— Какви други? — попитах аз.

— Един подарък, преди да си идете — кимна татко на мама.

Тя пристъпи напред и ми подаде парче сгънат черен лен с размерите на длан. Сейди ми помогна да го разгъна и вътре имаше нов амулет — приличаше на стълб, на дънера на дърво или…

— Това гръбнак ли е? — попита Сейди.

— Нарича се djed — обясни татко. — Моят символ — гръбнакът на Озирис.

— Охо! — промърмори Сейди.

Мама се засмя.

— Да, охо, символът наистина е много могъщ. Олицетворява устойчивостта, силата…

— Гръбнакът ли? — попитах аз.

— В буквалния смисъл на думата — погледна ме одобрително мама и аз отново изпитах чувството, че всичко се преобразява като на сън.

Не можех да повярвам, че стоя тук и си говоря с уж мъртвите си родители.

Мама сви пръстите ми върху амулета. Ръката й беше топла като на жив човек.

— Djed олицетворява и властта на Озирис — живота, възродил се от пепелта на смъртта. Точно това ти трябва, ако искаш да раздвижиш в другите кръвта на фараоните и да съградиш отново Дома на живота.

— В Дома няма да им хареса — вметна Сейди.

— Да, със сигурност няма — рече весело мама.

Залата на Съдилището се разтресе още веднъж.

— Време е — подкани татко. — Ще се видим отново, деца. Но дотогава се пазете.

— Най-вече от враговете си — допълни мама.

— И кажете на Еймъс… — Татко не се доизказа и се замисли. — Напомнете на брат ми, че египтяните вярват в силата на изгрева. Вярват, че всяка сутрин започва не като нов ден, а като нов свят.

Още преди да съм осъзнал какво означава това, Залата на Съдилището помръкна и ние се озовахме заедно с Анубис в тъмно поле.

— Ще ви покажа пътя — рече той. — Това ми е работата.

Той ни заведе на място в мрака, което не изглеждаше различно от всички останали. Но когато бутна с ръка, се отвори врата. Зад нея сияеше дневна светлина.

Анубис ми се поклони тържествено. Сетне погледна Сейди с дяволити пламъчета в очите.

— Беше… вдъхновяващо.

Тя се изчерви и го посочи, сякаш го обвиняваше.

— Още не сме приключили, господине. Очаквам да се грижиш за родителите ми. А следващия път, когато дойда в Земята на мъртвите, ще си поговорим хубаво.

Ъгълчетата на устата му помръднаха в усмивка.

— Изгарям от нетърпение.

Влязохме през вратата и се озовахме в двореца на боговете.

Изглеждаше точно както Сейди го беше описала след виденията си: извисили се каменни стълбове, пламтящи мангали, лъскав мраморен под и в средата на помещението — червено-черен престол. Около нас се бяха струпали богове. Много от тях не представляваха друго освен проблясваща светлина и огън. Някои бяха мрачни образи — ту човешки, ту на зверове. Познах няколко: Тот изникна пред мен като мъж с разрошена коса в лабораторна престилка, а после се превърна на зелен газ, Хатор, богинята с глава на крава, ме погледна озадачена, сякаш се беше сетила, че май съм участвал в случката с Вълшебната салца. Огледах се с надеждата да зърна Баст, но ми се сви сърцето. Нея явно я нямаше сред множеството. Всъщност не познавах повечето богове.

— На какво сме сложили началото? — пророни Сейди.

Разбрах я какво има предвид. Тронната зала беше пълна със стотици богове, важни и второстепенни, които се стрелкаха из двореца, образуваха нови форми и сияеха от сила. Цяла свръхестествена войска… и всички като че ли гледаха нас.

За радост до престола стояха двама стари приятели. Хор беше в пълни бойни доспехи, отстрани на хълбока си беше окачил меч khopesh. Очертаните му с черен молив очи: едното златно, другото сребърно, бяха все така пронизващи. Отстрани до него стоеше Изида в проблясваща бяла рокля и с криле от светлина.

— Добре дошли — пожела ни Хор.

— Хм, здрасти — отвърнах аз.

— Ама че език — промърмори Изида, при което Сейди изсумтя.

Хор показа с ръка престола.

— Знам мислите ти, Картър, затова ми се струва, че се досещам какво ще кажеш. Но трябва да те попитам още веднъж. Ще се присъединиш ли към мен? Можем да владеем земята и небето. На Маат й трябва водач.

— Да, чух.

— Ще бъда по-силен, ако се вселя в теб. Докоснал си се само до повърхността на онова, което може да направи бойната магия. Можем да извършим велики дела и на теб ти е писано да оглавиш Дома на живота. Можеш да бъдеш цар с два престола.

Погледнах Сейди, но тя само сви рамене.

— Не ме гледай. Самата мисъл за това ми се струва ужасяваща.

Хор се извърна свъсен към Сейди, но истината бе, че бях съгласен с нея. Всички тези богове, които чакаха указания, всички тези магьосници, които ни мразеха — само при мисълта да ги оглавя ми се разтреперваха краката.

— Може би някой ден — казах аз. — Много по-късно.

Хор въздъхна.

— Пет хилядолетия, а пак не ги разбирам простосмъртните. Но… така да бъде.

Той се качи при престола и аз огледах насъбралите се богове.

— Аз, Хор, син на Озирис, смятам, че престолът на небето ми принадлежи по право — кресна той. — Каквото някога е било мое, пак трябва да бъде мое. Има ли някой, който го оспорва?

Боговете потрепериха и засияха. Някои се смръщиха. Един промърмори нещо, което прозвуча като „Сирене“, но може само да ми се е сторило. Зърнах Себек или може би някой друг бог на крокодилите, който се зъбеше в здрача. Но никой не оспори думите на Хор.

Той се разположи на престола. Изида му донесе гега и млатило — двата скиптъра на фараоните. Хор ги кръстоса върху гърдите си и всички богове му се поклониха.

Когато отново изправиха гръб, при нас дойде Изида.

— Картър и Сейди Кейн, вие направихте много, за да се възстанови Маат. Боговете трябва да съберат силите си и вие спечелихте за нас време, макар и да не знаем колко. Апоп няма да стои заключен вечно.

— Ще се задоволи с няколко века — подметна Сейди.

Изида се усмихна.

— При всички положения днес вие сте герои. Задължени сме ви, а ние, боговете, гледаме сериозно на задълженията си.

Хор стана от престола. Намигна ми и коленичи пред нас. Другите богове запристъпваха притеснени, но последваха примера му. Дори боговете в огнен вид понамалиха пламъците.

Сигурно съм изглеждал доста стъписан, защото, щом се изправи, Хор се засмя.

— Изглеждаш както онзи път, когато Зия ти каза…

— Да, можем ли да го пропуснем? — побързах да го прекъсна.

Има си сериозни недостатъци да допускаш един бог до мислите си.

— Вървете си с мир, Картър и Сейди — продължи Хор. — На сутринта ще намерите нашия подарък.

— Какъв подарък? — попитах нервно, защото, ако получех още един вълшебен амулет, щях да плувна в студена пот.

— Ще видите — обеща Изида. — Ще бдим над вас и ще чакаме.

— Точно това ме плаши — намеси се Сейди.

Изида махна с ръка и най-неочаквано ние се пренесохме на терасата на голямата къща в Бруклин, сякаш нищо не е било.

Сейди се извърна натъжена към мен.

— Вдъхновяващо.

Аз вдигнах ръка. Амулетът djed в ленената кърпа светеше и беше топъл.

— Имаш ли представа какво прави това тук?

Тя примига.

— Хм? О, все ми е едно. Как изглеждаше според теб Анубис?

— Как ли… като момче. Е, и?

— Като красиво момче или като мърляво момче с глава на псе?

— Вероятно… не, не беше с глава на псе.

— Така си и знаех! — Сейди ме посочи, сякаш беше спечелила в спор. — Красиво момче. Така си и знаех!

Тя се усмихна смешно, завъртя се и изтича в къщата.

Както сигурно вече съм ви споменал, сестра ми си е особнячка.

 

 

На другия ден получихме подаръка на боговете.

Събудихме се и видяхме, че къщата е поправена напълно, до най-малките подробности. Беше свършено всичко — неща, за които щеше да ни трябва още един месец работа.

Първото, което намерих, бяха новите дрехи в гардероба и след миг колебание ги облякох. Слязох долу и видях, че Хуфу и Сейди подскачат около ремонтираната Голяма зала. Хуфу беше с нова тениска на „Лейкърс“ и със съвсем нова баскетболна топка. Вълшебните метли и парцали се бяха втурнали да чистят, както обикновено. Сейди ме погледна и се усмихна — после обаче върху лицето й се изписа стъписване.

— Картър, с какво… с какво си облечен?

Слязох по стълбите — бях още по-смутен. Днес сутринта гардеробът ми беше предложил няколко възможности, а не само широки ленени дрехи. Там бяха старите ми дрехи — току-що почистени: риза с копченца на яката, колосан светъл панталон, мокасини. Но имаше и трета възможност и аз предпочетох нея: маратонки „Рийбок“, дънки, тениска и суичър.

— Хм, всичко е памучно — обясних аз. — Точно като за магии. Татко сигурно би казал, че приличам на гангстер…

Бях сигурен, че Сейди ще ми се присмива, затова бързах да я изпреваря. Тя огледа най-внимателно всички дрехи по мен.

После се засмя много радостно.

— Блестящо, Картър. Почти приличаш на нормален тийнейджър! А татко би си помислил… — Тя ми сложи качулката на суичъра. — Татко би си помислил, че изглеждаш като безупречен магьосник, защото си именно това. А сега ела. Закуската ни чака във вътрешния двор.

Вече нагъвахме, когато при нас излезе и Еймъс — неговите дрехи бяха още по-изненадващи и от моите. Той беше облечен в чисто нов костюм с шоколадов цвят, палто и бомбе в тон с него. Обувките му бяха лъснати, кръглите очила — почистени, а косата му току-що беше сплетена на плитки със зърна кехлибар в тях. Двамата със Сейди го зяпнахме.

— Какво? — попита той.

— А, нищо — отговорихме ние в хор.

Сейди ме погледна и изрече само с уста: „Майко мила!“, после се зае отново с кренвиршите и яйцата. Аз се нахвърлих на палачинките. Филип се плацикаше щастлив в плувния басейн.

Еймъс седна при нас на масата. Щракна с пръсти и чашата му се напълни с кафе — като с магия. Аз вдигнах вежди. Еймъс не беше правил магии още от Демонските дни.

— Мисля да поизляза малко — оповести той. — Ще отскоча до Първи ном.

Ние със Сейди се спогледахме.

— Сигурен ли си, че е хубаво да го правиш? — попитах.

Еймъс отпи от кафето. Погледна отвъд река Ист, сякаш можеше да види чак във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Там са най-добрите вълшебници целители. Няма да отпратят човек, отишъл да търси помощ… дори мен. Мисля… мисля, че не е зле да опитам.

Гласът му беше пресеклив, сякаш щеше да заглъхне всеки момент. Но въпреки това Еймъс не беше говорил толкова много от седмици.

— Страхотно — рече Сейди. — Ние ще пазим къщата, нали, Картър?

— Да — потвърдих. — Иска ли питане!

— Може да отсъствам и по-дълго — уточни Еймъс. — Чувствайте се като у дома си. — Той се поколеба, сякаш избираше внимателно следващите думи. — И според мен не е зле да започнете да набирате хора. По света има много деца, потомци на фараони. Повечето не знаят кои са. Онова, което вие двамата казахте във Вашингтон — за преоткриването на пътя на боговете — може да е единственият ни шанс.

Сейди се изправи и целуна Еймъс по челото.

— Остави на нас, чичо. Имам план.

— Каква ужасна новина — възкликнах аз.

Еймъс успя да се усмихне. Стисна ръката на Сейди, после стана и преди да влезе вътре, ми разроши косата.

Аз отхапах още веднъж от палачинката и се учудих, че сутринта уж е прекрасна, а се чувствам тъжен, сякаш не ми достигаше нещо. Изведнъж толкова много неща се бяха оправили, че вероятно ме болеше още повече от онова, което не достигаше.

Сейди гребна от бърканите яйца.

— Сигурно е себично да искаме повече.

Погледнах я и си дадох сметка, че мислим за едно и също. Когато боговете бяха казали, че имаме подарък… Е, човек може да се надява на едно-друго, но както каза и Сейди, не бива да става алчен.

— Ще бъде трудно да пътуваме, ако трябва да ходим да набираме хора — подхванах предпазливо. — Двама непълнолетни без придружител.

Сейди кимна.

— Еймъс вече не е с нас. Няма кой да поеме отговорността. Мисля, че Хуфу не влиза в сметките.

И точно тогава боговете разкриха докрай подаръка си.

Някой каза от вратата:

— Май имате незаета длъжност.

Обърнах се и усетих как от плещите ми се смъкват хиляда тона бреме. На вратата се беше подпряла тъмнокоса жена в гащеризон като от леопардова кожа, със златисти очи и два много големи ножа в ръцете.

— Баст! — извика Сейди.

Богинята на котките се усмихна закачливо, сякаш беше намислила какви ли не лудории.

— Май някой повика придружител?

 

 

След няколко дена Сейди проведе дълъг телефонен разговор с баба и дядо Фауст в Лондон. Те не поискаха да говорят и с мен и аз не подслушвах. Когато се върна от Голямата зала, Сейди гледаше малко отнесено. Опасявах се — много се опасявах, — че й е мъчно за Лондон.

— Е? — попитах от немай-къде.

— Казах им, че сме добре — отвърна тя. — Те ми съобщиха, че вече не ги притеснявали от полицията заради взрива в Британския музей. Както личи, Розетският камък е бил върнат непокътнат.

— Като с магия — подметнах аз.

Сейди се подсмихна.

— В полицията са решили, че вероятно е избухнал газ и е станала злополука. Вече не подозират татко, нас също. Баба и дядо казаха, че можело да се върна в Лондон. След няколко седмици започва пролетният срок. Съученичките ми Лиз и Ема питали за мен.

Чуваше се само как огънят пука в камината. Изведнъж Голямата зала ми се стори по-голяма и празна.

Накрая казах:

— Ти какво им отговори?

Сейди вдигна вежда.

— Господи, понякога си много тъп. Ти какво мислиш, че съм им отговорила?

— О! — Устата ми беше като шкурка. — Сигурно ще се зарадваш да видиш приятелките си, да се върнеш в стаята си и да…

Сейди ме удари по ръката.

— Картър! Отговорих им, че не мога да се прибера у дома, защото вече съм си у дома. Тук ми е мястото. Благодарение на Дуат мога да видя приятелките, когато си поискам. Пък и ти си загубен без мен.

Сигурно съм се усмихнал като голям глупак, защото Сейди ми каза да престана да се хиля, но си пролича, че й е приятно. Вероятно е знаела, че за разлика от друг път е права. Без нея бях загубен. /_Да, Сейди, и аз не мога да повярвам, че току-що съм го казал./_

 

 

Точно когато нещата започнаха да влизат в обичайните си безопасни релси, ние със Сейди се заехме с новата задача. Трябваше да отидем в едно училище, което Сейди веднъж бе видяла насън. Няма да ви кажа кое, но беше далеч и Баст ни откара. По пътя направихме този запис. Много пъти силите на хаоса се опитваха да ни спрат. Много пъти чухме слухове, че враговете ни са взели на мушка други потомци на фараони и се домогват да осуетят плановете ни.

Бяхме в училището в деня преди началото на пролетния срок. Коридорите бяха пусти и не се затруднихме да се промъкнем вътре. Двамата със Сейди избрахме наслуки едно от шкафчетата и тя ми каза да набера комбинацията. Направих магия и разбърках числата: 13, 32, 33. Така де, защо да си играя с истинска формула?

Сейди каза едно заклинание и шкафчето засия. После тя прибра вътре пакета и затвори вратата.

— Сигурна ли си? — попитах я.

Тя кимна.

— Шкафчето се намира отчасти в Дуат. Ще пази амулета, докато не го отвори който трябва.

— Ами ако djed попадне в неподходящи ръце…

— Няма — обеща Сейди. — Кръвта на фараоните е силна. Който трябва, ще го намери. Ако децата се досетят как да го използват, силата им ще се пробуди. Дано боговете ги насочат към Бруклин.

— Не знаем как да ги обучим — изтъкнах аз. — Цели две хилядолетия никой не е усвоявал пътя на боговете.

— Все ще измислим нещо — успокои ме Сейди. — Нямаме друг избор.

— Освен ако първо не ни залови Апоп — напомних аз. — Или Дежарден и Домът на живота. Или пък Сет не си спази обещанието. Има хиляди неща, които могат да се объркат.

— Да — усмихна се Сейди. — Ще бъде забавно, а?

Заключихме шкафчето и си тръгнахме.

Сега отново сме в Двайсет и първи ном в Бруклин.

Смятаме да изпратим записа на неколцина внимателно подбрани души — надяваме се да го издадат в книга. Сейди е фаталистка. Щом разказът се е озовал в ръцете ви, значи вероятно си има причина. Търсете djed. Не се иска много той да пробуди силата ви. После номерът е да се научите как да прилагате тази сила, без да умрете.

Както казах в началото: това още не е краят на историята. Майка и татко обещаха да се видим отново, затова знам, че накрая пак ще се наложи да ходим в Земята на мъртвите — според мен Сейди няма нищо против, стига там да е и Анубис.

Зия също е някъде там… истинската Зия де. Смятам да я намеря.

И най-вече хаосът се въздига. Апоп набира сили. А това означава, че ние също трябва да го направим — богове и хора трябва да се сплотим както едно време. Това е единственият начин светът да не бъде унищожен.

И така, на семейство Кейн му предстои много работа. На вас също.

Може би ще ви се прииска да тръгнете по пътя на Хор или Изида, на Тот или Анубис и дори на Баст. Не знам. Но каквото и да решите, Домът на живота се нуждае от свежа кръв, ако искаме да оцелеем.

И така, с вас се сбогуват Картър и Сейди Кейн.

Елате в Бруклин. Чакаме ви.

 

 

КРАЙ