Вирджиния Харт
Мили създания (8)

Осма глава

„Тум. Тум-тум-тум. Тум…“

Този еднообразен ритъм продължаваше вече часове наред. Арли беше толкова уморена и в началото помисли, че той ще й помогне да се унесе. Но сънят не идваше. Накрая въздъхна, премести Делайла и отиде до прозореца.

Бен играеше баскетбол — дриблираше до побъркване, отскачаше към коша и топката отново падаше обратно в ръцете му. След това всичко започваше отначало.

Луната се скри и вече не се виждаше добре. В тъмното той беше само някаква фигура, която грациозно атакува коша.

„Тум. Тум-тум-тум. Тум…“

Арли стоеше на прозореца като хипнотизирана.

Какво щеше да й каже, когато се озоват очи в очи? И най-вече как щеше да се почувства самата тя?

По едно време й се прииска да извика, че нейните котенца не държат хората будни до среднощ. След това я обзе още по-неудържимо желание да го покани в апартамента си. Дали би дошъл?

Ако беше продължил да тича по игрището, Арли щеше да стои на прозореца цяла нощ. Но скоро той се прибра и тя остана, загледана с празен поглед навън.

Останалата част от уикенда премина в гробна тишина. Всички се спотайваха и никой не смееше да се покаже навън. В понеделник, изтерзана от безсъние, Арли реши, че трябва да предприеме нещо. Помисли си дали да не пъхне под вратата му писмо, с което да го помоли да се смили над останалите и да й остави няколко дни да си събере багажа. Но това звучеше съвсем мелодраматично и тя си каза, че ще е по-добре да напусне този дом, без да се обажда на никого. Стига да си намери друга квартира.

Точно тогава на вратата се появи Сюзет, усмихната и издокарана, и я помоли да я закара до офиса — нейната кола била на сервиз. Арли обаче беше сигурна, че това не бе единствената причина.

— Исках да поговорим за Джонатан — рече Сюзет, като спряха на светофара.

— Не сега.

— Трябва да ти обясня защо го е направил. Малко преди това ние с него се скарахме много лошо. Така че, когато Бен отишъл да му прави забележка, той не издържал.

— Изобщо не ми се говори. А още по-малко за този…

— Той се чувства много виновен.

— И има защо. — Арли стисна кормилото, когато един буик се намърда пред нея, без да даде мигач.

— Джонатан е изключително темпераментен — рече Сюзет, а на устните й заигра усмивчица. — Разбираш ли, аз само на шега му подхвърлих, че излизам с него, за да ядосам Бен, и той пощуря. Нямах представа, че толкова държи на мен. Притеснява се да показва чувствата си, разбираш ли? Много е чувствителен.

— Чувствителен?!

— Като бил малък, родителите му постоянно пътували и той живеел при леля си.

— И сега трябва да си го изкара на нас, така ли?

— Все пак тежкото детство може да се разглежда като смекчаващо вината обстоятелство.

— Сюзет, хайде да не говорим за това. И без това имам да мисля за толкова неща.

— Леля му не обичала децата — продължаваше Сюзет. — Той си мислел, че трябва постоянно да се усмихва, за да й се хареса.

— Защо не му намериш психоаналитик?

— В известен смисъл точно това направих. — Тя извади от чантата си алено червило, намаза се и се огледа в страничното огледало, за да се увери в ефекта. — Слушателят съм аз.

— Сигурна съм, че помощта ти е неоценима.

— Разказва ми живота си, наистина е много интересно. Като последица от нерадостното му детство е стремежът му да накара едва ли не всяка срещната жена да се влюби в него.

— Ако е така, резултатите са трагични. Обясни му колко се заблуждава.

— Хм… Като толкова тръбиш, че обичаш животните, не трябва ли да си малко по-състрадателна? — Сюзет прибра червилото и извади пудрата си. — Дали Бен ще изгони Дора и останалите?

— А ти как мислиш? Той е побеснял. Джонатан така извъртя нещата, все едно цялата конспирация е била, за да го направи за смях.

— А не беше ли така?

— Що се отнася до мен — в никакъв случай.

Почти бяха наближили небостъргача, където се помещаваше офисът на туристическата агенция, когато Сюзет внезапно реши да смени сенките на клепачите си и трескаво натопи четчицата в кутийката с гримовете.

— Горкият Джонатан. Ще бъде съкрушен — заключи тя, като затвори едното си око.

„Горкият Джонатан“, повтори наум Арли и спря пред входа.

Сюзет щракна чантата си и я метна през рамо.

— Приятен ден! — изчурулика на излизане от колата. — Не се притеснявай за довечера. Ще намеря някой да ме закара до вкъщи.

— Изобщо не се притеснявам — измърмори на себе си Арли и потегли.

Въпреки пожеланието на Сюзет, денят хич не се оказа приятен — един безкраен нервен понеделник. Започна с новината, че в този момент в една от сградите на училището се провежда родителска среща, за която Арли не беше и чула. Когато се втурна в стаята да си вземе записките, видя на бюрото си бележка от един колега, който бе обещал да си помисли за кученцето на Милдред Барнс. Той й съобщаваше, че окончателният отговор на жена му е „не“, защото щяла да им се провали отпуската.

После, точно преди да отиде на обяд, Арли откри, че кодовите номера на микрофишовете в една от кутиите са объркани и когато провери и в другите, се оказа, че секретарката ги е класирала по някакъв свой си критерий. Така че Арли забрави обяда и се зае с това. Но всъщност нямаше нищо против, защото поне за малко щеше да избяга от мислите си.

 

 

Най-после привечер Арли благополучно паркира пред блока. Оранжевият залез избледняваше във виолетовото небе и във въздуха се носеха уханията на лятната вечер. Още докато затваряше колата, Арли мярна новата табела и сълзите, които бе преглъщала цял ден, бликнаха от очите й. Свободните апартаменти вече бяха налице. Бен съвсем недвусмислено заявяваше, че тя трябва да напусне по най-бързия начин.

Арли избърса очи с намерението да го уведоми какво мисли по въпроса.

Той работеше пред отворения прозорец и както се очакваше, не вдигна глава, въпреки че никога досега не бе пропускал възможността да й се обади, когато тя минава долу.

Арли почука на вратата му.

— Работя — чу се хладен глас отвътре.

— Знам, че копнееш да ми видиш гърба — рече тя на затворената врата, — но мислех, че можеш да проявиш поне малко такт и да изчакаш да си тръгна, преди да обявяваш апартамента ми за свободен.

Вратата се отвори толкова рязко, че едва не се блъсна в стената. На прага застана Бен — намръщен, с разрошена коса и набола брада. Изглеждаше ужасно, омазан отгоре до долу с бои, с окъсани дънки и вехта риза.

— Какво каза?

— Обявата за апартамента. — Гласът й секна, защото сълзите й напираха и тя едва се владееше.

— Не виждам смисъл апартаментите да остават празни — заяви той, свали очилата си и ги хвърли на масата.

— Надявам се, че поне на останалите ще дадеш малко време.

Бен я изгледа навъсено.

— Не мога да си представя, че чувам това от теб, Арли. За чудовище ли ме мислиш?

— Ами, не знам…

Той се обърна, зарови ръце в косата си в изблик на отчаяние и отново я погледна.

— Арли, прекарахме няколко толкова хубави мигове заедно. Мислех, че вече имам представа що за човек си. Мислех, че и ти си ме опознала.

— Не очаквах, че ще закачиш обява за апартамента толкова скоро — тихо рече тя.

— Обявата е за апартамента на Хал Нордоф. В края на месеца се пенсионира и заминава за Тексас. Не помниш ли, че ти казах?

Арли се замисли и изведнъж си спомни, че табелите на фасадата изглеждаха някак по-различно, но не беше ги прочела внимателно. Опита се да си припомни, но не можа и хукна обратно навън. Застана с лице към входа и веднага забеляза, че на мястото на прословутата забрана за домашни животни, имаше нова-новеничка табела: „Котки или кучета — с предварителна уговорка“.

— О, Бен! — извика радостно Арли и се завъртя. Без да знае, че той е на няколко сантиметра зад нея, тя се оказа в обятията му.

Той я хвана за рамената, за да я задържи да не падне, но бързо отпусна ръце.

— След скандала в петък, реших, че е крайно време да играем с открити карти.

— В какъв смисъл?

Той се засмя и махна с ръка към стълбите пред входа.

— Арли, някой ден се качи на една стълба, погледни надолу и ми кажи какво виждаш.

— Защо? Не те разбирам.

— Помниш ли къде стоях, когато ти се появи с онзи кашон? Не ти ли хрумна, че от стълбата твоите котенца се виждаха като на длан?

— Видял си ги? Но защо не…

— Мога да те успокоя, другите се справяха още по-зле. Дора върви нагоре-надолу с чанта, от която стърчат я уши, я лапи, я някоя опашка. Ибърт се впуска в безцелни разговори за борсата, а жена му ни заобикаля на пръсти, гушнала торба, в която нещо шава. Каролайн Оутс час по час ме вика да оправям нещо из апартамента й, за да ми отвлече вниманието, докато другите действат. Май трябваше да обявя награда.

— Ти си знаел през цялото време! — глухо изохка Арли.

— Реших, че ще бъде по-добре всички да се крият. Не бих желал да лаят кучета в шест сутринта или котките да се разхождат из цветята.

Зашеметена от това разкритие, Арли си спомни ужаса на изминалите дни. Една част от нея искаше да възнегодува срещу безсмислените тревоги, които й беше създал Бен. Другата я подтикваше да се хвърли и да го разцелува. Все пак се удържа и не направи нито едното, нито другото. Само тихо попита:

— Мога ли да им кажа?

— Мисля, че вече са разбрали.

Той посочи с глава прозореца на площадката на втория етаж. Дора прегръщаше ту Една Ибърт, ту Каролайн Оутс.

— А Джонатан? Него ще го изгониш ли?

— С нетърпение очаквах възможността да му направя последно предупреждение. Но тази сутрин дойде лично да се извини и да ме помоли от името на всички нелегални собственици на животни, така че се отказах.

— Джонатан се е извинил! — възкликна Арли смаяно и се опита да си представи гледката. Да не би пък терапията на Сюзет да е подействала?

— Обеща да внимава с музиката. Аз не му вярвам особено, но предпочитам да отложа, колкото мога, пребоядисването на неговия апартамент. Ще падне много работа.

Е, поне Сюзет щеше да бъде щастлива. „Горкият Джонатан“ ще продължава да й бъде съсед.

— Радвам се за него — отвърна искрено Арли, макар да не беше съвсем сигурна защо.

— Правилно. — Бен се наведе да отскубне някакъв плевел, за да избегне погледа й. — Все пак ти си му задължена.

— Защо да съм му задължена?

— Благодарение на него всичко излезе наяве. Вече няма да има нужда да ядеш спагети с омразния ти сос, няма да се мъчиш да играеш баскетбол, щом не обичаш. Накратко, край с потайността и дебненето! Край на лицемерието!

— Аз не съм се държала лицемерно.

— Не прие ли да вечеряш с мен само за да ме разкараш от вратата?

— Първоначално, може би да… Но после…

— И не ме извика да играеш баскетбол, за да ме издърпаш от прозореца, така ли? А какво ще кажеш за внезапните ти желания да ме целуваш? Всичко беше част от плана, нали?

Арли усети, че сълзите й заплашват да рукнат отново, и стисна зъби.

— Не е възможно да мислиш, че през цялото време съм се преструвала.

— Не мога ли? Че аз толкова пъти те подтиквах да си признаеш.

— „Котешките“ поговорки, филма „Проклятието на котките“…

— Ето, виждаш ли?

Пръскачката за поливане най-неочаквано се извъртя и ги изпръска, но те продължаваха да стоят и да говорят. Небето бе вече мораво-лилаво. Топлината на деня все още се усещаше във въздуха, но внезапно излезе лек ветрец и Арли потръпна.

— И знаеш ли кое ми беше най-отвратително? — Бен я погледна студено. — Твоята роличка — малката мишчица, която трябва да закачи звънче на врата ми, за да знаят всички кога приближавам.

Арли понечи да се обади в своя защита, да каже нещо за безмилостните хазяи, които принуждават наемателите да нарушават собствените си разбирания за живота, но се отказа.

— Въпреки всичко, бих искала да ти благодаря — започна вместо това тя. — От името на…

— Спести ми тази реч, ако обичаш. Имам работа. Довиждане.