Вирджиния Харт
Мили създания (12)

Дванадесета глава

Беше вече девет часа. Рагс бе затворен в кухнята, а Самсън и Делайла — в спалнята. Арли най-после можеше да отиде до супермаркета. Един от продавачите й избра голям кашон, като за куче, и дори го занесе до колата.

Когато паркира пред блока, Арли вдигна очи към луната — голяма и кръгла, точно както я рисуват. Виждаше се толкова ясно, че приличаше на човешко лице. Но защо тази вечер изглеждаше тъй тъжна?

Изведнъж от тъмнината изникна Бен и Арли подскочи.

— Дай да ти помогна.

— Благодаря, не е тежък. Само е малко неудобен за носене.

— Пак ягоди — рече Бен и размаха торбичката в ръката си. — Онези се изпариха яко дим.

— Заедно със захарта и сметаната?

— А, направо. Като чипс, ама сладък.

Арли се замисли колко ли още време биха могли да говорят за килограм ягоди.

— И аз идвам от магазина. Не те видях.

— Чудесна вечер е. Само за разходка.

— Трябваше да измисля някакво легло за Рагс. Ще постеля вътре едно одеяло.

— На него едва ли ще му направи впечатление къде спи.

— Пък и нали е временно.

— Сигурна ли си, че в кашона няма нищо?

— Искаш ли да провериш?

— Е, този път ще ти повярвам.

Арли въздъхна, като си спомни предишния кашон и всичките лъжи, които последваха. Дали наистина някога ще успее да спечели доверието му?

Тя тръгна да се качва по стълбите, но събра кураж и попита:

— Все пак да правя ли картофена салата?

— За картофената салата искаш съгласието ми, но когато става въпрос за нещо важно, вършиш каквото ти хрумне.

— Ако срещата ни се отлага, ще сложа картофите в камерата. — Тя се качи две стъпала и опря кашона на парапета. — Май така ще е най-добре.

— Недей да бъдеш толкова докачлива.

— Просто желая да знам намеренията ти. За утре, искам да кажа.

— Да не би това да означава, че всичко зависи от мен? Аз пък мислех, че решават рунтавите ти съквартиранти. Сигурна ли си, че ще те пуснат?

Арли стоически преглътна сарказма му, защото знаеше, че си го заслужава. Пое въздух и отвърна:

— Сюзет обеща да ги наглежда.

— В такъв случай утре съм на твое разположение.

При тези думи Арли усети как сърцето й подскочи от вълнение. Наистина не си беше дала сметка колко близък го чувства.

Нещата между тях ще се оправят. Ще направи всичко, което зависи от нея, това да стане по-скоро.

— Добре — каза възможно най-небрежно. — Ще те чакам в дванадесет.

— На обяд?

— А защо не?

— Хм, истинският ми апетит се появява при залез-слънце.

Арли се усмихна и тръгна по стълбите.

— Ще видим. Утре може и да подрани.

 

 

Когато тя слезе по бели къси панталонки и памучна риза на сини и червени квадрати, Бен я изгледа с нескрито разочарование. Положително очакваше обяд с кристални чаши, сребърни прибори и сервиз от майсенски порцелан.

Дори и след като надникна в кошницата, натъпкана с какви ли не специалитети, включително шоколадов пудинг и знаменитата картофена салата, пак беше намусен.

— Никога не съм обожавал пикниците — промърмори, като постилаха покривката под сянката на една плачеща върба. — Сигурно, защото ги свързвам с посещенията у сестра ми. Зет ми винаги си слага високо бяло боне като на майстор готвач, ловко обръща пържолите и все ме пита дали искам моята да е алангле, средна или по-препечена.

— И на теб това не ти харесва?

— Е, обичам да се суетят около мен — подхвърли и я погледна многозначително.

— Ще се суетя, обещавам.

— Тоест ще махаш листата от сандвичите, ще ми пъдиш мухите…

— Съжалявам, че така те разочаровах. — Арли се замисли дали да не прибере всичко обратно в кошницата и да отидат в някой ресторант.

— Ей! — Бен й намигна и на лицето му изгря усмивка. — Не ми обръщай внимание. Идеята наистина е чудесна. Ами да, толкова обичам да ме лазят мравки и в краката ми да се препъват дечурлига.

— Знаех си аз!

Бен се извъртя настрани и надникна в кошницата.

— А, дама ли ще играем?

— Досетлив си, признавам.

— За последен път съм играл, когато бях на десет години.

— Значи след малко от теб ще хвърчи перушина.

— О, то някои неща се помнят цял живот.

— Давай тогава!

Първата игра я спечели той, но Арли бързо набра скорост и крайният резултат бе пет на едно за нея.

След това тръгнаха да се поразходят, опитаха някои от пързалките и люлките, после се излегнаха на тревата, гледаха небето и си приказваха.

По едно време на поляната започна състезание за кучета. Бен обвинително вдигна пръст.

— Само не ми казвай, че е било нагласено.

— Искаш ли да се махнем? — попита Арли с престорена загриженост.

— Не, защо? След като няма да даваме подслон на победителя…

Всъщност състезанието се оказа много забавно. Имаше различни дисциплини — носене на пръчка, ходене на два крака и дори виене. Собствениците истински се вълнуваха от постиженията, а зрителите ръкопляскаха и подвикваха окуражително. Бен се заливаше от смях, особено когато един рижав пудел категорично отказа да подскача към наденицата в ръката на стопанина си и се скри зад кофата за боклук.

След това двамата продължиха разходката си и Бен й разказа неща, за които никога не беше споменавал. Преди да купи сградата, в която живееха в момента, наследил от дядо си блок с квартиранти и понеже бил твърде млад, не поставил никакви ограничения. Работел на няколко места, за да направи ремонт и бил страшно горд с резултата. Искал всички да живеят както желаят. Постепенно сградата се населила с какви ли не зверове. Кучетата цял ден дъвчели мебелите и виели безспир. Котките се катерели по пердетата, а нощем разпределяли помежду си територията на стълбището, покрива и мазетата. Наемателите, които живеели тихо и кротко, един по един се изнесли. Санитарните инспектори станали постоянни посетители и глобите били нещо съвсем често.

Когато Бен помолил виновниците да напуснат, те от своя страна престанали да си плащат наема и най-накрая бил принуден да се обърне към полицията.

— Не можеш да си представиш в какво състояние заварих апартаментите! Сякаш беше минал циклон. На всичкото отгоре и ми бяха завещали една кутия с четири малки котенца, та трябваше да търся на кого да ги дам.

— Наистина много неприятно. Но може би е трябвало да проведеш разговор по този въпрос с всеки наемател.

— Искаш да кажеш — да отида при добермана на първия етаж и да го попитам в колко часа си ляга обикновено. Ами ако нямам време?

— Тогава ще инвестираш не в хора, а в компютри. След като си решил да даваш жилища под наем, трябва да знаеш, че имаш известни отговорности.

— Чакай сега. Какво искаш да кажеш? Винаги съм се смятал за толерантен човек. Опитвам се да проявявам разбиране и да не накърнявам чувствата на другите. Изпълнявам си задълженията и мисля, че създавам уют на хората. Но изведнъж се появяваш ти и ме изкарваш най-големия звяр…

Арли изтръпна. Искаше тази среща да постави началото на новите им взаимоотношения, а ето че пак подхванаха любимата тема.

— Моля те, не ме разбирай погрешно.

Бен се замисли миг-два, после вдигна рамене, усмихна се и посегна към кошницата.

— Може би ще е по-добре да ям и да мълча.

Той пъхна в устата си няколко солети. Известно време никой не проговори. Най-после той се обади отново:

— Във всеки случай този въпрос няма нищо общо с теб. Както и това дали един ден няма да ми хрумне да давам апартаментите си само на червенокоси таксиметрови шофьори. Мисля, че е вече време да тръгваме.

Докато вървяха към колата, Арли се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си.

— Щеше ми се поне днес да не засягаме този въпрос — каза тя, без да го поглежда.

— Имам предчувствието, че ще го засягаме още доста пъти.

Обърна се към нея и отметна кичур коса от лицето й. Нежните му пръсти й подсказаха, че спорът е приключил и отново са приятели.

Като стигнаха колата, той й отвори вратата до шофьора и седна зад кормилото.

— Не ми се сърдиш повече, нали? — осмели се да попита Арли.

— Не мога да ти се сърдя дълго.

— Ще го напишеш ли черно на бяло? — подхвърли тя полушеговито.

— Защо? Какво пак си намислила?

— Нищо.

— Обаче искаш картбланш, за всеки случай?

— Може би.

— Ще трябва да помисля. Знаеш ли, ще ми се да те поразходя. Решил съм да ти покажа нещо.

Петнадесетина минути по-късно спряха пред някакви порутени къщички с дворчета в испански стил.

— Виждаш ли онази с кладенеца ей там?

Арли кимна. Кладенецът беше в доста по-добро състояние от избелялата синя постройка с изпочупени прозорци, но се оказа, че Бен е решил да купи именно нея и Арли се опита да си обясни защо.

— Дядо ми все казваше, че ако трябва да избираш между палат в западащ район и колиба в процъфтяваща местност — купуваш колибата.

— А какво стана с онзи имот край езерото?

— Има много предимства. Тишина, спокойствие, невероятна гледка. Някой ден сигурно ще съжалявам за него, ако го продам.

— А сега?

— В началото мислех да се преместя да живея там, а да намеря някой, който да се грижи за апартаментите.

— И?

— Твърде далече е от града.

— Но ти не ходиш на работа. Щом си на свободна практика, можеш да работиш там, където си хвърлиш шапката.

Бен бавно се обърна към нея.

— Май ти се ще да се отървеш от мен, а?

Да не би да е искал да каже, че ще бъде твърде далеч от нея? Не, не би могла да се надява.

Арли реши да смени темата и погледна къщичката.

— Тук ще трябва много работа.

— Обичам предизвикателствата — отвърна Бен, без да откъсва очи от нея. — Но на теб това сигурно вече ти е известно.

— Ти ме смяташ за предизвикателство?

— А не трябва ли?

— Вече не.

Бен се усмихна дяволито.

— Какво сложи в лимонадата? Признай си!

— Нищо. Беше от кутия. Защо?

— Никога не съм искал толкова да те целуна.

Гласът му беше тъй омайващ и нежен, че Арли потръпна.

— Какво те спира? — прошепна едва чуто.

— А, не! — Той рязко пъхна ключа в стартера и го завъртя. — Следващия път, когато те прегърна, не желая нищо да ме разсейва.

 

 

Когато спряха на паркинга пред блока, Арли с изненада установи, че яркото следобедно слънце бе отстъпило място на мек виолетов здрач. Как бе възможно времето да е отлетяло тъй бързо?

Тръгнаха мълчаливо по стълбите. Музикалният фон на Джонатан липсваше, но те нямаха нужда от него.

После някаква врата се затвори с трясък.

— Вече гледах там — рече женски глас. Приличаше на Сюзет.

— Ще проверя отново на улицата — обади се някакъв мъж.

Джонатан? Беше толкова забързан, че се размина с Арли и Бен, без изобщо да ги забележи.

— Какво има? — спря го Арли.

Той се втренчи в тях, но вместо отговор, хукна обратно нагоре и извика:

— Идат.

— О, Арли! — Токчетата на Сюзет затракаха по стълбите. — Никога няма да ми простиш. Случи се нещо ужасно.