Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pet Peeves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Вирджиния Харт. Мили създания

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-110-170-4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Забранено за животни! — проплака Арли, когато пред очите й затанцуваха червените букви от фасадата на блока, в който живееше.

Табелата бе толкова огромна, че би я забелязал всеки случаен минувач, а сигналният й цвят гарантираше, че ще бъде прочетена преди рекламите за басейна, микровълновите печки и централното отопление.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Арли бе запечатила тази информация. Трябва да е мярнала табелата още първия път, когато дойде да разгледа апартамента. Също и когато се нанасяше. Сто на сто забраната е била вписана и в договора за наема.

Не си спомняше. И защо да го помни? Никога не е имала животни…

Но сега нещата стояха съвсем различно. На седалката до нея имаше кашон, в който лазеха насам-натам две малки пухкави котенца.

Арли правеше вече втори кръг около сградата и трескаво кроеше планове как да се промъкне със скъпоценния товар. Как не се сети, че днес е събота и Бен Травис — собственикът и авторът на забраните, ще води обичайната си битка с бръшляна в градинката пред входа?

Ето го — снове напред-назад само по джинси, отрязани до коленете и ожесточено размахва мачете.

На излизане сутринта Арли го бе огледала жадно и бе попила всяка подробност: разрошената светлокестенява коса, подскачащите мускули под загорялата кожа… И сега с удоволствие би го погледала. Но имаше много по-важна задача.

Сутринта бе поздравила Бен прекалено въодушевено в отговор на неговото лаконично „Добро утро“, защото внезапно бе осъзнала, че страшно прилича на Джангъл Джейк — героя от компютърната програма, която точно тази седмица бе инсталирал в училище Гарфийлд Джуниър.

Безстрашен и непобедим, Джангъл Джейк пресичаше пустини, възкачен на камила, носеше се на сал сред гладни крокодили, прехвърляше се през реки и брегове, скачаше по висящи клони на дърветата.

Бенджамин Травис мразеше животните… Какво щеше да прави в джунглата? Можеше ли да очаква, че такъв човек ще бъде добър към хората?

Тънко мяукане сепна Арли и тя успя да хване пухкавата оранжева топчица, точно преди да се прекатури от кашона.

— Ей сега, миличко. — Прибра котето вътре и едва се сдържа да не го притисне до лицето си. — Потърпи още малко и ще ти дам най-вкусното мляко на света.

Денят бе прекалено топъл за юни и дългата чак до кръста руса коса на Арли бе полепнала по врата й. Ако сутринта знаеше как ще завърши обиколката по магазините, щеше да я хване с шнола. Но нима би могла да предположи, че ще се окаже пленник в собствената си кола? Защото колкото и да си мечтаеше за освежителния полъх на климатичната инсталация горе в апартамента си, малките немирници бяха по-важни.

И този пък „Джангъл“ Травис откъде се извъди такъв усърден градинар? Защо не си седи пред телевизора да гледа бейзбол или там каквото си иска?

И как се случи така, че точно днес тръгна по магазините, след като толкова рядко пазарува в събота? Как й хрумна да наднича в онези боклуци зад магазина… Търсеше просто малка кутия, за да занесе до училището материалите с аудио-визуалните учебни програми…

Всичко щеше да си бъде наред. Щеше да си стои пред прозореца на хладно и да съзерцава сцената в градината, както през двете съботи, откакто се бе преместила тук.

Е, да, но дяволът си нямаше работа…

В кашона пак настъпи оживление и Арли веднага съжали за мислите си. Ако не беше излязла на пазар, ако не беше тършувала край кофите на магазина, кой щеше да спаси от гладна смърт тези мили създания?

Бен се изправи, избърса чело с ръка и погледна към улицата.

Спокойно, Арли! Предишния път не те видя, а и едва ли ще познае колата. В квартала е пълно с подобни сивкави бръмбари. Може би щеше да си помисли, че търси квартира. Сградата привлича окото, на хубаво място е… Хората често се спират, въпреки табелата на господина: „Всичко е заето“.

Както си седеше в колата и се чудеше какво да прави, въпреки слънцето, което блестеше в очите й, Арли забеляза Бен отново да се навежда. О, не би могъл да я познае от такова разстояние, нали понякога носи очила. Но да не би пък да забележи водопада руса коса и да се сети, че това е момичето от апартамент №5 — Арлин Гордън, накратко — Арли.

Уж вдигна мачетето, но отново се взря в колата. Сигурно се питаше защо е спряла насред платното, като има толкова места за паркиране… Арли обикновено оставяше колата си отпред, въпреки че имаше паркинг зад блока.

Бен докосна слепоочието си с два пръста като за поздрав. Сега ли намери да се прави на учтив?

Откакто се пренесе тук, Арли постоянно търсеше повод да привлече вниманието му. Приятелката й Сюзет, която живееше на горния етаж, всъщност й бе казала за свободния апартамент. Тя смяташе, че тъй като Бен по професия е художник, а отгоре на всичко и собственик, положително си въобразява, че е замесен от по-друго тесто от наемателите във владението му.

Арли обаче не мислеше така.

Когато я развеждаше из апартамента и после, когато подписваха договора, беше много любезен. Нито намек за флирт или нещо подобно, но в края на краищата тогава разговаряха съвсем делово, а сериозните хора не смесват работата с удоволствията.

А може би просто не я намираше за интересна или не бе негов тип…

Всеки ден, като се прибираше от работа, Арли го виждаше вглъбен и съсредоточен пред статива до отворения прозорец на партерния апартамент.

Толкова време дори не бе я погледнал. И по-добре.

Господи! Идва насам.

Прималя й. Сърцето й лудо заби. Все пак успя да улучи педала и колата отскочи напред, точно преди Бен Травис да се приближи. Арли видя в огледалото как дружелюбната му усмивка застива.

Сви зад ъгъла и спря. Опря чело върху кормилото и задиша дълбоко, за да се успокои. Измъкна се на косъм от тази ужасна ситуация.

Но всъщност какво й е толкова ужасно на ситуацията? Защо пък да не понася животинки? Няма да ги удави, я! А може да ги намери и за прекрасни създания, каквито си бяха, нали е художник?… С какво ще навредят те на собствеността му? Ще постоят ден-два, докато намери на кого да ги подари.

Нямаше вид на злобен, нито на проклет. Тези неща се усещат. А Арли умееше да преценява хората и щеше да почувства, ако усмивката му е лицемерна. Точно усмивката му бе първото нещо, което й направи впечатление. Очите му весело просветваха, дори когато беше сериозен. Усмивка на човек с добро сърце…

И лицето му беше приятно. Имаше открити очи, плътни, добре очертани устни и тъмнокестенява, леко къдрава коса. Насред волевата му брадичка се очертаваше симпатична трапчинка и тъй като си падаше малко фантазьорка, Арли дори веднъж си представи как притиска устни до нея. Харесваше й как говори, жестикулациите му, походката… Изобщо беше чаровен мъж. Но това още нищо не значеше — усмивката не прави човека.

За съжаление, тази истина твърде често й се натрапваше. Директорът й от гимназията, когото щеше да ненавижда до сетния си миг, се усмихваше непрестанно, особено когато раздаваше справедливост и измисляше всевъзможни наказания. Усмивката не слизаше от лицето и на Ерик — красавеца, за когото без малко да се омъжи. Така той подлъгваше хората да продадат къщите си, за да се отвори място за неговите отблъскващо сиви жилищни комплекси. Бе се усмихвал дори и когато Арли му каза, че не може повече да търпи безмилостния му маниер на работа. Продължи да се усмихва и докато й обясняваше колко скоро ще дотърчи обратно, защото ще осъзнае какво е изгубила.

Също и собственият й баща — директорът на онова снобско училище… Кой ли не беше й казвал колко щастлива трябва да бъде малката Арли с такъв изключителен баща.

— Какво невероятно чувство за хумор! — Все ще закърши ръце някоя госпожа. — У вас сигурно е много весело!

Ха! Нищо подобно. Баща й имаше и добри качества, но изпитваше истинска ненавист към хора, които си позволяваха да си правят шеги по негов адрес. Разбира се, той можеше да го прави и да се усмихва ехидно. Беше бивш военен и вкъщи всички трябваше да застават мирно в момента, в който отвори уста.

Не, не можеше да рискува с хазяина. Никакво предоверяване! Ами ако заяви: „Или ти, или котките“?

Не, той не можеше да направи това. Просто не можеше. Но все пак какво щеше да стане, ако й постави ултиматум?

Арли затвори очи, облегна глава на седалката и въздъхна. След малко продължи по уличката зад блока с надеждата, че ще успее да се промъкне с кашона през задния вход.

Слава Богу! Отвън нямаше никой.

Арли слезе от колата, прегърна кашона и бутна с крак вратата.

— Здравейте! — провикна се отгоре някой. — Имате ли нужда от помощ?

Бен? Арли преглътна. Господи, ама той да си няма двойник? Защото на стълбата пред входа стоеше пак той — Бен.

Тя си спомни, че вчера чу как наемателят от апартамент №6 учтиво напомня на Бен, че водосточната тръба е пробита. И сега след приключването на бръшлянената сеч, хазяинът се бе заел с поправките при задния вход. Ама че късмет! За да си влезе вкъщи, трябваше да мине точно под стълбата и той щеше да има отличната възможност да се запознае с котетата.

— Не, благодаря. Няма нужда. — Тя млъкна и небрежно пъхна ръка в кашона, за да осуети поредния опит за бягство.

— Какво сте сложили вътре? Тежко изглежда.

— А, нищо особено. Книги.

— Някои дебели книги са доста тежки…

— Е, тези не са такива. Това са… брошури, водя един кръжок.

Бен пъхна дръжката на чука в колана на джинсите си и заслиза от стълбата.

— Нека да ви помогна.

— Не! Недейте! — възпротиви се Арли изтръпнала. Даде си сметка, че той може да се усъмни и заекна: — Аз… Не бих искала да прекъсвам работата ви.

Бен Травис се усмихна и слезе още едно стъпало надолу.

— Какво пък толкова ще ме прекъсвате.

— О, но как? Съвестно ми е да… — Арли заотстъпва назад към колата. — Не се приближавайте. Аз… Имам ужасна настинка. Ще вземете да се заразите.

— Не съм боледувал от години.

— Ето, виждате ли. Ще се чувствам още по-ужасно. Нали разбирате, не искам да се проваляте по моя вина.

— Не се боря за рекорд — намигна й той, но явно беше озадачен.

— Но аз нямам нужда от помощ. Смятам, че в днешно време жените трябва да се справят с всеки товар. — Арли цялата се сви от жалкия довод, който успя да измисли, премести кашона, но залитна и едва не стъпи в саксията с фикуса. — Аз съм независима и се гордея с това.

— О, за нищо на света не бих искал да накърня независимостта ви!

— Все пак, благодаря — отвърна Арли, но всъщност благодареше на Всевишния, че Бен все пак се отказа да й кавалерства.

— А вашите ученици, госпожице? Не се ли притеснявате, че ще прихванат вашия „убийствен“ вирус?

— Ученици ли?

Какви ги говори той? Арли надигна единия край на кашона, за да намести обратно рижавия юнак и избухна в „яростна“ кашлица, за да заглуши отчаяното мяукане.

— Нали сте учителка? Работите в някакво училище.

— Не, не. Искам да кажа, да. В училище работя, но не съм учителка. Моята специалност е Ей Би Ти.

Запази спокойствие, Арли! Дишай дълбоко. Мисли за синьото небе, за зелената трева…

С опакото на ръката си Бен отметна кичур, залепнал на челото му от пот.

— Какво значи Ей Би Ти?

В този момент зад гърба й спря кола и Арли чу стъпки. Може да е някой от наемателите. Щеше да попадне в същинска клопка… Нямаше време за губене.

— Важно ли е? — попита с пресекнал глас тя.

Хазяинът свъси вежди.

— Всъщност, не.

Арли прехвърли кашона под другата си мишница.

— Сега бързам, а като гледам вие също имате работа, господине. Разбирам, че искате колкото може по-бързо да свършите с тази водосточна тръба.

— Да. Всеки момент може да завали — заяви на шега той и вдигна нагоре глава, като засенчи очи от ослепителното следобедно слънце. — Иначе ще ми издерат очите, ще ме подгонят като мръсно коте…

Арли изстина. Видял е котетата и сега й се подиграва!

— Ами… аз… — замънка тя в очакване Бен да посочи кашона.

— Хайде, вървете, госпожице. — Той бръкна в една кутия, извади няколко гвоздея и ги сложи в устата си, преди да вземе чука. — Няма да ви задържам.

— О, как сме? Какво сме си купили? — разнесе се ехтящ глас като на телевизионен коментатор.

Преди Арли да се опомни, камо ли да реагира, застрахователният агент от апартамент №1, Джонатан Фицпатрик, вече бе забил нос в кашона. Дори и да не притежаваше такъв гръмовен глас, не би го сбъркала с никой друг. Парфюмът му бе годен да упои и носорог.

А може би точно това целеше. Според Сюзет той не подбирал много жените — нито по години, нито по килограми, нито по раса.

Арли се извърна да го погледне и застана с гръб към Бен Травис, който за щастие още си стоеше на стълбата.

— Книги — съобщи тя, после няколко пъти вдигна бързо вежди и изкриви лице в умолителна гримаса.

Очите на Фицпатрик се задържаха върху кашона ужасяващо дълго. Арли ясно си представи зъбните колела, чаткащи в главата му. Накрая разбра и й намигна съучастнически.

— А, да, книжки. Да ви помогна ли?

— Тя е еманципирана жена — обади се Бен, вдигнал чука във въздуха. — Освен това е и носител на зараза.

— Каква е? — смутено попита Джонатан.

— Настинала съм.

— О-о-о… — Застрахователният агент изправи гръб, оправи вратовръзка и приглади фризираната си коса.

— Настинката през лятото е много неприятно нещо. И аз ще стоя настрана, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

— Ами… приятно четене тогава. — Той й намигна и се отправи към вратата.

— Тук ли възнамерявате да стоите? — намусено попита Бен. — Ще ви изтръпнат ръцете.

Вече положително я мисли за непоносима глупачка.

— Чудя се какво да правя?

— С кое?

Не, така няма да стане. Той подозираше нещо. Ако влезе, ще вземе да тръгне след нея. Трябва да се приложи друга тактика — отстъпление.

— Всъщност мисля си защо да нося тези неща вкъщи — направи тя опит да се вживее в ролята си. — Ще ми трябват за понеделник. Какъв е смисълът да ги разнасям два пъти напред-назад?

— Разумно — рече той и нанесе няколко оглушителни удара с чука, доста по-силни от необходимото.

— Искам да ви благодаря — извика Арли.

— За какво?

Хубав въпрос.

— За… За това, че ми предложихте помощта си.

Не успя да чуе отговора му, защото се обърна и хукна към колата.

 

 

— Сюзет? — повтори Арли в слушалката, защото женският глас от другата страна удивително напомняше сладкия тембър на Мерилин Монро.

— Кой е?

— Арли.

— Защо ми се обаждаш по телефона, като си на една крачка? И защо шепнеш? — Сюзет заговори с обичайния си глас, след като разбра кой е.

— Не усетих, че шепна. Обаждам ти се, защото имам нужда от помощта ти. — Арли изчака малко, но реакция не последва. — Ало? Сюзет!

— Каква помощ?

„Приятел в нужда, а?“ — горчиво си рече Арли.

Бяха се запознали преди две години, когато Арли случайно попадна в туристическата агенция, където работеше Сюзет. Допаднаха си от първия миг. Сюзет така разпалено описваше екскурзията до езерото Озаркс, условията и многообещаващия брой млади мъже, че накрая и сама се нави и реши също да се запише. Оттогава двете бяха неразделни.

Забавна и неизменно весела, за съжаление, Сюзет не беше много по услугите. Не обичаше да си разваля спокойствието. Особено заради жени.

— Не се обаждам от къщи — поясни Арли. — Намирам се на ъгъла при „Логан енд Уипъл“.

— Но какво правиш там?

Арли въздъхна и разказа цялата история.

— Е, и? — сопна се Сюзет. — Занеси ги в приюта за бездомни животни.

— Ходих там. Но ми казаха, че юни бил месецът на котките.

— Това какво означава?

— Че популацията на котки е най-висока. Не приемат повече, а и вероятността някой да вземе точно моите две, е нищожна.

— Нали каза, че били прекрасни…

— Страшно са сладки. Но предлагането е по-голямо от търсенето, не разбираш ли?

Последва продължителна пауза. Най-накрая колебанието й приключи и Сюзет попита:

— Спомена, че искаш нещо да ти помогна.

— Да внесеш кашона с котенцата в апартамента ми, без да ги види Бен.

— И дума да не става. Знаеш ли колко пъти си сменях квартирата през последните три години? Истински ад е. А този апартамент ми харесва. Хората са ми симпатични и Бен Травис ми е симпатичен.

— Мислиш ли, че той може да направи изключение за тези котенца?

— Няма да направи изключение дори и собствената му майка да се моли със сълзи на очи. Виж какво, моето момиче, преди няколко месеца върна един наемател само защото мярнал аквариум в багажа му.

— Сериозно?

— Сериозно я. Няма да се учудя, ако ни забрани да гледаме „Ласи“ по телевизията.

— Не изглежда чак толкова лош.

— Защо не се върнеш в приюта, докато не са затворили? Хайде, Арли, че имам работа. Току-що излизам от банята и от косата ми тече порой.

Арли въздъхна и хвърли поглед към колата, която се бе напекла от слънцето. Котенцата, изтощени от жегата и от безплодните опити за бягство, дремеха, притиснати едно в друго. Как ще ги остави, без да знае в какви ръце ще попаднат?

— Чакай! — извика тя, миг преди Сюзет да затвори. — Искам да ми помогнеш. Бен се е качил на една стълба пред задния вход.

— Е, и?

— Искам само да му отвлечеш вниманието. Измъкни го оттам и го напъхай в твоя апартамент. Измисли някакъв повод. Кажи му…

Смехът на Сюзет само дето не счупи слушалката.

— Ако някога успея да закарам този мъжкар в апартамента си, знам какво да му кажа, нямам нужда от твоите съвети. Но сега не е моментът. Току-що си измих косата. Не ме ли чу? Не искам да ме вижда в такъв вид.

Арли извъртя очи нагоре.

— Тогава ела тук. Ти ще внесеш кашона, а аз ще му отвличам вниманието.

— Значи да ти стана съучастник.

— Хайде, Сюзет, няма да обираме банка.

— Да, но в края на краищата Бен е собственикът и трябва да се съобразяваме с него.

— Сюзет, спомни си колко пъти съм ти давала пари назаем, кой идва да те прибере, като ти се развали колата, кой се обажда в офиса и измисля какви ли не истории, когато те мързи да отидеш на работа?

— Добре де — ти. Но това, което искаш…

— Да знаеш, че няма да ти правя повече никакви услуги, ако ми откажеш!

— Разбирам — измърмори Сюзет и помълча малко. — Къде каза, че се намираш?

— На ъгъла при „Логан енд Уипъл“. Чакам те.

— Уф, идвам. Но нещо ми подсказва, че върша непростима грешка.

— И… Сюзет…

— Какво?

— Да не вземеш сега да си сушиш косата. Жегата е непоносима. Направо не се диша!