Вирджиния Харт
Мили създания

Първа глава

— Забранено за животни! — проплака Арли, когато пред очите й затанцуваха червените букви от фасадата на блока, в който живееше.

Табелата бе толкова огромна, че би я забелязал всеки случаен минувач, а сигналният й цвят гарантираше, че ще бъде прочетена преди рекламите за басейна, микровълновите печки и централното отопление.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Арли бе запечатила тази информация. Трябва да е мярнала табелата още първия път, когато дойде да разгледа апартамента. Също и когато се нанасяше. Сто на сто забраната е била вписана и в договора за наема.

Не си спомняше. И защо да го помни? Никога не е имала животни…

Но сега нещата стояха съвсем различно. На седалката до нея имаше кашон, в който лазеха насам-натам две малки пухкави котенца.

Арли правеше вече втори кръг около сградата и трескаво кроеше планове как да се промъкне със скъпоценния товар. Как не се сети, че днес е събота и Бен Травис — собственикът и авторът на забраните, ще води обичайната си битка с бръшляна в градинката пред входа?

Ето го — снове напред-назад само по джинси, отрязани до коленете и ожесточено размахва мачете.

На излизане сутринта Арли го бе огледала жадно и бе попила всяка подробност: разрошената светлокестенява коса, подскачащите мускули под загорялата кожа… И сега с удоволствие би го погледала. Но имаше много по-важна задача.

Сутринта бе поздравила Бен прекалено въодушевено в отговор на неговото лаконично „Добро утро“, защото внезапно бе осъзнала, че страшно прилича на Джангъл Джейк — героя от компютърната програма, която точно тази седмица бе инсталирал в училище Гарфийлд Джуниър.

Безстрашен и непобедим, Джангъл Джейк пресичаше пустини, възкачен на камила, носеше се на сал сред гладни крокодили, прехвърляше се през реки и брегове, скачаше по висящи клони на дърветата.

Бенджамин Травис мразеше животните… Какво щеше да прави в джунглата? Можеше ли да очаква, че такъв човек ще бъде добър към хората?

Тънко мяукане сепна Арли и тя успя да хване пухкавата оранжева топчица, точно преди да се прекатури от кашона.

— Ей сега, миличко. — Прибра котето вътре и едва се сдържа да не го притисне до лицето си. — Потърпи още малко и ще ти дам най-вкусното мляко на света.

Денят бе прекалено топъл за юни и дългата чак до кръста руса коса на Арли бе полепнала по врата й. Ако сутринта знаеше как ще завърши обиколката по магазините, щеше да я хване с шнола. Но нима би могла да предположи, че ще се окаже пленник в собствената си кола? Защото колкото и да си мечтаеше за освежителния полъх на климатичната инсталация горе в апартамента си, малките немирници бяха по-важни.

И този пък „Джангъл“ Травис откъде се извъди такъв усърден градинар? Защо не си седи пред телевизора да гледа бейзбол или там каквото си иска?

И как се случи така, че точно днес тръгна по магазините, след като толкова рядко пазарува в събота? Как й хрумна да наднича в онези боклуци зад магазина… Търсеше просто малка кутия, за да занесе до училището материалите с аудио-визуалните учебни програми…

Всичко щеше да си бъде наред. Щеше да си стои пред прозореца на хладно и да съзерцава сцената в градината, както през двете съботи, откакто се бе преместила тук.

Е, да, но дяволът си нямаше работа…

В кашона пак настъпи оживление и Арли веднага съжали за мислите си. Ако не беше излязла на пазар, ако не беше тършувала край кофите на магазина, кой щеше да спаси от гладна смърт тези мили създания?

Бен се изправи, избърса чело с ръка и погледна към улицата.

Спокойно, Арли! Предишния път не те видя, а и едва ли ще познае колата. В квартала е пълно с подобни сивкави бръмбари. Може би щеше да си помисли, че търси квартира. Сградата привлича окото, на хубаво място е… Хората често се спират, въпреки табелата на господина: „Всичко е заето“.

Както си седеше в колата и се чудеше какво да прави, въпреки слънцето, което блестеше в очите й, Арли забеляза Бен отново да се навежда. О, не би могъл да я познае от такова разстояние, нали понякога носи очила. Но да не би пък да забележи водопада руса коса и да се сети, че това е момичето от апартамент №5 — Арлин Гордън, накратко — Арли.

Уж вдигна мачетето, но отново се взря в колата. Сигурно се питаше защо е спряла насред платното, като има толкова места за паркиране… Арли обикновено оставяше колата си отпред, въпреки че имаше паркинг зад блока.

Бен докосна слепоочието си с два пръста като за поздрав. Сега ли намери да се прави на учтив?

Откакто се пренесе тук, Арли постоянно търсеше повод да привлече вниманието му. Приятелката й Сюзет, която живееше на горния етаж, всъщност й бе казала за свободния апартамент. Тя смяташе, че тъй като Бен по професия е художник, а отгоре на всичко и собственик, положително си въобразява, че е замесен от по-друго тесто от наемателите във владението му.

Арли обаче не мислеше така.

Когато я развеждаше из апартамента и после, когато подписваха договора, беше много любезен. Нито намек за флирт или нещо подобно, но в края на краищата тогава разговаряха съвсем делово, а сериозните хора не смесват работата с удоволствията.

А може би просто не я намираше за интересна или не бе негов тип…

Всеки ден, като се прибираше от работа, Арли го виждаше вглъбен и съсредоточен пред статива до отворения прозорец на партерния апартамент.

Толкова време дори не бе я погледнал. И по-добре.

Господи! Идва насам.

Прималя й. Сърцето й лудо заби. Все пак успя да улучи педала и колата отскочи напред, точно преди Бен Травис да се приближи. Арли видя в огледалото как дружелюбната му усмивка застива.

Сви зад ъгъла и спря. Опря чело върху кормилото и задиша дълбоко, за да се успокои. Измъкна се на косъм от тази ужасна ситуация.

Но всъщност какво й е толкова ужасно на ситуацията? Защо пък да не понася животинки? Няма да ги удави, я! А може да ги намери и за прекрасни създания, каквито си бяха, нали е художник?… С какво ще навредят те на собствеността му? Ще постоят ден-два, докато намери на кого да ги подари.

Нямаше вид на злобен, нито на проклет. Тези неща се усещат. А Арли умееше да преценява хората и щеше да почувства, ако усмивката му е лицемерна. Точно усмивката му бе първото нещо, което й направи впечатление. Очите му весело просветваха, дори когато беше сериозен. Усмивка на човек с добро сърце…

И лицето му беше приятно. Имаше открити очи, плътни, добре очертани устни и тъмнокестенява, леко къдрава коса. Насред волевата му брадичка се очертаваше симпатична трапчинка и тъй като си падаше малко фантазьорка, Арли дори веднъж си представи как притиска устни до нея. Харесваше й как говори, жестикулациите му, походката… Изобщо беше чаровен мъж. Но това още нищо не значеше — усмивката не прави човека.

За съжаление, тази истина твърде често й се натрапваше. Директорът й от гимназията, когото щеше да ненавижда до сетния си миг, се усмихваше непрестанно, особено когато раздаваше справедливост и измисляше всевъзможни наказания. Усмивката не слизаше от лицето и на Ерик — красавеца, за когото без малко да се омъжи. Така той подлъгваше хората да продадат къщите си, за да се отвори място за неговите отблъскващо сиви жилищни комплекси. Бе се усмихвал дори и когато Арли му каза, че не може повече да търпи безмилостния му маниер на работа. Продължи да се усмихва и докато й обясняваше колко скоро ще дотърчи обратно, защото ще осъзнае какво е изгубила.

Също и собственият й баща — директорът на онова снобско училище… Кой ли не беше й казвал колко щастлива трябва да бъде малката Арли с такъв изключителен баща.

— Какво невероятно чувство за хумор! — Все ще закърши ръце някоя госпожа. — У вас сигурно е много весело!

Ха! Нищо подобно. Баща й имаше и добри качества, но изпитваше истинска ненавист към хора, които си позволяваха да си правят шеги по негов адрес. Разбира се, той можеше да го прави и да се усмихва ехидно. Беше бивш военен и вкъщи всички трябваше да застават мирно в момента, в който отвори уста.

Не, не можеше да рискува с хазяина. Никакво предоверяване! Ами ако заяви: „Или ти, или котките“?

Не, той не можеше да направи това. Просто не можеше. Но все пак какво щеше да стане, ако й постави ултиматум?

Арли затвори очи, облегна глава на седалката и въздъхна. След малко продължи по уличката зад блока с надеждата, че ще успее да се промъкне с кашона през задния вход.

Слава Богу! Отвън нямаше никой.

Арли слезе от колата, прегърна кашона и бутна с крак вратата.

— Здравейте! — провикна се отгоре някой. — Имате ли нужда от помощ?

Бен? Арли преглътна. Господи, ама той да си няма двойник? Защото на стълбата пред входа стоеше пак той — Бен.

Тя си спомни, че вчера чу как наемателят от апартамент №6 учтиво напомня на Бен, че водосточната тръба е пробита. И сега след приключването на бръшлянената сеч, хазяинът се бе заел с поправките при задния вход. Ама че късмет! За да си влезе вкъщи, трябваше да мине точно под стълбата и той щеше да има отличната възможност да се запознае с котетата.

— Не, благодаря. Няма нужда. — Тя млъкна и небрежно пъхна ръка в кашона, за да осуети поредния опит за бягство.

— Какво сте сложили вътре? Тежко изглежда.

— А, нищо особено. Книги.

— Някои дебели книги са доста тежки…

— Е, тези не са такива. Това са… брошури, водя един кръжок.

Бен пъхна дръжката на чука в колана на джинсите си и заслиза от стълбата.

— Нека да ви помогна.

— Не! Недейте! — възпротиви се Арли изтръпнала. Даде си сметка, че той може да се усъмни и заекна: — Аз… Не бих искала да прекъсвам работата ви.

Бен Травис се усмихна и слезе още едно стъпало надолу.

— Какво пък толкова ще ме прекъсвате.

— О, но как? Съвестно ми е да… — Арли заотстъпва назад към колата. — Не се приближавайте. Аз… Имам ужасна настинка. Ще вземете да се заразите.

— Не съм боледувал от години.

— Ето, виждате ли. Ще се чувствам още по-ужасно. Нали разбирате, не искам да се проваляте по моя вина.

— Не се боря за рекорд — намигна й той, но явно беше озадачен.

— Но аз нямам нужда от помощ. Смятам, че в днешно време жените трябва да се справят с всеки товар. — Арли цялата се сви от жалкия довод, който успя да измисли, премести кашона, но залитна и едва не стъпи в саксията с фикуса. — Аз съм независима и се гордея с това.

— О, за нищо на света не бих искал да накърня независимостта ви!

— Все пак, благодаря — отвърна Арли, но всъщност благодареше на Всевишния, че Бен все пак се отказа да й кавалерства.

— А вашите ученици, госпожице? Не се ли притеснявате, че ще прихванат вашия „убийствен“ вирус?

— Ученици ли?

Какви ги говори той? Арли надигна единия край на кашона, за да намести обратно рижавия юнак и избухна в „яростна“ кашлица, за да заглуши отчаяното мяукане.

— Нали сте учителка? Работите в някакво училище.

— Не, не. Искам да кажа, да. В училище работя, но не съм учителка. Моята специалност е Ей Би Ти.

Запази спокойствие, Арли! Дишай дълбоко. Мисли за синьото небе, за зелената трева…

С опакото на ръката си Бен отметна кичур, залепнал на челото му от пот.

— Какво значи Ей Би Ти?

В този момент зад гърба й спря кола и Арли чу стъпки. Може да е някой от наемателите. Щеше да попадне в същинска клопка… Нямаше време за губене.

— Важно ли е? — попита с пресекнал глас тя.

Хазяинът свъси вежди.

— Всъщност, не.

Арли прехвърли кашона под другата си мишница.

— Сега бързам, а като гледам вие също имате работа, господине. Разбирам, че искате колкото може по-бързо да свършите с тази водосточна тръба.

— Да. Всеки момент може да завали — заяви на шега той и вдигна нагоре глава, като засенчи очи от ослепителното следобедно слънце. — Иначе ще ми издерат очите, ще ме подгонят като мръсно коте…

Арли изстина. Видял е котетата и сега й се подиграва!

— Ами… аз… — замънка тя в очакване Бен да посочи кашона.

— Хайде, вървете, госпожице. — Той бръкна в една кутия, извади няколко гвоздея и ги сложи в устата си, преди да вземе чука. — Няма да ви задържам.

— О, как сме? Какво сме си купили? — разнесе се ехтящ глас като на телевизионен коментатор.

Преди Арли да се опомни, камо ли да реагира, застрахователният агент от апартамент №1, Джонатан Фицпатрик, вече бе забил нос в кашона. Дори и да не притежаваше такъв гръмовен глас, не би го сбъркала с никой друг. Парфюмът му бе годен да упои и носорог.

А може би точно това целеше. Според Сюзет той не подбирал много жените — нито по години, нито по килограми, нито по раса.

Арли се извърна да го погледне и застана с гръб към Бен Травис, който за щастие още си стоеше на стълбата.

— Книги — съобщи тя, после няколко пъти вдигна бързо вежди и изкриви лице в умолителна гримаса.

Очите на Фицпатрик се задържаха върху кашона ужасяващо дълго. Арли ясно си представи зъбните колела, чаткащи в главата му. Накрая разбра и й намигна съучастнически.

— А, да, книжки. Да ви помогна ли?

— Тя е еманципирана жена — обади се Бен, вдигнал чука във въздуха. — Освен това е и носител на зараза.

— Каква е? — смутено попита Джонатан.

— Настинала съм.

— О-о-о… — Застрахователният агент изправи гръб, оправи вратовръзка и приглади фризираната си коса.

— Настинката през лятото е много неприятно нещо. И аз ще стоя настрана, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

— Ами… приятно четене тогава. — Той й намигна и се отправи към вратата.

— Тук ли възнамерявате да стоите? — намусено попита Бен. — Ще ви изтръпнат ръцете.

Вече положително я мисли за непоносима глупачка.

— Чудя се какво да правя?

— С кое?

Не, така няма да стане. Той подозираше нещо. Ако влезе, ще вземе да тръгне след нея. Трябва да се приложи друга тактика — отстъпление.

— Всъщност мисля си защо да нося тези неща вкъщи — направи тя опит да се вживее в ролята си. — Ще ми трябват за понеделник. Какъв е смисълът да ги разнасям два пъти напред-назад?

— Разумно — рече той и нанесе няколко оглушителни удара с чука, доста по-силни от необходимото.

— Искам да ви благодаря — извика Арли.

— За какво?

Хубав въпрос.

— За… За това, че ми предложихте помощта си.

Не успя да чуе отговора му, защото се обърна и хукна към колата.

 

 

— Сюзет? — повтори Арли в слушалката, защото женският глас от другата страна удивително напомняше сладкия тембър на Мерилин Монро.

— Кой е?

— Арли.

— Защо ми се обаждаш по телефона, като си на една крачка? И защо шепнеш? — Сюзет заговори с обичайния си глас, след като разбра кой е.

— Не усетих, че шепна. Обаждам ти се, защото имам нужда от помощта ти. — Арли изчака малко, но реакция не последва. — Ало? Сюзет!

— Каква помощ?

„Приятел в нужда, а?“ — горчиво си рече Арли.

Бяха се запознали преди две години, когато Арли случайно попадна в туристическата агенция, където работеше Сюзет. Допаднаха си от първия миг. Сюзет така разпалено описваше екскурзията до езерото Озаркс, условията и многообещаващия брой млади мъже, че накрая и сама се нави и реши също да се запише. Оттогава двете бяха неразделни.

Забавна и неизменно весела, за съжаление, Сюзет не беше много по услугите. Не обичаше да си разваля спокойствието. Особено заради жени.

— Не се обаждам от къщи — поясни Арли. — Намирам се на ъгъла при „Логан енд Уипъл“.

— Но какво правиш там?

Арли въздъхна и разказа цялата история.

— Е, и? — сопна се Сюзет. — Занеси ги в приюта за бездомни животни.

— Ходих там. Но ми казаха, че юни бил месецът на котките.

— Това какво означава?

— Че популацията на котки е най-висока. Не приемат повече, а и вероятността някой да вземе точно моите две, е нищожна.

— Нали каза, че били прекрасни…

— Страшно са сладки. Но предлагането е по-голямо от търсенето, не разбираш ли?

Последва продължителна пауза. Най-накрая колебанието й приключи и Сюзет попита:

— Спомена, че искаш нещо да ти помогна.

— Да внесеш кашона с котенцата в апартамента ми, без да ги види Бен.

— И дума да не става. Знаеш ли колко пъти си сменях квартирата през последните три години? Истински ад е. А този апартамент ми харесва. Хората са ми симпатични и Бен Травис ми е симпатичен.

— Мислиш ли, че той може да направи изключение за тези котенца?

— Няма да направи изключение дори и собствената му майка да се моли със сълзи на очи. Виж какво, моето момиче, преди няколко месеца върна един наемател само защото мярнал аквариум в багажа му.

— Сериозно?

— Сериозно я. Няма да се учудя, ако ни забрани да гледаме „Ласи“ по телевизията.

— Не изглежда чак толкова лош.

— Защо не се върнеш в приюта, докато не са затворили? Хайде, Арли, че имам работа. Току-що излизам от банята и от косата ми тече порой.

Арли въздъхна и хвърли поглед към колата, която се бе напекла от слънцето. Котенцата, изтощени от жегата и от безплодните опити за бягство, дремеха, притиснати едно в друго. Как ще ги остави, без да знае в какви ръце ще попаднат?

— Чакай! — извика тя, миг преди Сюзет да затвори. — Искам да ми помогнеш. Бен се е качил на една стълба пред задния вход.

— Е, и?

— Искам само да му отвлечеш вниманието. Измъкни го оттам и го напъхай в твоя апартамент. Измисли някакъв повод. Кажи му…

Смехът на Сюзет само дето не счупи слушалката.

— Ако някога успея да закарам този мъжкар в апартамента си, знам какво да му кажа, нямам нужда от твоите съвети. Но сега не е моментът. Току-що си измих косата. Не ме ли чу? Не искам да ме вижда в такъв вид.

Арли извъртя очи нагоре.

— Тогава ела тук. Ти ще внесеш кашона, а аз ще му отвличам вниманието.

— Значи да ти стана съучастник.

— Хайде, Сюзет, няма да обираме банка.

— Да, но в края на краищата Бен е собственикът и трябва да се съобразяваме с него.

— Сюзет, спомни си колко пъти съм ти давала пари назаем, кой идва да те прибере, като ти се развали колата, кой се обажда в офиса и измисля какви ли не истории, когато те мързи да отидеш на работа?

— Добре де — ти. Но това, което искаш…

— Да знаеш, че няма да ти правя повече никакви услуги, ако ми откажеш!

— Разбирам — измърмори Сюзет и помълча малко. — Къде каза, че се намираш?

— На ъгъла при „Логан енд Уипъл“. Чакам те.

— Уф, идвам. Но нещо ми подсказва, че върша непростима грешка.

— И… Сюзет…

— Какво?

— Да не вземеш сега да си сушиш косата. Жегата е непоносима. Направо не се диша!

Втора глава

— Здравейте — извика весело Арли, като приближи за втори път стълбата.

Бен се стресна, кутията с пирони подскочи в ръцете му и тупна в лехата с маргаритки.

— Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна той през зъби. — Бихте ли ми подали няколко пирона?

С други думи, нямаше да е зле да свърши нещо полезно, след като тъй и тъй щеше да му се пречка.

— Ей сега ще ги събера, господин Травис. Вината е моя.

— Подайте ми само три. Вече свършвам. — Той зачака, но понеже Арли не помръдна, повтори: — Ще ми подадете ли пироните?

— О, да. — Арли се направи, че ги търси между маргаритките и крадешком погледна назад. — Дали можете да ми направите една услуга?

Друг път Бен на секундата би скочил да изпълнява молбата й, но сега заподозря, че е някакъв номер.

— За какво става дума?

— Бих искала да използвам телефона ви.

— А защо тъкмо моя телефон?

Ето, хич нямаше да е лесно…

— Моят е блокирал.

Той я изгледа подозрително.

— Вратата не е заключена, госпожице Гордън. Апартаментът ми е на ваше разположение.

— Предпочитам и вие да сте там.

— Няма никаква опасност. Освободил съм таласъмите за уикенда. А бомбите още не съм ги заредил.

— Но ако нещо липсва после?

Как можа да го каже? Сега пък ще вземе да я изкара клептоманка. Или още по-лошо, ще помисли, че флиртува, и то много тъпо.

Бен впери поглед в разпилените пирони.

— Ако се окаже, че нещо липсва, знам къде да ви намеря. А вашата настинка?

Арли се поколеба.

— Май ще се окаже, че не е настинка…

— А какво?

— Алергия.

— Да не би да имате сенна хрема?

Защо задаваше толкова много въпроси?

— Не. Всъщност — да. Не знам, но нещо такова.

Бен стисна устни и поклати глава.

— Изчакайте няколко минути да приключа с това и ще…

— Не мога да чакам. Спешно е.

Сега вече прекали. Нищо чудно, ако я отпрати към най-близкия уличен телефон.

— Добре — неочаквано се съгласи той и слезе от стълбата.

Арли се опита да овладее треперенето си. В този момент се чу шум от кола. Боже мой, какво прави Сюзет? Бен ще я види. Разбраха се да изчака десет минути. Възможно ли е да са минали вече?

Той дръпна стълбата настрани и я сгъна.

— Побързайте — пришпори го Арли.

— Не мога да оставя всичко така. Тук се навъртят всякакви хлапетии. Кой знае какво може да им хрумне.

— Разбира се. Не искам да ви притеснявам, но една моя приятелка е катастрофирала с мотор и трябва да се обадя в болницата.

Всъщност в това имаше известна доза истина. Преди седмица една ученичка беше катастрофирала с мотора на приятеля си.

„Лъжеш най-безобразно!“ — призна си тя наум. Но Бен просто принуждава хората да лъжат… И котенцата са били изхвърлени заради някой като него.

— Пет минути няма да бъдат фатални. Много добре си спомням как ме изкушаваха стълбите. Какви ли не поразии съм правил като малък.

— Аз също.

— Не се учудвам. Въпреки че изглеждате толкова крехка и беззащитна.

— Крехка и беззащитна?

Арли беше висока метър и седемдесет, но за да запази килограмите си, всеки ден водеше мъчителна битка със страстта си към сладкишите и шоколадите.

— Не съм искал да ви засегна. Само споделям мнението си. — Той кимна към нея. — Идеална кожа с цвят на праскова, нежен овал на лицето, тънки пръсти с розови нокти. Мисля, че така изглеждат крехките и беззащитните.

— Цветът на ноктите ми не е естествен — подхвърли със смях Арли, за да прикрие смущението си след този словесен портрет. За пръв път разговаряше с истински художник. Може би за тях всичко е модел за рисуване.

Той не отвърна на усмивката й.

— Само да затворя очи и си представям как сте изглеждала като малка. Едно момиченце, което виси с главата надолу и се премята по катерушките, без изобщо да забелязва, че рокличката не прикрива дантелените му гащички; което никога не плаче, ако си обели колената, а това се случва доста често, но ако някой го обиди, извръща гордо глава и хуква да се нареве скришом.

— Откъде се сетихте за всичко това?

— Напомняте ми за едно момиче — моята голяма любов в трети клас. Не помня как се казваше, но отлично помня как ми се обръщаше сърцето, когато ми се усмихнеше.

— И какво стана с нея?

— Прие колекцията ми от опаковки за дъвки и взе, че я подари на момчето с басейн в двора. Когато изразих възмущението си, тя ме нарече глупак — щом съм дъвчел толкова много дъвки, сигурно на всеки зъб съм имал кариес.

Арли се разсмя.

— Значи тя разби сърцето ви и вие се отдадохте на изкуството.

— Може и това да е причината. Не съм се замислял.

Пак забеляза как заблестяваха очите му, като се усмихне.

Някъде се чу трясък от врата на кола и тя се вкамени. Сюзет щеше да се появи всеки момент.

— Побързайте, моля ви.

Още от прага на апартамента му усети омайваща миризма на подправки и чесън. На печката къкреше някакъв сос. Бен отиде да го разбърка, а Арли се огледа за телефона, от който уж спешно се нуждаеше.

О, не! Прозорецът на кухнята гледаше точно към входа, където всеки момент щеше да се появи Сюзет с кашона.

— Ммм, как хубаво мирише! — възкликна Арли и избута Бен настрани, намествайки се между него и прозореца. После се пресегна, надигна капака на тенджерата и най-невъзмутимо навря нос вътре. — Довечера спагети, а?

— Желаете ли да останете за вечеря?

Арли чудесно знаеше, че поканата си е изпросена, но все пак й стана приятно и й се прииска да приеме. Колко хубаво би било, ако можеше да остане тук, да си поприказва с Бен някой и друг час, можеше и да компенсира неловкото положение, в което изпадна, а също и да научи повече за него… Отдавна не бе срещала такъв симпатичен мъж.

— Благодаря, но не бих могла — чу се да казва тя.

— Взел съм филма „Търсачите“, с Джон Уейн. Ще гледаме и ще си похапваме спагети.

— Наистина не ми е възможно. Съжалявам.

Арли небрежно се облегна на перваза и изправи рамене. Сюзет се суетеше около колата и както изглежда, не можеше да извади кашона, но най-вероятно се страхуваше да не счупи лакираните си лилави нокти.

— Но защо? Ако не обичате уестърни, ще гледаме нещо друго. Имам интересни филми. Кримки, любов, трилъри… — Той вдигна вежда. — Какво ще кажете за „Проклятието на котките“?

— Моля? — сепна се Арли.

— „Проклятието на котките“. Черно-бял, четиридесетте години. Неясни сенки, странни звуци… Ще ви настръхнат косите. Гарантирам.

Арли пое дълбоко въздух.

— Не, благодаря.

— Не обичате ли филми на ужасите?

— По-скоро ще откажа спагетите. Аз… Опитвам се да сваля килограми.

— Не личи да имате нещо за сваляне. — Той отвори хладилника и извади една бира. — Искате ли?

— Не, благодаря. Аз…

— Опитвате се да свалите килограмите.

Арли не понасяше бира, но щеше да прозвучи прекалено невъзпитано. И без това досега държанието й хич не беше брилянтно. Както стояха един срещу друг, тя отново забеляза колко интересни очи има той — светлокафяви, преливащи от топлина. Лош човек не би могъл да има такива очи.

Може би не трябваше да обръща внимание на думите на Сюзет, а да рискува и да му разкаже всичко. Така ще бъде най-добре. Ще му покаже какви сладури са котенцата, ще се извини за всичките тези маневри и ще се смеят цяла вечер. Ще приеме поканата за вечеря, и макар че не обича уестърни, този пък може да й хареса. Ще си седи на удобния диван с чиния спагети пред себе си и всички проблеми ще бъдат решени.

„Арлин, ела на себе си!“ — нареди си тя. Той беше собственикът, нищо че на пръв поглед изглежда симпатичен.

Отвън се чу нещо като тътрузене на кашон. Арли на секундата изпадна в яростен пристъп на кашлица.

— Зле ли ви е?

— Да… Не… Добре съм. Вие обичате ли каубойски истории?

Той кимна.

— В тях има такава неподправеност и простота, която ме отвлича от ежедневието.

— Мисля, че сте прав — отговори Арли, наострила уши.

— Няма ли да се обадите по телефона?

— Ами… Да, разбира се.

Как можа да забрави?

Тя приближи телефона с разтуптяно сърце. Ако трябваше да се изхранва с лъжи, така и щеше да си умре гладна.

Набра номера точно на време и притисна плътно слушалката.

— Имате ли пациентка на име Вики Крейн? Да? Разбира се, чакам. — Помълча няколко секунди за достоверност и продължи: — Ало? Да, слушам ви? — Линията вече беше прекъснала и тя водеше разговор с оглушителния свободен сигнал: — Кога ще стане това?

— Как е приятелката ви? — попита Бен, когато тя затвори.

— Засега е добре, но резултатите от изследванията ще са готови чак утре.

О! Той най-после беше облякъл риза и стоеше до статива. Сюзет трябваше вече да е влязла във входа, но не се знае дали бе успяла да качи кашона по стълбите.

— Май ще взема да пийна онази бира, дето ми я предложихте — избърбори Арли, като се опитваше да не мисли за киселия вкус, който винаги свързваше с чичо си и задължителните целувки по бузката за „Добре дошъл“ и „Добре заварил“. Изтърпяваше ги, но щом той се появеше в стаята, й идеше да си запуши носа.

— В хладилника е. — Бен я погледна въпросително. — Или предпочитате аз да ви я дам?

— Ами, да. Ако не ви притеснявам…

— Да не би да страдате от кралски синдром — рече той и се отправи към хладилника. — Край вас трябва постоянно да има някой, който да изпълнява прищевките ви.

— Ни най-малко. Просто вие сте домакинът, аз не познавам апартамента.

— Точно така. Ще вземете да се загубите из покоите ми.

— Добър сте — констатира след малко Арли пред картините на стената, като всъщност надничаше крадешком през прозореца.

Сюзет още беше на стълбите пред входа и я видя. Вместо обаче да се придържа към плана за действие, тя скочи и диво размаха ръце, за да обясни, че не може да се справи с кашона.

— В какъв смисъл? — попита Бен.

— Вашите работи ми харесват. Особено тази. — Арли посочи най-близката, без много-много да се вгледа. — Усетът ви за цветове е изключителен.

Той й подаде бирата.

— Вашият също. Това е репродукция на картина на Винсент Ван Гог. Чували ли сте за него?

— О! — Арли се взря по-внимателно и много се смути. — Естествено.

— Не се притеснявайте. Доколкото разбирам, не преподавате история на изкуството.

— Не.

— Всъщност аз не съм кой знае какъв почитател на Ван Гог, но е подарък от сестра ми. Очаквам скоро да ми дойде на гости, та закачих картината на по-видно място.

Арли кимна и направи опит да се измъкне от неловкото положение.

— Това на статива е новата ви работа, нали? Оригинална е.

— Благодаря.

— Имате интересен стил…

Нещо в тона му я усъмни, тя млъкна и се втренчи в рисунката. Многобройни червени и сини линийки се преплитаха като пътна карта. Само че не беше карта.

— Какво изобразява това?

Бен отпи от чашата и хвана Арли за ръката.

— Женска отделителна система.

— Разбирам. Много е… някак… Мислех, че сте художник — най-накрая успя да скалъпи някакво изречение Арли. Застанала до него пред женската отделителна система, тя се чувстваше като на рентген.

Бен сви рамене.

— Всички казват така. Но сестра ми е особено изобретателна в коментарите си.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи…

— „Но, Бен, няма ли някой ден да нарисуваш нещо истинско!“ — произнесе той с една октава по-високо от нормалното. — „Подготви поне една изложба. Покани някоя знаменитост. Да пишат за теб по вестниците… Беше толкова талантлив като малък. Сигурни бяхме, че ще стигнеш далече…“

— Аз само помислих… — опита отново Арли.

— И ето — стигнах — обяви той, вдигнал кутията бира като за тост. — От Чикаго до Сейнт Луис. Рисувам учебници и медицински атласи. И ми харесва. Освен това се печели добре.

— Когато разбрах, че сте художник, си помислих, че рисувате истински картини.

— А то какво — атласи, схеми…

— О, не. Извинете, нямах това предвид.

Бен нервно поклати глава.

— Вие извинявайте. Избухвам, като се сетя за доволната усмивка на моя зет всеки път, когато сестра ми заговори за моята кариера.

— Но аз не исках…

— Няма нищо. Казах ви, всички реагират така. И вероятно са прави. Някой ден може и да нарисувам истинска картина.

Горе някаква врата шумно се отвори и се затвори. Това беше сигналът на Сюзет — вече бе чисто. Арли още веднъж натопи устни в бирата и каза:

— Бих искала да ви благодаря…

— Няма за какво, госпожице Гордън.

Тя хвърли поглед към печката.

— Приятна вечеря, господин Травис.

— Все още ли отказвате да я споделите с мен? Обикновено каня новите наематели, за да се запознаем.

— Наистина ли? — искрено се учуди Арли и си науми веднага да разобличи Сюзет, задето не се е похвалила за толкова важно нещо.

— Не. Започвам от вас.

Той се усмихна и Арли се съсредоточи в един от „розовите“ си нокти.

Време беше да тръгва. Крайно време. Отдалеч неговата усмивка изглеждаше очарователна, но отблизо бе направо опасна. Странно, ту й ставаше горещо, ту настръхваше от студ!

Бен отвори вратата и Арли се промуши под ръката му. Очите му обходиха лицето й и се спряха на устните.

— Косата ви мирише на диви цветя.

— От шампоана трябва да е — поясни тя с невъзмутим вид, но гласът й се извиси до фалцет. — Лека нощ, господин Травис.

— Бен — поправи я той.

— Лека нощ… Бен.

Ако я покани още веднъж, май щеше да се съгласи.

— Лека нощ?

Тя схвана въпроса му чак на вратата на своя апартамент. Облегна се на стената и въздъхна. Беше два часа следобед.

Господи! Искаше й се да направи добро впечатление. По едно време дори се усети как се сили да измисли нещо умно. Но резултатът се оказа толкова жалък… Просто плачевен. Какво щеше да си помисли Бен? Че идва от „Зоната на здрача“ или че нещо не е съвсем наред.

Трета глава

Когато се качи в апартамента си, Арли завари Сюзет, седнала на пода да храни котенцата с мляко.

— Да не си им го дала направо от хладилника?

Сюзет я изгледа подигравателно.

— Още малко и ще ме накараш да ги повия! — Но протегна ръка и погали едното рошаво телце. — Това черното страшно прилича на моето коте, което имах като малка. Така ми се иска да си го взема.

— Наистина ли?

— Знаеш правилата, Арли!

Оранжевото коте, явно вече сито, възобнови опитите си за проучване на района. То бодро се отправи на експедиция под кревата.

— Ей, къде! — засмя се Арли, вдигна го и зарови лице в коремчето му. — Ама ти си бил голям калпазанин! Ще те кръстя Самсън, а сестричката ти — Делайла.

— Няма за кога да ги кръщаваш. Утре залепваш обява в супермаркета: „Подарявам котенца“. Ще пуснеш обяви и във вестниците и ще се обадиш във всички ветеринарни служби.

Арли тъжно остави Самсън на пода.

— Никак не съм сигурна, че ще мога да се разделя с тях. Чувствам се отговорна за съдбата им, толкова бяха нещастни и безпомощни.

— Говориш, сякаш за първи път виждаш коте.

— Аз никога не съм имала котки вкъщи. Или каквато и да била друга животинка. Баща ми не даваше и да се издума.

— Пък нашата къща винаги е била пълна с какви ли не твари — котки, кучета, костенурки… По едно време имахме дори и маймуна.

— О, сигурно е било чудесно!

— Не бих казала. Бях най-голямата и все аз трябваше да ги храня, да им чистя…

Някога децата в квартала гордо разхождаха кученцата си или разправяха кой какъв папагал има, Арли се чувстваше толкова изолирана. Просто нямаше за какво да разговаря с тях. Те всички се надпреварваха да се хвалят кой какви котенца има, каква дума е научил папагалът му… Може би сега тези две мили създания ще компенсират празнотата от детските й години. Може би… Ако успее да намери някакъв начин да заобиколи забраните на хазяина.

Бен Травис… Защо й се бе сторил толкова симпатичен? Самият факт, че е до нея, я караше да се чувства особено, като харесвана жена. Непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се подлъгва от усмивката му, защото човек, който въвежда подобни правила в дома си, не би могъл да бъде добър.

И все пак в момента съвестта я гризеше.

— Какво става? — Сюзет сякаш бе прочела мислите й. — Справихме се блестящо. Трябва да се радваш.

— Заради този цирк Бен ще ме помисли за пълна глупачка.

— Плащай си наема навреме, не вдигай много шум… Това го интересува. За него ти си просто още един чек всеки месец.

Така ли беше наистина? Кой знае? Но все пак винаги трябваше да има едно наум.

— Концертът започва — ухили се Сюзет и си погледна часовника. Откъм прозорците и през стените нахлуха началните акорди на „Моя любов“. — Джонатан е точен на секундата. Всеки божи ден.

— Защо го пуска толкова силно?

— Сигурно си мисли, че ни доставя удоволствие. Малко ли е — музика без пари — като в асансьор. Трябва да сме му благодарни. Ама Бен ще го вкара в пътя, помни ми думата.

— Мислиш ли? Той всяка вечер ходи да му напомня да намали музиката.

— Хм… Както и да е. На който не му харесва, да си запуши ушите. — Сюзет грациозно се вдигна от пода. Използваше всеки миг — пред мивката, с прахосмукачката или в банята, за да усъвършенства балетните стъпки, които бе овладяла като малка. — Трябва да тръгвам. Косата ми е пълна скръб. Заради теб и твоите четириноги красавци. Не знам дали ще мога…

Прекъснаха я три силни почуквания на вратата. Сините очи на Сюзет се ококориха.

— Очакваш ли някого?

Арли поклати глава. Последваха още три почуквания. Този път по-силни.

— Арли?

— Кой е?

— Бен.

Сюзет ужасено скри лице в шепите си.

— Няма да отваряш. Няма те вкъщи.

— Но как? Аз вече попитах кой е?

— Нищо. Няма да отваряш! Ще види котките. И мен ще види!

Арли обърна глава към вратата и рече:

— Бен, не съм облечена. Тъкмо влизам в банята. Какво има?

— Намъкнете нещо и отворете.

— Разбрал е — изсъска Сюзет. — Сега ще поиска да претърси апартамента ти и като ги види…

— Момент — обади се Арли, като се опитваше да запази спокойствие.

— Дали ще мога да изляза през прозореца? — обезумяло прошепна Сюзет и се защура из стаята.

— Не говори глупости. Това е вторият етаж. Къде е Самсън?

— Под леглото. Сега ще го извадя.

— Арли? Всичко наред ли е? — извика отново Бен.

— Идвам, идвам. — Тя се хвърли към спалнята и грабна кимоното.

— Не мога да го стигна — проплака Сюзет изпод кревата. — Много е навътре. Какво ще правим?

— Нищо. Тихо! — Арли й махна с ръка да се скрие и отвори вратата само колкото да си покаже носа.

Заразена от паниката на Сюзет, Арли очакваше Бен да й навре в лицето едва ли не заповед за обиск. Вместо това на пръста му се люлееше дамската й чанта.

— Забравихте си това — рече той.

Прекрасно. Вече се разбра и колко е разсеяна.

— Благодаря. — Тя протегна ръка и кимоното се разтвори. Отдолу си бе с дрехите. Арли се загърна бързо чак до брадичката.

Развеселен, Бен отклони очи.

— Тъй и тъй съм дошъл, ще погледна прозореца.

— Прозореца ли? Кой прозорец?

— В спалнята. Казахте, че обичате да спите на отворен прозорец, но този не може да се отваря, защото някой го е боядисал и без да дочака да изсъхне, го е затворил. Ето, подготвил съм се. — И той й показа отвертката.

— О, не се притеснявайте. Справих се сама.

— Ами печката? Лампичката за газта нещо не светела.

Сърцето й лудо заби. Защо беше толкова упорит? Наистина ли бе надушил нещо? Не, не беше възможно. Просто любезност. И сигурно много държи всичко да е както трябва.

— Лампичката сама се оправи — излъга най-безсрамно тя.

— Най-добре ще е да проверя. Може да е опасно.

— Не, не. Просто трябваше да почистя печката.

Изведнъж вътре нещо изскърца. Някое коте ли измяука или Сюзет се опитваше да балансира на палци? Последва и някакъв тъп удар.

— Не знаех, че имате гости — каза Бен и проточи врат да надникне в стаята.

— О, това са брошурите ми. За кръжока. Знаех си, че ще паднат. — Искрено се надяваше усмивката й да не изглежда съвсем пресилена. — Нали си спомняте моите материали в кашона? Реших все пак да ги кача горе.

— Аха. — Погледът му беше изпълнен с подозрение.

За да избегне опасността от други разобличителни шумове, Арли направи крачка напред и притвори вратата зад себе си. Бен обаче не помръдна и те почти се докоснаха в тясното антре. Сега вече сто процента ще е сигурен, че се прави на интересна.

Притеснена от това и най-вече от близостта му, Арли, без да иска, заговори точно като Сюзет — развълнувано, едва ли не задъхано:

— Май ще е по-добре да си призная, господин Травис.

— Бен — поправи я той. И неговият глас й се стори по-различен — сериозен и сърдит. — Май наистина ще е най-добре да си признаете.

— Ами, вижте, в събота и неделя аз малко така… зарязвам домакинската работа. Не разтребвам, не мия чинии, мързелувам, нали разбирате. И… не бих искала да си създадете такова лошо мнение за мен. Защото това се случва само в събота и неделя… Много се притеснявам. Освен това, трябва да влизам в банята. Нали ме поканихте на вечеря, нима сте забравили?

— О?

Това беше единственият начин да го отклони от твърдото намерение да поправи де що има повредено из апартамента й.

— Спагети и Джон Уейн, нали така?

— Но вие казахте…

— Размислих. Нали поканата е още в сила?

— Да, но какво ще стане с диетата ви?

— Тази вечер ще забравя за нея, а после ще увелича упражненията.

— И какви упражнения правите?

— Най-вече се разхождам. Когато преям, на другия ден трябва да измина поне пет километра.

— И сестра ми ходи за отслабване. Според нея, ако сто калории се изразходват за километър и половина, значи, за да се свали половин килограм, трябва да се извървят петдесет и шест километра триста двадесет и пет метра.

— Много интересно.

— Отстрани на блока има баскетболно игрище, а в бараката с инструменти държа топките. Някой ден, ако искате, можем да поиграем заедно. Друго си е, когато човек има компания.

Той се впусна да изброява предимствата на баскетбола, а Арли се опита да си изясни защо гласът му й бе толкова приятен и направо я заразяваше с ентусиазма си. Чувстваше се изключително спокойна с него. Или поне би се чувствала така в малко по-друга ситуация, защото в момента трябваше да намери начин да го отпрати колкото се може по-бързо.

— Едва ли ще ви бъда достоен партньор в играта. Не съм много добра.

— Тогава ще ви дам няколко точки преднина. Знаете ли колко помага баскетболът да се разтовари човек. Винаги, когато съм изнервен или отегчен, отивам да направя няколко коша.

— Значи това е топката, чието тупане се чува под прозореца ми?

— Пречи ли ви?

— Не, не. Просто се чудех кой играе. — Арли наведе глава. — Време е да влизам в банята. Благодаря за чантата.

— Моля ви.

Пръстите им се докоснаха и тя изтръпна. Отстъпи назад и тихо попита:

— В колко часа е вечерята?

— Да речем в шест?

— Добре.

— Малко е рано, но трябва да отделим повече време за Джон Уейн.

— Какъв Джон Уейн? — не пропусна да полюбопитства Сюзет, щом Арли се прибра вътре.

— Бен бил взел някаква касета с Джон Уейн и ми предложи да я изгледаме, докато вечеряме.

— Охо! Ти знаеш ли колко усилия съм хвърлила, за да накарам този мъж да ме покани у дома си. — Сюзет присви очи. — Пак се минах. Трябваше аз да отвличам вниманието му, а ти да влачиш този скапан кашон.

— Да не мислиш, че ми беше приятно да се правя на клоун!

Сюзет отиде до вратата, открехна я един сантиметър и надникна. Като се увери, че е чисто, продължи:

— Не е много за вярване. Откакто скъса с господин кариериста, изобщо не си поглеждала мъж. Мисля, че и Кинг Конг да ти беше предложил, щеше да хукнеш след него.

— Не съм поглеждала никой, защото просто не искам. И сега не мисля, че…

— Хм, кой знае…

— Изобщо нямам желание да зарязвам Самсън и Делайла и да зяпам някакви индианци и каубои. Освен това трябва да се подготвя за понеделник.

— Щом си толкова категорична, измисли някакво оправдание и му предложи да те заместя аз. — Сюзет разсеяно заусуква края на блузата си.

— Но така ще стане още по-идиотско.

— Може би си права — призна Сюзет, след като поразмисли.

— А и това няма да бъде истинска вечеря.

— „Розата ухае, както и да я наричаш ти…“

— Какво искаш да кажеш?

— Казал го е Шекспир.

— Знам. Но какво от това?

— Какво ли? Слушай, миличка, аз те вредих за тази квартира. Ако не бях аз, кой знае къде щеше да си сега.

Арли погледна озадачено приятелката си. Очите й излъчваха нещо средно между омраза и ревност.

— Сюзет?

— Какво „Сюзет“? — Тя вдигна показалец във въздуха. — Ако в някой момент от идиотската вечеря установиш, че всъщност се забавляваш, спомни си, че аз първа съм си заплюла Бен!

Четвърта глава

— Много беше вкусно — каза Арли, защото усещаше, че Бен очаква комплимент.

Всъщност бе доста озадачена. Ако днес следобед не беше видяла с очите си съблазнителния сос на печката, би се заклела, че спагетите са полети с онзи буламач в бутилките, дето са наредени в нейния шкаф само за в краен случай.

— Благодаря — отвърна Бен с подобаваща скромност. — Ще занеса чините в кухнята, а ти сядай на дивана и започваме.

Арли притисна салфетката до устните си. Започват ли? Какво, за бога?

— Джон Уейн — поясни той усмихнат иронично. — Не помниш ли?

Арли си напомни, че вече е крайно време да каже това, което си бе наумила.

— Много ми се иска да остана, но за съжаление няма да мога. Наистина ме чака работа.

Бен подреди чиниите една върху друга, сложи най-отгоре приборите и вдигна глава.

— Няма какво да се правиш на Пепеляшка. Филмът си е част от уговорката.

— Някой друг път — настоя Арли и сама се учуди от силното си желание да остане. Котенцата я чакаха горе, уестърни не обичаше, а пък точно този го бе гледала поне пет пъти… По принуда, разбира се. И въпреки всичко й се оставаше.

Тя погледна крадешком към Бен. С памучна риза с навити до лактите ръкави и избелели джинси той изглеждаше съвсем обикновен, а тя винаги бе харесвала елегантните мъже. Защо тогава този мъж я привличаше неудържимо?

Личеше си, че се е бръснал току-що, миришеше много хубаво и косата му бе прилежно сресана. Заради кого?

Арли преглътна. Можеше да си седи до него на дивана и да изгледа филма. Но… Самсън и Делайла стояха барикадирани в кухнята. Освен това трябваше да се отбие да благодари на Джонатан Фицпатрик.

— Не е възпитано да се наядеш и да скочиш да си ходиш — прекъсна мислите й Бен.

— Така е, затова първо ще измия чиниите. — И Арли се отправи делово към кухнята.

— Ей! — викна след нея той. — Нали каза, че в събота и неделя си ужасна домакиня. Това е едно от нещата, които ми харесват в теб.

— Като комплимент ли да го разбирам?

— Да, това е първият, а ще има и още… Този пуловер, например… Много ти отива.

— Благодаря.

С усилие на волята Арли събра мислите си. Беше дошла тук, защото беше принудена от обстоятелствата и за да й е чиста съвестта, трябваше поне да му помогне за чиниите.

— Почваме ли? — попита тя и застана пред умивалника.

— Не се ли разбрахме?

— Както добре знаете… знаеш… Бен, човек трябва да се отървава от неприятните работи по най-бързия начин, иначе мисълта, че имаш да вършиш нещо неприятно, няма да ти дава мира и ще ти развали цялото удоволствие.

— Добре, аз ще мия, а ти само ще ми правиш компания.

— Не. — Арли пусна водата и се огледа. Очите й се спряха върху кутията за боклук — най-отгоре се мъдреше празна бутилка от сос за спагети.

— Е — обади се той, — котка в торба не стои.

— Моля? — смутено попита Арли.

— Разкрит съм. — Той разпери ръце. — Ти преди час направи едно признание. Сега е мой ред. Сосът за спагетите беше от ей тази бутилка.

— Ами онова, дето… — Арли разбърка въображаемия сос във въздуха.

— То беше домашен сос… До едно време. Обичам да импровизирам с разни подправки. Но капачката на бурканчето с орегано падна в тенджерата, а след нея и цялото съдържание. Получи се такава една бълбукаща смес, дето може да отрови и вещиците от „Макбет“.

— И какво направи с него? — попита Арли, като едва сдържаше смеха си.

— Никак не е смешно. — Той се почеса по главата. — Аз се притесних, че ако го излея в мивката, ще вземе да разяде тръбите. Когато каза, че все пак приемаш поканата, отскочих до магазина за тази бутилка.

— Можехме да го отложим за друг път.

— Че да измислиш пак някоя сърцераздирателна причина и да се измъкнеш?

Арли подложи сапунисаната чиния под струята вода, постави я да се суши и посегна към следващата.

— А защо не използваш проверени рецепти?

Бен изви вежди в престорена почуда.

— Но, госпожице. Аз съм човек артист. Подвластен съм на всички музи.

— Дори и да ти въздействат зле?

— Дори и да ми въздействат зле!

Бен се втренчи във вратата. Джонатан Фицпатрик бе сменил Хулио Иглесиас с оглушителна барабанна какофония.

— Един момент. Веднага се връщам.

Откъм площадката се чуха възбудени гласове и настъпи тишина.

— Така, докъде бяхме стигнали? — попита Бен, потривайки ръце.

— До бърсането на чиниите — отвърна Арли и му подхвърли кърпата.

— Точно това се страхувах, че ще кажеш.

Докато си подаваха чиниите, Бен разказа защо се е насочил към илюстрирането на медицински книги. После заговори за предимствата и недостатъците на свободната професия. Арли му обясни какво представлява нейната работа, колко много родители са против използването на компютри в обучението на децата им.

— Те са си втълпили, че учителите искат да си седят в кабинета, да си пият кафето и да клюкарстват, а машините да вършат тяхната работа. Изобщо не си помислят, че с помощта на програмите, учителите ще могат да отделят повече време за всеки ученик поотделно.

— И твоята работа е да ги убедиш в това, така ли?

— Именно. Много е забавно да видиш някой татко, който влиза важно в класната стая с намерение да обясни на всички как се е научил да чете и пише и така се зазяпва в компютъра, че сяда да пробва и накрая не можеш да го накараш да си отиде.

Арли говореше и си мислеше как тази вечер дори миенето на чинии се бе оказало забавно за нея. Беше й все по-трудно да гледа на Бен Травис като на враждебно настроен хазяин.

— Защо не обичаш животни? — попита внезапно тя, като се помъчи гласът й да прозвучи колкото се може по-безразлично. Все пак изтръпна от смелостта си.

— А ти защо мислиш, че ги мразя?

— Онази табела на входа какво друго може да означава?

— Табелата е останала от предишния собственик на сградата.

— Но ти не си я махнал.

— Според мен кучетата само се измъчват в апартаментите, трябва да живеят на открито, за да има къде да тичат на воля.

— И хората, които не могат да си позволят да живеят в ранчо, да бъдат лишени и от домашни животни, така ли? А хилядите бездомни създания, те ще… ще бъдат… — Пред очите й бяха Самсън и Делайла и Арли не можа да произнесе какво точно се случва с хилядите бездомни създания.

— Живеем в свободна страна. Който иска животни, може да си намери квартира, където това е позволено.

— А имаш ли представа колко е трудно това?

Той сви рамене.

— Аз нямам куче. Нещо не се разбирам с тях. Не знам защо. Като малък едно така ме ухапа, че се наложи да ме шият.

— А я си припомни, оттогава досега колко хора са те наранили, при това много по-дълбоко?

— Виж какво. Всеки има право да прецени сам за себе си. А ти си признай, май и теб те е ухапал някой. Щом толкова обичаш животните, защо не си си взела досега?

Арли преглътна. Този въпрос й напомни как като беше на единайсет години, едно кученце тръгна подире й и я изпрати чак до вкъщи. Беше такова малко, кльощаво и грозновато, но с огромни тъжни очи.

Тогава тя със сълзи се моли на баща си да го вземе у дома. Обеща всичко — шестици, колеж, та чак и миене на колата в продължение на цяла година.

Той дори не позволи животинчето да остане в двора, докато потърси на кого да го подари. „Има бълхи“, отсече и го прогони. Една кола го смачка точно пред очите й.

Арли въздъхна. Трябваше да се успокои, защото така не би успяла да убеди Бен да й позволи да задържи котенцата. Макар да не бе лош по душа, той сигурно просто не разбираше колко голяма нужда изпитват някои хора от животинка у дома.

— Извинявай, че така се разгорещих. Това ми е болната тема.

Той сложи ръка на рамото й.

— Няма нищо.

Дали? Чудесната атмосфера вече се бе изпарила. Топлината бе изчезнала. А може би така беше по-добре.

— Трябва да тръгвам. — Арли неохотно остави кърпата. — Очаквам важен разговор по телефона.

— Не беше ли блокирал?

Господи! Онзи, който е казал, че за да лъжеш ти трябва отлична памет, много добре е знаел какво говори.

— Оправих го.

— Сама? — Той свирна с уста. — Прозорци, печки, телефони… Хубаво е човек да има такива познати. Защо не те назнача за поддръжка на блока?

Арли цяла вечер тайничко изучаваше Бен и едно от нещата, които забеляза, бе, че той не е чак толкова едър, колкото й се бе сторил в началото. Бившият й годеник, Ерик, три пъти в седмицата ходеше да вдига щанги и беше по-мускулест, но Арли понякога се забавляваше с мисълта какво би станало, ако бодне с карфица прехвалените му бицепси — положително щяха да се разлетят из стаята като спукани балони.

Тялото на Бен беше силно, но без прекалени тренировки.

— Ти патриотка ли си? — ненадейно попита той.

Тя се замисли за миг, учудена откъде му хрумна подобен въпрос.

— Мисля, че да.

— И вярваш в безсмъртието на американските традиции?

— Вярвам, да.

— Значи няма да отхвърлиш правото ми на целувка за лека нощ.

Дъхът на Арли замря.

— Целувката за лека нощ не е измислена в Америка!

— Нищо. Аз вярвам, че е американска традиция.

Ако направо я беше целунал, нямаше да се почувства толкова глупаво. Усети как краката й се огъват и сърцето й едва не се пръсна.

Тя притеснено извърна глава към статива, за да спечели време.

— Какво е това? — попита, без да я интересува отговорът.

— Лимфната система.

— Разбирам.

— А онова там е тазовата кухина. — Бен се наведе и уж случайно докосна с устни врата й.

„Какво ти става, Арли? Защо омекна така? Я се опомни!“

— Жената не представлява тайна за теб, предполагам — прошепна тя, надвила смущението си.

— Виждам я като на длан.

Бен леко наведе главата й и я целуна от другата страна. В този момент Арли осъзна, че не бива да остави нещата да продължат в този дух. Направи крачка назад и потърси спасителната дръжка на вратата. Когато пръстите й я стиснаха, тя го погледна и протегна ръка, за да го задържи на разстояние.

— Няма нужда да ме изпращаш. Предполагам, трябва да довършиш тази… система.

— Ако се съглася да не те изпращам, ще получа ли това, което ми се полага?

— Ъ-ъ-ъ… кое?

— Целувката за лека нощ?

— Ами те май ще станат три?

— Не, това беше само така…

— Преди не ме попита за разрешение.

— Все пак си мисля, че принудителните целувки не са за предпочитане. Принцесата, която дарява с целувка рицаря, защото убил триглавия дракон… А, не, благодаря. Целувката трябва да бъде взаимна.

Той млъкна, бавно приближи устни и леко докосна нейните.

— Бен? — прошепна Арли.

За какво го молеше всъщност? Да спре или да продължи? Не беше сигурна.

Ръцете му леко я обгърнаха. После Бен едва забележимо започна да я придърпва към себе си. Арли чу собствената си въздишка и без да иска, притвори очи.

В първия момент се запита дали устните й се разтвориха сами, или той го направи. После изобщо престана да мисли…

— Май е по-добре да тръгвам — чу се да казва, когато той се отдръпна малко, за да я остави да си поеме дъх. Докато все още се държа на краката си, добави наум тя.

Бен не отговори. Погали я по косата, загледан в очите й.

— Лека нощ. Благодаря за чудесната вечеря. Следващия път е мой ред.

— Така си е. Какво ще кажеш за утре?

— Не, утре не мога.

— Кога тогава? — Той взе ръката й в своята.

— Ще ти се обадя. — Арли измъкна леко ръката си и повтори: — Лека нощ.

На стълбите се спря, обърна се и се върна на пръсти до апартамента на Джонатан.

— Охо, кого виждат очите ми? — възкликна той, когато изненадано отвори вратата.

Лъскавата малиновочервена риза беше залепнала по него като втора кожа. На врата му лъщеше дебела златна верижка. Усмивката му доказваше, че зъбите му са точно тридесет и два — ни повече, ни по-малко.

Той побърза да я покани и Арли бе толкова смутена, че не можа да откаже.

Апартаментът беше ослепително бял. Бели стени, бял извит диван, бял дебел килим… Цветни бяха само малките възглавнички и свещниците върху стъкления плот на масата.

— Не исках да ви безпокоя — смутено заговори Арли, забелязала някаква жена да седи на пода пред бялата стереоуредба.

— Моля? — опита се да надвика музиката Джонатан.

— Не ни безпокоиш — провикна се дамата и махна с ръка.

Беше Сюзет, но с рокля, която Арли виждаше за първи път — без гръб с хавайски мотиви. Прическата й я правеше направо неузнаваема. Сюзет вдигна високо една касета и каза нещо, но Арли не успя да разбере нищо. Това я накара да се провикне с все сила:

— Свърши ли ти соарето?

Арли кимна и погледна Джонатан.

— Исках само да ти благодаря…

— Какво казваш?

— Казах, че искам… — Тя млъкна. Нямаше смисъл. — Ще дойда друг път.

— Никога не отлагай… — започна Джонатан, без да си прави труд да довърши. Хвана я под ръка и я поведе към бялата кухня. Летящата врата се притвори и намали някой и друг децибел. — Първо, какво пиеш?

— О, благодаря. Нищо.

— Едно студено питие ще те освежи и ще ти вдъхне смелост да кажеш това, което си наумила.

О, какво си въобразяваше той?

— Не, не, наистина… Дойдох само да ти благодаря, че не ме издаде пред Бен. За котетата. Няма да стоят тук дълго, но все пак не ми се иска той да знае.

— Аз и другите не съм ги изпортил, а какво остава за такова сладурче като теб.

— Кои други?

— Ами тук май само аз нямам опашат любимец.

— Как е възможно? Бен нищо ли не знае?

— В това е майтапът! Той се мисли за нашия духовен пастир. Край басейна — никакъв алкохол. Смехове и музика — до десет. Следващата заповед ще е в единадесет да сме по леглата. Той лично ще идва да гаси лампите и да проверява облекли ли сме си пижамките.

— Кой друг има животни?

— Първо, възрастната дама на твоя етаж — Дора. — Джонатан изрече името й носово, както го произнасяше самата тя. — Та тя има две или май три котки. Лави-Беа и Пуси-Панси или нещо такова. Какво ще кажеш за имената им?

— Виждала съм ги на прозореца й, но те не са ли плюшени?

— Плюшени са, разбира се. Но служат за маскировка, ако всевиждащият Травис вдигне очи нагоре и види истинските, които клечат на перваза.

— Сигурен ли си?

— Точно толкова, колкото съм сигурен, че ти имаш най-сладкото личице в този град. — Очите на Джонатан странно блестяха, може би да подсилят ефекта на този многозначителен комплимент. — Пуска ги да сядат там само сутрин, когато слънцето блести в прозореца, за да е пълна илюзията.

— А кои са другите?

— Ами пенсионерите в апартамент №7 — семейство Ибърт. — Джонатан я беше хванал за раменете и леко ги масажираше с кръгови движения. — Дето могат да уплашат и таласъмите. Те имат два пудела. — Той гръмко се изсмя. — Ако Травис разбере, така ще побеснее, че не знам какво ще последва…

— А ти как разбра?

— Ами че те всички знаят. Освен Травис, разбира се. Господи, как ги мразя такива като него. Имат пари да купят цял блок и тероризират тези, дето нямат. Бедни работяги като мен, болни стари хора, които копнеят някоя животинка да запълни и осмисли живота им.

Болни и стари, ама с тях можеш да уплашиш и таласъмите, добави наум Арли, но реши да не се заяжда с този внезапен прилив на състрадание у един застрахователен агент. Все пак Джонатан като нищо би могъл да съобщи за съдържанието на кашона пред Бен, но не го направи. И Арли му беше благодарна.

— Джонатан! — извиси се гласът на Сюзет от хола. — Нямаш ли диско?

— Аз ще тръгвам вече.

— Не ме изоставяй така — отново се размаза от любезност той и се нацупи като кисело хлапе.

„О, я се махай от главата ми, лепка такава! Не се ли умори да се превземаш?“ — сопна му се мислено Арли.

— Чак пък да те изоставям…

— Някой ден ще се отбия при теб. Да поискам назаем малко сол или захар. Положително имаш запаси.

— Да, запасила съм се — отсече Арли и махна един по един пръстите му от раменете си.

Сега номерът беше да си тръгне, без той да се обиди или да се настрои срещу нея. С възможно най-очарователна усмивка Арли вдигна ръка за довиждане към Сюзет и погледна с надежда вратата. Още миг и ще се отърве от този досадник. Бягството бе почти успяло, когато три резки почуквания известиха за следващия гостенин.

Сюзет се хвърли към вратата и я разтвори широко. Пред нея стоеше Бен Травис, по-бесен отвсякога.

— Здравей — изчурулика тя и отметна глава назад, така че по челото й да се разпилеят немирни къдрици. — Влизай. Купонът е за всички.

Арли замръзна. Ако хукне към кухнята само ще привлече вниманието му, а вече беше твърде късно да клекне зад дивана.

— Искам да се видя с Фицпатрик, ако е възможно — каза Бен, като му коства много усилия да спази добрия тон. — Преди малко го помолих… — Думите му увиснаха във въздуха, защото в този момент съзря Арли.

Погледът му заискри от възмущение. Беше разбрал, че телефонният разговор е бил пълна лъжа, а и всичко останало. Нищо не убягна на Джонатан и той реши да се позабавлява. Небрежно обгърна талията на Арли, придърпа я към себе си и попита:

— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо, Травис?

Бен премести очи от Арли.

— Джонатан, да излезем отвън.

— О, страх ме е! Да не би да приложиш насилие…

Сюзет се изкикоти и Джонатан я удостои със самодоволен поглед.

— Мисля, че не би искал приятелите ти да чуят това, което възнамерявам да ти кажа. — Гласът му беше леден до неузнаваемост.

— Тук сме все свои хора.

— Както имах възможността да ти обясня вече доста пъти, за да живее човек тук, трябва да спазва известни норми. Това, че съм те наследил от предишния собственик, съвсем не означава, че ще позволя да се качиш на главите на всички в сградата. Тази каменотрошачка, дето я наричаш музика, безпокои наемателите ми, а сигурно и много хора в съседство.

— Това ли е всичко?

— Не. Има също оплаквания, че в неделя окупираш басейна с твоята компания и никой не може да припари там. Когато пък си тръгнете — още по-малко. Заради мръсотията, която оставяте след себе си.

— Ще го имам предвид — процеди през зъби Джонатан.

— Добре ще е да го сториш още сега.

След тази кротко изречена заплаха, Бен се завъртя и излезе. Джонатан яростно затръшна вратата след него.

— Виждаш ли при какъв тип си дошла да живееш? — обърна се веднага към Арли.

Тя се чувстваше прекалено зле, за да влиза в спорове с Джонатан Фицпатрик. Трябва ли да ходи сега при Бен и да обяснява какво прави тук? Защо го бе излъгала за телефона? Не, не можеше да му обясни истинските си мотиви.

 

 

Когато надникна в кашона, котенцата спяха притиснати едно в друго. Делайла се размърда, протегна лапичка, отвори за секунда сънливи очички и пак заспа. Арли клекна до тях и ги замилва нежно. Просто им се наслаждаваше.

— Как е възможно подобни безобидни същества да причинят някому толкова неприятности? — въздъхна тя по едно време, стана и отиде в спалнята да се преоблече.

Като мине някой и друг ден и намери стопанин на Самсън и Делайла, ще се опита да заличи ужасното впечатление, което беше оставила у Бен. Както каза Джонатан, винаги може да почука на вратата му под предлог, че й трябва щипка сол или няколко бучки захар.

Но искаше ли да го направи?

Ами ако Джонатан беше прав? Бен май наистина се държеше като господар и всеки, който не спазва заповедите му — можеше да се окаже вън.

Арли отлично си спомняше как всякакви игри секваха, щом баща й се появеше. Дори още чуваше нервния шепот на майка си: „Прибирай играчките. Баща ти не обича да се търкалят из хола. И не му казвай, че си играла с Мери Джаксън, той не харесва баща й. Среса ли си косата? Не се изгърбвай. Я да видя какво си облякла. Не, баща ти не позволява да стоиш вкъщи с тази рокля…“.

И после вкусът на свободата, когато се премести да живее сама. Откакто беше далеч от него, вече нямаха проблеми. Е, той живееше в друг щат. След като се пенсионира, двамата с майка й заминаха за Орегон. Според него това било единственото място, където може да се живее спокойно.

Дали тези правила, които Бен е измислил за наемателите, не означават, че той е също толкова деспотична натура? Че не се интересува какво изпитват хората около него, че гледа на тях само като на източник за доходи. Възможно ли е, ако научи за котките на Дора Шелби, да я изхвърли на улицата?

Трябваше да разбере това. И ако се окаже вярно, на секундата ще престане да мисли за него. Независимо от усмивката му и от… всичко останало.

Пета глава

Арли прекара уикенда в усилена подготовка за представянето на новия проект. Трудът си струваше, всичко мина отлично. Посрещнаха я добре, слушаха с интерес, накрая дори ръкопляскаха. После се преместиха в кафенето и Арли се спря да поговори с някои от тях за изключително интересното откритие „магически молив“, чиято траектория се трансформира на монитора, както и за двете малки пухкави котенца, които се нуждаят от дом.

Снимките на Самсън и Делайла, както можеше да се очаква, предизвикаха емоции, но желаещи да ги приютят не се намериха. Всеки изтъкваше някаква пречка — на едни бабата имала алергия, други вече имали куче, но най-често хазяите забранявали. Единствено лелята на заместник-директора на „Феърфакс Хай“ имала котка на петнадесет години, която изчезнала преди няколко дни. Старата госпожица много скърбяла и може би щяла да се съгласи да вземе двете котета.

— Тя твърдо заяви: повече никакви животни, но все пак може и да я разубедите — каза господинът и й даде телефона.

Една от учителките обаче, Милдред Барнс, имаше не по-малък проблем. Тя току-що си бе сменила квартирата и чак като се нанесла, разбрала, че трябва да се раздели с кученцето си. Оставила го в хотела за кучета, но Раги бил толкова нещастен, а и цените били невъобразимо високи. Арли обеща да направи всичко възможно да й помогне, макар много добре да знаеше, че с кучетата е още по-трудно.

 

 

И днес, както обикновено, Бен рисуваше до прозореца и както обикновено, вдигна глава и й се усмихна, дори побърза да се покаже на стълбите.

— Арли? Да не забравиш, в петък ще донесат новите мокети?

— Толкова скоро? — смръщи се тя. — Мислех, че ще стане чак следващата седмица.

— Аз пък мислех, че ще кажеш „Еее, доживяхме“.

— Да… но няма ли да е възможно да се поотложи с ден-два. В петък имам много работа.

— Не е възможно. Твоят мокет не е единственият за сменяне. Освен това не е задължително да си бъдеш вкъщи. Майсторите дори предпочитат много-много да не им се мотаят и да ги притесняват.

Съвсем естествено Бен не одобри нейното отношение и даже изглеждаше ядосан. Обикновено наемателите скачат от радост, когато хазяинът е удържал обещанието си да подмени обзавеждането.

— Сигурно — неохотно се съгласи тя.

Без да каже нищо повече, Бен се прибра и Арли отчаяно тръгна нагоре. Когато най-после се добра до апартамента си и хлопна вратата, с ожесточение запрати обувките си в ъгъла, строполи се на дивана и въздъхна безнадеждно. Значи в петък ще слагат нов мокет. Къде ще скрие Самсън и Делайла през това време?

На Сюзет нямаше смисъл да се обажда. Тя беше дала да се разбере недвусмислено, че не желае да чува повече за никакви котки.

Чакай! Ами Дора? Точно така, Дора Шелби. Може пък нейния мокет да не го сменят сега и щом наистина обича животните, значи може и да се съгласи да й помогне.

Арли скочи. Вратата на Дора Шелби се отвори само колкото през процепа да надникне едно тежко гримирано око. Арли дори не беше сигурна, че то принадлежи именно на възрастната госпожа.

— Здравейте — започна притеснено тя. — Бих искала да поговорим за секунда, ако може.

Госпожа Шелби се обърна назад и измърмори:

— В момента не мога. Ще пропусна състезанието по телевизията.

— Само минутка, моля ви.

— Ей сега, почакайте малко… — И тя въздъхна с досада, преди да вдигне секрета.

Последва топуркане и тътрузене, което нямаше край и най-после тя се появи отново с разрошена синкава коса.

— Може и в антрето, нали? — попита задъхано. — По-хладничко е…

Значи наистина беше вярно! От собствен опит Арли веднага почувства паниката на нелегалния притежател на четириноги квартиранти. Няма начин, госпожа Шелби със сигурност бе от тях.

— Ще ви сменят ли мокета в петък?

— Не, защо? Само от шест месеца е. Това ли ви интересуваше?

— Не — започна със затворнически шепот Арли и се огледа наоколо да се увери, че на стълбището няма никой. — Искам да ви кажа, госпожо Шелби, че знам за Лави-Беа и Пуси-Панси.

Възрастната дама притисна ръце към гърдите си.

— Аз… Не ви разбирам, госпожице. За какво става дума?

— Не се притеснявайте. Аз също имам котки. И се нуждая от вашата помощ.

Изведнъж Дора я сграбчи за ръката и мълчешком я въвлече в апартамента.

— Кой ви каза? Господин Травис знае ли? Боже мили, какво ще правя сега? — завайка се тя и се засуети из кухнята.

— Разбрах от господин Фицпатрик. Но не се плашете, той няма да ви издаде.

Арли отпи предпазливо още една глътка от чая, който Дора й сервира. Беше непоносимо тръпчив. Наложи се да хапне от бисквитките, а те за жалост бяха от най-калоричните. Дора не бе спряла да приказва за несгодите на нелегалното съжителство с животни.

Имала две дъщери, които са прекалено заети и нейните „куклички“ били единствената радост в живота й. А тази квартира била идеалното място за нея — на една крачка от супермаркета, пералнята била под носа й, киното и клуба за хора от третата възраст — на съседната пряка.

— Нямам кола. Не мога да ходя надалече. А пък и всички, които дават квартири под наем, най-напред предупреждават — никакви кучета и котки.

— Вече се убедих в това. Затова идвам при вас. Ще бъде ли възможно да вземете котенцата ми, докато майсторите слагат мокета. Ще ви дам ключ и като свършат, ще ги върнете обратно.

— С удоволствие. С вас можем да си услужваме взаимно. Ето и аз трябва да се справя някак утре сутринта.

— Какво ще става утре сутринта? — със страх попита Арли.

— Утре в единадесет трябва да заведа кукличките на ваксина и дъщеря ми ще дойде към десет и половина да ме вземе с колата. Но тя е такава една нервна, припряна. Обляга се на клаксона и докато не сляза, не го пуска. А господин Травис е винаги на прозореца и слухти. — Дора се намръщи. — Как е възможно, толкова симпатичен млад човек, а да е толкова жесток!

— Той не е жесток — възрази Арли. — Просто не е научен да обича животните.

— Как така не е научен?

— Уверена съм, че той просто няма представа колко се привързват хората към своите малки приятели, какви трудности са готови да изтърпят, за да ги задържат при себе си. Ако някой успее да го убеди в това, той непременно ще разбере, че дори само от благодарност тези наематели ще са и по-коректни и дисциплинирани, и по-добри и услужливи.

— Ама наистина! Човек е толкова щастлив, когато е спокоен за животните си, че за нищо на света няма да създава проблеми, ще си плаща наема и там всичко останало. Може и да си права, мила, за господин Травис.

— Сигурна съм. — Арли остави чашата на масата. В къщи я чакаше камара от книги. — Досега как се справяхте с този проблем?

— Свалям ги една по една в голямата плетена чанта. Но на моите години стъпалата са ужасна пречка, а артритът ми става все по-упорит.

— А дъщеря ви защо не дойде да ви помогне?

— Не иска. Трябвало да търси място за паркиране, а улиците били все еднопосочни… Всъщност, да ти призная, дъщеря ми е против кукличките. — Дора стана и изпрати Арли до вратата. — Утре сутринта свободна ли си?

— Заета съм чак в пет.

— Значи мога да разчитам на теб. Трябва само да отвлечеш по някакъв начин вниманието на господин Травис.

— О, не знам дали ще мога!

— Обаче трябва. Услуга за услуга, нали така?

— Как ще ги качите вкъщи на връщане?

— Уговорила съм се с Каролайн Оутс. Щяла да излиза сутринта, но дотогава вече ще се е прибрала. Ще помоли господин Травис да й поправи кухненските шкафчета.

— И тя ли има котка?

— Да, сиамка. Ще я даде на Ибърт, докато той е при нея. Е? Щом и ти си като нас, ще трябва да си помагаме, нали?

— Добре — въздъхна Арли, — ще се постарая.

 

 

— Сега пък какво има? — чу се отвътре гласът на Бен, когато на другия ден Арли почука на вратата му.

Преди малко мина под прозореца и го видя приведен над статива. Дали наистина беше толкова задълбочен в работата си, или просто не желаеше да разговаря с нея?

Той не отвори и Арли почука отново. Още преди да издърпа ръката си, вратата зейна широко и Бен се показа — навъсен и мрачен, готов да изхвърли натрапника.

— Здравей — изчурулика престорено весело Арли.

Беше си сложила синя фланелка и къси бели панталони, които едва скриваха дългите й стройни крака.

Бен съсредоточено се вгледа в лицето й.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Днес сутринта съм свободна.

— О!

— И реших да намина за урока по баскетбол. Надявам се, че не те прекъсвам.

— Ами… Имам да предавам един проект. Да се видим малко по-късно, да речем, в три.

— Имам открит урок в пет чак на другия край на града — въздъхна тя със съжаление. — Тогава ще го оставим за…

— Не, не. Дай ми пет минути. Човек винаги има нужда от разтоварване.

Явно Арли бе успяла да го спечели по някакъв начин. Снощи побърза да се измъкне, но сега… май се опитваше да флиртува.

Бен се втурна към спалнята да се преоблече, но звънна телефонът и той се върна да го вдигне. Чашата в ръката му се разплиска и по статива покапа кафе.

— По дяволите! — Той грабна една салфетка и започна да попива петната, за да не развалят съвсем рисунката. — Да, господин Голдинг, аз съм, да. Един момент. Секунда, че си излях кафето. По дяволите! — Той се огледа за още салфетки и Арли хукна да потърси. В края на краищата, вината до голяма степен беше нейна. Всъщност, както за всичко напоследък.

Тя притеснено хвърли поглед към часовника на стената. Трябваше да започне операцията по-рано. Дъщерята на Дора щеше да бъде тук след седем минути.

— Да, много добре знам кога е крайният срок — продължаваше Бен и се взираше в статива. — Но имах други ангажименти…

Най-вече с мен, добави на себе си Арли и му подаде салфетка.

Бен тръгна да се преоблича със слушалката на ухото си.

Оставаха две минути.

След малко се появи по бели шорти и фланелка във фосфоресциращо оранжево, изрецитира в телефона какви ли не обещания и най-накрая затвори.

Една минута.

Когато излязоха вън, Арли вече цялата трепереше. Положението висеше на косъм, но все пак успя. Откъм ъгъла се зададе една кола и в момента, в който спря, се чу клаксонът. Бен забави крачка и се ослуша, но Арли вървеше плътно зад него, без да му даде възможност да се обърне. Бен хлътна в бараката с инструментите и на входа се появи Дора с Пуси-Панси в ръце. Клаксонът се чу отново.

— Кой се е разсвирил така? — измърмори отвътре Бен.

— Дъщерята на Дора Шелби — поясни Арли и облегна гръб на вратата, за да не би той да надникне.

— Аз съм готов.

— О, Бен, това бухалка за бейзбол ли е? Мога ли да я разгледам?

— Но това е най-обикновена бухалка!

— Но е твоята бухалка за бейзбол — замечтано произнесе Арли и докосна ръката му.

Веднага съжали, че не измисли някакъв по-достоен начин за печелене на време. Между тях се възцари напрегната тишина. Макар че бе искрена, при нормални обстоятелства никога не би казала такова нещо. Откъде се взе тази смелост у нея?

Бен примигна учудено и вдигна вежди.

— Исках да кажа — замънка Арли, — че вещите сами по себе си може и да не са нищо особено, но това, че са твоя собственост, ги прави особено ценни…

— Струва ми се, че го разбрах още първия път. — Бен обгърна ръка около кръста й и я привлече към себе си. Устните му се впиха в нейните и Арли се отказа от безсмислените си обяснения, забравила за всичко друго. Плъзна пръсти по врата му, както си бе мечтала още от снощи.

— Арли! — шепнеше той, заровил лице в косата й, докато едната му ръка захлопна вратата на бараката. Теснотията и рафтовете с всевъзможни вехтории не го смущаваха.

Арли затвори очи. Трябваше да направи нещо, и то веднага, иначе баскетболът щеше да се отложи за неопределено време.

Отвън се чу как някаква кола потегля. По алеята затракаха токчета. Чу се отварянето на входната врата.

Арли се върна към действителността.

— Отидоха си — рече тихо.

— Е, и?

— Ами на някой може да му потрябва ключа. — Тя погледна към кутията, където стоеше ключът за пералнята. — Някой може да влезе…

— Не вярвам.

— Ами ако са ни видели, ще направим лошо впечатление.

— На кого?

— Ами на наемателите. Те може да… Хазяинът трябва да бъде…

— Искаш да кажеш, че може да последват примера ми.

— Урокът ми по баскетбол! — опита се да протестира Арли, миг преди той отново да докосне устните й.

Бен разбра, че е загубил и тази възможност и въздъхна.

— Ей сега ще ти покажа на какво му се казва баскетбол!

Заплахата се оказа повече от истинска. Бен беше безмилостен. Топката неминуемо се оказваше в ръцете му и после в коша. Все пак Арли успя да направи няколко точки, по-скоро с хитрост, отколкото с умение, защото в гимназията така и не се научи да играе добре — беше симпатична на учителката по физическо и онази й прощаваше редовното кръшкане.

Когато вече слънцето доста напече, Бен се смили и каза, че като за първи ден толкова стига.

— Тъкмо имаш време за един душ и обяд с треньора. Колко му е да пъхнеш няколко сандвича в микровълновата печка, нали?

То идеята беше чудесна, но как щеше да я осъществи? Къде щеше да го покани?

— Довечера съм на работа, забрави ли?

— Патицата с портокали ще я отложим за друг път. Сега само ще забъркаш един омлет. Ще стоплиш някоя консервирана супичка…

Арли скри лице в хавлията, която той предвидливо й подаде.

— Толкова съм гроги, че няма да се справя дори с отварачката.

— Хляб, масло и конфитюр? — опита отново той.

— Значи аз тичам като луда из игрището в тази жега с единствената надежда да сваля някой и друг грам, а ти искаш на секундата да ме сложиш на масата. Виждам аз, че се чудиш как да отложиш работата си пред статива.

— Май си права. Тогава като се върнеш. А? Вече ще си в състояние да изядеш цял слон, а аз ще бъда като изцеден лимон и ща не ща, ще трябва да си дам почивка. Какво ще кажеш? Знам едно малко ресторантче, сигурен съм, че ще ти хареса.

Господи! Естествено, че й се иска да вечерят заедно. Той ще се протяга над масата, ще докосва ръката й, ще се усмихва… После ще си тръгнат заедно, ще повървят, той ще спре и може би ще я целуне, ще я прегърне и ще плъзне ръце по гърба й…

Не, това не трябваше да се случва! Защото като се приберат, ще поиска да я изпрати до вратата. А може и да поиска да влезе. И какво ще измисля тогава?

— Ей, къде си? — Разтърси я за раменете Бен. — Измисляш менюто за вечеря ли?

— Ще трябва да го оставим за някой друг път.

Той продължи да я гледа. Разочарованието му бе по-силно, отколкото си бе представяла. Или може би така й се струваше заради угризенията, които имаше.

— Значи някой друг път — повтори той и се отдалечи.

Арли тъкмо свали маратонките и захвърли фланелката, когато някой почука на вратата. Бен? Едва ли идваше да повтори поканата си! Или може би се надява, че сама е променила решението? Сърцето й лудо заби. Дали би могла отново да помоли Дора за услуга?

— Парола — „Самсън“ — чу се гласът на Сюзет.

Арли навлече мократа си фланелка и отвори.

— Тихо! — предупреди тя.

— Откъде може Травис да знае кой е Самсън? — възкликна Сюзет и с един замах разви хавлиената кърпа, увита около главата й като тюрбан.

Арли едва не подскочи от морковения цвят на косата й, която по рождение беше черна.

— Не би могъл да знае, предполагам. Просто напоследък постоянно съм на нокти.

— Изглеждаш скапана.

— Скапана съм. Играх баскетбол — обясни Арли, като си мислеше коя блуза ще отива повече на сивия костюм, тюркоазенозелената или бялата.

— Какво си правила?

— Казвай какво има, че трябва да тръгвам.

— Питам се дали тактиката ти е правилна.

— Коя тактика?

— Ами помниш ли снощи, когато Травис дойде при Джонатан?

— Да.

Как би могла да го забрави?

— Нали беше бесен?

— Музиката наистина беше нетърпимо силна.

— Не е само това причината. — Сюзет изви очи към огледалото, за да провери дали рижавият оттенък й отива. — Не видя ли лицето му? Мисля, че той ревнува.

— Защо пък ще ревнува?

— Защото не очакваше да ме завари там. Джонатан само ми записваше едни касети, но може би така стана по-добре. Това може да го накара да действа.

— Какви ги говориш? Нищо не разбирам.

Арли още веднъж мислено провери дали не е забравила нещо. Време беше да тръгва.

— И затова приех да ида довечера на джаз-концерт с Джонатан Фицпатрик. А в петък ще ходим на бар.

Сега вече Сюзет успя да прикове вниманието й.

— Не е възможно! — възкликна съвършено искрено Арли.

— Той всъщност не е толкова лош. И има страхотна кола. Но най-важното е, че Травис ще пощурее.

Арли не знаеше какво да каже. В цялата суматоха интересът на Сюзет към Бен съвсем й беше излязъл от ума. Как ли щеше да реагира, ако й разкаже за целувките в бараката? Вероятно ще я обяви за най-голямата предателка.

— Съмнявам се, че тази тактика може да има ефект с Бен — бавно заяви Арли.

— Ти не познаваш мъжете, миличка. Някои не осъзнават, че искат нещо, докато не видят, че и друг го е пожелал.

— Такива игрички могат да се окажат твърде опасни.

— Ти ли ще ми говориш за опасни игрички? Една Ибърт вече ми каза, че всички собственици на домашни животни в сградата разчитат на теб, щяла си да превъзпитаваш Травис!

— Така ли ти каза?

— Да. Всички само за това говорят.

— Браво! — Арли се отпусна на дивана и съвсем забрави, че бърза.

— Според Джонатан това било точно като в онази приказка, дето мишките направили събрание и решили една от тях да закачи звънче на врата на котарака.

— Искаш да кажеш, че и Джонатан е в течение?

— Той няма да те издаде, но ти много внимавай. Ако Травис подуши нещо, ще хвърчи перушина.

— Знам.

— Ти какво, търсиш ли на кого да ги дадеш? Какво стана с лелята на онзи заместник-директор?

— Не успях да се свържа с нея.

— Хм… Може би си забравила, че за тази цел трябва да се вдигне слушалката и да се набере номера. С телепатия също става, но само понякога…

— Знам, знам.

Наистина с толкова хора се срещна през тази седмица. Странно, че не бе успяла да убеди някой. Май и не се опитваше много.

Обява във вестника не беше пуснала, нито бе сложила бележка в супермаркета. Оправдаваше се колко е заета. Но дали това беше истинската причина? Или вече така свикна като се прибере вкъщи да надниква в кашона, че дълбоко в себе си бе решила да ги задържи?

И защо изобщо трябва да се разделя с тях? По дяволите глупавите правила на Бен Травис!

Сюзет се отдалечи от огледалото и раздруса глава.

— Нищо не каза за косата ми.

Арли пропъди образа на Бен от мислите си и я погледна.

— Истината ли желаеш да чуеш?

— Разбира се, че не.

— Ами косата ти е чудесна. Този цвят е създаден специално за теб!

Шеста глава

В петък винаги имаше много работа. Но този петък беше истинска лудница. Наближаваше лятната ваканция и в училищата се провеждаха последните родителски срещи. За Арли това означаваше кръстосване из целия град.

Когато най-после спря на паркинга пред блока, беше вече осем. Бен явно току-що бе приключил поредния диспут с любимия си наемател, защото стоеше пред затворената врата на Джонатан като буреносен облак.

Арли мина забързано покрай него и той й кимна разсеяно. По средата на стълбите обаче усети, че той се качва след нея.

— Как мина онази вечер?

— Много добре. — Тя забави ход, защото разбра, че гледа краката й и трябва да му даде време да ги оцени.

Наистина представянето на новите форми на обучение беше минало добре, а освен това Арли почти бе успяла да убеди един от лекторите колко хубаво би било, ако си вземе две малки палави котенца.

— А какво става с твоя проект? — попита на свой ред тя.

— Вече му се вижда краят.

Стигнаха нейния етаж и Арли очакваше той да спре пред апартамента на Хал Нордоф, който обикновено се оплакваше от силната музика. Но Бен продължи заедно с нея.

— Иска ми се да го видя — каза в отговор на въпросителния й поглед.

— Кого? — попита Арли с разтуптяно сърце.

— Новия ти мокет. Като го слагаха, имах работа и…

Арли сви в шепа ключовете, които току-що бе успяла да напипа в огромната си чанта.

Ами сега? С Дора се бяха разбрали да върне Самсън и Делайла, щом си тръгнат майсторите. Онези палавници сигурно вече препускаха из целия апартамент.

— Ако не можеше да си намериш ключа, ще отключим с моя.

— Не! Моля те! Искам първо да го огледам сама. За да усетя ефекта, нали разбираш? — Коремът й се сви. Този довод счупи всички рекорди. — Освен това — добави немощно, — вътре е пълен хаос.

Той облегна ръка на стената и се втренчи в нея.

— Вече знам, че в събота и неделя го караш през пръсти. Но днес е все още петък.

— Да, но… тази сутрин излязох на бегом. Обличах се в движение и изобщо не гледах какво оставям след себе си.

— Днес вътре са влизали съвършено непознати хора.

— Именно. Непознати. Искам, когато ти ми дойдеш на гости, всичко да бъде както трябва. — Арли се сети, че гласът й звучи по-скоро като хленчене, но всъщност наистина й се ревеше. — Искам всичко да блести. Държа на тези неща.

Бен смръщи вежди, сякаш обмисляше дали да се чувства поласкан, или да се обиди.

— Имаш ли представа колко струва един мокет? Мисля, че все пак имам право да видя как изглежда.

— Разбира се. Ще го видиш.

Арли прехапа устни. Как да се измъкне? Да припадне? Не, той ще я внесе вътре и ще я сложи на дивана. Вече чуваше възмутения глас и виждаше пръста му, сочещ вратата. Може дори да не й даде време да си опакова багажа и направо да я изхвърли с всичките й вещи.

В този миг нещо изщрака в апартамент №4 и на прага се появи Дора, като си говореше сама. О, не! Говореше на Самсън, който се мяташе в ръцете й. Тя вървеше с наведена глава и изобщо не забелязваше Бен.

Арли извика и залитна, после разпери ръце и се вкопчи в него.

— Ох, изкълчих си глезена! Още не мога да свикна с тези обувки. Благодаря — въздъхна с облекчение, но го пусна, чак когато Дора се скри обратно вкъщи.

Бен погледна ниските й обувки, които не изглеждаха нито опасно високи, нито съвсем нови.

— Може би е от умора — счете за нужно да поясни Арли. — Днес нищичко не съм слагала в устата си.

— Значи такава ти е диетата?

— Ами май този път се престарах.

— Този път се престара — повтори многозначително той, но очите му весело блестяха. Ето, Бен си мислеше, че и този, както и всичките останали номера, са единствено с цел да предизвика неговия интерес. Поне трябваше да е благодарен, че не е дала свобода на въображението си, колкото на времето Марта Вашингтон с нейните изпълнения, предназначени не за кой да е, а за бъдещия й съпруг — президента Джордж Вашингтон.

Веднъж да свърши тази история и държанието й спрямо него ще бъде безупречно. И никога, ама никога повече, няма да изрече лъжа. Защото през тези няколко дни изтърси повече лъжи, отколкото през всичките си двадесет и шест години.

В един миг й се стори, че той ще я целуне. Странно, но си помисли, че една целувка ще оправи нещата. Бен обаче не я целуна. Вместо това повдигна брадичката й и очите му я погледнаха строго.

— Каквото било — било, госпожице Гордън. Тук командвам аз. Искаш или не, аз измислям правилата, ако желаеш да останеш, ще ги спазваш.

— Какво означава това? — Арли опита да се отдръпне, но другата му ръка я изпревари.

— Не позволявам на моите наематели да гладуват. Тази вечер ще те нахраня лично.

— Но… Аз не мога. Имам работа.

— Можеш, можеш. Всеки може да си позволиш малка почивка. Една котка умряла от умора, нали знаеш?

Ето пак! Дали Бен говори за котки по-често от нормалното, или тия дни тя е станала прекалено чувствителна на тази тема? Във всеки случай не си спомняше такъв израз. Погледна го съсредоточено и веднага забеляза палавите пламъчета в очите му.

— Мислех, че котката е умряла от любопитство — престраши се най-накрая.

— Според случая.

Арли изведнъж си даде сметка колко много й се излиза с него. Но дали можеше да си го позволи? И дали трябваше?

— Няма да допусна да припадаш от глад и изтощение. Прави каквото щеш в апартамента си, преди да дойда да го видя, но точно след един час ще съм тук. Вземам те и толкоз!

 

 

Нямаше много време, но Арли облегна гръб на вратата, затвори очи и въздъхна дълбоко.

Удоволствието обаче не продължи дълго. Тихо почукване я върна към действителността. Какви ги вършеше Дора? Бен сигурно още беше на стълбите.

— Здрасти, съседке!

Беше Джонатан, издокаран с черна риза и черен панталон.

— Дойдох за онези бучки захар, дето ми обеща. — Той протегна напред празна чаша.

Арли му отвори широко вратата. Това вече беше върхът на всичко. Все още не бе на себе си, имаше на разположение само един час, Дора ей сега щеше да й донесе котетата, а от ужасния парфюм на Джонатан усещаше как всеки момент ще се разкиха. А да не говорим какво щеше да си помисли Бен? Дано поне не е разбрал пред коя врата спира Джонатан.

— Видя ли Бен по стълбите? — попита равнодушно Арли.

— Видях го. Да не би да е идвал на проверка?

— Нещо такова — рече Арли, подразнена от любопитството му, — днес ми смениха мокета и той дойде да го разгледа. — Взе чашата от ръцете му и тръгна към кухнята. — Тази седмица нямах много време да пазарувам, но мисля, че са ми останали няколко бучки.

— Всъщност аз не съм дошъл за захар.

— А за какво тогава? — Арли му тикна обратно чашата в ръцете.

— За един… кратък разговор.

— Някой друг път. Имам ангажимент. А като се замисля, и ти май имаш.

Дали пък Сюзет не е решила, че все пак не си струва да жертва цяла вечер с единствената цел да предизвика ревността на хазяина.

— Ангажиментите се променят. — Едната му вежда се изгуби под косата, а другата се свъси надолу. — Какво ще кажеш? В името на добросъседските отношения…

— Няма да стане.

Разполагаше само с един час. Дори по-малко. Трябва да вземе душ, да си изсуши косата, а на всичкото отгоре да отскочи и до Дора с молба да задържи Самсън и Делайла още няколко часа. Не може да губи нито минута повече.

Без да чака покана, Джонатан се разходи из стаята и се разположи на дивана.

— Ти трябва да си мила с мен, защото съм в течение на твоите нарушения. Седни да обсъдим плановете ти за вечерта.

Арли дори не го чу. В суматохата изобщо не бе обърнала внимание на мокета. Беше точно в онзи тъмнорозов цвят, който си хареса в каталога с мострите на Бен. Беше твърде специфичен и когато някой ден се изнесеше, едва ли щеше да се хареса на следващия наемател.

Милият сладък Бен! Значи затова беше толкова настоятелен. Искал е да види първата й реакция. А тя му отне това малко, съвсем заслужено удоволствие…

Погледът на Арли случайно спря върху Джонатан и тя едва сега осъзна думите му.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да внимавам как се държа с теб, защото иначе ще ме издадеш?

— Е, шегувам се. — Той взе една възглавничка и се втренчи в десена. — На такъв ли ти приличам?

Първото й желание бе да го сграбчи и да го изхвърли през вратата. Но наистина, беше по-разумно да внимава как се държи с него. След като изтърпяваше прищевките на родителите в училище, щеше да се справи и с един застрахователен агент.

— Джонатан, не бих искала да прозвучи невъзпитано, но аз наистина трябва…

— Какво ти става, съседке? — Усмивката му беше твърде нахална. — Страх те е чичо Травис да не ни завари заедно?

— Защо ще ме е страх?

— Знам ли? — Явно се опитваше да се прави на оригинален, но не се получаваше. Той оправи косата си и се огледа. — Мокетът ти си го бива. Но има една незначителна подробност.

— Каква по-точно?

— Днес са сменили мокета и в апартамент №2, но представи си, сложили са един сиво-бежов боклук, както в останалите апартаменти. И при мен беше такъв, преди да демонстрирам своите естетически виждания относно интериора на дома. Мисля, че този факт хвърля известна светлина върху мотивите на господин собственика.

В друг момент Арли би се смяла от сърце на този недвусмислен намек, че представи си, едва ли не се е отдала на хазяина, за да й сложи хубав мокет.

— Лека нощ, Джонатан. И довиждане. Благодаря, че се отби.

— Не е необходимо да ми благодариш — смотолеви той.

— Прав си, няма за какво.

Арли почти го изтика в антрето. Затвори след него и въздъхна дълбоко. Сега пък звънна телефонът.

— Да — почти се сопна в слушалката тя.

— Обажда се Милдред Барнс. — Преди Арли да си спомни откъде й е познато това име, жената добави: — Относно Рагс.

— О, да, кученцето. Намерихте ли на кого да го дадете?

— Не, именно затова ви безпокоя. Онази вечер споменахте, че и вие ще търсите.

— Съжалявам, не съм намерила желаещ.

— Страхувах се, че ще кажете точно това. Бяхте последната ми надежда. Наложи се да го прибера вкъщи и сега го държа заключен в кухнята, а той скимти и вие. Предишните му собственици го изоставили без храна, без вода и той много се страхува да стои сам. И е просто случайност, че хазяинът ми още не е разбрал.

— Знам, но опитайте се да изчакате още мъничко, аз ще продължа да търся.

Арли затвори телефона, изчака няколко секунди и тръгна към апартамента на Дора. Миг, преди да почука, вратата се отвори и двете едва не се сблъскаха. Самсън и Делайла стояха гордо възкачени на рамената й.

— Ще мога ли да ви помоля да ги задържите още малко — попита шепнешком Арли. — Канена съм на вечеря, но ще гледам да се прибера около единадесет и половина. Стига да не е прекалено късно за вас.

— С господин Травис ли ще вечеряш? — Арли кимна и възрастната дама възторжено сплете пръсти. — Чудесно! Забелязах как се гледахте преди малко. Всичко върви по план.

— Госпожо Шелби, не съществува никакъв план…

— Една Ибърт и мъжът й също много се радват, че си се заела да превъзпиташ господин Травис. Значи тази вечер ще е първата среща и първият урок! Гордеем се с теб и ти стискаме палци.

Арли понечи да каже нещо, но Дора изобщо не забеляза.

— Приготвила съм ти едни брошури, да му ги покажеш. За животните… Там всичко пише — колко са нещастни тези, дето трябва да се разделят с любимото същество заради някой бездушен хазяин, също и колко съвестни стават квартирантите, когато имат куче, котка или някое птиченце. Много хубави брошури, много поучителни. Сложила съм ти ги на масата в кухнята.

В кухнята ли? Изобщо не ги беше забелязала. Добре, че я предупреди. Бен ще вземе наистина да ги види.

— Тази вечер няма да е истинска среща — опита се да обясни тя. — Просто така се случи. Когато се появихте, трябваше да измисля нещо.

— Но няма нужда той да го разбира, нали? Ние вярваме в теб, моето момиче. Ти така ще му завъртиш главата, че накрая той сам ще отвори обятията си за някое мило създание.

— Госпожо Шелби!

Ами ако Бен ги заподозре какво му готвят?

— Мисля, че най ще му подхожда едно по-голямо куче. Доберман или може би лабрадор. Да му прави компания за кросовете. — Дора замислено разтърка чело. — Ще видя кой от моите познати може да помогне. Господи!… Бен може да се съгласи да вземе и двете.

— Не е ли малко прибързано?

— Защо? Ти сама каза, че е въпрос на време да ни разкрие… И да ни изхвърли на улицата. — Гласът й секна и тя с мъка спря сълзите си. — Моля те. Толкова разчитаме на теб! Съдбата на моите куклички и на тези малки душички — Самсън и Делайла, е в твои ръце.

Седма глава

Полинезийският ресторант, украсен с различни по големина миди, аквариуми и тумбести свещи в стъклени поставки, се оказа съвсем наблизо, нямаше и километър от блока. Но като се настаниха в закътаното от чужди погледи сепаре, Арли изпита усещането, че се намират на самотно островче, някъде из южните морета.

Музика нямаше, но душата й пееше. Атмосферата беше чудесна. Поднесоха им високи чаши с коктейл от екзотични плодове. Почти не говореха, но помежду им се усещаше близост, която не се нуждаеше от обяснения.

След малко, въоръжени с миниатюрни клечки във формата на саби, двамата се нахвърлиха на деликатесите. Всичко беше изключително вкусно, изискано подредено и в изобилие. Отрупаните подноси пристигаха един след друг. От време на време се случваше и двамата да посягат към една и съща хапка, и се заливаха от смях.

Бен беше облечен безупречно, сякаш бе излязъл от сънищата й, макар че обстановката не изискваше чак толкова официалности. Тъй като бяха на безопасно разстояние от апартамента и от всякакви четириноги съквартиранти, Арли се отпусна и най-после заговори спокойно. Научи интересни неща и за самия него.

Бен бил гордостта на фамилията и всички очаквали от него велики дела. Когато решил да рисува за медицински атласи, настъпила мирова скръб, все едно, че е абдикирал от великодушно предложения му императорски трон. Той станал преподавател в едно жилище по изкуствата в Чикаго, но не издържал дълго, защото изпитвал почти болезнена страст да рисува.

— Всъщност известно време играех ролята на гладуващия художник. Рисувах неща, които близките ми наричаха „сериозни творби“ — пейзажи, акварели, маслени картини… Дори някои се продадоха добре.

— Искам да ми ги покажеш.

— Но ти вече видя най-добрите ми работи. Интересно ми е да рисувам човешкото тяло отвътре. Обичам да изпипвам детайлите. А и ми е приятно, защото виждам, че от труда ми има полза. Е, признавам, че понякога пред мен се изпречват неща, които ме карат на секундата да посегна към четката.

Той замечтано се вгледа в очите на Арли и тя смутено отклони поглед.

— И правиш ли го наистина? — попита, без да вдига глава от чинията.

— Проектите, заради които се изхранвам предимно със спагети, отнемат твърде много време. Но някой ден наистина ще го направя. — Той се замисли и добави: — Какво ще кажеш да нарисувам теб?

Арли усети, че страхът от разкритието на тайната и я завладява отново и отвърна тихо:

— Може би, някой ден.

Бен махна на келнера за още един коктейл.

— Доколкото разбирам, програмата ти е твърде натоварена. Ще бъде ли възможно да си вземеш няколко дни отпуска?

— Да, прав си. Трябва да получа разрешение от моите началници. Не съм като теб.

— Знаеш ли, възнамерявам да отида да нагледам имота си на брега на близкото езеро. Мястото е много живописно и ми се иска да поостана три-четири дни, да усетя атмосферата, така да се каже. Бих искал да ми правиш компания.

— Би било чудесно, но няма да мога, Бен — промълви със съжаление Арли.

— Малко почивка няма да ти е излишна? — Той вдигна брадичката й и загрижено се вгледа в лицето й. — Изглеждаш ми бледа.

— Винаги съм си била такава. Трудно хващам тен.

— Има ли поне малък шанс да промениш решението си? — Очите му така блестяха, че Арли усети как още повече омеква. Как да намери сили да откаже? Чак й се доплака.

— Не е възможно — заяви тя категорично, за да убеди сама себе си.

— Добре. — Пръстите му се разходиха по дланта й и Арли усети, че сърцето й запърха. — Ще ти дам телефона там, където ще бъда. Ще те помоля да наглеждаш всичко тук, докато ме няма. Ако се наложи, ще можеш да ми се обадиш.

— Какво би могло да се случи?

— Много неща. — Той продължаваше замечтано да си играе с ръката й, сякаш бе произведение на изкуството. — Нали знаеш, когато котката я няма, мишките танцуват. Ще напиша номера на телефона и ще го пусна в пощенската ти кутия.

Добре че в този момент дойде келнерът с табла късметчета, увити в златен станиол като бонбони. Арли погледна своето и за кой ли път изтръпна. „Любовта е откровение“ — напомняше й то, сякаш не знаеше. Късметчето на Бен обещаваше изненада в близките две седмици. Доста тревожна перспектива, мрачно констатира Арли.

„Кажи му сега, кажи му! — шепнеше в нея някакъв плах глас. — Не можеш да отлагаш до безкрай. Ще стане по-лошо, момиче!“

— Арли? Какво има? — попита учудено Бен.

Любовта и доверието вървят ръка за ръка. Добре, но ако си признае, това значи да предаде и Дора, и семейство Ибърт.

— Всичко е наред — рече тя и смачка лъскавото листче.

— Готова си, нали? Да тръгваме.

 

 

Приятният ветрец, предвестник на настъпващото лято, разроши златните й кичури, когато Бен й подаде ръка, за да слезе от колата пред къщи. Луната плуваше в черното небе като сребърен сърп, запратен горе от добър вълшебник. Трепкащите звезди сякаш обещаваха да изпълнят всяко нейно желание. Даже и музикалното оформление на Джонатан беше нежно и успокоително.

Защо присъствието на Бен я изпълваше с такава необяснима топлина? Когато бе с него, се чувстваше толкова спокойна. Той бе грижовен, внимателен, отзивчив. Колкото повече го опознаваше, толкова повече издребняваха болните амбиции и егоистичните интереси на Ерик — предишния й приятел.

У Ерик всичко бе програмирано така, че да работи за неговия имидж — от начина, по който сресваше косата си, до колата и претенциозните му хобита, които се меняха съобразно ситуацията и обкръжението, в което попадаше.

— Трябваше да ме видиш днес, Арлин — гордо съобщаваше по време на вечерята той. — Само твоят любим е способен да залъже старата глупачка, че ако живее в блок, дъщеря й без съмнение ще води по-често внучетата и ще ги оставя по-задълго…

Какво й ставаше? Дали вече не се бе влюбила в Бен, или просто разликата между него и Ерик бе прекалено очебийна? Но все пак те още не се познаваха добре. Може би и той като нея криеше някаква изобличителна тайна. Едва ли. Какво щеше да стане обаче, като разбере нейната?

— Казах ли ти колко си хубава тази вечер? — подхвърли Бен, като влязоха в апартамента й.

Арли му се усмихна. Дългата блуза от зелена коприна беше пристегната с широк бял колан над пастелнозеления панталон. Гривните, които си бе сложила, подчертаваха фините й ръце с дълги пръсти.

Както винаги, когато се вгледаше в очите му, тя си спомняше целувката и отново се усещаше в обятията му. Дали и той си мислеше същото?

За най-голяма изненада, тази вечер от покоите на Джонатан се носеше дуетът на Натали и Нат Кинг Кол — „Незабравима“. Уредбата пак беше пусната за целия квартал, но Бен като че ли не забеляза това. Може би и той като Арли усещаше, че песента е написана именно за моменти като този.

— Забравих да ти благодаря — започна Арли и неохотно изплува от мечтанията си.

— Просто ми благодариш, защото бързаш да ми кажеш „Довиждане“?

— Искам да ти благодаря не само за приятната вечер, а и за мокета. Той е по-красив, отколкото си представях, когато го видях в каталога.

— Радвам се, че ти харесва.

— Е, признавам, че розовият цвят не е особено практичен.

— Така е. — Бен разсеяно улови пръстите й. — Сега вече просто няма как да напуснеш моя блок. Кой ще се съгласи да живее в този розов апартамент?

— Чувал ли си нещо за психологическия ефект на цветовете? Розовото, например, предизвиква празнични мисли и емоции.

— Значи искаш да кажеш, че за моето настроение е виновен мокетът и никой друг?

— Ами така пишеше в една книга.

— Хубав мокет съм купил. — Бен посочи към кухнята. — Ако се опитваш да изразиш благодарностите си по същество, едно кафе ще свърши работа. И тогава ще сме квит.

Паниката, която я завладя в първата секунда, се разсея. Гузен негонен бяга. Самсън и Делайла бяха още при Дора.

— Нямам много време.

— Аз ще го направя.

Арли светна още една лампа в другия край на хола и Бен подсвирна.

— Как ги правиш тези работи?

— Кои?

— Преди като идвах, не ме пусна да вляза, защото било пълен хаос, сега всичко е подредено като за снимки.

— Е, чак пък толкова. Но аз… наистина бързичко се оправям, когато реша.

Те се отправиха към кухнята и о, господи! На масата се търкаляха поне десетина кутии с храна за котки. Бен беше точно зад гърба й. Арли се стрелна към ключа за лампата и мракът ги обгърна. Телата им се сблъскаха, ръцете на Арли неволно се опряха в гърдите му.

— Защо не изчакаш в хола? — промълви тя, като се бореше с желанието си да го прегърне. — Ще ти сервирам.

— С какво съм заслужил това?

— С мокета, най-малкото.

— Значи има и нещо друго?

— Мокетът е предостатъчен повод…

— Аз съм царят на нес кафето. Знам такива трикове…

— И аз ги знам.

— Е, то човек не може и да се похвали… — Бен приближи ръката й до устните си и целуна пръстите й един по един. — Знаеш ли, всичко в теб ме изненадва. — С всяка дума лицето му се приближаваше и приближаваше, а очите му искряха в тъмното.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Никога не съжалявай за това, че си такава, каквато си — прошепна той.

След това Арли усети топлите му устни нежно да пробягват по лицето й, а дланите му да се плъзгат по гърба й.

Но, не, тя не може да остави нещата да продължават в тази посока, преди да се намери дом за Самсън и Делайла. Така сама си просеше белята.

И все пак възможно ли бе чувствата й към един мъж да зависят от някакви си котенца. От друга страна пък, кой не знае, че малките камъчета обръщат колата и именно дребните недоразумения убиват любовта.

Трябваше да избягва подобни ситуации с Бен. Утре или вдругиден щеше да реши въпроса с котенцата и всичко щеше да бъде наред.

А защо да се разделя с тях? Вече ги беше заобичала и с нетърпение се прибираше вкъщи, защото знаеше, че я чакат.

— Ако искаш, пусни телевизора — успя да изрече Арли и го избута към хола. — Кафето ще е готово само за минута.

Тя разтреперана затвори вратата на кухнята, с бясна скорост прикри всички котешки следи и се облегна на умивалника да си поеме дъх.

Когато се върна в хола с таблата в ръце, Бен гледаше някакъв криминален филм.

Арли замря на вратата.

„Какво става с мен?“ — укори се тя наум и усети как сърцето й се обръща. Бен се бе разположил на дивана.

Дали да седне на фотьойла? Близостта на Бен започваше да става твърде опасна.

— Ммм, хубаво мирише — възкликна той и й направи място до себе си, с което реши въпроса.

Арли се съсредоточи в сервирането, но дланите му обхванаха раменете й и преди да успее да протестира, макар че един Господ знае откъде щеше да намери сили, тя отново се оказа в прегръдките му.

Устните на Бен обсипваха с нежни целувки шията и челото й и някак не бързаха да се слеят с нейните. Арли притвори очи и се отпусна. Забрави притесненията си, забрави страховете, забрави различията помежду им. Всичко изчезна, съществуваха само устните му, само докосванията му, само топлият му дъх.

— Студено ли ти е?

Шепотът му погъделичка ухото й. Арли се усмихна. Обливаха я топли вълни и сърцето й биеше до пръсване.

— Цялата си настръхнала.

Той я погали по ръката, наведе се и потърси с устни лакътя й. Без да иска обаче, закачи с коляно стойката за списания и тя падна на пода. Бен се извърна да я вдигне, но колелцата на дивана се плъзнаха и той седна на земята. Арли се разсмя и му подаде ръка, но вместо да се изправи, Бен издърпа и нея на мокета. Разроши с пръсти меката розова тъкан и поклати глава.

— Наистина си права. Този цвят ме изпълва с вдъхновение.

— Мислиш ли?

Тя доверчиво се намести до него и отпусна глава върху рамото му. Бен откопча белия колан и мушна ръка под блузата й. Пръстите му едва бяха докоснали тялото й, но Арли вече тръпнеше цяла. Приближи лицето му към себе си и смело впи устни в неговите.

— Камбани ли бяха това или имам халюцинации? — попита той с дрезгав глас.

— Не знам.

Тя смутено отвори очи. Не чуваше нищо, освен сърцето си.

Бен пъхна ръка под дивана и издърпа плюшената мишка на Самсън и Делайла.

— Я гледай! — възкликна той, а камбанката на врата на мишката се разлюля и звънна отново.

Арли я грабна от ръката му.

— Това е… Щях да го използвам за компютърната игра в училище.

— Наистина? И какво щеше да правиш с него?

— Нищо особено. — Тя се изправи и небрежно захвърли играчката зад стереоуредбата. — Всъщност, отказах се.

— Да не би да е, защото в последния момент не си успяла да я намериш? Я ела малко. — Той протегна ръка, но Арли му се изплъзна. Мишката я върна към действителността и тревогите се стовариха върху й с цялата си сериозност. Проблемът си оставаше. Дори и да намереше при кого да приюти своите котенца, това с нищо няма да промени положението на останалите домашни зоологически градини по етажите. А те разчитаха на нея.

— Мислех, че искаше кафе — рече тя.

— Това ли съм искал? Не помня, какво точно съм искал. Но щом казваш…

Той седна чинно на дивана и послушно посегна към чашата, но в никакъв случай нямаше вид на очарован от развитието на нещата. Още с първата глътка се задави.

— Но то е ужасно!

Арли отпи внимателно и потръпна.

— Май съм прекалила с дозата. Ще направя друго.

— Почакай. Кафе мога да пия навсякъде.

Ръката му я задържа и Арли се подчини. Как би могла да му устои. Осъзнаха, че се чука на вратата, чак когато отделиха устни, за да си поемат дъх.

— Ще отваряш ли? — попита намръщено Бен.

Нямаше нужда да отваря. Много добре знаеше кой е. С Дора се бяха уговорили, че към единадесет и половина ще отиде да си прибере Самсън и Делайла.

— Арлин? — разнесе се носов глас. — Чисто ли е на хоризонта?

По дяволите!

Арли се спусна към вратата и я отвори само на сантиметър.

— Здрасти! — каза, като яростно намигаше и бърчеше вежди, за да покаже, че хоризонтът е повече от заоблачен. — Имам гости.

— Искаш да кажеш, че той е вътре? — попита Дора с шепот, който би събудил и слон. — Помислих си дали не си забравила, че Лави-Беа и Пуси-Панси са малко ревниви и…

— Мога да ти дам аспирин.

— Аспирин?

— Понякога помага при безсъние. Нямам приспивателно.

— Но аз… аз много добре си спя… О, разбирам. Да, няколко аспирина ще свършат работа. Благодаря. — Тя остана с наведена глава, да не би случайно погледът й да срещне този на Бен, а Арли хукна към банята.

След малко Дора си тръгна и Арли се позабави, преди да се върне в хола.

Не, така повече не можеше да продължава!

Но какво щеше да стане, ако той каже, че трябва да изхвърли Самсън и Делайла?

— Какво те притеснява? — попита Бен. — Понякога ти олеква, като споделиш с някого проблемите си.

Арли седна на дивана, но този път в другия ъгъл.

— Всъщност мисля за теб.

— Ако аз съм причината за тази бръчка на челото ти, приеми искрените ми извинения. Все пак, какво съм направил?

— Ами мисля си… — Тя млъкна. Изобщо не знаеше как да започне. — Все още не мога да си обясня твоето отношение към животните.

— О, пак ли за това? — Той отпусна назад глава.

— Нали ме питаш? Мисля, че отговорността на хората към онези същества, които не могат сами да се грижат за себе си, говори много за отделния човек…

— Аз пък мисля, че е време да тръгвам. — Бен сложи ръце върху коленете си и стана.

Арли също се изправи.

— А какво ще кажеш за онези рибки?

— Какви рибки?

— Можеш да ми кажеш, че не е моя работа, но чух, че си изгонил от апартамента един наемател само защото имал аквариум с рибки.

Той помълча малко, после тръгна към вратата.

— Така е. Не е твоя работа. Аз може би мразя и компютрите. Може би съм против използването им в училище. Може би считам, че без тях децата ще си останат деца и като пораснат, ще бъдат по-добри.

— Разбирам — рече Арли, като си наложи да не се оставя да я предизвика. — Познавам много хора, които настръхват, щом някой се опита да ги критикува.

— Какво искаш да кажеш?

— Котките цапат ли около басейна? Златните рибки пускат ли си касетофона оглушително?

— Ако намекваш за Фицпатрик, признавам, че той най-малко отговаря на представата ми за идеален наемател.

— Тогава защо не го застреляш?

— В затвора ли искаш да ме вкараш? Ето къде значи бил проблемът!

— Отбих се за малко у тях. Не ставай мнителен.

— След като ми заяви, че трябва да се прибереш на секундата заради някакво си телефонно обаждане?

— Стоях там точно една минута. Може би ще е по-добре мен да застреляш, а?

Бен прекара пръсти през косата си.

— Всъщност за какво изобщо спорим?

Тишината, която настана, й се стори безкрайна и явно той нямаше намерение пръв да я наруши.

Добре, но как би могла да започне. Арли шумно въздъхна.

— Миналата събота или може би беше по-миналата… — Толкова много неща се бяха случили от онзи следобед, че вече бе изгубила представа за времето. Така и не успя да продължи. От долния етаж Елвис Пресли се бе захванал да убеждава квартала, че е влюбен до полуда.

— Търпях достатъчно — изръмжа Бен, рязко отвори вратата и ядосано хукна надолу по стълбите.

Арли излезе на пръсти на площадката и се ослуша.

Дочу гласовете долу да се извисяват заплашително.

— Да ни беше предупредил, че ще живеем в мавзолей! — завалено викаше Джонатан, сякаш бе пиян.

Арли не можа да чуе отговора на Бен.

— Слушай, Травис, ако твоята приятелка те е ядосала, няма какво да си го изкарваш на мен.

— Арли няма нищо общо с това.

— Сигурен ли си? — изхили се Джонатан и добави нещо, което не се разбра.

Гласът на Бен също заглъхна.

— Те много хитро са избрали именно нея за онази работа — извиси се фалцетът на Джонатан.

— Каква работа?

— Няма значение.

— Май ще е по-добре да ми кажеш.

— А дали наистина искаш да чуеш?

— Слушам те.

Тишината, която последва, беше по-мъчителна от всякакви крясъци. Арли стисна очи. Двамата бяха влезли в апартамента.

Всичко свърши! Само след минута Бен ще узнае истината. Арли беше сигурна, че Джонатан ще му каже. Не че ще го направи нарочно, просто беше ядосан.

И какво ще си помисли Бен? Че не само го е лъгала, ами го е и разигравала пред очите на всички.

Дора се показа пред вратата и закърши ръце.

— Загубени сме — проплака тя.

— Дали ще ни изхвърли? — дочу се шепотът на Каролайн Оутс от горната площадка.

— Не мога да говоря сега — рече Арли, като едва сдържаше сълзите си.

Взе котенцата и се прибра вкъщи.

Осма глава

„Тум. Тум-тум-тум. Тум…“

Този еднообразен ритъм продължаваше вече часове наред. Арли беше толкова уморена и в началото помисли, че той ще й помогне да се унесе. Но сънят не идваше. Накрая въздъхна, премести Делайла и отиде до прозореца.

Бен играеше баскетбол — дриблираше до побъркване, отскачаше към коша и топката отново падаше обратно в ръцете му. След това всичко започваше отначало.

Луната се скри и вече не се виждаше добре. В тъмното той беше само някаква фигура, която грациозно атакува коша.

„Тум. Тум-тум-тум. Тум…“

Арли стоеше на прозореца като хипнотизирана.

Какво щеше да й каже, когато се озоват очи в очи? И най-вече как щеше да се почувства самата тя?

По едно време й се прииска да извика, че нейните котенца не държат хората будни до среднощ. След това я обзе още по-неудържимо желание да го покани в апартамента си. Дали би дошъл?

Ако беше продължил да тича по игрището, Арли щеше да стои на прозореца цяла нощ. Но скоро той се прибра и тя остана, загледана с празен поглед навън.

Останалата част от уикенда премина в гробна тишина. Всички се спотайваха и никой не смееше да се покаже навън. В понеделник, изтерзана от безсъние, Арли реши, че трябва да предприеме нещо. Помисли си дали да не пъхне под вратата му писмо, с което да го помоли да се смили над останалите и да й остави няколко дни да си събере багажа. Но това звучеше съвсем мелодраматично и тя си каза, че ще е по-добре да напусне този дом, без да се обажда на никого. Стига да си намери друга квартира.

Точно тогава на вратата се появи Сюзет, усмихната и издокарана, и я помоли да я закара до офиса — нейната кола била на сервиз. Арли обаче беше сигурна, че това не бе единствената причина.

— Исках да поговорим за Джонатан — рече Сюзет, като спряха на светофара.

— Не сега.

— Трябва да ти обясня защо го е направил. Малко преди това ние с него се скарахме много лошо. Така че, когато Бен отишъл да му прави забележка, той не издържал.

— Изобщо не ми се говори. А още по-малко за този…

— Той се чувства много виновен.

— И има защо. — Арли стисна кормилото, когато един буик се намърда пред нея, без да даде мигач.

— Джонатан е изключително темпераментен — рече Сюзет, а на устните й заигра усмивчица. — Разбираш ли, аз само на шега му подхвърлих, че излизам с него, за да ядосам Бен, и той пощуря. Нямах представа, че толкова държи на мен. Притеснява се да показва чувствата си, разбираш ли? Много е чувствителен.

— Чувствителен?!

— Като бил малък, родителите му постоянно пътували и той живеел при леля си.

— И сега трябва да си го изкара на нас, така ли?

— Все пак тежкото детство може да се разглежда като смекчаващо вината обстоятелство.

— Сюзет, хайде да не говорим за това. И без това имам да мисля за толкова неща.

— Леля му не обичала децата — продължаваше Сюзет. — Той си мислел, че трябва постоянно да се усмихва, за да й се хареса.

— Защо не му намериш психоаналитик?

— В известен смисъл точно това направих. — Тя извади от чантата си алено червило, намаза се и се огледа в страничното огледало, за да се увери в ефекта. — Слушателят съм аз.

— Сигурна съм, че помощта ти е неоценима.

— Разказва ми живота си, наистина е много интересно. Като последица от нерадостното му детство е стремежът му да накара едва ли не всяка срещната жена да се влюби в него.

— Ако е така, резултатите са трагични. Обясни му колко се заблуждава.

— Хм… Като толкова тръбиш, че обичаш животните, не трябва ли да си малко по-състрадателна? — Сюзет прибра червилото и извади пудрата си. — Дали Бен ще изгони Дора и останалите?

— А ти как мислиш? Той е побеснял. Джонатан така извъртя нещата, все едно цялата конспирация е била, за да го направи за смях.

— А не беше ли така?

— Що се отнася до мен — в никакъв случай.

Почти бяха наближили небостъргача, където се помещаваше офисът на туристическата агенция, когато Сюзет внезапно реши да смени сенките на клепачите си и трескаво натопи четчицата в кутийката с гримовете.

— Горкият Джонатан. Ще бъде съкрушен — заключи тя, като затвори едното си око.

„Горкият Джонатан“, повтори наум Арли и спря пред входа.

Сюзет щракна чантата си и я метна през рамо.

— Приятен ден! — изчурулика на излизане от колата. — Не се притеснявай за довечера. Ще намеря някой да ме закара до вкъщи.

— Изобщо не се притеснявам — измърмори на себе си Арли и потегли.

Въпреки пожеланието на Сюзет, денят хич не се оказа приятен — един безкраен нервен понеделник. Започна с новината, че в този момент в една от сградите на училището се провежда родителска среща, за която Арли не беше и чула. Когато се втурна в стаята да си вземе записките, видя на бюрото си бележка от един колега, който бе обещал да си помисли за кученцето на Милдред Барнс. Той й съобщаваше, че окончателният отговор на жена му е „не“, защото щяла да им се провали отпуската.

После, точно преди да отиде на обяд, Арли откри, че кодовите номера на микрофишовете в една от кутиите са объркани и когато провери и в другите, се оказа, че секретарката ги е класирала по някакъв свой си критерий. Така че Арли забрави обяда и се зае с това. Но всъщност нямаше нищо против, защото поне за малко щеше да избяга от мислите си.

 

 

Най-после привечер Арли благополучно паркира пред блока. Оранжевият залез избледняваше във виолетовото небе и във въздуха се носеха уханията на лятната вечер. Още докато затваряше колата, Арли мярна новата табела и сълзите, които бе преглъщала цял ден, бликнаха от очите й. Свободните апартаменти вече бяха налице. Бен съвсем недвусмислено заявяваше, че тя трябва да напусне по най-бързия начин.

Арли избърса очи с намерението да го уведоми какво мисли по въпроса.

Той работеше пред отворения прозорец и както се очакваше, не вдигна глава, въпреки че никога досега не бе пропускал възможността да й се обади, когато тя минава долу.

Арли почука на вратата му.

— Работя — чу се хладен глас отвътре.

— Знам, че копнееш да ми видиш гърба — рече тя на затворената врата, — но мислех, че можеш да проявиш поне малко такт и да изчакаш да си тръгна, преди да обявяваш апартамента ми за свободен.

Вратата се отвори толкова рязко, че едва не се блъсна в стената. На прага застана Бен — намръщен, с разрошена коса и набола брада. Изглеждаше ужасно, омазан отгоре до долу с бои, с окъсани дънки и вехта риза.

— Какво каза?

— Обявата за апартамента. — Гласът й секна, защото сълзите й напираха и тя едва се владееше.

— Не виждам смисъл апартаментите да остават празни — заяви той, свали очилата си и ги хвърли на масата.

— Надявам се, че поне на останалите ще дадеш малко време.

Бен я изгледа навъсено.

— Не мога да си представя, че чувам това от теб, Арли. За чудовище ли ме мислиш?

— Ами, не знам…

Той се обърна, зарови ръце в косата си в изблик на отчаяние и отново я погледна.

— Арли, прекарахме няколко толкова хубави мигове заедно. Мислех, че вече имам представа що за човек си. Мислех, че и ти си ме опознала.

— Не очаквах, че ще закачиш обява за апартамента толкова скоро — тихо рече тя.

— Обявата е за апартамента на Хал Нордоф. В края на месеца се пенсионира и заминава за Тексас. Не помниш ли, че ти казах?

Арли се замисли и изведнъж си спомни, че табелите на фасадата изглеждаха някак по-различно, но не беше ги прочела внимателно. Опита се да си припомни, но не можа и хукна обратно навън. Застана с лице към входа и веднага забеляза, че на мястото на прословутата забрана за домашни животни, имаше нова-новеничка табела: „Котки или кучета — с предварителна уговорка“.

— О, Бен! — извика радостно Арли и се завъртя. Без да знае, че той е на няколко сантиметра зад нея, тя се оказа в обятията му.

Той я хвана за рамената, за да я задържи да не падне, но бързо отпусна ръце.

— След скандала в петък, реших, че е крайно време да играем с открити карти.

— В какъв смисъл?

Той се засмя и махна с ръка към стълбите пред входа.

— Арли, някой ден се качи на една стълба, погледни надолу и ми кажи какво виждаш.

— Защо? Не те разбирам.

— Помниш ли къде стоях, когато ти се появи с онзи кашон? Не ти ли хрумна, че от стълбата твоите котенца се виждаха като на длан?

— Видял си ги? Но защо не…

— Мога да те успокоя, другите се справяха още по-зле. Дора върви нагоре-надолу с чанта, от която стърчат я уши, я лапи, я някоя опашка. Ибърт се впуска в безцелни разговори за борсата, а жена му ни заобикаля на пръсти, гушнала торба, в която нещо шава. Каролайн Оутс час по час ме вика да оправям нещо из апартамента й, за да ми отвлече вниманието, докато другите действат. Май трябваше да обявя награда.

— Ти си знаел през цялото време! — глухо изохка Арли.

— Реших, че ще бъде по-добре всички да се крият. Не бих желал да лаят кучета в шест сутринта или котките да се разхождат из цветята.

Зашеметена от това разкритие, Арли си спомни ужаса на изминалите дни. Една част от нея искаше да възнегодува срещу безсмислените тревоги, които й беше създал Бен. Другата я подтикваше да се хвърли и да го разцелува. Все пак се удържа и не направи нито едното, нито другото. Само тихо попита:

— Мога ли да им кажа?

— Мисля, че вече са разбрали.

Той посочи с глава прозореца на площадката на втория етаж. Дора прегръщаше ту Една Ибърт, ту Каролайн Оутс.

— А Джонатан? Него ще го изгониш ли?

— С нетърпение очаквах възможността да му направя последно предупреждение. Но тази сутрин дойде лично да се извини и да ме помоли от името на всички нелегални собственици на животни, така че се отказах.

— Джонатан се е извинил! — възкликна Арли смаяно и се опита да си представи гледката. Да не би пък терапията на Сюзет да е подействала?

— Обеща да внимава с музиката. Аз не му вярвам особено, но предпочитам да отложа, колкото мога, пребоядисването на неговия апартамент. Ще падне много работа.

Е, поне Сюзет щеше да бъде щастлива. „Горкият Джонатан“ ще продължава да й бъде съсед.

— Радвам се за него — отвърна искрено Арли, макар да не беше съвсем сигурна защо.

— Правилно. — Бен се наведе да отскубне някакъв плевел, за да избегне погледа й. — Все пак ти си му задължена.

— Защо да съм му задължена?

— Благодарение на него всичко излезе наяве. Вече няма да има нужда да ядеш спагети с омразния ти сос, няма да се мъчиш да играеш баскетбол, щом не обичаш. Накратко, край с потайността и дебненето! Край на лицемерието!

— Аз не съм се държала лицемерно.

— Не прие ли да вечеряш с мен само за да ме разкараш от вратата?

— Първоначално, може би да… Но после…

— И не ме извика да играеш баскетбол, за да ме издърпаш от прозореца, така ли? А какво ще кажеш за внезапните ти желания да ме целуваш? Всичко беше част от плана, нали?

Арли усети, че сълзите й заплашват да рукнат отново, и стисна зъби.

— Не е възможно да мислиш, че през цялото време съм се преструвала.

— Не мога ли? Че аз толкова пъти те подтиквах да си признаеш.

— „Котешките“ поговорки, филма „Проклятието на котките“…

— Ето, виждаш ли?

Пръскачката за поливане най-неочаквано се извъртя и ги изпръска, но те продължаваха да стоят и да говорят. Небето бе вече мораво-лилаво. Топлината на деня все още се усещаше във въздуха, но внезапно излезе лек ветрец и Арли потръпна.

— И знаеш ли кое ми беше най-отвратително? — Бен я погледна студено. — Твоята роличка — малката мишчица, която трябва да закачи звънче на врата ми, за да знаят всички кога приближавам.

Арли понечи да се обади в своя защита, да каже нещо за безмилостните хазяи, които принуждават наемателите да нарушават собствените си разбирания за живота, но се отказа.

— Въпреки всичко, бих искала да ти благодаря — започна вместо това тя. — От името на…

— Спести ми тази реч, ако обичаш. Имам работа. Довиждане.

Девета глава

Думите на Бен, че когато котката я няма, мишките танцуват, се потвърдиха. Новината, че няколко дни ще отсъства, се разпространи светкавично. Въпреки новата табела, страхът продължаваше да витае из блока, сякаш хората се притесняваха, че това е някаква лоша шега, целяща единствено да ги разобличи.

Така че никой не се поколеба да се възползва от заминаването му. Котките се припичаха по балконите, кучетата тичаха напред-назад, а Дора дори изведе Лави-Беа и Пуси-Панси на разходка с каишки.

— Може би — подхвърли тя весело на Арли, — когато окончателно спечелиш господин Травис, той ще се съгласи да превърне тревните площи зад блока в игрище за нашите любимци.

— Ти май съвсем се размечта — прекъсна я Арли със свито сърце. Все още не бе ясно какви са отношенията им с Бен.

— Обзалагам се, че скоро няма да може да диша без теб.

— Моля те, преувеличаваш!

Откакто Бен замина, Арли не можеше да спи. Ако всичко беше наред между тях, нямаше да й липсва толкова. Но сега нито имаше смелостта да си спомни хубавите моменти, защото неизбежно се сещаше за студения му поглед, нито би могла да се надява на някаква промяна в бъдеще, и с нетърпение да очаква завръщането му.

До деня, в който той се прибра, Арли вече бе разработила няколко сценария за срещата им, придружени с достоверни оправдания за поведението й. И макар по природа да беше оптимистка, нито един от тях не й вдъхваше особена надежда.

Бен се върна, дните минаваха, той си стоеше пред прозореца, навъсен и вглъбен в статива, без изобщо да се интересува кой влиза и кой излиза. Арли, разбира се, не очакваше да й предложи да обърнат нова страница след всичко, което се бе случило, но можеха поне да се поздравяват.

— Бен винаги е изключително сериозен, когато работи — успокои я Сюзет, след като Арли избухна един ден. Не можеше повече да търпи пренебрежителното му отношение и трябваше да сподели с някой. — Ако има да предава проект, няма да забележи и земетресение от пета степен по скалата на Рихтер. Но Джонатан пък, когато е с жена, й отдава цялото си внимание. Между другото, казах ли ти колко хубаво танцува?

— Само единадесет пъти.

Интересът на Сюзет към Джонатан започваше да дава резултати. Може би, благодарение на нейното благотворно влияние, стереоуредбата вече не озвучаваше целия квартал.

— Знам, че има недостатъци, но те са напълно разбираеми, като се има предвид детството му. Освен това, работя по въпроса.

— Не можеш да промениш човешката същност все едно, че поправяш дреха.

— Хайде, хайде, днес целият свят ти е крив. Ако искаш да знаеш, и на Травис малко психотерапия няма да му се отрази зле.

— Това сигурно важи за всички ни — въздъхна Арли.

 

 

Съботата се оказа особено мъчителна. Както обикновено, и този път Бен се зае да поправя всичко излязло от строя през седмицата. Толкова отдавна не си бяха разменяли и една дума. Арли реши, че ще е по-добре да стои настрана. Лека-полека нещата щяха да си дойдат на местата и недоразуменията помежду им постепенно да заглъхнат.

Затова през целия ден тя не мръдна от къщи — чете, игра с котенцата и нахвърли някои нови идеи за работата си.

В неделя отшелничеството вече започна да й тежи и тя се зае с размествания и подобрения в апартамента. По-добре това, отколкото да се влачи насам-натам, изпълнена със самосъжаление.

Като начало, извади от гардероба скъпоценните бродирани възглавнички на баба си, които бяха в различни нюанси на розовото. Може би все пак трябваше да купи онова шкафче с витринките, дето го видя преди няколко дни в магазина. Скъпо беше, но щеше да подреди в него колекцията от стъклени фигурки на животни, също подарък от баба й. Сигурно Бен няма да има нищо против тях, помисли си горчиво тя. Не лаят, не драскат и не ровят в свидните му лехи с маргаритки.

Тя слезе да хвърли боклука и на връщане видя Бен, който говореше пред входа със стройна млада жена.

— Да, това е адресът — чу гласа му и погледна към тях.

Господи! Та това бе Милдред Барнс. Сигурно не е намерила на кого да даде кученцето и идваше при нея.

— Има една госпожица Гордън. Арлин Гордън — продължаваше Бен. — На втория етаж, после…

— Бен! — изпищя Арли, хвърли кофата за боклук и хукна към него. — Ела! Моля те!

— Ей сега. Чакай малко.

— Не! Бързо, бързо!

— Идете. Явно е нещо сериозно — обади се Милдред.

Арли сплете ръце в престорен ужас. А може би ужасът си беше истински…

— Паяк! Огромен, черен и космат. Отвратителен, гаден паяк… Тъкмо изсипвах кофата и той подскочи към мен. Сигурно е тарантула.

— Подскочи към теб ли?

— Ами, не знам какво беше. Едно такова космато чудовище! — Тя потръпна и впи пръсти в рамото му.

— Да не би да е чудовището, което изяло Свети Луис?

— Не се подигравай. Иди го виж.

Арли се сгуши на гърдите му и ръцете на Бен инстинктивно я обгърнаха.

— Не се плаши — тихо я успокои той. — Ей сега ще видим кой дръзва да те напада. Къде се е скрил?

— Ами ей там, зад контейнера. Трябва да бръкнеш с нещо и да го накараш да излезе.

— Ще се справя. — Той заобиколи кофите, клекна, но показа глава и подвикна: — Ако не се върна до пет минути, извикай ФБР!

Когато Бен се скри, Арли се обърна към жената и рече шепнешком:

— Милдред? По-добре да се махаме оттук. — Хвана я под ръка и я поведе към ъгъла.

— Наистина ли беше тарантула?

— Какво стана с Рагс?

— Лоша работа. Издадоха ни.

— О, не!

— Или аз, или той, така каза милият ми хазяин. А точно изчаквах един мой ученик да убеди майка си. Просто нямам избор. Трябва да го занеса в приют.

— Недейте. Аз ще го взема, докато ви се обади този ваш ученик — каза Арли и се уплаши от решителността си.

— Но ще може ли наистина?

— Малко ще ми е трудно, но ще се опитам. Обаче ще трябва да го задържите до утре сутринта, за да мога да поговоря с моя хазяин.

— Може би ще кажа, че съм хванала баварски грип и…

— Има ли такъв грип?

Милдред Барнс махна с ръка.

— Има, по моята класификация.

— Добре. — Арли хвърли поглед през рамо. Бен още изследваше пространството около кофите. — Утре сутринта в шест спрете в уличката зад блока. Ще ви чакам там.

— Толкова съм ви благодарна!

Арли се върна пред входа няколко секунди, преди Бен да се появи.

— Нищо не открих.

— Може и да съм се объркала.

— Да се надяваме, че наистина си се объркала — подхвърли той с изражението на човек, който вече от нищо не може да се учуди. — Но знаеш ли, нещо ме измъчва. Ти май лишаваш паяците от своите нежни чувства. А те положително изпитват болезнена нужда от любов.

Арли се направи, че не схваща иронията му.

— Прав си. Те са едни забележителни създания. С тези съвършени паяжини, които плетат… Просто не знам защо реагирах така.

— Може би си поизнервена.

— Сигурно — отвърна тя и наведе глава, за да избегне погледа му.

Бен се огледа.

— Жената, която беше тук преди малко, май теб търсеше.

— Отиде си — обади се някакъв глас зад тях.

В суматохата Арли не бе забелязала Джонатан, излегнат в шезлонг край басейна. Той искрено се бе наслаждавал на театъра, който се бе разиграл пред очите му.

— Каза, че се е объркала — добави той. — Блокът, който търси, е на съседната улица.

Арли не посмя да погледне към Джонатан.

— Все пак, благодаря ти, че се отзова на сигнала ми за помощ — обърна се тя към Бен. — Макар че май нямах нужда от спасител.

Той също едва сдържаше усмивката си.

— Няма нищо. Само ще те помоля да не разправяш много-много за този огромен черен паяк, защото никой няма да посмее да припари до кофите за боклук.

Арли почувства как я обливат ту горещи, ту студени вълни и наведе глава. Естествено Бен си е помислил, че всичко е било само повод да се хвърли на врата му.

Когато той се прибра, тя се осмели да погледне към басейна. В отговор Джонатан вдигна кутията си с бира.

— Бива си те — заяви престорено сериозно и закима с глава.

Арли стисна зъби.

Край на лъжите. Край, край, край! Дори и ако трябва да спи в колата заедно със Самсън, Делайла и Рагс, плюс всичките им играчки…

 

 

С усещането, че върви към бесилото като Мария Антоанета, Арли се насочи в посоката, откъдето идваха ударите от чук и се озова в пералното помещение. Бен поправяше някакво шкафче. Тъмнозелената му риза беше залепнала за гърба, а косата му беше паднала на очите. Той положително я беше чул, че идва, но не си направи труд да вдигне глава.

— Нямаше паяк — заяви тя, когато Бен остави чука и посегна за отвертката.

Той мълчеше.

— Измислих го, за да те накарам да се махнеш.

Бен продължи да мълчи.

— Онази жена търсеше мен. Има кученце, но не може да го държи повече при себе си.

Арли трескаво затърси думи, но с ужас установи, че не може да измисли нищо. Впусна се да обяснява положението на нещастния Рагс и усети колко кухо звучат думите й. Заговори все по-бързо като влак без машинист, набиращ инерция по склон.

— Вече имаш две котки — спря я хладно Бен. — Не ти ли стигат?

— Кученцето ще остане само няколко дни.

Така поне се надяваше.

— Искаш да вземеш куче, което никога не си виждала, а мокетът ти е нов-новеничък.

— Но то е възпитано, домашно е.

— А сигурна ли си как ще се чувстват три животни в едностаен апартамент?

— Не е в противоречие със закона.

— По дяволите, Арли, този блок е моя собственост и ти се възползваш от нашите отношения!

Отношения? За какви отношения можеше да става дума? Та той дори не благоволяваше да я погледне.

— Ако не разрешиш да го взема, ще го убият.

Изведнъж тя се почувства като тогава, когато беше десетгодишна и увещаваше баща си да приберат кученцето с големите тъжни очи. Дори й се причу кола.

— Едно беззащитно малко куче. Дори няма да разбереш, че живее тук.

Бен взе чука и разрови пироните в кутията. Избра един, стисна го с пръсти, замахна с чука, но улучи палеца си.

— Заболя ли те? — уплашено извика Арли и се надвеси над ръката му.

— Няма нищо — измърмори той и пъхна пръста в уста.

Когато отново хвана чука, Арли започна отначало.

— Рагс бил много сладък и добър. Обаче се страхувал да стои сам, защото предишните му собственици го изоставили заключен без храна и вода.

— Казах — няма нищо, вземи го.

— Ама… Ти си съгласен? Значи мога да го прибера?

— Мисля, че точно това казах. — Той плъзна ръка по пода, взе пирона, видя, че се е изкривил и го хвърли в кошчето.

— Обещавам да платя, ако нещо се повреди. Не че ще се наложи… Защото той е…

— Идеално дресиран, разбрах.

— Милдред Барнс ще го донесе утре сутринта.

— Ха! Вече си й казала, така ли? Без да ме питаш?

— Но нали сега те питам?

— След като си се уговорила.

— Ще стои тук само няколко дни.

— Казах ти, вземи го! А сега, ако обичаш, искам да свърша с това.

— Благодаря — смутено измърмори Арли и тръгна към вратата.

Още преди да излезе, го чу как рови в кутията с инструменти и мърмори под нос, че трябва да се въведе входна такса за зоопарка.

Десета глава

Сюзет се появи изневиделица на стълбите и посочи надолу.

— Мравки!

— Само това липсваше — въздъхна Арли и проследи с поглед стройната върволица, която се точеше изпод вратата на апартамента й и изчезваше в посока към кухнята.

По някакъв начин Самсън се беше справил с кухненското шкафче, където стоеше кесията с кюфтенцата за котки, и сега те се въргаляха по пода за най-голяма радост на дребните кафяви нашественици. Явно след като бе приключил със своята порция, калпазанинът се бе оттеглил с достойнство и сега невъзмутимо спеше, свит в своето ъгълче.

— Не е ли изумително колко са хитри тези мравки — възкликна очарована Сюзет.

— Изумително — изпъшка Арли.

— Имаш късмет, че Бен не ги е засякъл. Или може би вече не ти пука.

— Той сигурно ще брои всяка мравка за отделен наемател — рече Арли, но веднага съжали за думите си, защото не беше права. Бен проявяваше такова разбиране…

Тя стоеше насред кухнята с ръце на кръста и наблюдаваше пиршеството. Сюзет прескочи бойното поле и отвори хладилника. Извади си една кола и яростно отвори кутията.

— Мъже! — изръмжа тя, върна се в хола и се тръшна на дивана с протегнати напред крака.

Арли я погледна учудено. Възклицанието на приятелката й излизаше извън пределите на обичайния тон, с който говореше на любимата си тема, а и походката бе твърде нетипична за една бивша балерина. Арли се вгледа по-внимателно в нея. Нещо се беше случило със Сюзет. Нямаше и следа от грим, косата й беше на фитили, а на всичкото отгоре беше с най-обикновена фланелка и по джинси.

— Да не си болна?

— Болна съм. Джонатан е виновен.

Това си беше в реда на нещата. Любовните авантюри на Сюзет бързо изгряваха и бързо залязваха. А историята с Джонатан бе от най-абсурдните.

— Скарахте ли се?

— Не съвсем. — Сюзет се втренчи в цикламените си нокти. — Как се казваше онзи в началото на деветнадесети век, дето се обличал по шест часа?

— Боу Бръмъл?

Сюзет щракна с пръсти.

— Точно така. Залагам сто долара, че Боу Бръмъл се е преродил в Джонатан.

— Защо? Какво е направил?

— Нищо не е направил. Просто си е Джонатан. Но на мен ми писна.

Арли извади един голям плик и внимателно сложи в него кесията с кюфтенцата. После се захвана да почисти пода, докато слуша разказа на Сюзет за снощи.

— Една колежка празнуваше годишнината от сватбата си и аз взех, че поканих Джонатан. На всички бях проглушила ушите — Джонатан това, Джонатан онова, най-чаровният, най-забавният… Още като го видяха, колежките ми започнаха да си шушукат колко е симпатичен. В началото дори ме гледаха със завист.

— Но после…

— После колегите приготвиха барбекю и тъй като празненството беше на открито, започнаха да си подхвърлят парчета месо и да се поливат със сосове. Но не щеш ли, обаче, малко кетчуп капна на ризата на Джонатан и той, вместо да се смее като останалите, замърмори, че това била любимата му риза, толкова била скъпа… Всички се впуснаха да дават съвети как се перат лекета, но той им каза да млъкнат, защото щяло да стане още по-лошо. Но това не е всичко. Момчетата попрекалиха с пиенето и станаха още по-палави. По едно време започнаха да се бутат един друг в басейна и Джонатан също се оказа сред потърпевшите.

— Блъснали са го във водата?

Сюзет кимна.

— Но вместо да излезе и също да метне някого, той се развика, че италианските му обувки станали на нищо. Карахме се през целия път на връщане. Не познавам друг толкова суетен човек.

„Аз май познавам“ — помисли си Арли, но рече:

— Всеки си има недостатъци.

— Аз му обясних — продължаваше Сюзет, — че не желая да имам работа с хора, които не знаят как да се забавляват.

— И той какво отговори?

— Нарече приятелите ми тъпи мърлячи. Това е все едно да нарече и мен така. — Гласът на Сюзет вече трепереше.

— Като е ядосан човек, какво ли не говори — успокои я Арли, докато се опитваше да осуети опитите на мравките да превземат подстъпите към ръкава й. — Знаеш ли, Сюзет, трябва да изнеса това.

Но Сюзет не слушаше.

— Ти беше абсолютно права и аз му го казах.

— Какво общо имам пък аз? — възкликна с раздразнение Арли. Напоследък твърде често й приписваха чужди грехове.

— Ти каза, че не е толкова важно какво е било детството на човек, а какъв е той всъщност.

— Кога съм го казала? Изобщо не знам за какво говориш.

— Помисли си как би могла да прекараш живота си с човек, който хленчи, щом си намокри обувките, и който е способен с часове да се любува на образа си в огледалото.

„Да прекараш живота си?“ — повтори наум Арли. Нещо й ставаше на Сюзет.

— Е, Травис естествено е другата крайност — продължаваше да нарежда тя. — Искам да кажа, понякога е трудно да се отгатне първоначалният цвят на дрехите му. — Въздишките на Сюзет преминаха в сподавено хълцане. Тя посегна за още една салфетка и проплака в нея: — Мъже!

 

 

За щастие, Бен вече беше приключил с ремонта при пералнята, когато Арли мина оттам с кофата. Докато я изхвърляше обаче, до нея изникна Джонатан, също с кофа в ръка.

— Сюзет вече сигурно ти е разправила всичко. Наистина се държах лошо. Но тя така умее да ме изкара от кожата! Скъса ми нервите и аз избухнах. И сега положително подсмърча горе у вас.

— Ако обичаш, не ме замесвай.

Арли го остави да изхвърли кофата й вместо нея, изчака го да хвърли и своята, но нещо й подсказа, че разбра, че Джонатан е излязъл с единствената цел да говори с нея. Тя тръгна обратно към входа.

— Не мога да го разбера това момиче — настигна я той. — Знаех, че ще иска да направя добро впечатление на приятелите й. И се постарах да успея. Дори колата ми изглеждаше като нова-новеничка. Ако я беше видяла само как се държа с мен! Щеше да си помислиш, че съм нарушил едновременно и десетте божи заповеди.

— Може би е искала да не се вживяваш толкова.

— Да се вживявам, а? Да се тъпча като неандерталец, да се хвърля в басейна с най-хубавото си сако и с чисто новите си обувки? Когато й казах колко струват, тя само дето не ме изпепели с поглед.

— Сигурно е предпочитала да облечеш нещо по-подходящо за нощен пикник.

— Но тя отлично знае, че не съм от тия, дето ще се появят по фланелка и маратонки. А и не ме беше предупредила. Онези може и да са й приятели, но всъщност са си…

— Мърлячи.

— Значи ти го е казала. Но това не се отнася за нея. Тя е всичко друго, само не това.

— Кажи й го.

— Тя е хубава. Не — красива!

— Кажи й го!

— Опитах — отчаяно промърмори той. — Не желае да разговаря с мен.

Арли изведнъж го съжали и вече на стълбите го посъветва отново:

— Опитай още веднъж.

— Но защо аз трябва да се извинявам? — викна след нея Джонатан, сякаш се надяваше Сюзет да го чуе. Но старанието му беше излишно. Сюзет си беше тръгнала и Арли най-после остана сама.

Отпусна глава на дивана, затвори очи и въздъхна. Емоциите през днешния ден бяха твърде изтощителни.

Шумоленето от ъгъла й напомни, че всъщност си има много взискателна компания. Самсън се протягаше сладко и скоро отново щеше да се впусне в приключения.

Самосъжалението нямаше да й помогне. Семейството, което от утре се увеличаваше с още един член, трябва да яде. Арли реши, че ще купи и кюфтенца за кучета, но този път ще ги прибере в пластмасова кутия, недостъпна за котешки лапи.

 

 

Арли оглеждаше внимателно рафтовете в супермаркета и забеляза Бен прекалено късно, за да се върне назад. Той бе вперил поглед в щайга с ягоди, косата му бе паднала напред и му придаваше нехаен момчешки вид. Беше сложил червеникавокафява риза, от която очите му придобиваха цвят на карамел. Ръкавите бяха навити до лактите, а яката — разтворена и Арли потръпна при спомена за обятията му.

И последните остатъци от враждебността й се изпариха в мига, в който го видя.

— Не се отказваш лесно, а? — подхвърли той и усмивката му изчезна толкова бързо, че Арли се усъмни дали изобщо я е имало.

Тя се опита да събере сили за следващата словесна схватка.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами тези диплянки в защита правата на животните, дето са се озовали в пощенската ми кутия… Вече ти казах, че можеш да приемеш онова куче.

— Защо мислиш, че съм ги сложила аз?

В отговор той почука с пръст по челото си.

Арли се засмя и реши да смени темата.

— Все исках да те питам как мина екскурзията?

— Екскурзия ли?

— Нали миналата седмица ходи да разглеждаш имота си край езерото.

— А това ли? Ами, според очакванията. Вода, земя… — Той отново се загледа в щайгата ягоди, сякаш търсеше да прочете упътване за приготвянето им и на свой ред смени темата: — Напоследък си доста заета.

— Края на годината е… — Тя се опита да се усмихне. Този прекалено любезен разговор бе не по-малко изнервящ от разобличенията. — А твоите работи как вървят?

— С проекта съм в задънена улица. Трябва да ползвам справочници и какви ли не атласи. Мисля все пак да се хвана на постоянна работа в Центъра по медицина. И без това съм все в библиотеката.

Всичко беше ясно. Той се оттегляше елегантно, затова се опитваше да й обясни защо няма да има повече покани за вечеря…

— Няма да се разсейваш — допълни Арли.

Бен остави ягодите, които държеше и взе други. Тя също се наведе над щайгите и добави:

— Цената не е лоша. Ще взема и аз да купя.

Той се загледа в нея и наклони глава, сякаш бе пред статива.

— Не се престараваш много с косата си. Но тази естествена прическа ти отива. Освен това сигурно е много удобно да ходиш с панталон…

Арли стоеше и не вярваше на ушите си. Какво искаше да й каже пък сега? Тя сви рамене.

— Да, с пола не е толкова удобно.

— Свободни панталони при това, дори не очертават тялото ти. Май не искаш да си помисля, че се издокарваш за мен.

— Съжалявам, че дрехите ми не ти допадат.

— Не съм казал това. Просто си мисля, че не искаш да те забелязвам. Една жена би трябвало да въздейства на мъжете с вида си… Да вземем например Клеопатра. Опасна от пръв поглед. Скарлет О’Хара също — с вталените, прищипнати в кръста рокли и чадърчетата… Кокетност и женственост! С теб обаче не е така.

Какъвто и коментар да измислеше, нямаше да е уместен, затова Арли само наведе глава.

— Извинете — изгледа ги строго една възрастна дама и мина с количката си между тях. — И аз бих желала да си взема ягоди, ако не възразявате.

— Щом сте приключили, можете да отидете по-нататък — рече друга, докато ги заобикаляше. — Някои са дошли тук, за да пазаруват.

— Пречим на движението — каза Бен и се усмихна.

— Май да.

„Той наистина има изключителни очи — помисли си за сетен път Арли. — Да се загубиш просто в тях!“

Бен погледна надолу и невидимата нишка, която ги свързваше се скъса. Арли бързо прехвърли кошницата с покупките зад гърба си, за да прикрие консервата с храна за кучета. После смутено се усмихна. Вече нямаше нужда. Действията й не бяха убягнали от погледа на Бен и той се засмя.

— Ще тръгвам вече. Да мога да порисувам, докато е още светло.

Като се обърна, той се блъсна в едрата дама и събори чантата й. Арли бързо се отдалечи, за да не слуша мърморенето й.

Значи студенината помежду им бе изчезнала и можеха да водят обикновен неангажиращ разговор като хазяин и наемател. Отношенията им отново бяха в точката, в която бяха преди в живота и в апартамента й да се появят двете малки сладки котета. Макар да й беше мъчно, че нещата се развиха така, поне нямаше да изпитва страх от срещите си с него.

Арли въздъхна и си наложи да се върне към проблема, който бе на дневен ред. Досега не е имала куче и без да го познава, трябваше да му избере храна. Огледа колебливо огромния стелаж, претрупан с какви ли не странни кучешки лакомства и деликатеси. До нея една жена нареждаше в количка дузини консерви и Арли поиска съвет от нея.

После реши, че вместо да връща кошницата, след като я разтовари в колата, ще е по-добре да вземе багажа си. Прекоси просторния паркинг, като с мъка успя да закрепи пакетите. Изведнъж спря. Бен стоеше до колата й и явно я чакаше.

— Забравих да те питам нещо — обади се, когато Арли наближи. — Какво стана с уговорката ни?

Той взе от ръцете й по-големия пакет.

— Не си спомням да сме имали някаква уговорка.

— Обеща да ми позираш.

Тя преглътна. Беше толкова отдавна. Почти преди век.

— Хайде, Арли. Направи и ти нещо за разтопяването на ледовете.

— Това ли целиш?

— Ами да. Надявам се да успеем.

Бен взе ключовете от ръката й, отключи и остави покупките на седалката, след което се отдръпна да й направи място.

— Днес следобед мислех, че хич не гориш от желание да ме виждаш.

— Там ти е грешката. Признавам, че бях ядосан или може би огорчен от това, че ми нямаш доверие.

— Да не би и двете?

— След като обмислих всичко, реших, че в края на краищата кучето скача според тоягата.

— Толкова ми беше мъчно, че те лъжа — призна тихо Арли и прехапа устни, за да спре треперенето им.

Бен й намигна дяволито.

— То не се знае от коя трънка ще изскочи… котарака.

— И тогава става „коткострофално“ — усмихна се Арли.

— По-добре късно, отколкото никога — завърши със сентенциите Бен и взе ръката й. — Приятели ли сме?

— Приятели сме!

— А паякът подскочил към теб, а? Ама че бисер!

— О, не ми напомняй.

— Права си. Ще забравим всичко и ще вървим напред.

Арли се замисли за миг. Днешният ден бе невероятно приятен, чак сега го забеляза. Слънцето грееше меко и гальовно, въздухът ухаеше на лято. Небето беше синьо като на картинка, тук-таме изпъстрено с облачета. Нямаше причини утрешният ден да бъде по-различен и както не беше на работа, един обяд в парка на открито би бил разкошен.

— Дължа ти един обяд — подхвърли тя. — Какво ще кажеш да е утре?

— Ти ме каниш?

— Да, каня те.

— А ако се колебая да приема?

— А колебаеш ли се наистина?

— Не. Щом настояваш… Да бъде утре. Искаш ли да донеса нещо? Бутилка вино…

— Няма нужда.

— Значи за утре го решихме, но тази вечер… Обеща да ми позираш.

— Но аз казах някой ден.

Той си погледна часовника.

— Но сега е ден!

— Канех се да чистя. Ще трябва да взема душ.

— Добре, аз ще приготвя нещичко. А, и не си прибирай косата. Така ми харесваш повече. И да си кажа право, предпочитам роклите.

Тя кимаше развеселена.

— Хайде, ще те чакам.

Арли се качи в колата. Бен се наведе и я целуна съвсем леко. Добре, че вече беше седнала.

Изпитваше такова вълнение и нетърпение да бъде отново с него. След всичките тези дни и седмици, през които избягваше компанията му, все се убеждаваше, че е за добро. Сега се опиваше от мисълта, че скоро ще бъдат отново заедно, както преди, дори и още по-хубаво, защото тайните помежду им вече не съществуваха.

Единадесета глава

— Нося ти нещо — каза Арли и размаха пред лицето на Бен една барета.

Откри я сред дрехите, които щеше да носи в магазина за стари вещи. Ерик я беше сложил веднъж на някакъв карнавал, който претърпя пълен провал, както всички начинания през последните им седмици заедно.

— Мисля, че ще допринесе за творческата атмосфера.

— Мерси, мадмоазел. — Бен й целуна ръка и нахлупи баретата.

Арли наклони глава и впери поглед в него, за да оцени ефекта.

— Сега ти трябва само една роба, в която да опитваш боите.

— Е, нямам. Но пък в което и чекмедже да бръкнеш, ще извадиш ризи — цели палитри.

— Значи ще свършат работа. — Тя подуши въздуха. — Защо не ми мирише на вкусно?

— Ха! Манджата не носи вдъхновение. Всички шедьоври са родени на гладно. Естествено, това се отнася и за модела.

— Обеща ми вечеря!

— Ще си поръчаме пица. Много сирене, много гъби, много шунка.

Арли прихна от френския акцент, с който бе изречено това.

— Май не те тревожи фактът, че пицата е измислена в Италия.

— Искаш да поръчам „Шатобриан“? Тъй кажи…

— Не, не. Пицата е добра идея.

Бен целуна върха на носа й и я заведе до един висок стол, покрит със зелено сукно.

— На дивана ще ми е по-удобно — рече тя, но седна.

— Вече нямаш мнение. Ти си само един предмет.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Сега… Най-важното.

Той измъкна гребен, раздели косата й на път и я приглади от двете страни на лицето.

— Не се харесвам така!

— Шшт! Кой тук е художникът?

— Ами то ще си покаже.

— Творецът вижда светлини и сенки, извивки и форми… — Бен отстъпи назад, за да я разгледа и подметна закачливо: — Но нещо не мога да видя тялото ти.

— Няма и да можеш. Защото ще бъда напълно облечена.

— Що за отношение! Какво щеше да прави изкуството, ако Мона Лиза беше такъв инат?

— Тя положително е била. В края на краищата Леонардо я е нарисувал с дрехи.

Арли беше облякла дълга пола, щампована в зелено, лимоненожълто и керемиденокафяво, и тъмнозелена копринена блуза. Той изрази одобрението си, но не се стърпя и замени иглата, изобразяваща подкова, с поочукана брошка, която извади от една кутия до статива.

— Взел съм я от вехтошарския магазин, но ефектът е налице.

— Какъв ефект?

— Такъв, какъвто го искам — съобщи той и затвори първо едното, после другото си око.

— Дали вече да не почваме? — попита Арли, уверена, че в крайна сметка ще види белите си дробове или в най-добрия случай, сърцето. — Давам ти половин час, след това се обаждам за пицата.

— Художникът не работи по часовник.

— Готвачът също. Всъщност и готвачът е творец. Което ме навежда на мисълта, че за утре ще направя картофена салата.

— Майка ти не те ли е научила, че картофената салата расте в пластмасови кутийки и се бере в супермаркета.

— Тази, на която ме е научила майка ми, се приготвя от предишната вечер, за да могат картофите да се накиснат в марината.

— Ей, огладнях!

— И аз. Така че давай да започваме и да свършваме.

Бен обиколи стаята, като поглеждаше към Арли от различен ъгъл.

— И ти ли си любител на вехтошарските магазини? — попита тя, като наведе глава да огледа по-добре брошката. — Аз постоянно купувам от тях разни неща, които в крайна сметка се озовават отново там.

Бен махна с ръка, после шумно въздъхна.

— Ето, наруши ми концентрацията! Ще ми трябва още половин час.

— Повече от десет минути не давам.

— Петнайсет.

Бен най-после зае позиция пред статива и присви очи. Върна се, нагласи зад гърба на Арли една настолна лампа и отиде да включи грамофона — явно беше противник на компактдисковете. След това й заповяда да не мърда и се втренчи в нея в продължение на цяла вечност.

Арли се почувства толкова неловко, все едно, че наистина е гола. Наложи си да прояви търпение, но понеже пастелът продължаваше да си стои в ръката му, тя не издържа и се обади:

— Като рисуваш, не слагаш ли очила?

— Теб те виждам и със затворени очи.

— А листа?

— Не бери грижа за творческия ми процес.

— Времето върви!

— Нищо няма да излезе, ако си такава хубава. Аз едва ли ще мога да устоя.

— На работа, ей! — смъмри го Арли, защото долови искриците в очите му.

— Какво ще кажеш за една малка почивчица?

— Как ще почиваш? Още нищо не си свършил.

— Сътворявам композицията в съзнанието си.

— Това не се брои.

— Като се хващаш с опърничаво момиче… — промърмори той, въздъхна и приближи пастела до листа. — Ето пак!

— Какво?

— Пак шаваш с пръстите на краката. Изнервяш ме.

— Но как разбра? Аз съм с обувки.

— Ето пак! — повтори след известно време. — Съблазняваш ме, така значи?

— Не съм си…

— Този път си мръдна ухото.

— Не е вярно.

— Дръж се прилично, иначе не отговарям за последствията.

„Ноктюрното“ на Шопен отзвуча и докато сложи следващата плоча, настъпи тишина. Музиката, която последва, беше нежна и успокояваща и Арли си представи ливади, обсипани с диви цветя. А може би всеки звук — от Моцарт до Майкъл Джексън, щеше да я накара да се чувства така, след като отново е с Бен.

Дали може да отгатне мислите й?

Този път той не каза нищо, а направо остави пастела и се приближи.

— Какво има? — Арли се опита да си придаде строгост. — Защо не работиш?

— Трябва да те целуна. Само веднъж — за вдъхновение.

Ако цялата тази игра целеше да ги държи на разстояние, тя бе обречена на неуспех. От непоколебимата твърдост, с която Арли се беше заредила, преди да дойде, не бе останало и помен.

— Една малка целувка… Като за начало — рече Бен, предвкусвайки победата.

Той се надвеси над нея и дъхът му парна устните й. След това всичко се завъртя и Арли престана да диша, да вижда и да чува. След време някакъв глас успя да проникне в съзнанието й:

— Арли? Тук ли си? — Беше гласът на Сюзет. — Арли!

— Няма да отваряме — прошепна Бен и плъзна ръка по лицето й.

— Бен? — Сюзет отново почука. — Бен, Арли при теб ли е?

— Май няма да се откаже. — Той се надигна бавно и я стисна за рамото. — Не забравяй докъде бяхме стигнали.

Бен отвори вратата.

— Съжалявам, че те безпокоя — заговори смутено Сюзет, като видя гневния му поглед, — но една жена иска да види Арли.

Арли се смъкна от стола и платът се повлече по пода.

— Не очаквам никого.

Зад Сюзет стоеше Милдред Барнс и със сетни сили се мъчеше да удържи в ръце едно огромно и доста проскубано черно-бяло куче.

— Това е Рагс — представи го със задъхан глас. — Знам, че казахте да го доведа утре призори, но моят хазяин направи такава сцена… През цялото време, докато ме нямало, Рагс виел толкова силно, че той не можел да гледа телевизия.

— Виел? — повтори Бен.

— Ами, лъже!… Просто се чуди какво да измисли, за да го изпъди. Мрази кучета. Познавате тия типове.

— Значи това е кученцето? — натърти Бен.

— Да. Много е миличък. Толкова ми е трудно да се разделя с него! Но нали знаете какви хора има. — Милдред приглади козината на кучето назад, но тя пак падна в очите му. Подаде на Арли каишката и посочи сака с различни консерви и играчки. — Това са нещата му. Не можете да си представите колко трудно ни беше в колата. На мен поне. А, да не забравя, гледайте винаги да имате под ръка бисквити — от най-големите, за да не гризе краката на масите.

— Моля? — възкликна Бен.

— Ами това е. Аз трябва да тръгвам — каза Милдред Барнс и тръгна по стълбите. — Паркирала съм на забранено място. Стискайте палци да му намеря стопанин.

— Ще стискам, уверявам ви.

— Значи това е кученцето Рагси? — повтори Бен, когато Милдред Барнс си замина.

— Е, не е чак толкова голям — услужливо се намеси Сюзет.

— Мисля, че тя не е имала предвид размерите. Нали знаеш, човек може да нарече и Кинг Конг „мъничкото ми“.

— Значи, имаме късмет. — Бен протегна ръка и извика: — Дръпни го, ще опасе папратта.

Арли се опита да изтегли Рагс от саксиите, но без никакъв успех.

— Ама той само души. Иска колкото се може по-бързо да свикне с обстановката.

— О, виж, лапите му са кални — не пропусна да отбележи Сюзет. — По-добре ги измий, защото иначе ще трябва да бършеш не какво да е, а мокета.

Бен се доближи до Арли и протегна ръка.

— Дай на мен, че ще те отнесе.

В гърлото на Рагс се надигна сърдито ръмжене и зъбите му се оголиха.

— Ето, аз ви казах. Кучетата не ме обичат.

— Но той е добро кученце. — Арли се наведе и се вгледа в мястото, където би трябвало да се намират очите му. — Просто още не ни познава. А и гласът ти го уплаши. Нали ти казах, че първите му собственици са го мъчили?

— Сигурна ли си, че мъчителят не е бил самият той?

— Говори му тихо и не прави резки движения. Трябва да му покажеш, че нямаш лоши намерения.

Бен пое въздух.

— Разбери ме, приятел, и на мен не ми е лесно. Като бях съвсем малък един такъв като теб само дето не ми отхапа ръката.

— Повтаряй името му.

— Здрасти, Рагс. Аз съм Бен, а това са Арли и Сюзет. Всички сме твои приятели.

Този път ръмженето беше по-неубедително. После Рагс легна и опря нос в обувката на Бен.

— Но той е чудесен! Преди малко просто ти е казвал добър ден.

— Така ли беше, а Рагс?

Бен клекна пред него и го почеса зад ухото. Безспорно трогнат от проявеното внимание, Рагс скочи и сложи лапи на корема му и те на секундата се отпечатъка върху ризата.

— Не, не, моето момче, недей така — заговори кротко Арли, като подръпваше каишката.

— Гледай ти! — обади се Джонатан от прага на апартамента си. — Имаме си нов наемател? Да не пропуснеш да му прочетеш правилника за вътрешния ред, Травис?

— Хайде, Рагс, качваме се — рече Арли, защото предчувстваше избухването. — Не искаш ли да видиш новия си дом? Ммм… временния.

Бен я последва по стълбите.

— А какво ще кажат котенцата? Той ще ги схруска на две хапки.

— Сигурна съм, че нищо няма да им направи. Милдред каза, че е свикнал с други животни.

— Искаш ли да занеса Самсън и Делайла на гости при Дора, докато Рагс се опомни? — предложи Сюзет.

— Ще го направиш ли наистина?

— Разбира се.

Като влязоха, Делайла спеше, но Самсън яростно се замята в ръцете на Сюзет и настръхна целия. Рагс излая, заотстъпва уплашено назад и се притисна в Бен.

— О, миличкия! Толкова ли те е страх?

— Как смяташ да се оправиш с тази менажерия? — попита Бен, като се мъчеше да се освободи от Рагс, който предано ближеше ръката му.

— Както виждаш, той нищо няма да им направи. — Арли се усмихна насила. — А Сюзет ще ми помага, Дора също. И Каролайн. Когато съм на работа, котенцата ще им ходят на гости, а кучето ще стои в кухнята заедно с играчките си и храната.

— За да не изгризе краката на масата — мрачно довърши Бен.

— Той просто иска да го обичат.

— Хубава шапчица — подхвърли Джонатан и се направи, че разглежда кучето.

Бен смачка баретата в ръка, а Сюзет отиде в другия ъгъл на стаята.

— Голям сладур, а? — ухили се Джонатан.

— Така ли? — ехидно възкликна Сюзет. — Ама лапите му са кални. Няма ли да го причислиш към списъка на мърлячите?

Арли се обърна към Джонатан и попита:

— Ще го подържиш ли малко, докато намеря парцал?

— Ммм, ти го дръж, а аз ще търся парцал.

— Кога ще свърши всичко това, Арли? — попита Бен, щом останаха насаме с кучето. — Винаги ли ще ме поставяш пред свършен факт?

— Но аз ти казах за Рагс.

— За добрия мъничък Рагс? Нищо чудно, че си се опитала да го скриеш.

— Не е вярно.

— А не се ли бяхте уговорили с Милдред Барнс да ти го донесе по тъмно?

— Това стана, преди да дойда при теб.

— Аха.

— Касае се само за няколко дни.

— Рим за колко време е изгорял? Освен това, тя нали ти каза да стискаш палци да му намери собственици?

— Да, но…

— Това означава ли, че дотогава ще живее тук?

— Ще й се обадя, за да й напомня, че приемам Рагс само временно.

— Временно значи не повече от седмица. Надявам се, че ще го имаш предвид.

Явно натъжен от липсата на внимание, Рагс заскимтя и вдигна рошавата си муцуна към Бен. Той го потупа по главата и кучето му отвърна с ентусиазирано махане на опашка.

— Слизам да работя. И без това изгубих страшно много време.

Беше по-скоро уморен, отколкото ядосан.

— Ти не се тревожи.

— Не се тревожа — измърмори той и се обърна. — Проблемът си е изцяло твой.

Дванадесета глава

Беше вече девет часа. Рагс бе затворен в кухнята, а Самсън и Делайла — в спалнята. Арли най-после можеше да отиде до супермаркета. Един от продавачите й избра голям кашон, като за куче, и дори го занесе до колата.

Когато паркира пред блока, Арли вдигна очи към луната — голяма и кръгла, точно както я рисуват. Виждаше се толкова ясно, че приличаше на човешко лице. Но защо тази вечер изглеждаше тъй тъжна?

Изведнъж от тъмнината изникна Бен и Арли подскочи.

— Дай да ти помогна.

— Благодаря, не е тежък. Само е малко неудобен за носене.

— Пак ягоди — рече Бен и размаха торбичката в ръката си. — Онези се изпариха яко дим.

— Заедно със захарта и сметаната?

— А, направо. Като чипс, ама сладък.

Арли се замисли колко ли още време биха могли да говорят за килограм ягоди.

— И аз идвам от магазина. Не те видях.

— Чудесна вечер е. Само за разходка.

— Трябваше да измисля някакво легло за Рагс. Ще постеля вътре едно одеяло.

— На него едва ли ще му направи впечатление къде спи.

— Пък и нали е временно.

— Сигурна ли си, че в кашона няма нищо?

— Искаш ли да провериш?

— Е, този път ще ти повярвам.

Арли въздъхна, като си спомни предишния кашон и всичките лъжи, които последваха. Дали наистина някога ще успее да спечели доверието му?

Тя тръгна да се качва по стълбите, но събра кураж и попита:

— Все пак да правя ли картофена салата?

— За картофената салата искаш съгласието ми, но когато става въпрос за нещо важно, вършиш каквото ти хрумне.

— Ако срещата ни се отлага, ще сложа картофите в камерата. — Тя се качи две стъпала и опря кашона на парапета. — Май така ще е най-добре.

— Недей да бъдеш толкова докачлива.

— Просто желая да знам намеренията ти. За утре, искам да кажа.

— Да не би това да означава, че всичко зависи от мен? Аз пък мислех, че решават рунтавите ти съквартиранти. Сигурна ли си, че ще те пуснат?

Арли стоически преглътна сарказма му, защото знаеше, че си го заслужава. Пое въздух и отвърна:

— Сюзет обеща да ги наглежда.

— В такъв случай утре съм на твое разположение.

При тези думи Арли усети как сърцето й подскочи от вълнение. Наистина не си беше дала сметка колко близък го чувства.

Нещата между тях ще се оправят. Ще направи всичко, което зависи от нея, това да стане по-скоро.

— Добре — каза възможно най-небрежно. — Ще те чакам в дванадесет.

— На обяд?

— А защо не?

— Хм, истинският ми апетит се появява при залез-слънце.

Арли се усмихна и тръгна по стълбите.

— Ще видим. Утре може и да подрани.

 

 

Когато тя слезе по бели къси панталонки и памучна риза на сини и червени квадрати, Бен я изгледа с нескрито разочарование. Положително очакваше обяд с кристални чаши, сребърни прибори и сервиз от майсенски порцелан.

Дори и след като надникна в кошницата, натъпкана с какви ли не специалитети, включително шоколадов пудинг и знаменитата картофена салата, пак беше намусен.

— Никога не съм обожавал пикниците — промърмори, като постилаха покривката под сянката на една плачеща върба. — Сигурно, защото ги свързвам с посещенията у сестра ми. Зет ми винаги си слага високо бяло боне като на майстор готвач, ловко обръща пържолите и все ме пита дали искам моята да е алангле, средна или по-препечена.

— И на теб това не ти харесва?

— Е, обичам да се суетят около мен — подхвърли и я погледна многозначително.

— Ще се суетя, обещавам.

— Тоест ще махаш листата от сандвичите, ще ми пъдиш мухите…

— Съжалявам, че така те разочаровах. — Арли се замисли дали да не прибере всичко обратно в кошницата и да отидат в някой ресторант.

— Ей! — Бен й намигна и на лицето му изгря усмивка. — Не ми обръщай внимание. Идеята наистина е чудесна. Ами да, толкова обичам да ме лазят мравки и в краката ми да се препъват дечурлига.

— Знаех си аз!

Бен се извъртя настрани и надникна в кошницата.

— А, дама ли ще играем?

— Досетлив си, признавам.

— За последен път съм играл, когато бях на десет години.

— Значи след малко от теб ще хвърчи перушина.

— О, то някои неща се помнят цял живот.

— Давай тогава!

Първата игра я спечели той, но Арли бързо набра скорост и крайният резултат бе пет на едно за нея.

След това тръгнаха да се поразходят, опитаха някои от пързалките и люлките, после се излегнаха на тревата, гледаха небето и си приказваха.

По едно време на поляната започна състезание за кучета. Бен обвинително вдигна пръст.

— Само не ми казвай, че е било нагласено.

— Искаш ли да се махнем? — попита Арли с престорена загриженост.

— Не, защо? След като няма да даваме подслон на победителя…

Всъщност състезанието се оказа много забавно. Имаше различни дисциплини — носене на пръчка, ходене на два крака и дори виене. Собствениците истински се вълнуваха от постиженията, а зрителите ръкопляскаха и подвикваха окуражително. Бен се заливаше от смях, особено когато един рижав пудел категорично отказа да подскача към наденицата в ръката на стопанина си и се скри зад кофата за боклук.

След това двамата продължиха разходката си и Бен й разказа неща, за които никога не беше споменавал. Преди да купи сградата, в която живееха в момента, наследил от дядо си блок с квартиранти и понеже бил твърде млад, не поставил никакви ограничения. Работел на няколко места, за да направи ремонт и бил страшно горд с резултата. Искал всички да живеят както желаят. Постепенно сградата се населила с какви ли не зверове. Кучетата цял ден дъвчели мебелите и виели безспир. Котките се катерели по пердетата, а нощем разпределяли помежду си територията на стълбището, покрива и мазетата. Наемателите, които живеели тихо и кротко, един по един се изнесли. Санитарните инспектори станали постоянни посетители и глобите били нещо съвсем често.

Когато Бен помолил виновниците да напуснат, те от своя страна престанали да си плащат наема и най-накрая бил принуден да се обърне към полицията.

— Не можеш да си представиш в какво състояние заварих апартаментите! Сякаш беше минал циклон. На всичкото отгоре и ми бяха завещали една кутия с четири малки котенца, та трябваше да търся на кого да ги дам.

— Наистина много неприятно. Но може би е трябвало да проведеш разговор по този въпрос с всеки наемател.

— Искаш да кажеш — да отида при добермана на първия етаж и да го попитам в колко часа си ляга обикновено. Ами ако нямам време?

— Тогава ще инвестираш не в хора, а в компютри. След като си решил да даваш жилища под наем, трябва да знаеш, че имаш известни отговорности.

— Чакай сега. Какво искаш да кажеш? Винаги съм се смятал за толерантен човек. Опитвам се да проявявам разбиране и да не накърнявам чувствата на другите. Изпълнявам си задълженията и мисля, че създавам уют на хората. Но изведнъж се появяваш ти и ме изкарваш най-големия звяр…

Арли изтръпна. Искаше тази среща да постави началото на новите им взаимоотношения, а ето че пак подхванаха любимата тема.

— Моля те, не ме разбирай погрешно.

Бен се замисли миг-два, после вдигна рамене, усмихна се и посегна към кошницата.

— Може би ще е по-добре да ям и да мълча.

Той пъхна в устата си няколко солети. Известно време никой не проговори. Най-после той се обади отново:

— Във всеки случай този въпрос няма нищо общо с теб. Както и това дали един ден няма да ми хрумне да давам апартаментите си само на червенокоси таксиметрови шофьори. Мисля, че е вече време да тръгваме.

Докато вървяха към колата, Арли се мъчеше да преглътне буцата в гърлото си.

— Щеше ми се поне днес да не засягаме този въпрос — каза тя, без да го поглежда.

— Имам предчувствието, че ще го засягаме още доста пъти.

Обърна се към нея и отметна кичур коса от лицето й. Нежните му пръсти й подсказаха, че спорът е приключил и отново са приятели.

Като стигнаха колата, той й отвори вратата до шофьора и седна зад кормилото.

— Не ми се сърдиш повече, нали? — осмели се да попита Арли.

— Не мога да ти се сърдя дълго.

— Ще го напишеш ли черно на бяло? — подхвърли тя полушеговито.

— Защо? Какво пак си намислила?

— Нищо.

— Обаче искаш картбланш, за всеки случай?

— Може би.

— Ще трябва да помисля. Знаеш ли, ще ми се да те поразходя. Решил съм да ти покажа нещо.

Петнадесетина минути по-късно спряха пред някакви порутени къщички с дворчета в испански стил.

— Виждаш ли онази с кладенеца ей там?

Арли кимна. Кладенецът беше в доста по-добро състояние от избелялата синя постройка с изпочупени прозорци, но се оказа, че Бен е решил да купи именно нея и Арли се опита да си обясни защо.

— Дядо ми все казваше, че ако трябва да избираш между палат в западащ район и колиба в процъфтяваща местност — купуваш колибата.

— А какво стана с онзи имот край езерото?

— Има много предимства. Тишина, спокойствие, невероятна гледка. Някой ден сигурно ще съжалявам за него, ако го продам.

— А сега?

— В началото мислех да се преместя да живея там, а да намеря някой, който да се грижи за апартаментите.

— И?

— Твърде далече е от града.

— Но ти не ходиш на работа. Щом си на свободна практика, можеш да работиш там, където си хвърлиш шапката.

Бен бавно се обърна към нея.

— Май ти се ще да се отървеш от мен, а?

Да не би да е искал да каже, че ще бъде твърде далеч от нея? Не, не би могла да се надява.

Арли реши да смени темата и погледна къщичката.

— Тук ще трябва много работа.

— Обичам предизвикателствата — отвърна Бен, без да откъсва очи от нея. — Но на теб това сигурно вече ти е известно.

— Ти ме смяташ за предизвикателство?

— А не трябва ли?

— Вече не.

Бен се усмихна дяволито.

— Какво сложи в лимонадата? Признай си!

— Нищо. Беше от кутия. Защо?

— Никога не съм искал толкова да те целуна.

Гласът му беше тъй омайващ и нежен, че Арли потръпна.

— Какво те спира? — прошепна едва чуто.

— А, не! — Той рязко пъхна ключа в стартера и го завъртя. — Следващия път, когато те прегърна, не желая нищо да ме разсейва.

 

 

Когато спряха на паркинга пред блока, Арли с изненада установи, че яркото следобедно слънце бе отстъпило място на мек виолетов здрач. Как бе възможно времето да е отлетяло тъй бързо?

Тръгнаха мълчаливо по стълбите. Музикалният фон на Джонатан липсваше, но те нямаха нужда от него.

После някаква врата се затвори с трясък.

— Вече гледах там — рече женски глас. Приличаше на Сюзет.

— Ще проверя отново на улицата — обади се някакъв мъж.

Джонатан? Беше толкова забързан, че се размина с Арли и Бен, без изобщо да ги забележи.

— Какво има? — спря го Арли.

Той се втренчи в тях, но вместо отговор, хукна обратно нагоре и извика:

— Идат.

— О, Арли! — Токчетата на Сюзет затракаха по стълбите. — Никога няма да ми простиш. Случи се нещо ужасно.

Тринадесета глава

— Котенцата! — почти изпищя Арли.

Сигурно Рагс се е ядосал, че е заключен и…

Ужасена дори и да си помисли какво може да се е случило, Арли се втурна през широко отворената врата на апартамента си.

— Самсън и Делайла са добре — рече зад нея Сюзет. — Но Рагс… Изчезнал е.

— Как така?

— Не се сърди, Арли, моля те. Не предполагах, че ще иска да бяга.

— Мисля, че за всичко съм виновен аз — заяви благородно Джонатан, приближи се до Сюзет и сложи ръце на раменете й. — Знаех, че си я оставила да наглежда животните и реших, че моментът е подходящ за изясняване на отношенията ни.

— Рагс скимтеше — продължи Сюзет — и отидох да го погаля. Точно тогава Джонатан почука на вратата, аз отворих, но забравих да заключа Рагс в кухнята. Така че той влезе в хола, а Самсън се наежи и зафуча и кучето се уплаши и излетя на стълбището.

— Вие не хукнахте ли да го гоните?

— Джонатан почти го спипа пред входа, но Рагс видя отворения прозорец на Бен и скочи.

— Моя прозорец? — рече глухо Бен.

— Аз си мислех, че ще е най-добре да го затворя вътре, но докато се борех с прозореца, Рагс излетя обратно и едва не ме събори. А между другото, събори нещо в апартамента ти…

— Съборил е нещо? — повтори като ехо Бен.

— Не, не, не е страшно — успокои го застрахователният агент, — просто стативът падна върху масата. Вдигна се доста шум, но не видях сериозни поражения, само някакви разпилени листове.

Бен го изгледа втрещен.

— Рагс тръгна надолу по улицата — пое щафетата Сюзет, — но аз бях по чорапи, а Джонатан трябваше да се върне да затвори вратата, заради котките. И като слязохме отново, от Рагс вече нямаше и следа.

Арли посегна към телефона, но Сюзет добави:

— Във ветеринарната лечебница няма дежурен. Обаждахме се вече.

Докато не чу хлопването на вратата на Бен, Арли си мислеше, че той все още стои до нея. С разтуптяно от ужас сърце, тя тръгна надолу.

— По дяволите! — ругаеше яростно той. — Това наистина на нищо не прилича.

— Има ли нещо счупено?

Арли надникна плахо. Стативът лежеше преобърнат на пода сред хаос от скици, тетрадки, моливи, пастели, четки и какво ли още не. Върху всичко се бе изляло бурканче червено мастило.

Отстрани като на стража се търкаляше телефонът и пронизителният свободен сигнал се чуваше из цялата къща.

— О, Бен, толкова съжалявам!

— Това не помага. Тук са неизброими часове къртовски труд.

— Каква лудница — констатира Сюзет и се намръщи.

— Съжалявам за своя принос — намеси се Джонатан, — но ако си беше сложил климатик като всички останали и престанеше да си държиш прозореца отворен, това нямаше да се случи.

Бен сви юмруци.

— Напуснете! Оставете ме на мира всички!

— Май наистина ще е по-добре да се махаме — обади се Арли. — Пък и трябва да търсим Рагс.

Тя си мислеше, че все пак пораженията не са толкова фатални и на Бен просто му е нужно време да се поуспокои.

— Ние ще вървим на север към Бъкстър Роуд — рече Джонатан и повлече Сюзет след себе си. — Арли, ти търси на юг.

След половин час шофиране из квартала, Арли реши да продължи пеш, защото така можеше да го подмине.

Спираше се край всеки храст, надничаше по входовете, викаше го тихо, разпитваше минувачите.

— Ако е толкова голям — каза една жена, — хич не искам да го срещам.

— Защо не си държите зверовете вързани? — избоботи някакъв мъж.

От Рагс нямаше и следа. Вече беше паднал непрогледен мрак. Краката й пулсираха, всеки квадратен сантиметър от тялото й напомняше за себе си. Търсенето трябваше да се отложи за утре. Дори и Рагс да беше на две крачки, нямаше нито да го види, нито да го стигне.

Макар никога да не беше виждала Бен да работи вечер, сега той стоеше приведен пред статива.

— Не го открих — извика Арли отвън, без да я питат. — Ти успя ли да спасиш нещо?

— Абсолютно нищо. Скиците са станали на хармоника и утре трябва да ходя в медицинския център и да почвам отначало.

— Съжалявам.

— Трябва да поискам и удължаване на срока, което никога не ми се е случвало.

— Мога ли да ти помогна?

Бъркотията в стаята беше неописуема, но колкото и да бе изтощена, Арли с удоволствие би разчистила.

— Струва ми се, че направи достатъчно. — Моливът му затупка нервно по статива.

— Значи обвиняваш мен.

— Обвинявам себе си. Направих сериозна грешка и сега си плащам. — Арли отвори уста, но той я възпря с поглед. — Знам, че много те бива за речи. Може би ще успееш да ми обясниш защо да не върна старата табела. Всичко си беше толкова спокойно.

— Преди да се появя аз?

— Поне животните си лежаха кротко, по-ниски от тревата, по-тихи от водата.

— Бен, сега си ядосан. Не би могъл да го мислиш наистина, нали?

— Не мога ли?

— Разбирам как се чувстваш. Много неприятен инцидент. Ако мога с нещо да ти помогна, ще го направя. Но той не ти дава основание да…

— Не ме поучавай!

Очите им се срещнаха. Имаше чувството, че погледът му ги разделяше по-категорично от стена.

— Щом толкова лесно ти минава през ум да върнеш табелата — заяви отчетливо тя, — значи онова е било само някакъв празен жест.

— С цел?

— С цел потупване по рамото.

— Така значи?

— И сега се хващаш за първия повод да върнеш старото положение.

— Слушай, моята работа може да ти се струва някаква веселба, но за мен е изключително важна.

— Не съм казала, че не е. Но бейзболистите имат и лоши периоди.

— Бейзболистите ли?

Арли махна нетърпеливо с ръка, за да намери някакъв по-подходящ пример.

— Писателите си губят ръкописите. Случвало ми се е компютърните програми да се изтриват пред очите ми за секунди. Недоразуменията са неразделна част от живота.

— Това не е недоразумение, а кошмар за всеки творец.

— Разбирам, обаче ти се престараваш.

— Моля? — Бен стана рязко от стола и тръгна към вратата. Отвори я с ярост и изгледа гневно Арли. — Решенията ми относно блока и наемателите нямат нищо общо с теб — отсече през зъби.

— Сигурен ли си?

Той не отговори веднага, сякаш я чакаше да продължи.

— Може би нещата между нас са доста по-различни, отколкото си ги представях.

— Може би — сопна се тя.

Значи, според него, се опитва да му налага мнението си.

Разтреперана от възмущение, Арли помисли, че трябва да приключи този разговор. Но докато събираше кураж, Бен я изпревари и тя се оказа пред затворената му врата.

Единственото й желание беше да бъде насаме с мрачните си мисли, но уви, в хола я чакаше Сюзет по дълга до коленете роба от сива коприна и с високо вдигната коса, сякаш току-що излиза от банята.

— И ти не си го намерила — уморено каза тя. — Искаш ли нещо за пиене?

Арли поклати глава.

— Първо карахме напред-назад, после Джонатан предложи да тръгнем пеша.

— И аз така направих — отвърна вяло Арли, като се мъчеше да заличи от съзнанието си озлобения поглед на Бен.

— Джонатан каза, че трябва да се опитаме да мислим като Рагс, само така ще открием къде се е скрил.

— Утре ще си взема болнични — изстена Арли, като си погледна разранените стъпала. — Но имам толкова много работа. Ти ще ходиш ли?

— Няма начин. Прекалено много отсъствах. Имаш ли нещо против да пийна нещо? Устата ми е съвсем пресъхнала.

— Не помня кога за последен път съм тичала така.

— Не се притеснявай. Аз мисля, че Рагс ще се върне.

— Наистина ли?

Арли имаше нужда да чуе нещо успокоително, дори и толкова далеч от истината.

— Джонатан каза, че е нормално да не го открием тази вечер. Когато кучетата са така уплашени, тичат накъдето им видят очите, докато имат сили. Рагс може вече да е на километри оттук. Може да е пресякъл моста и да е вече в Илинойс.

— Джонатан винаги знае на кого какво да каже — отговори Арли, като се стараеше да не си представя Рагс, който тича, умиращ от жажда и от страх.

Дали не беше твърде рязка с Бен? Изобщо не трябваше да го заговаря толкова скоро.

— Да ти кажа какво ни се случи — заразправя Сюзет. — Вървим по оная улица зад Гримшоу и чуваме лай. Поглеждаме през оградата — голям рошав пес. Ама цвета не се вижда.

— Рагс ли беше? — припряно я прекъсна Арли.

— Така си мислехме. Джонатан се опита да се промуши през една дупка в гредите, но беше прекалено тясна за него. Така че се прехвърли през оградата и тръгна приведен, като повтаряше: „Раги, Раги“. Невероятна гледка.

— И какво?

— Беше някакъв изгладнял звяр, твърдо решен да вечеря с Джонатан. Едва успя да прескочи обратно и в двора светнаха лампи, някакъв мъж се развика и ние хукнахме. Страхотно изживяване! В суматохата обаче не видяхме, че дворът, през който се спасяваме, е подгизнал от вода. Пуловерът на Джонатан стана направо кален. От панталоните му висяха дрипи — от оградата, а обувките му се разлепиха.

— Колко неприятно.

— Хубавото е обаче, че той не отвори и дума. Сякаш хич не го е еня. — Сюзет се усмихна замечтано над кутията кока-кола. — Толкова бях горда.

— Радвам се да го чуя. Знаеш ли, ще ми се вече да си лягам.

— Та си мисля… Джонатан постоянно е сред хора. Трябва да изглежда добре, трябва винаги да прави добро впечатление. Това важи в още по-голяма степен за попрището, което си е избрал.

— Сюзет. Искам да си лягам, ако не възразяваш.

— Но когато се наложи — тръгна Сюзет заднешком към вратата, — когато се касае за нечий живот, било то животът на едно куче, той изобщо не се замисля какво се случва с дрехите му. Арли, според мен той е чудесен!

— Лека нощ.

— А ако искаш да знаеш — продължи Сюзет, като й попречи да отвори вратата, — твоят Бен се държа като примадона. Винаги може да си нарисува отново тъпите картинки. Но той се затвори да страда, без даже да му хрумне, че може да помогне. През това време Джонатан рискува живота си, за да спаси нещастното куче.

— Лека нощ, Сюзет! — повтори Арли, отвори и побутна приятелката си към стълбите.

Когато най-после остана сама, загаси всички лампи и напълни ваната. Изпитваше нужда да се отпусне в горещата вода и парата да разсее напрежението й.

Замисли се за промяната в Джонатан. В никакъв случай не й вярваше. Той може да не се е оплакал на Сюзет за дрехите си, но сега положително хълцаше върху възглавницата.

Също както и Бен се беше направил, че се съгласява за домашните животни. Било е само поза. Поза и нищо друго.

Четиринадесета глава

Съвещанието в десет часа не би могло да се отмени — научи Арли от краткия телефонен разговор. Двама колеги пристигаха от Джеферсън Сити единствено, за да се срещнат с нея. Посещението в училище Норманди Джуниър също бе задължително. Трябваше да се демонстрират новите компютърни програми.

Както и да го мислеше, търсенето на Рагс не можеше да бъде възобновено преди три часа следобед. И колко ветеринарни приюти ще успее да посети до вечерта?

Тъй като ангажиментите й през деня изискваха по-официално облекло — костюм и елегантни обувки, щеше да загуби време и за преобличане.

Когато най-после се прибра, Арли остави колата в гаража с надеждата да избегне евентуален разговор с Бен.

— Арли? — повика я той.

Отново го завари качен на стълбата пред задния вход само по джинси и с чук в ръка.

Тя продължи да върви, забила поглед в земята.

— Сега бързам. Не мога да говоря. Напиши ми списък с оплакванията си срещу мен и ми го пусни в кутията.

— По дяволите, чакай!

— Това заповед ли е? — попита тя, без да го поглежда.

Бен изръмжа нещо и слезе по стълбата. Когато Арли стъпи на площадката, той я хвана за ръката.

— Няма къде да бързаш толкова…

— Има. Пусни ме.

Успя да освободи едната си ръка, но той улови другата.

— Не, няма! — втренчи се в лицето й той. — Рагс е тук.

— Господи! Върнал се е?

— Не съвсем.

— Къде е? Добре ли е?

— Не съвсем.

— Как така не съвсем?

Краката й се подкосиха.

— Исках да те подготвя — рече Бен, като я стисна още по-здраво. — Блъснала го е кола.

— О, не!

— Спокойно. Ще се оправи.

— Кога е станало? Къде?

— Сутринта Сюзет се обадила на Милдред Барнс и тя звъняла из всички приюти. Дойде да ти каже, но не успяхме да те открием в училището.

— Но той сега е тук, така ли?

— Да, отидох да го взема.

— Ти?

— Бяха му сложили упойка, но като ме видя, калпазанинът веднага размаха опашка.

— Калпазанин?

— Погалих го, а той ме близна. Представяш ли си! Имах чувството, че виждам стар приятел.

— О, Бен, благодаря ти! — възкликна невярващо тя.

— Докторът мислеше да го остави в приюта и тази вечер, но аз го убедих, че ще е по-добре да е сред приятели и го доведох.

— Но той не ни познава толкова добре.

— Понякога още от първия миг разбираш, че някой е на твоя страна, нали?

— Да — съгласи се тихо Арли, още не съвсем наясно какво точно да мисли. — Може ли да го видя?

— Не знам. В момента спи. Не искам да го тревожим.

— Ще вляза на пръсти.

— Надявам се, че няма да се сърдиш. Преместих кашона му в моята кухня — прошепна Бен, когато влязоха в апартамента. — Мислех, че ще му е по-удобно там, докато се прибереш.

Кашонът се оказа празен, но откриха Рагс в спалнята, заспал блажено върху одеялото. Предната му лява лапа беше бинтована. Арли се уплаши, че Бен ще се развика. Но на него това сякаш изобщо не му направи впечатление. Те излязоха безшумно и Бен тихо рече:

— Милдред каза, че е успяла да му намери дом.

— Слава богу! — Нямаше да е зле нещата вече да се пооправят, ей така, за разнообразие. — Утре ще го закарам. Разбира се, ако е добре и ако ти нямаш нищо против да спи тук тази вечер.

— Не съм сигурен — промърмори Бен и прекара ръка през косата си. — Семейството е с три деца, най-голямото е на осем. Не знам дали е съвсем подходящо да го водим там. Докторът каза, че самият Рагс няма и година.

— Така ли?

Да не би да намекваше, че ще може да го задържи, докато се намери нещо по-добро. Но все пак трябваше да го предупреди, че това ще отнеме време. Неизвестно колко.

— Може и да си прав. Като се събуди, със Сюзет ще го пренесем горе.

— Че да го тероризира онзи малкият! И дума да не става!

— Самсън да тероризира Рагс?!

Арли не можа да сдържи смеха си.

— Рагс не е страхливец. Какво може да направи, когато едно такова малко зверче се нахвърля отгоре му? Възможностите са две: или да се остави Самсън да му издере носа, или да се защити и да бъде провъзгласен за най-големия злодей. — Бен вдигна вежди. — Повярвай ми, това усещане ми е познато.

— Какво говориш?

— Така че Рагс е имал един-единствен шанс. Да избяга.

— Ти май се опитваш да ми кажеш нещо. Да не би да искаш да задържиш Рагс?

— Той вече е почти мой. Регистрирах го.

— О, Бен! — Би могла да каже много неща. Например: „Благодаря“ или „Ти си чудесен“. Вместо това обаче промълви: — Обичам те.

Изражението на лицето му се смени толкова пъти, че тя си помисли за колелото в телевизионните състезания, което се върти, за да не можеш да отгатнеш къде точно е късметът ти.

— Казваш го, защото ти решавам проблема с кучето и котките — заяви след цяла вечност Бен.

Шегуваше се. Значи колелото беше спряло на джакпот. Или може би той беше като водещия, който се усмихва мазно, дори когато стрелката сочи „Фалит“.

— Кой знае — отвърна Арли.

— Докажи го.

— Няма ли да ми подскажеш?

Тя направи крачка към него и го целуна по врата, след което се притисна към гърдите му.

— И това беше всичко? Така ли смяташ да ме убедиш?

— Можеше и да стане по-добре, ако ме беше окуражил поне малко.

— Тоест да кажа: „И аз те обичам“?

— Ммм, да речем…

Бен сведе глава.

— Не мога да го кажа просто ей така. Трябва ми подходяща атмосфера.

— Каква по-точно?

— О, ами спагети с пикантен сос, запалени свещи, плоча с изпълнения на Мантовани.

— При теб или при мен?

— При теб. Продавачът на мокета ме убеди да купя от този със специалната мека подложка, на която човек спокойно можел и да спи. Искам лично да се уверя, че не ме е излъгал.

За да го отвлече от тези мисли, Арли се надигна на пръсти и нежно го целуна по устните. Тя усети тръпката, която премина през тялото му. Дълго стояха така прегърнати, замаяни от близостта си.

— Само още едно нещо — боязливо поде Арли.

— Страх ме е да попитам.

— Ти презрително го нарече „онзи малкия“…

— Не те разбирам.

— Ами, не може всички да имат хрътки, немски овчарки и добермани.

— Арли!

— Трябва да си справедлив.

— Значи искаш да сложа табела „Добре дошли, индийски слонове!“?

— Не. Дивите животни трябва да си стоят в джунглата или там, където са родени.

— Благодаря ти, господи! Надявам се, разбираш, че поемаш сериозен ангажимент.

— Какъв ангажимент?

— Апартаментът на Хал Нордоф е свободен. Някой трябва да поговори с бъдещите наематели, ако имат домашни любимци.

— С удоволствие.

— Ако се справиш добре, можеш да го вършиш и постоянно.

— Интервюта?

— Също и да позираш. Помниш ли с какво се бях захванал, преди на сцената да се появи Рагс?

— Сериозно ли искаш да ме рисуваш?

— Зависи дали ти искаш да се омъжиш за човек, който дни наред не обелва дума, защото твори. А и ръмжи при най-незначителен повод.

— Хм, трябва да помисля — заяви престорено сериозно Арли и сбърчи вежди.

— Един от плюсовете е — продължи Бен, — че няма да бъдеш изпъдена, каквато и пакост да направиш.

Пердето на прозорците се размърда и се показа усмихнатото лице на Дора Шелби.

Бен вдигна глава нагоре, намигна й и добави:

— Хайде, мокетът ни чака.

— А спагетите и Мантовани?

— Ще импровизираме.

Арли реши да остави идеята на Дора за кът на животните за другата седмица, хвана Бен под ръка и го погледна в очите.

— Ами да тръгваме.