Вирджиния Харт
Мили създания (7)

Седма глава

Полинезийският ресторант, украсен с различни по големина миди, аквариуми и тумбести свещи в стъклени поставки, се оказа съвсем наблизо, нямаше и километър от блока. Но като се настаниха в закътаното от чужди погледи сепаре, Арли изпита усещането, че се намират на самотно островче, някъде из южните морета.

Музика нямаше, но душата й пееше. Атмосферата беше чудесна. Поднесоха им високи чаши с коктейл от екзотични плодове. Почти не говореха, но помежду им се усещаше близост, която не се нуждаеше от обяснения.

След малко, въоръжени с миниатюрни клечки във формата на саби, двамата се нахвърлиха на деликатесите. Всичко беше изключително вкусно, изискано подредено и в изобилие. Отрупаните подноси пристигаха един след друг. От време на време се случваше и двамата да посягат към една и съща хапка, и се заливаха от смях.

Бен беше облечен безупречно, сякаш бе излязъл от сънищата й, макар че обстановката не изискваше чак толкова официалности. Тъй като бяха на безопасно разстояние от апартамента и от всякакви четириноги съквартиранти, Арли се отпусна и най-после заговори спокойно. Научи интересни неща и за самия него.

Бен бил гордостта на фамилията и всички очаквали от него велики дела. Когато решил да рисува за медицински атласи, настъпила мирова скръб, все едно, че е абдикирал от великодушно предложения му императорски трон. Той станал преподавател в едно жилище по изкуствата в Чикаго, но не издържал дълго, защото изпитвал почти болезнена страст да рисува.

— Всъщност известно време играех ролята на гладуващия художник. Рисувах неща, които близките ми наричаха „сериозни творби“ — пейзажи, акварели, маслени картини… Дори някои се продадоха добре.

— Искам да ми ги покажеш.

— Но ти вече видя най-добрите ми работи. Интересно ми е да рисувам човешкото тяло отвътре. Обичам да изпипвам детайлите. А и ми е приятно, защото виждам, че от труда ми има полза. Е, признавам, че понякога пред мен се изпречват неща, които ме карат на секундата да посегна към четката.

Той замечтано се вгледа в очите на Арли и тя смутено отклони поглед.

— И правиш ли го наистина? — попита, без да вдига глава от чинията.

— Проектите, заради които се изхранвам предимно със спагети, отнемат твърде много време. Но някой ден наистина ще го направя. — Той се замисли и добави: — Какво ще кажеш да нарисувам теб?

Арли усети, че страхът от разкритието на тайната и я завладява отново и отвърна тихо:

— Може би, някой ден.

Бен махна на келнера за още един коктейл.

— Доколкото разбирам, програмата ти е твърде натоварена. Ще бъде ли възможно да си вземеш няколко дни отпуска?

— Да, прав си. Трябва да получа разрешение от моите началници. Не съм като теб.

— Знаеш ли, възнамерявам да отида да нагледам имота си на брега на близкото езеро. Мястото е много живописно и ми се иска да поостана три-четири дни, да усетя атмосферата, така да се каже. Бих искал да ми правиш компания.

— Би било чудесно, но няма да мога, Бен — промълви със съжаление Арли.

— Малко почивка няма да ти е излишна? — Той вдигна брадичката й и загрижено се вгледа в лицето й. — Изглеждаш ми бледа.

— Винаги съм си била такава. Трудно хващам тен.

— Има ли поне малък шанс да промениш решението си? — Очите му така блестяха, че Арли усети как още повече омеква. Как да намери сили да откаже? Чак й се доплака.

— Не е възможно — заяви тя категорично, за да убеди сама себе си.

— Добре. — Пръстите му се разходиха по дланта й и Арли усети, че сърцето й запърха. — Ще ти дам телефона там, където ще бъда. Ще те помоля да наглеждаш всичко тук, докато ме няма. Ако се наложи, ще можеш да ми се обадиш.

— Какво би могло да се случи?

— Много неща. — Той продължаваше замечтано да си играе с ръката й, сякаш бе произведение на изкуството. — Нали знаеш, когато котката я няма, мишките танцуват. Ще напиша номера на телефона и ще го пусна в пощенската ти кутия.

Добре че в този момент дойде келнерът с табла късметчета, увити в златен станиол като бонбони. Арли погледна своето и за кой ли път изтръпна. „Любовта е откровение“ — напомняше й то, сякаш не знаеше. Късметчето на Бен обещаваше изненада в близките две седмици. Доста тревожна перспектива, мрачно констатира Арли.

„Кажи му сега, кажи му! — шепнеше в нея някакъв плах глас. — Не можеш да отлагаш до безкрай. Ще стане по-лошо, момиче!“

— Арли? Какво има? — попита учудено Бен.

Любовта и доверието вървят ръка за ръка. Добре, но ако си признае, това значи да предаде и Дора, и семейство Ибърт.

— Всичко е наред — рече тя и смачка лъскавото листче.

— Готова си, нали? Да тръгваме.

 

 

Приятният ветрец, предвестник на настъпващото лято, разроши златните й кичури, когато Бен й подаде ръка, за да слезе от колата пред къщи. Луната плуваше в черното небе като сребърен сърп, запратен горе от добър вълшебник. Трепкащите звезди сякаш обещаваха да изпълнят всяко нейно желание. Даже и музикалното оформление на Джонатан беше нежно и успокоително.

Защо присъствието на Бен я изпълваше с такава необяснима топлина? Когато бе с него, се чувстваше толкова спокойна. Той бе грижовен, внимателен, отзивчив. Колкото повече го опознаваше, толкова повече издребняваха болните амбиции и егоистичните интереси на Ерик — предишния й приятел.

У Ерик всичко бе програмирано така, че да работи за неговия имидж — от начина, по който сресваше косата си, до колата и претенциозните му хобита, които се меняха съобразно ситуацията и обкръжението, в което попадаше.

— Трябваше да ме видиш днес, Арлин — гордо съобщаваше по време на вечерята той. — Само твоят любим е способен да залъже старата глупачка, че ако живее в блок, дъщеря й без съмнение ще води по-често внучетата и ще ги оставя по-задълго…

Какво й ставаше? Дали вече не се бе влюбила в Бен, или просто разликата между него и Ерик бе прекалено очебийна? Но все пак те още не се познаваха добре. Може би и той като нея криеше някаква изобличителна тайна. Едва ли. Какво щеше да стане обаче, като разбере нейната?

— Казах ли ти колко си хубава тази вечер? — подхвърли Бен, като влязоха в апартамента й.

Арли му се усмихна. Дългата блуза от зелена коприна беше пристегната с широк бял колан над пастелнозеления панталон. Гривните, които си бе сложила, подчертаваха фините й ръце с дълги пръсти.

Както винаги, когато се вгледаше в очите му, тя си спомняше целувката и отново се усещаше в обятията му. Дали и той си мислеше същото?

За най-голяма изненада, тази вечер от покоите на Джонатан се носеше дуетът на Натали и Нат Кинг Кол — „Незабравима“. Уредбата пак беше пусната за целия квартал, но Бен като че ли не забеляза това. Може би и той като Арли усещаше, че песента е написана именно за моменти като този.

— Забравих да ти благодаря — започна Арли и неохотно изплува от мечтанията си.

— Просто ми благодариш, защото бързаш да ми кажеш „Довиждане“?

— Искам да ти благодаря не само за приятната вечер, а и за мокета. Той е по-красив, отколкото си представях, когато го видях в каталога.

— Радвам се, че ти харесва.

— Е, признавам, че розовият цвят не е особено практичен.

— Така е. — Бен разсеяно улови пръстите й. — Сега вече просто няма как да напуснеш моя блок. Кой ще се съгласи да живее в този розов апартамент?

— Чувал ли си нещо за психологическия ефект на цветовете? Розовото, например, предизвиква празнични мисли и емоции.

— Значи искаш да кажеш, че за моето настроение е виновен мокетът и никой друг?

— Ами така пишеше в една книга.

— Хубав мокет съм купил. — Бен посочи към кухнята. — Ако се опитваш да изразиш благодарностите си по същество, едно кафе ще свърши работа. И тогава ще сме квит.

Паниката, която я завладя в първата секунда, се разсея. Гузен негонен бяга. Самсън и Делайла бяха още при Дора.

— Нямам много време.

— Аз ще го направя.

Арли светна още една лампа в другия край на хола и Бен подсвирна.

— Как ги правиш тези работи?

— Кои?

— Преди като идвах, не ме пусна да вляза, защото било пълен хаос, сега всичко е подредено като за снимки.

— Е, чак пък толкова. Но аз… наистина бързичко се оправям, когато реша.

Те се отправиха към кухнята и о, господи! На масата се търкаляха поне десетина кутии с храна за котки. Бен беше точно зад гърба й. Арли се стрелна към ключа за лампата и мракът ги обгърна. Телата им се сблъскаха, ръцете на Арли неволно се опряха в гърдите му.

— Защо не изчакаш в хола? — промълви тя, като се бореше с желанието си да го прегърне. — Ще ти сервирам.

— С какво съм заслужил това?

— С мокета, най-малкото.

— Значи има и нещо друго?

— Мокетът е предостатъчен повод…

— Аз съм царят на нес кафето. Знам такива трикове…

— И аз ги знам.

— Е, то човек не може и да се похвали… — Бен приближи ръката й до устните си и целуна пръстите й един по един. — Знаеш ли, всичко в теб ме изненадва. — С всяка дума лицето му се приближаваше и приближаваше, а очите му искряха в тъмното.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Никога не съжалявай за това, че си такава, каквато си — прошепна той.

След това Арли усети топлите му устни нежно да пробягват по лицето й, а дланите му да се плъзгат по гърба й.

Но, не, тя не може да остави нещата да продължават в тази посока, преди да се намери дом за Самсън и Делайла. Така сама си просеше белята.

И все пак възможно ли бе чувствата й към един мъж да зависят от някакви си котенца. От друга страна пък, кой не знае, че малките камъчета обръщат колата и именно дребните недоразумения убиват любовта.

Трябваше да избягва подобни ситуации с Бен. Утре или вдругиден щеше да реши въпроса с котенцата и всичко щеше да бъде наред.

А защо да се разделя с тях? Вече ги беше заобичала и с нетърпение се прибираше вкъщи, защото знаеше, че я чакат.

— Ако искаш, пусни телевизора — успя да изрече Арли и го избута към хола. — Кафето ще е готово само за минута.

Тя разтреперана затвори вратата на кухнята, с бясна скорост прикри всички котешки следи и се облегна на умивалника да си поеме дъх.

Когато се върна в хола с таблата в ръце, Бен гледаше някакъв криминален филм.

Арли замря на вратата.

„Какво става с мен?“ — укори се тя наум и усети как сърцето й се обръща. Бен се бе разположил на дивана.

Дали да седне на фотьойла? Близостта на Бен започваше да става твърде опасна.

— Ммм, хубаво мирише — възкликна той и й направи място до себе си, с което реши въпроса.

Арли се съсредоточи в сервирането, но дланите му обхванаха раменете й и преди да успее да протестира, макар че един Господ знае откъде щеше да намери сили, тя отново се оказа в прегръдките му.

Устните на Бен обсипваха с нежни целувки шията и челото й и някак не бързаха да се слеят с нейните. Арли притвори очи и се отпусна. Забрави притесненията си, забрави страховете, забрави различията помежду им. Всичко изчезна, съществуваха само устните му, само докосванията му, само топлият му дъх.

— Студено ли ти е?

Шепотът му погъделичка ухото й. Арли се усмихна. Обливаха я топли вълни и сърцето й биеше до пръсване.

— Цялата си настръхнала.

Той я погали по ръката, наведе се и потърси с устни лакътя й. Без да иска обаче, закачи с коляно стойката за списания и тя падна на пода. Бен се извърна да я вдигне, но колелцата на дивана се плъзнаха и той седна на земята. Арли се разсмя и му подаде ръка, но вместо да се изправи, Бен издърпа и нея на мокета. Разроши с пръсти меката розова тъкан и поклати глава.

— Наистина си права. Този цвят ме изпълва с вдъхновение.

— Мислиш ли?

Тя доверчиво се намести до него и отпусна глава върху рамото му. Бен откопча белия колан и мушна ръка под блузата й. Пръстите му едва бяха докоснали тялото й, но Арли вече тръпнеше цяла. Приближи лицето му към себе си и смело впи устни в неговите.

— Камбани ли бяха това или имам халюцинации? — попита той с дрезгав глас.

— Не знам.

Тя смутено отвори очи. Не чуваше нищо, освен сърцето си.

Бен пъхна ръка под дивана и издърпа плюшената мишка на Самсън и Делайла.

— Я гледай! — възкликна той, а камбанката на врата на мишката се разлюля и звънна отново.

Арли я грабна от ръката му.

— Това е… Щях да го използвам за компютърната игра в училище.

— Наистина? И какво щеше да правиш с него?

— Нищо особено. — Тя се изправи и небрежно захвърли играчката зад стереоуредбата. — Всъщност, отказах се.

— Да не би да е, защото в последния момент не си успяла да я намериш? Я ела малко. — Той протегна ръка, но Арли му се изплъзна. Мишката я върна към действителността и тревогите се стовариха върху й с цялата си сериозност. Проблемът си оставаше. Дори и да намереше при кого да приюти своите котенца, това с нищо няма да промени положението на останалите домашни зоологически градини по етажите. А те разчитаха на нея.

— Мислех, че искаше кафе — рече тя.

— Това ли съм искал? Не помня, какво точно съм искал. Но щом казваш…

Той седна чинно на дивана и послушно посегна към чашата, но в никакъв случай нямаше вид на очарован от развитието на нещата. Още с първата глътка се задави.

— Но то е ужасно!

Арли отпи внимателно и потръпна.

— Май съм прекалила с дозата. Ще направя друго.

— Почакай. Кафе мога да пия навсякъде.

Ръката му я задържа и Арли се подчини. Как би могла да му устои. Осъзнаха, че се чука на вратата, чак когато отделиха устни, за да си поемат дъх.

— Ще отваряш ли? — попита намръщено Бен.

Нямаше нужда да отваря. Много добре знаеше кой е. С Дора се бяха уговорили, че към единадесет и половина ще отиде да си прибере Самсън и Делайла.

— Арлин? — разнесе се носов глас. — Чисто ли е на хоризонта?

По дяволите!

Арли се спусна към вратата и я отвори само на сантиметър.

— Здрасти! — каза, като яростно намигаше и бърчеше вежди, за да покаже, че хоризонтът е повече от заоблачен. — Имам гости.

— Искаш да кажеш, че той е вътре? — попита Дора с шепот, който би събудил и слон. — Помислих си дали не си забравила, че Лави-Беа и Пуси-Панси са малко ревниви и…

— Мога да ти дам аспирин.

— Аспирин?

— Понякога помага при безсъние. Нямам приспивателно.

— Но аз… аз много добре си спя… О, разбирам. Да, няколко аспирина ще свършат работа. Благодаря. — Тя остана с наведена глава, да не би случайно погледът й да срещне този на Бен, а Арли хукна към банята.

След малко Дора си тръгна и Арли се позабави, преди да се върне в хола.

Не, така повече не можеше да продължава!

Но какво щеше да стане, ако той каже, че трябва да изхвърли Самсън и Делайла?

— Какво те притеснява? — попита Бен. — Понякога ти олеква, като споделиш с някого проблемите си.

Арли седна на дивана, но този път в другия ъгъл.

— Всъщност мисля за теб.

— Ако аз съм причината за тази бръчка на челото ти, приеми искрените ми извинения. Все пак, какво съм направил?

— Ами мисля си… — Тя млъкна. Изобщо не знаеше как да започне. — Все още не мога да си обясня твоето отношение към животните.

— О, пак ли за това? — Той отпусна назад глава.

— Нали ме питаш? Мисля, че отговорността на хората към онези същества, които не могат сами да се грижат за себе си, говори много за отделния човек…

— Аз пък мисля, че е време да тръгвам. — Бен сложи ръце върху коленете си и стана.

Арли също се изправи.

— А какво ще кажеш за онези рибки?

— Какви рибки?

— Можеш да ми кажеш, че не е моя работа, но чух, че си изгонил от апартамента един наемател само защото имал аквариум с рибки.

Той помълча малко, после тръгна към вратата.

— Така е. Не е твоя работа. Аз може би мразя и компютрите. Може би съм против използването им в училище. Може би считам, че без тях децата ще си останат деца и като пораснат, ще бъдат по-добри.

— Разбирам — рече Арли, като си наложи да не се оставя да я предизвика. — Познавам много хора, които настръхват, щом някой се опита да ги критикува.

— Какво искаш да кажеш?

— Котките цапат ли около басейна? Златните рибки пускат ли си касетофона оглушително?

— Ако намекваш за Фицпатрик, признавам, че той най-малко отговаря на представата ми за идеален наемател.

— Тогава защо не го застреляш?

— В затвора ли искаш да ме вкараш? Ето къде значи бил проблемът!

— Отбих се за малко у тях. Не ставай мнителен.

— След като ми заяви, че трябва да се прибереш на секундата заради някакво си телефонно обаждане?

— Стоях там точно една минута. Може би ще е по-добре мен да застреляш, а?

Бен прекара пръсти през косата си.

— Всъщност за какво изобщо спорим?

Тишината, която настана, й се стори безкрайна и явно той нямаше намерение пръв да я наруши.

Добре, но как би могла да започне. Арли шумно въздъхна.

— Миналата събота или може би беше по-миналата… — Толкова много неща се бяха случили от онзи следобед, че вече бе изгубила представа за времето. Така и не успя да продължи. От долния етаж Елвис Пресли се бе захванал да убеждава квартала, че е влюбен до полуда.

— Търпях достатъчно — изръмжа Бен, рязко отвори вратата и ядосано хукна надолу по стълбите.

Арли излезе на пръсти на площадката и се ослуша.

Дочу гласовете долу да се извисяват заплашително.

— Да ни беше предупредил, че ще живеем в мавзолей! — завалено викаше Джонатан, сякаш бе пиян.

Арли не можа да чуе отговора на Бен.

— Слушай, Травис, ако твоята приятелка те е ядосала, няма какво да си го изкарваш на мен.

— Арли няма нищо общо с това.

— Сигурен ли си? — изхили се Джонатан и добави нещо, което не се разбра.

Гласът на Бен също заглъхна.

— Те много хитро са избрали именно нея за онази работа — извиси се фалцетът на Джонатан.

— Каква работа?

— Няма значение.

— Май ще е по-добре да ми кажеш.

— А дали наистина искаш да чуеш?

— Слушам те.

Тишината, която последва, беше по-мъчителна от всякакви крясъци. Арли стисна очи. Двамата бяха влезли в апартамента.

Всичко свърши! Само след минута Бен ще узнае истината. Арли беше сигурна, че Джонатан ще му каже. Не че ще го направи нарочно, просто беше ядосан.

И какво ще си помисли Бен? Че не само го е лъгала, ами го е и разигравала пред очите на всички.

Дора се показа пред вратата и закърши ръце.

— Загубени сме — проплака тя.

— Дали ще ни изхвърли? — дочу се шепотът на Каролайн Оутс от горната площадка.

— Не мога да говоря сега — рече Арли, като едва сдържаше сълзите си.

Взе котенцата и се прибра вкъщи.