Вирджиния Харт
Мили създания (11)

Единадесета глава

— Нося ти нещо — каза Арли и размаха пред лицето на Бен една барета.

Откри я сред дрехите, които щеше да носи в магазина за стари вещи. Ерик я беше сложил веднъж на някакъв карнавал, който претърпя пълен провал, както всички начинания през последните им седмици заедно.

— Мисля, че ще допринесе за творческата атмосфера.

— Мерси, мадмоазел. — Бен й целуна ръка и нахлупи баретата.

Арли наклони глава и впери поглед в него, за да оцени ефекта.

— Сега ти трябва само една роба, в която да опитваш боите.

— Е, нямам. Но пък в което и чекмедже да бръкнеш, ще извадиш ризи — цели палитри.

— Значи ще свършат работа. — Тя подуши въздуха. — Защо не ми мирише на вкусно?

— Ха! Манджата не носи вдъхновение. Всички шедьоври са родени на гладно. Естествено, това се отнася и за модела.

— Обеща ми вечеря!

— Ще си поръчаме пица. Много сирене, много гъби, много шунка.

Арли прихна от френския акцент, с който бе изречено това.

— Май не те тревожи фактът, че пицата е измислена в Италия.

— Искаш да поръчам „Шатобриан“? Тъй кажи…

— Не, не. Пицата е добра идея.

Бен целуна върха на носа й и я заведе до един висок стол, покрит със зелено сукно.

— На дивана ще ми е по-удобно — рече тя, но седна.

— Вече нямаш мнение. Ти си само един предмет.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Сега… Най-важното.

Той измъкна гребен, раздели косата й на път и я приглади от двете страни на лицето.

— Не се харесвам така!

— Шшт! Кой тук е художникът?

— Ами то ще си покаже.

— Творецът вижда светлини и сенки, извивки и форми… — Бен отстъпи назад, за да я разгледа и подметна закачливо: — Но нещо не мога да видя тялото ти.

— Няма и да можеш. Защото ще бъда напълно облечена.

— Що за отношение! Какво щеше да прави изкуството, ако Мона Лиза беше такъв инат?

— Тя положително е била. В края на краищата Леонардо я е нарисувал с дрехи.

Арли беше облякла дълга пола, щампована в зелено, лимоненожълто и керемиденокафяво, и тъмнозелена копринена блуза. Той изрази одобрението си, но не се стърпя и замени иглата, изобразяваща подкова, с поочукана брошка, която извади от една кутия до статива.

— Взел съм я от вехтошарския магазин, но ефектът е налице.

— Какъв ефект?

— Такъв, какъвто го искам — съобщи той и затвори първо едното, после другото си око.

— Дали вече да не почваме? — попита Арли, уверена, че в крайна сметка ще види белите си дробове или в най-добрия случай, сърцето. — Давам ти половин час, след това се обаждам за пицата.

— Художникът не работи по часовник.

— Готвачът също. Всъщност и готвачът е творец. Което ме навежда на мисълта, че за утре ще направя картофена салата.

— Майка ти не те ли е научила, че картофената салата расте в пластмасови кутийки и се бере в супермаркета.

— Тази, на която ме е научила майка ми, се приготвя от предишната вечер, за да могат картофите да се накиснат в марината.

— Ей, огладнях!

— И аз. Така че давай да започваме и да свършваме.

Бен обиколи стаята, като поглеждаше към Арли от различен ъгъл.

— И ти ли си любител на вехтошарските магазини? — попита тя, като наведе глава да огледа по-добре брошката. — Аз постоянно купувам от тях разни неща, които в крайна сметка се озовават отново там.

Бен махна с ръка, после шумно въздъхна.

— Ето, наруши ми концентрацията! Ще ми трябва още половин час.

— Повече от десет минути не давам.

— Петнайсет.

Бен най-после зае позиция пред статива и присви очи. Върна се, нагласи зад гърба на Арли една настолна лампа и отиде да включи грамофона — явно беше противник на компактдисковете. След това й заповяда да не мърда и се втренчи в нея в продължение на цяла вечност.

Арли се почувства толкова неловко, все едно, че наистина е гола. Наложи си да прояви търпение, но понеже пастелът продължаваше да си стои в ръката му, тя не издържа и се обади:

— Като рисуваш, не слагаш ли очила?

— Теб те виждам и със затворени очи.

— А листа?

— Не бери грижа за творческия ми процес.

— Времето върви!

— Нищо няма да излезе, ако си такава хубава. Аз едва ли ще мога да устоя.

— На работа, ей! — смъмри го Арли, защото долови искриците в очите му.

— Какво ще кажеш за една малка почивчица?

— Как ще почиваш? Още нищо не си свършил.

— Сътворявам композицията в съзнанието си.

— Това не се брои.

— Като се хващаш с опърничаво момиче… — промърмори той, въздъхна и приближи пастела до листа. — Ето пак!

— Какво?

— Пак шаваш с пръстите на краката. Изнервяш ме.

— Но как разбра? Аз съм с обувки.

— Ето пак! — повтори след известно време. — Съблазняваш ме, така значи?

— Не съм си…

— Този път си мръдна ухото.

— Не е вярно.

— Дръж се прилично, иначе не отговарям за последствията.

„Ноктюрното“ на Шопен отзвуча и докато сложи следващата плоча, настъпи тишина. Музиката, която последва, беше нежна и успокояваща и Арли си представи ливади, обсипани с диви цветя. А може би всеки звук — от Моцарт до Майкъл Джексън, щеше да я накара да се чувства така, след като отново е с Бен.

Дали може да отгатне мислите й?

Този път той не каза нищо, а направо остави пастела и се приближи.

— Какво има? — Арли се опита да си придаде строгост. — Защо не работиш?

— Трябва да те целуна. Само веднъж — за вдъхновение.

Ако цялата тази игра целеше да ги държи на разстояние, тя бе обречена на неуспех. От непоколебимата твърдост, с която Арли се беше заредила, преди да дойде, не бе останало и помен.

— Една малка целувка… Като за начало — рече Бен, предвкусвайки победата.

Той се надвеси над нея и дъхът му парна устните й. След това всичко се завъртя и Арли престана да диша, да вижда и да чува. След време някакъв глас успя да проникне в съзнанието й:

— Арли? Тук ли си? — Беше гласът на Сюзет. — Арли!

— Няма да отваряме — прошепна Бен и плъзна ръка по лицето й.

— Бен? — Сюзет отново почука. — Бен, Арли при теб ли е?

— Май няма да се откаже. — Той се надигна бавно и я стисна за рамото. — Не забравяй докъде бяхме стигнали.

Бен отвори вратата.

— Съжалявам, че те безпокоя — заговори смутено Сюзет, като видя гневния му поглед, — но една жена иска да види Арли.

Арли се смъкна от стола и платът се повлече по пода.

— Не очаквам никого.

Зад Сюзет стоеше Милдред Барнс и със сетни сили се мъчеше да удържи в ръце едно огромно и доста проскубано черно-бяло куче.

— Това е Рагс — представи го със задъхан глас. — Знам, че казахте да го доведа утре призори, но моят хазяин направи такава сцена… През цялото време, докато ме нямало, Рагс виел толкова силно, че той не можел да гледа телевизия.

— Виел? — повтори Бен.

— Ами, лъже!… Просто се чуди какво да измисли, за да го изпъди. Мрази кучета. Познавате тия типове.

— Значи това е кученцето? — натърти Бен.

— Да. Много е миличък. Толкова ми е трудно да се разделя с него! Но нали знаете какви хора има. — Милдред приглади козината на кучето назад, но тя пак падна в очите му. Подаде на Арли каишката и посочи сака с различни консерви и играчки. — Това са нещата му. Не можете да си представите колко трудно ни беше в колата. На мен поне. А, да не забравя, гледайте винаги да имате под ръка бисквити — от най-големите, за да не гризе краката на масите.

— Моля? — възкликна Бен.

— Ами това е. Аз трябва да тръгвам — каза Милдред Барнс и тръгна по стълбите. — Паркирала съм на забранено място. Стискайте палци да му намеря стопанин.

— Ще стискам, уверявам ви.

— Значи това е кученцето Рагси? — повтори Бен, когато Милдред Барнс си замина.

— Е, не е чак толкова голям — услужливо се намеси Сюзет.

— Мисля, че тя не е имала предвид размерите. Нали знаеш, човек може да нарече и Кинг Конг „мъничкото ми“.

— Значи, имаме късмет. — Бен протегна ръка и извика: — Дръпни го, ще опасе папратта.

Арли се опита да изтегли Рагс от саксиите, но без никакъв успех.

— Ама той само души. Иска колкото се може по-бързо да свикне с обстановката.

— О, виж, лапите му са кални — не пропусна да отбележи Сюзет. — По-добре ги измий, защото иначе ще трябва да бършеш не какво да е, а мокета.

Бен се доближи до Арли и протегна ръка.

— Дай на мен, че ще те отнесе.

В гърлото на Рагс се надигна сърдито ръмжене и зъбите му се оголиха.

— Ето, аз ви казах. Кучетата не ме обичат.

— Но той е добро кученце. — Арли се наведе и се вгледа в мястото, където би трябвало да се намират очите му. — Просто още не ни познава. А и гласът ти го уплаши. Нали ти казах, че първите му собственици са го мъчили?

— Сигурна ли си, че мъчителят не е бил самият той?

— Говори му тихо и не прави резки движения. Трябва да му покажеш, че нямаш лоши намерения.

Бен пое въздух.

— Разбери ме, приятел, и на мен не ми е лесно. Като бях съвсем малък един такъв като теб само дето не ми отхапа ръката.

— Повтаряй името му.

— Здрасти, Рагс. Аз съм Бен, а това са Арли и Сюзет. Всички сме твои приятели.

Този път ръмженето беше по-неубедително. После Рагс легна и опря нос в обувката на Бен.

— Но той е чудесен! Преди малко просто ти е казвал добър ден.

— Така ли беше, а Рагс?

Бен клекна пред него и го почеса зад ухото. Безспорно трогнат от проявеното внимание, Рагс скочи и сложи лапи на корема му и те на секундата се отпечатъка върху ризата.

— Не, не, моето момче, недей така — заговори кротко Арли, като подръпваше каишката.

— Гледай ти! — обади се Джонатан от прага на апартамента си. — Имаме си нов наемател? Да не пропуснеш да му прочетеш правилника за вътрешния ред, Травис?

— Хайде, Рагс, качваме се — рече Арли, защото предчувстваше избухването. — Не искаш ли да видиш новия си дом? Ммм… временния.

Бен я последва по стълбите.

— А какво ще кажат котенцата? Той ще ги схруска на две хапки.

— Сигурна съм, че нищо няма да им направи. Милдред каза, че е свикнал с други животни.

— Искаш ли да занеса Самсън и Делайла на гости при Дора, докато Рагс се опомни? — предложи Сюзет.

— Ще го направиш ли наистина?

— Разбира се.

Като влязоха, Делайла спеше, но Самсън яростно се замята в ръцете на Сюзет и настръхна целия. Рагс излая, заотстъпва уплашено назад и се притисна в Бен.

— О, миличкия! Толкова ли те е страх?

— Как смяташ да се оправиш с тази менажерия? — попита Бен, като се мъчеше да се освободи от Рагс, който предано ближеше ръката му.

— Както виждаш, той нищо няма да им направи. — Арли се усмихна насила. — А Сюзет ще ми помага, Дора също. И Каролайн. Когато съм на работа, котенцата ще им ходят на гости, а кучето ще стои в кухнята заедно с играчките си и храната.

— За да не изгризе краката на масата — мрачно довърши Бен.

— Той просто иска да го обичат.

— Хубава шапчица — подхвърли Джонатан и се направи, че разглежда кучето.

Бен смачка баретата в ръка, а Сюзет отиде в другия ъгъл на стаята.

— Голям сладур, а? — ухили се Джонатан.

— Така ли? — ехидно възкликна Сюзет. — Ама лапите му са кални. Няма ли да го причислиш към списъка на мърлячите?

Арли се обърна към Джонатан и попита:

— Ще го подържиш ли малко, докато намеря парцал?

— Ммм, ти го дръж, а аз ще търся парцал.

— Кога ще свърши всичко това, Арли? — попита Бен, щом останаха насаме с кучето. — Винаги ли ще ме поставяш пред свършен факт?

— Но аз ти казах за Рагс.

— За добрия мъничък Рагс? Нищо чудно, че си се опитала да го скриеш.

— Не е вярно.

— А не се ли бяхте уговорили с Милдред Барнс да ти го донесе по тъмно?

— Това стана, преди да дойда при теб.

— Аха.

— Касае се само за няколко дни.

— Рим за колко време е изгорял? Освен това, тя нали ти каза да стискаш палци да му намери собственици?

— Да, но…

— Това означава ли, че дотогава ще живее тук?

— Ще й се обадя, за да й напомня, че приемам Рагс само временно.

— Временно значи не повече от седмица. Надявам се, че ще го имаш предвид.

Явно натъжен от липсата на внимание, Рагс заскимтя и вдигна рошавата си муцуна към Бен. Той го потупа по главата и кучето му отвърна с ентусиазирано махане на опашка.

— Слизам да работя. И без това изгубих страшно много време.

Беше по-скоро уморен, отколкото ядосан.

— Ти не се тревожи.

— Не се тревожа — измърмори той и се обърна. — Проблемът си е изцяло твой.