Вирджиния Харт
Мили създания (4)

Четвърта глава

— Много беше вкусно — каза Арли, защото усещаше, че Бен очаква комплимент.

Всъщност бе доста озадачена. Ако днес следобед не беше видяла с очите си съблазнителния сос на печката, би се заклела, че спагетите са полети с онзи буламач в бутилките, дето са наредени в нейния шкаф само за в краен случай.

— Благодаря — отвърна Бен с подобаваща скромност. — Ще занеса чините в кухнята, а ти сядай на дивана и започваме.

Арли притисна салфетката до устните си. Започват ли? Какво, за бога?

— Джон Уейн — поясни той усмихнат иронично. — Не помниш ли?

Арли си напомни, че вече е крайно време да каже това, което си бе наумила.

— Много ми се иска да остана, но за съжаление няма да мога. Наистина ме чака работа.

Бен подреди чиниите една върху друга, сложи най-отгоре приборите и вдигна глава.

— Няма какво да се правиш на Пепеляшка. Филмът си е част от уговорката.

— Някой друг път — настоя Арли и сама се учуди от силното си желание да остане. Котенцата я чакаха горе, уестърни не обичаше, а пък точно този го бе гледала поне пет пъти… По принуда, разбира се. И въпреки всичко й се оставаше.

Тя погледна крадешком към Бен. С памучна риза с навити до лактите ръкави и избелели джинси той изглеждаше съвсем обикновен, а тя винаги бе харесвала елегантните мъже. Защо тогава този мъж я привличаше неудържимо?

Личеше си, че се е бръснал току-що, миришеше много хубаво и косата му бе прилежно сресана. Заради кого?

Арли преглътна. Можеше да си седи до него на дивана и да изгледа филма. Но… Самсън и Делайла стояха барикадирани в кухнята. Освен това трябваше да се отбие да благодари на Джонатан Фицпатрик.

— Не е възпитано да се наядеш и да скочиш да си ходиш — прекъсна мислите й Бен.

— Така е, затова първо ще измия чиниите. — И Арли се отправи делово към кухнята.

— Ей! — викна след нея той. — Нали каза, че в събота и неделя си ужасна домакиня. Това е едно от нещата, които ми харесват в теб.

— Като комплимент ли да го разбирам?

— Да, това е първият, а ще има и още… Този пуловер, например… Много ти отива.

— Благодаря.

С усилие на волята Арли събра мислите си. Беше дошла тук, защото беше принудена от обстоятелствата и за да й е чиста съвестта, трябваше поне да му помогне за чиниите.

— Почваме ли? — попита тя и застана пред умивалника.

— Не се ли разбрахме?

— Както добре знаете… знаеш… Бен, човек трябва да се отървава от неприятните работи по най-бързия начин, иначе мисълта, че имаш да вършиш нещо неприятно, няма да ти дава мира и ще ти развали цялото удоволствие.

— Добре, аз ще мия, а ти само ще ми правиш компания.

— Не. — Арли пусна водата и се огледа. Очите й се спряха върху кутията за боклук — най-отгоре се мъдреше празна бутилка от сос за спагети.

— Е — обади се той, — котка в торба не стои.

— Моля? — смутено попита Арли.

— Разкрит съм. — Той разпери ръце. — Ти преди час направи едно признание. Сега е мой ред. Сосът за спагетите беше от ей тази бутилка.

— Ами онова, дето… — Арли разбърка въображаемия сос във въздуха.

— То беше домашен сос… До едно време. Обичам да импровизирам с разни подправки. Но капачката на бурканчето с орегано падна в тенджерата, а след нея и цялото съдържание. Получи се такава една бълбукаща смес, дето може да отрови и вещиците от „Макбет“.

— И какво направи с него? — попита Арли, като едва сдържаше смеха си.

— Никак не е смешно. — Той се почеса по главата. — Аз се притесних, че ако го излея в мивката, ще вземе да разяде тръбите. Когато каза, че все пак приемаш поканата, отскочих до магазина за тази бутилка.

— Можехме да го отложим за друг път.

— Че да измислиш пак някоя сърцераздирателна причина и да се измъкнеш?

Арли подложи сапунисаната чиния под струята вода, постави я да се суши и посегна към следващата.

— А защо не използваш проверени рецепти?

Бен изви вежди в престорена почуда.

— Но, госпожице. Аз съм човек артист. Подвластен съм на всички музи.

— Дори и да ти въздействат зле?

— Дори и да ми въздействат зле!

Бен се втренчи във вратата. Джонатан Фицпатрик бе сменил Хулио Иглесиас с оглушителна барабанна какофония.

— Един момент. Веднага се връщам.

Откъм площадката се чуха възбудени гласове и настъпи тишина.

— Така, докъде бяхме стигнали? — попита Бен, потривайки ръце.

— До бърсането на чиниите — отвърна Арли и му подхвърли кърпата.

— Точно това се страхувах, че ще кажеш.

Докато си подаваха чиниите, Бен разказа защо се е насочил към илюстрирането на медицински книги. После заговори за предимствата и недостатъците на свободната професия. Арли му обясни какво представлява нейната работа, колко много родители са против използването на компютри в обучението на децата им.

— Те са си втълпили, че учителите искат да си седят в кабинета, да си пият кафето и да клюкарстват, а машините да вършат тяхната работа. Изобщо не си помислят, че с помощта на програмите, учителите ще могат да отделят повече време за всеки ученик поотделно.

— И твоята работа е да ги убедиш в това, така ли?

— Именно. Много е забавно да видиш някой татко, който влиза важно в класната стая с намерение да обясни на всички как се е научил да чете и пише и така се зазяпва в компютъра, че сяда да пробва и накрая не можеш да го накараш да си отиде.

Арли говореше и си мислеше как тази вечер дори миенето на чинии се бе оказало забавно за нея. Беше й все по-трудно да гледа на Бен Травис като на враждебно настроен хазяин.

— Защо не обичаш животни? — попита внезапно тя, като се помъчи гласът й да прозвучи колкото се може по-безразлично. Все пак изтръпна от смелостта си.

— А ти защо мислиш, че ги мразя?

— Онази табела на входа какво друго може да означава?

— Табелата е останала от предишния собственик на сградата.

— Но ти не си я махнал.

— Според мен кучетата само се измъчват в апартаментите, трябва да живеят на открито, за да има къде да тичат на воля.

— И хората, които не могат да си позволят да живеят в ранчо, да бъдат лишени и от домашни животни, така ли? А хилядите бездомни създания, те ще… ще бъдат… — Пред очите й бяха Самсън и Делайла и Арли не можа да произнесе какво точно се случва с хилядите бездомни създания.

— Живеем в свободна страна. Който иска животни, може да си намери квартира, където това е позволено.

— А имаш ли представа колко е трудно това?

Той сви рамене.

— Аз нямам куче. Нещо не се разбирам с тях. Не знам защо. Като малък едно така ме ухапа, че се наложи да ме шият.

— А я си припомни, оттогава досега колко хора са те наранили, при това много по-дълбоко?

— Виж какво. Всеки има право да прецени сам за себе си. А ти си признай, май и теб те е ухапал някой. Щом толкова обичаш животните, защо не си си взела досега?

Арли преглътна. Този въпрос й напомни как като беше на единайсет години, едно кученце тръгна подире й и я изпрати чак до вкъщи. Беше такова малко, кльощаво и грозновато, но с огромни тъжни очи.

Тогава тя със сълзи се моли на баща си да го вземе у дома. Обеща всичко — шестици, колеж, та чак и миене на колата в продължение на цяла година.

Той дори не позволи животинчето да остане в двора, докато потърси на кого да го подари. „Има бълхи“, отсече и го прогони. Една кола го смачка точно пред очите й.

Арли въздъхна. Трябваше да се успокои, защото така не би успяла да убеди Бен да й позволи да задържи котенцата. Макар да не бе лош по душа, той сигурно просто не разбираше колко голяма нужда изпитват някои хора от животинка у дома.

— Извинявай, че така се разгорещих. Това ми е болната тема.

Той сложи ръка на рамото й.

— Няма нищо.

Дали? Чудесната атмосфера вече се бе изпарила. Топлината бе изчезнала. А може би така беше по-добре.

— Трябва да тръгвам. — Арли неохотно остави кърпата. — Очаквам важен разговор по телефона.

— Не беше ли блокирал?

Господи! Онзи, който е казал, че за да лъжеш ти трябва отлична памет, много добре е знаел какво говори.

— Оправих го.

— Сама? — Той свирна с уста. — Прозорци, печки, телефони… Хубаво е човек да има такива познати. Защо не те назнача за поддръжка на блока?

Арли цяла вечер тайничко изучаваше Бен и едно от нещата, които забеляза, бе, че той не е чак толкова едър, колкото й се бе сторил в началото. Бившият й годеник, Ерик, три пъти в седмицата ходеше да вдига щанги и беше по-мускулест, но Арли понякога се забавляваше с мисълта какво би станало, ако бодне с карфица прехвалените му бицепси — положително щяха да се разлетят из стаята като спукани балони.

Тялото на Бен беше силно, но без прекалени тренировки.

— Ти патриотка ли си? — ненадейно попита той.

Тя се замисли за миг, учудена откъде му хрумна подобен въпрос.

— Мисля, че да.

— И вярваш в безсмъртието на американските традиции?

— Вярвам, да.

— Значи няма да отхвърлиш правото ми на целувка за лека нощ.

Дъхът на Арли замря.

— Целувката за лека нощ не е измислена в Америка!

— Нищо. Аз вярвам, че е американска традиция.

Ако направо я беше целунал, нямаше да се почувства толкова глупаво. Усети как краката й се огъват и сърцето й едва не се пръсна.

Тя притеснено извърна глава към статива, за да спечели време.

— Какво е това? — попита, без да я интересува отговорът.

— Лимфната система.

— Разбирам.

— А онова там е тазовата кухина. — Бен се наведе и уж случайно докосна с устни врата й.

„Какво ти става, Арли? Защо омекна така? Я се опомни!“

— Жената не представлява тайна за теб, предполагам — прошепна тя, надвила смущението си.

— Виждам я като на длан.

Бен леко наведе главата й и я целуна от другата страна. В този момент Арли осъзна, че не бива да остави нещата да продължат в този дух. Направи крачка назад и потърси спасителната дръжка на вратата. Когато пръстите й я стиснаха, тя го погледна и протегна ръка, за да го задържи на разстояние.

— Няма нужда да ме изпращаш. Предполагам, трябва да довършиш тази… система.

— Ако се съглася да не те изпращам, ще получа ли това, което ми се полага?

— Ъ-ъ-ъ… кое?

— Целувката за лека нощ?

— Ами те май ще станат три?

— Не, това беше само така…

— Преди не ме попита за разрешение.

— Все пак си мисля, че принудителните целувки не са за предпочитане. Принцесата, която дарява с целувка рицаря, защото убил триглавия дракон… А, не, благодаря. Целувката трябва да бъде взаимна.

Той млъкна, бавно приближи устни и леко докосна нейните.

— Бен? — прошепна Арли.

За какво го молеше всъщност? Да спре или да продължи? Не беше сигурна.

Ръцете му леко я обгърнаха. После Бен едва забележимо започна да я придърпва към себе си. Арли чу собствената си въздишка и без да иска, притвори очи.

В първия момент се запита дали устните й се разтвориха сами, или той го направи. После изобщо престана да мисли…

— Май е по-добре да тръгвам — чу се да казва, когато той се отдръпна малко, за да я остави да си поеме дъх. Докато все още се държа на краката си, добави наум тя.

Бен не отговори. Погали я по косата, загледан в очите й.

— Лека нощ. Благодаря за чудесната вечеря. Следващия път е мой ред.

— Така си е. Какво ще кажеш за утре?

— Не, утре не мога.

— Кога тогава? — Той взе ръката й в своята.

— Ще ти се обадя. — Арли измъкна леко ръката си и повтори: — Лека нощ.

На стълбите се спря, обърна се и се върна на пръсти до апартамента на Джонатан.

— Охо, кого виждат очите ми? — възкликна той, когато изненадано отвори вратата.

Лъскавата малиновочервена риза беше залепнала по него като втора кожа. На врата му лъщеше дебела златна верижка. Усмивката му доказваше, че зъбите му са точно тридесет и два — ни повече, ни по-малко.

Той побърза да я покани и Арли бе толкова смутена, че не можа да откаже.

Апартаментът беше ослепително бял. Бели стени, бял извит диван, бял дебел килим… Цветни бяха само малките възглавнички и свещниците върху стъкления плот на масата.

— Не исках да ви безпокоя — смутено заговори Арли, забелязала някаква жена да седи на пода пред бялата стереоуредба.

— Моля? — опита се да надвика музиката Джонатан.

— Не ни безпокоиш — провикна се дамата и махна с ръка.

Беше Сюзет, но с рокля, която Арли виждаше за първи път — без гръб с хавайски мотиви. Прическата й я правеше направо неузнаваема. Сюзет вдигна високо една касета и каза нещо, но Арли не успя да разбере нищо. Това я накара да се провикне с все сила:

— Свърши ли ти соарето?

Арли кимна и погледна Джонатан.

— Исках само да ти благодаря…

— Какво казваш?

— Казах, че искам… — Тя млъкна. Нямаше смисъл. — Ще дойда друг път.

— Никога не отлагай… — започна Джонатан, без да си прави труд да довърши. Хвана я под ръка и я поведе към бялата кухня. Летящата врата се притвори и намали някой и друг децибел. — Първо, какво пиеш?

— О, благодаря. Нищо.

— Едно студено питие ще те освежи и ще ти вдъхне смелост да кажеш това, което си наумила.

О, какво си въобразяваше той?

— Не, не, наистина… Дойдох само да ти благодаря, че не ме издаде пред Бен. За котетата. Няма да стоят тук дълго, но все пак не ми се иска той да знае.

— Аз и другите не съм ги изпортил, а какво остава за такова сладурче като теб.

— Кои други?

— Ами тук май само аз нямам опашат любимец.

— Как е възможно? Бен нищо ли не знае?

— В това е майтапът! Той се мисли за нашия духовен пастир. Край басейна — никакъв алкохол. Смехове и музика — до десет. Следващата заповед ще е в единадесет да сме по леглата. Той лично ще идва да гаси лампите и да проверява облекли ли сме си пижамките.

— Кой друг има животни?

— Първо, възрастната дама на твоя етаж — Дора. — Джонатан изрече името й носово, както го произнасяше самата тя. — Та тя има две или май три котки. Лави-Беа и Пуси-Панси или нещо такова. Какво ще кажеш за имената им?

— Виждала съм ги на прозореца й, но те не са ли плюшени?

— Плюшени са, разбира се. Но служат за маскировка, ако всевиждащият Травис вдигне очи нагоре и види истинските, които клечат на перваза.

— Сигурен ли си?

— Точно толкова, колкото съм сигурен, че ти имаш най-сладкото личице в този град. — Очите на Джонатан странно блестяха, може би да подсилят ефекта на този многозначителен комплимент. — Пуска ги да сядат там само сутрин, когато слънцето блести в прозореца, за да е пълна илюзията.

— А кои са другите?

— Ами пенсионерите в апартамент №7 — семейство Ибърт. — Джонатан я беше хванал за раменете и леко ги масажираше с кръгови движения. — Дето могат да уплашат и таласъмите. Те имат два пудела. — Той гръмко се изсмя. — Ако Травис разбере, така ще побеснее, че не знам какво ще последва…

— А ти как разбра?

— Ами че те всички знаят. Освен Травис, разбира се. Господи, как ги мразя такива като него. Имат пари да купят цял блок и тероризират тези, дето нямат. Бедни работяги като мен, болни стари хора, които копнеят някоя животинка да запълни и осмисли живота им.

Болни и стари, ама с тях можеш да уплашиш и таласъмите, добави наум Арли, но реши да не се заяжда с този внезапен прилив на състрадание у един застрахователен агент. Все пак Джонатан като нищо би могъл да съобщи за съдържанието на кашона пред Бен, но не го направи. И Арли му беше благодарна.

— Джонатан! — извиси се гласът на Сюзет от хола. — Нямаш ли диско?

— Аз ще тръгвам вече.

— Не ме изоставяй така — отново се размаза от любезност той и се нацупи като кисело хлапе.

„О, я се махай от главата ми, лепка такава! Не се ли умори да се превземаш?“ — сопна му се мислено Арли.

— Чак пък да те изоставям…

— Някой ден ще се отбия при теб. Да поискам назаем малко сол или захар. Положително имаш запаси.

— Да, запасила съм се — отсече Арли и махна един по един пръстите му от раменете си.

Сега номерът беше да си тръгне, без той да се обиди или да се настрои срещу нея. С възможно най-очарователна усмивка Арли вдигна ръка за довиждане към Сюзет и погледна с надежда вратата. Още миг и ще се отърве от този досадник. Бягството бе почти успяло, когато три резки почуквания известиха за следващия гостенин.

Сюзет се хвърли към вратата и я разтвори широко. Пред нея стоеше Бен Травис, по-бесен отвсякога.

— Здравей — изчурулика тя и отметна глава назад, така че по челото й да се разпилеят немирни къдрици. — Влизай. Купонът е за всички.

Арли замръзна. Ако хукне към кухнята само ще привлече вниманието му, а вече беше твърде късно да клекне зад дивана.

— Искам да се видя с Фицпатрик, ако е възможно — каза Бен, като му коства много усилия да спази добрия тон. — Преди малко го помолих… — Думите му увиснаха във въздуха, защото в този момент съзря Арли.

Погледът му заискри от възмущение. Беше разбрал, че телефонният разговор е бил пълна лъжа, а и всичко останало. Нищо не убягна на Джонатан и той реши да се позабавлява. Небрежно обгърна талията на Арли, придърпа я към себе си и попита:

— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо, Травис?

Бен премести очи от Арли.

— Джонатан, да излезем отвън.

— О, страх ме е! Да не би да приложиш насилие…

Сюзет се изкикоти и Джонатан я удостои със самодоволен поглед.

— Мисля, че не би искал приятелите ти да чуят това, което възнамерявам да ти кажа. — Гласът му беше леден до неузнаваемост.

— Тук сме все свои хора.

— Както имах възможността да ти обясня вече доста пъти, за да живее човек тук, трябва да спазва известни норми. Това, че съм те наследил от предишния собственик, съвсем не означава, че ще позволя да се качиш на главите на всички в сградата. Тази каменотрошачка, дето я наричаш музика, безпокои наемателите ми, а сигурно и много хора в съседство.

— Това ли е всичко?

— Не. Има също оплаквания, че в неделя окупираш басейна с твоята компания и никой не може да припари там. Когато пък си тръгнете — още по-малко. Заради мръсотията, която оставяте след себе си.

— Ще го имам предвид — процеди през зъби Джонатан.

— Добре ще е да го сториш още сега.

След тази кротко изречена заплаха, Бен се завъртя и излезе. Джонатан яростно затръшна вратата след него.

— Виждаш ли при какъв тип си дошла да живееш? — обърна се веднага към Арли.

Тя се чувстваше прекалено зле, за да влиза в спорове с Джонатан Фицпатрик. Трябва ли да ходи сега при Бен и да обяснява какво прави тук? Защо го бе излъгала за телефона? Не, не можеше да му обясни истинските си мотиви.

 

 

Когато надникна в кашона, котенцата спяха притиснати едно в друго. Делайла се размърда, протегна лапичка, отвори за секунда сънливи очички и пак заспа. Арли клекна до тях и ги замилва нежно. Просто им се наслаждаваше.

— Как е възможно подобни безобидни същества да причинят някому толкова неприятности? — въздъхна тя по едно време, стана и отиде в спалнята да се преоблече.

Като мине някой и друг ден и намери стопанин на Самсън и Делайла, ще се опита да заличи ужасното впечатление, което беше оставила у Бен. Както каза Джонатан, винаги може да почука на вратата му под предлог, че й трябва щипка сол или няколко бучки захар.

Но искаше ли да го направи?

Ами ако Джонатан беше прав? Бен май наистина се държеше като господар и всеки, който не спазва заповедите му — можеше да се окаже вън.

Арли отлично си спомняше как всякакви игри секваха, щом баща й се появеше. Дори още чуваше нервния шепот на майка си: „Прибирай играчките. Баща ти не обича да се търкалят из хола. И не му казвай, че си играла с Мери Джаксън, той не харесва баща й. Среса ли си косата? Не се изгърбвай. Я да видя какво си облякла. Не, баща ти не позволява да стоиш вкъщи с тази рокля…“.

И после вкусът на свободата, когато се премести да живее сама. Откакто беше далеч от него, вече нямаха проблеми. Е, той живееше в друг щат. След като се пенсионира, двамата с майка й заминаха за Орегон. Според него това било единственото място, където може да се живее спокойно.

Дали тези правила, които Бен е измислил за наемателите, не означават, че той е също толкова деспотична натура? Че не се интересува какво изпитват хората около него, че гледа на тях само като на източник за доходи. Възможно ли е, ако научи за котките на Дора Шелби, да я изхвърли на улицата?

Трябваше да разбере това. И ако се окаже вярно, на секундата ще престане да мисли за него. Независимо от усмивката му и от… всичко останало.