Даяна Палмър
Омагьосани от любов (9)

Девета глава

Бе попаднала в целта. Къл наистина се боеше от отговорността да обича, затова и се пазеше от обвързване. Навярно е бил лишен от обич в детството си. Бет знаеше много малко за този период от живота му — той избягваше да говори за него.

Сърцето й бе сломено, но гордостта я държеше на сцената. Не можеше да подведе продуцентите. Влагаше всичките си чувства в пресътворяването на образа и със задоволство четеше отзивите, превъзнасящи възраждането на великолепната пиеса на Къл.

След деня, в който за последен път бе дошъл при нея, той сякаш пропадна вдън земя. Никой не го беше виждал или чувал. Почти бе уверена, че той пак е в Калифорния и работи над своята екранизация. Във всеки случай бе глуха, когато споменаваха името му. Нямаше нищо общо с него. Трябваше да мисли за детето, което вече бе само нейно.

Благодарение на лекарските грижи, които щедро й осигуриха продуцентите, тя се чувстваше все по-добре. Вече не я измъчваше отпадналост, анемията беше овладяна. Все повече харесваше ролята си. Липсваше й единствено мъжът, когото обичаше. Навярно Къл никога нямаше да й прости това, което му бе казала. От друга страна, трябваше да мине много време, преди да отзвучи болката от неговите обвинения. И особено от това, че отхвърляше детето.

Изминаха три дълги, изпълнени със самота седмици, преди да научи, че Къл е в Ню Йорк.

— Дик е бил у Къл вчера — подхвърли Джанет след представлението, докато Бет сваляше грима пред огледалото.

— И? — Сърцето й се сви, но не издаде вълнението си.

— Решил е да се самоубива с работа — пренебрежително се изсмя приятелката й. Къл определено не й беше по вкуса, особено като знаеше отношенията му с Бет. — Заключил се в апартамента, хранел се от дъжд на вятър. Дик казал на Дейвид, че Къл е изхвърлил всичко написано досега и започнал сценария от самото начало. Имал определен срок за предаване на ръкописа, но според Дик и за двойно повече време не би го завършил.

Бет веднага свърза чутото от Джанет с това, което бе казала на Къл. Съвестта започна да я безпокои. Знаеше, че той е способен да се натоварва до предела на човешките възможности, особено когато ставаше дума за спазване на срок. По цели денонощия работеше без храна и сън, буквално изцеждаше силите си до капка.

— Да не ти е жал за него? — Джанет внезапно се вгледа в нея.

— Оставаше и да го съжалявам — съгласи се Бет. Продължи енергично да четка косата си, но загрижените й очи срещнаха погледа на приятелката й в огледалото.

— Ама и тази твоя състрадателност! — меко я укори Джанет. — Някой ден ще те довърши. Къл не е твоя грижа.

— Така изглежда…

— Във всеки случай сам подписва договорите си.

Да, но Джанет не знаеше какво бе станало на последната им среща! Не подозираше, как го бе наранила Бет!

На другия ден Бет не остави Дик на мира, докато не й каза всичко за Къл.

— Честна дума, нищо не разбирам — призна той и гневно пъхна ръце в джобовете. — Когато го видях завчера, беше блед като пергамент и слаб като чироз. Ако изобщо може да пише в това състояние, сигурно излиза пълна галиматия. Не слага в уста нищо, освен алкохол!

— Къл ли? — Беше поразена. Никога не го беше виждала да пие, най-много да вдигне чаша за наздравица, и то само за форма. Беше споменал, че поведението на нетрезвия му баща по приемите завинаги го е излекувало от този порок.

— Не ти се вярва, нали? И аз бях като гръмнат. Най-лошото е, че с нищо не мога да помогна. Опитах да му внуша да смени обстановката, но ми отвърна… Е, накратко, да му се махам от главата. Така и направих, защото ми е скъпа кожата. И няма да стъпя при него, ако не ме покани сам.

— Той зле ли изглеждаше? — Очите й бяха печални.

— Да, Бет — с нежелание отвърна Дик. — Не знам точно какво му е, но защо би се наливал с алкохол?

Въпреки твърдението на Джанет, че здравето на Къл не я засяга, Бет чувстваше вина за състоянието му. Той бе бащата на детето й! Нима можеше да наблюдава отстрани как се изтощава до смърт? В никакъв случай! С него бе изживяла и мигове на щастие! Беше длъжна да предприеме нещо.

Пренебрегна гордостта си и още първата свободна вечер се отправи към апартамента му. Стараеше се да не си спомня за щастливите седмици, които бе прекарала тук.

Мъжът, който надникна зад полуотворената врата, сякаш излизаше от гроба. Беше страшно отслабнал. Небръснатото му лице имаше пепеляв оттенък, зелените очи бяха кървясали. Косата му стърчеше сплъстена. Скъпата хавлия висеше раздърпана. Видът му беше направо окаян!

— Бет?! Ти? — Затвори очи и подпря глава на вратата.

— Точно така. Боже мой, какво се е случило? В такъв вид…

Той предизвикателно вдигна глава, но в следващия момент се олюля на босите си крака.

— Какво искаш? Сигурно си дошла за поредната психоанализа? Не, мадам, последният сеанс ми стига!

— Престани да ръмжиш! Ще уплашиш бебето — тихо отвърна тя и се промуши край него в апартамента. От гледката вътре би призляло и на чистачка с най-здрави нерви. Бет не би могла да си представи по-голяма мръсотия. Препълнени пепелници, немити чинии и чаши, пръснати навсякъде. По пода и мебелите бяха разхвърляни дрехи и смачкани хартии, а на килима се валяха размотани две ленти за пишеща машина.

— Махай се — избоботи Къл от входната врата, която стоеше отворена.

Бет свали износеното си палто. Отдолу бе облякла новата жълта рокля с пухкави къси ръкави. Вече се затопляше, въпреки че до лятото оставаха още няколко седмици.

— По-добре млъквай, скъпи — подхвърли през рамо Бет и огледа хаоса. — Защо не вземеш един душ? А аз ще приготвя нещо за вечеря.

— Нямам нищо за ядене.

— Тогава ще отскоча до магазина. Хайде, раздвижи се! — Тя затвори входната врата и го побутна към спалнята.

— Почакай, виж какво, Бет…

— По-добре си отваряй очите, защото ако се спънеш, няма да мога да те вдигна! Значи, първо в банята, после ще вечеряш.

Той опита да възрази, ала само разпери ръце и се скри в спалнята. Бет влезе в кухнята и отвори хладилника. Нямаше време. Първо трябваше да сготви нещо и да измие чинии за ядене. Пазаруването се отлагаше. В хладилника бе останала огромна пържола. Сложи я в тигана. Задуши консерва грах. Прибави към оскъдното меню и един морков. След това се зае със съдовете, нахвърляни в мивката. Когато почука на врата на спалнята, вече бе успяла да разчисти и подреди и хола.

— Е? — Къл се изправи на прага.

— Това вече е друго — одобри вида му тя. Бе облякъл синя копринена пижама. Косата му отново бе руса и лъскава, въпреки нездравия вид на лицето му. — Легни, а аз ще ти донеса вечерята в леглото.

— Вкъщи нищо не става за ядене… — подхвана отново той.

Без да му обръща внимание, тя донесе от кухнята поднос с неговата чиния и силно кафе. Сложи подноса в скута му в широкото легло и приседна на един стол. Загледа го как яде, забравила за чашата кафе в ръката си.

— Ти защо не ядеш? — Забеляза, че си е направила само кафе. — Бебето също иска подсилване.

— Бебето си има всички необходими витамини — безгрижно отвърна тя. — Специални са и мога да поваля бик с една ръка.

Той немощно се разсмя. Довърши пържолата, поля я с черното кафе и въпросително погледна Бет.

— Дик ли ти каза да дойдеш?

— Сама реших.

— За да ме пазиш от мен самия? — Гласът му беше слаб, но строг. — Благодаря, в състояние съм да се грижа за себе си.

— Не се и съмнявам, такъв мъжага! Достатъчен ми беше един поглед, като влязох. Кога си ял за последен път?

— Вчера изядох цяла кутия бисквити.

— А на лекар бил ли си?

— За какъв дявол? Нищо ми няма, малко съм уморен!

— А на мен ми се струва, че имаш температура. И си блед като мъртвец.

— Трябва да завърша сценария. Искам да го прочетеш. Това е най-доброто, което съм писал досега!

— Благодаря, ще почакам да видя филма. Искаш ли още нещо, преди да съм започнала отново да чистя?

— Остави къщата на мира! Имам си чистачка.

— Сигурно е починала от инфаркт. — Бет се изправи. — Стаите изглеждат като полесражение на командоси!

— Знаеш ли колко работа имам?

— Нищо чудно, че не си се оженил — въздъхна тя, като вдигаше подноса. — Едва ли ще се намери толкова смела жена, която да не побегне при вида на този хаос.

— Значи така? Тогава защо още си тук?

Тя спокойно го погледна. В очите й просветна неувереност.

— Ще ти кажа, когато самата аз разбера. Искам да знаеш едно, Къл. Вече мога да мина и без нечия обич. Ти беше прав. С теб бяхме добри любовници и нищо повече. Най-накрая го осъзнах.

— За какво говориш? — Надигна се в леглото.

— Мислих доста. Сигурно ще си доволен да чуеш, че повече не съм луда по теб и няма да те обвинявам, че си баща на детето.

— Знаеш ли и аз си поблъсках главата — тихо започна Къл, като подбираше думите. — Колкото до детето…

— Влакът замина, скъпи — игриво го прекъсна тя. — Случаят е приключен. Завинаги! — Обърна се и тръгна към вратата с подноса.

— Бет, Бет!

— Стига! Опитай се да поспиш, Къл. Аз ще измия чиниите и ще заключа на излизане. Трябваше ти да се нахраниш и да имаш малко порядък наоколо. Мисля, че сега вече ще се съвземеш.

— Защо изобщо дойде? — упорстваше Къл.

— Така е по правилата. Връщам онова, което ти дължа. Ето че сме квит. Чао! — Затвори вратата на спалнята пред учудения му и съкрушен поглед. Самата тя изпитваше удивление от неочаквана си решителност и способност трезво да преценява чувствата, на които доскоро беше напълно подвластна. Господи, нима трябваше да преживее трагична любов и бременност, за да се научи да се владее? Вече не й оставаше друго, освен да се мобилизира и продължи напред без Къл!

Изглеждаше й чудно, че той е сам. След като имаше толкова жени, нима никоя не се беше сетила за него в тежкото му положение?

 

 

На другата вечер го видя в служебната ложа на театъра. След представлението дойде в гримьорната й, за да я заведе вкъщи.

— Обикновено я изпращам аз — хапливо отбеляза Джанет, която също я чакаше да си свали грима.

— Оттук нататък това е моя работа — отвърна спокойно Къл. — Някакви възражения?

— Почакай, виж какво, Къл — енергично се обърна Бет.

— Стоп, нито дума! — скара й се той. — По-кротко, вредно е за детето. И не се бави. Време е да си почиваш.

— Е, щом е така, до утре, Бет! — неохотно се раздели с нея Джанет. — Ако ти трябвам, викай. — Хвърли красноречив поглед към Къл, преди да затвори вратата.

— Грубиян! — нападна го Бет, когато свърши с грима.

— Понякога се налага — нехайно отвърна той.

Изглеждаше по-добре — отпочинал, освежен, елегантно облечен. Направо беше привлекателен. Бет смутено си представи мускулестото му тяло под изучаващите й ръце. Действаше й неотразимо, възбуждаше я, както никой друг.

— Не си ли излязъл прекалено рано за състоянието си?

— Твоите милосърдни грижи веднага ме вдигнаха на крака.

— Мога да стигна вкъщи и сама.

— Но е по-добре с мен. Хайде, сладкото ми майче. Ще ти дам да се сгушиш до мен, ако ти стане студено.

— В твоето порше човек не може да се обърне.

— Край, с поршето вече е свършено. Тази сутрин го смених. С линкълн. По-комфортен е.

— Поршето ми се струваше по-подходящо за безгрижен ерген.

— Остарявам, Бет. — Отвори й вратата. — Безгрижните години отминават.

— Само не ме убеждавай, че си се отказал от ергенските удоволствия — засмя се Бет. — Няма да ти повярвам!

— Защо не?

Тя не обърна внимание на странните нотки в гласа му и се загърна, когато студеният нощен вятър я посрещна на улицата.

— Само това палто ли имаш?

— Какво му е? Не е толкова студено.

— За такова време трябва и кожена яка и качулка.

— Отлично. Ще знам какво да поръчам на Дядо Коледа догодина.

Той замислено я поведе към огромния сребрист линкълн.

— Защо не ми позволяваш да направя нещо за теб с моите пари? Мога да ти донеса всичко необходимо за детето.

— На мое място и ти едва ли би ми позволил да се грижа за теб — заяви Бет, когато се настани на предната седалка.

— Това е друго… — опита да възрази той.

— Няма никаква разлика! Свикнал си да бъдеш независим не по-малко от мен.

— Доколкото си спомням, никога не си отричала, че най-важното е детето.

— Да са живи и здрави продуцентите и всички приятели, благодарение на които вече не се притеснявам за лекари и храна. Повече не ми трябва.

— Има много други неща, които иска всяка майка. — Тя замечтано затвори очи, забравила за миг студа и уличния шум зад прозорците на движещата се кола.

— Разбира се, че има. И хубавите детски мебели от каталозите, и розовите пеленки, и дрешки за нея…

— За нея?! — изненадано я изгледа Къл.

— Прегледаха ме с ехограф. С него се вижда и пола на детето. Казаха ми, че ще е момиченце, Къл.

Той прехапа долната си устна, погледът му се спусна към надигащия се под палтото й корем. Беше познал онзи следобед в супермаркета, когато си представяше своята дъщеричка! Да, сега бе сигурен, че е негова, но Бет вече не го обичаше…

— Избра ли й име? — попита я с престорено безразличие.

— Спрях се на Кетрин. Или галено — Кейт.

— А какво ще кажеш за Елизабет?

— Вече стига една — промълви Бет. — Освен това, винаги ми е харесвало Хелън. Така се казва майка ми.

— Малко ако го променим и ще звучи още по-добре. Кетрин-Елийн.

— Да, така е хубаво. Всъщност как се казва майка ти?

— Мишел — сухо отвърна той.

— А баща ти?

— Томас.

Студеният му тон я озадачи.

— Живи ли са?

— Той е починал някъде във Франция, в компанията на две непълнолетни красавици. Майка ми стигна до клиника за алкохолици. Посещавам я един-два пъти в годината.

— Извинявай. Детството ти не е било леко.

— Да, израснах по пансиони. Двамата не са искали да имат деца. Появил съм се по нещастна случайност. Смятаха ме за нежелана тежест в ленивото им ежедневие. Затова още шестгодишен ме пратиха в пансион. За мен това може би беше най-доброто решение и никога не ми е било мъчно за тях.

„Само така ти се струва“ — помисли Бет. Знаеше какво значи живот без обич и близки, които да се грижат за теб.

— Добре ли се чувстваш? — прекъсна мислите й той. — Не е ли опасно да се натоварваш толкова в театъра?

— Напротив, даже е полезно. Това замества ежедневните упражнения. Иначе ще трябва да се излежавам и да се съсипвам от страх да не ми се случи нещо. А сега правя точно това, което иска лекарят. И всичко ми е наред.

— Отсега аз ще имам грижата за това. Ще бъда твоя сянка!

— Добре съм! Разбери, напълно съм способна да се грижа за себе си и за детето. Ти нямаш никакви задължения.

— Имам!

— Нищо не искам. Вчера ти казах: за мен вече не си мъжът, който беше преди, Къл!

Лицето му замръзна в израз на отчаяние. Той извърна глава, за да не го вижда Бет.

— Не можеш да ми простиш отговора, когато ми каза за детето, нали? — тихо произнесе той.

— Беше жестоко от твоя страна — призна тя и се загледа в светлините край тях. — Тогава изпитвах такова напрежение, сякаш падах без парашут! А ти даже не поиска да ме изслушаш. От това ме заболя най-много. Сега разбирам защо не искаше да повярваш. Но вече няма значение.

— Сигурна ли си, че Хадисън не иска да се ожените?

— Да. Всъщност, май ще правят сватба с Джанет. Не са лоша двойка.

— Тогава какво ще стане с детето?

— Аз ще си грижа за дъщеря си. Защо да я деля с някого?

— Трябва да има баща! — решително заяви той. — Иначе кой ще я пази от негодниците, когато порасне?

— И с това мога да се справя.

— Но не така, както бащата!

Бет се престори, че се колебае.

— Тогава ще ми помогне господин Бартоломю!

— Дотогава два пъти ще е хвърлил топа!

— Не викай, какво ще кажат съседите? — укори го тя. Бяха спрели точно пред входа. Къл се задъхваше от ярост.

— Защо да не се омъжиш за мен? Ще я отгледаме заедно.

— Не, благодаря ти — тихо отвърна Бет.

— Тя ми е дъщеря.

— Не! — беше хладният отговор. — Няма да ме измамиш, като се преструваш на повярвал със закъснение. Не съм вече наивницата, която вярва в чудотворния глас на кръвта.

— А аз вярвам!

— Много съм уморена, Къл. Тази вечер не ми е до препирни. Благодаря, че ме докара до вкъщи.

Той излезе, за да й помогне да слезе от колата. Погледна я нерешително, в очите му гореше желание и разкаяние. Бет почувства топлината на протегната му длан и й се прииска да я задържи. Той не я пусна, даже докато заключваше колата и я изпращаше до квартирата й.

— Ще бъда по-спокоен, ако дойдеш да живееш при мен — каза Къл пред вратата. — Даже да не сключим брак, ще си на сигурно място.

— Под охраната на твоята свита от красавици?

— Няма друга, освен теб, Бет!

— Да, и папата не е католик!

— Сега кой от двама ни е Тома неверникът?

— Значи преподадените уроци са ми били от полза. — Тя отключи. — Още веднъж благодаря, че ме изпрати.

Къл леко докосна рамото й. После я обърна, внимателно я притегли към силното си тяло и се вгледа в тъмните й очи.

— Ще се грижа за теб, Бет. Дори и ако трябва да водя борба на всяка стъпка.

— Къл…

— Шшшт. — Той се наведе така, че тя усети ментовият аромат на дъха му да парва устните й. — Приятни сънища, мила.

Нежното му обръщение й прозвуча искрено. Затова и не се възпротиви, когато топлите му твърди устни докоснаха нейните. Тази негова нежност бе много трогателна. По-рано винаги, даже и в миговете на най-голяма близост, той взимаше, без да дава. Сега беше различен.

— Лека нощ, Елизабет. — Къл докосна с пръсти бузата й.

— Лека нощ — отвърна тя.

„О, Къл — добави наум, — защо сега се преструваш, че ми вярваш, когато от самото начало реши, че те лъжа? Как мога отново да ти имам доверие?“

Изглежда той усети погледа й, защото внезапно спря и се обърна. Усмихна й се и махна с ръка, преди да завие зад ъгъла. Тогава тя бавно влезе вкъщи, изпълнена с въпроси, на които не можеше да намери отговор…