Даяна Палмър
Омагьосани от любов (4)

Четвърта глава

Бет машинално остави слушалката. Странно, ала съобщението я успокои. Неизвестността отстъпи пред чувството за отговорност. Остана неподвижна на стола, забила невиждащ поглед в телефона.

Бременна! Докосна корема си и се вгледа в него, сякаш можеше да види детето. Тя и Къл бяха създали нов живот… За миг мисълта я порази. От деня, в който срещна Къл, бе поискала да има деца. Желаеше ги така страстно, както и него. За нея те бяха част от живота, както и любовта, затова възприе бременността си с мълчаливо ликуване. Сега той щеше да се върне! Не можеше да остави детето им без баща. Проблемът беше как да му съобщи…

Отпусна се в креслото. Мислите й бяха заети с възхитителната новина. На устните й трепна усмивка. Дете! След като бе мечтала толкова години, чудото беше станало! Дали Къл щеше да се зарадва като нея? Бе признал, че я обича. Не се съмняваше в любовта му. Иначе щеше ли да е нежен? В този момент обаче си спомни неговото постепенно отдръпване, изражението му, когато тя се разплака при новината за заминаването му. На всичко отгоре се бе появила и онази жена в неговата стая, когато му се обади в Калифорния! Шери… Дали беше познанство за една нощ, или сериозна връзка? Господи, дали през цялото време не бе жадувал за Шери?

Рязко се изправи и закрачи из стаята. Беше си представяла всичко съвсем просто — как щеше да се свърже с Къл и да му каже; как той щеше да засияе и да долети при нея, за да се оженят… А нещата се оказваха много по-сложни!

Непрекъснато беше повтарял, че не желае семейство, че не възнамерява да се обвързва. Имаше ли тя право да го насилва? Ако не искаше да бъде баща, не беше ли по-добре детето да има само майка, която го желае и обича?

Напрегнатите мисли я измориха. Сви се в леглото и затвори очи. От Дик, постановчика, беше измолила малко допълнителна почивка. Трябваше да поспи. Довечера беше премиерата. Като нищо можеше да се провали от притеснение как Къл ще реагира на новината. По-добре беше да мисли за това по-късно…

Събуди се, все така изпълнена с тревога. Бързо се облече и отиде в театъра.

— Сега по-добре ли си? — обади се от мястото си зад кулисите Дик, надвиквайки шума и суетящите се техници.

Бет му се усмихна. Благ по душа, той бе около петдесетте.

— Много по-добре съм — излъга тя. — Било е дребна настинка.

— Ще изкараш ли до края? — Гледаше я с тревога.

— На премиерата? Че как иначе!

— Тогава иди да се приготвиш.

Всички се тревожеха, даже Дейвид. Спря я пред гримьорната.

— Как си? — Лицето му беше загрижено.

— Отлично, благодаря — отвърна тя бодро.

— Успя ли да кажеш на Къл?

— Не… — Усмивката й се стопи.

— Бъди спокойна, ще поруменее от щастие. — Измъкна демонстративно чифт протъркани зелени чорапи. — Талисманът ми. Не излизам без тях на премиера.

— Поне переш ли ги? — засмя се тя.

— Е, да, но магията остава. Ти имаш ли талисман?

Тя въздъхна и посочи малкото сребърно кръстче на шията си.

— Майка ми го даде, когато за първи път излязох на сцена. Не го свалям по време на представления.

— Всички артисти са малко смахнати.

— Ексцентрични — поправи го Бет. — Къл например винаги носи ключодържател с тюркоази. Какво пък, нали не вреди…

— Сигурно помага. Бет, искам тази вечер да покажеш на какво си способна!

— Ще опитам. Ако и ти помагаш!

Той й намигна и отмина. Тя седна срещу огледалото и се зае с грима. Сърцето й заби ускорено — сети се, че в залата може би беше и Къл. Нима щеше да пропусне тази премиера? Ако го видеше след представлението, щеше да му каже.

А ако премиерата се провали? Гневно сви вежди. Никога не е била мекушава. Разбира се, че щяха да пожънат успех! Нали пиесата беше на Къл! А ако е довел и Шери? Сърцето й се сви.

Нанасяше сенки, когато вратата рязко се отвори и влезе Къл — във вечерен костюм, по-импозантен от всякога. Огледалцето се изплъзна от безчувствените й пръсти и се търкулна по отрупаната тоалетка.

— Изненадах ли те?

— Да, малко — призна тя. Искаше да се хвърли към него, ала изразът на лицето му я възпря. — Изглеждаш добре.

— Калифорнийският климат се отразява благотворно на всеки — небрежно отвърна той. — Как си с нервите?

— Винаги се притеснявам преди премиера. — Прокара четката по косата си, като се стараеше да овладее треперещата ръка.

— Обаждах ти се тази сутрин. Нямаше те, затова позвъних на Джанет. Каза, че си с Дейвид.

— Аха. — Не посмя нито да се съгласи, нито да отрече. — Защо дойде?

— За да ти пожелая успех.

— Успехът ми зависи само от мен! — Усети внезапен прилив на сила и увереност. — Как е Шери? И тя ли е тук?

— Бет! — Лицето му се вкамени.

— Не се бой, няма да направя скандал — прекъсна го тя.

— Знам. — Внимателно се взираше в нея. — Не си такава…

— Бременна съм. — Не предполагаше, че ще се изпусне. Каза го по-скоро като отмъщение за хладното му държание. Съжали, ала вече бе късно. Впи поглед в него с отчаяна надежда да долови някаква реакция. Едната му вежда се вдигна.

— Какво?!

— Бременна съм!

— Това знам. Такава ти е ролята.

— Къл, ролята няма нищо общо! — Учудена, забеляза как той побледня и в очите му просветна ярост. — Нали ти казвах, че въобще не се пазим…

В настъпилата тишина се чуваше само тежкото му дишане. Не бе помръднал, а й се струваше, че се надвесва над нея — огромен, със заплашителен поглед и стиснати юмруци.

— И от кого си бременна? — Гласът му беше леден.

— От теб, разбира се! Сякаш не знаеш, че бях девствена!

— Но си била и с Хадисън след като заминах!

— Никога не съм спала с него — тихо изрече тя. — Само с теб.

Той се изсмя. Тихо, горчиво. След това отметна глава и се разтресе от смях, облегнат на вратата, с ръце в джобовете.

— Значи си бременна, и то точно от мен!

— Естествено, че от теб!

— Виж ти! Истинско чудо на физиологията!

— Чудо ли? — Бавно се изправи на треперещите си крака. — Не спа ли с мен?

— Спах, миличка — подигравателно проточи Къл. Присви очи и тя потрепери. — Също както и с десетина други. И нито една не забременя, въпреки че никога не сме се пазили!

Устните й трепнаха. Какво искаше да каже?

— Още ли не разбираш? Ако наистина си бременна, Бет, и ако не правиш жалък опит за изнудване чрез заплаха да ме злепоставиш публично, значи просто не си наред. Работата е там, миличка — смени тона той и лицето му омекна, — че аз не мога да стана баща. Един от най-добрите специалисти гинеколози ми каза, че би било истинско чудо, ако жена забременее от мен. Стерилен съм.

Стерилен, стерилен, стерилен… Думата се заблъска в главата й като ехо. Той още говореше, каза й нещо обидно, ала тя не чуваше. Гледаше го с разширени от ужас очи, докато смисълът на думите му достигна до нейното съзнание. Значи той не вярваше, че детето е негово! Че е бременна от него. Но тя бе абсолютно сигурна — просто защото нямаше друг, освен него!

— Няма друг, освен теб… — прошепна Бет.

— О, разбира се! Станало е чудото на столетието, нали? Запомни, Бет, ако кажеш някъде, че детето е от мен, ще изгниеш по съдилищата! Няма да ти простя, ако се наложи да доказвам недъзите си и с мен да се гаврят всички булевардни издания! — Очите му горяха от ярост. — Освен това ще направя така, че няма и да помислиш повече за театър. Затова запази лъжите за себе си, миличка!

— А… детето? — Причерня й.

— Да му мисли Хадисън, проблемът не е мой!

— Къл! — изкрещя тя.

Той се обърна от прага и я изгледа с такова презрение, че тя затвори очи.

— Никога ли не си се питала защо в повечето мои пиеси се говори за майчинство? Или защо избягах от теб в Атланта? Ти толкова искаше деца! — Изсмя се студено. — Преди малко, когато най-сетне разбра, трябваше да те снимам. На лицето ти беше изписано истинско откровение. Как можех да се оженя за теб, след като…

Усети, че й призлява. Седна и пое дълбоко дъх.

— Ще припадаме ли? — подигравателно подхвърли той. — Отивам да известя щастливия татко. Сигурно с радост ще се погрижи за теб. Желая ти успешна премиера, Бет. Искам те на сцената, ако ще и да пълзиш до нея. Ясно ли е?

Излезе и тръшна вратата. Тя си припомни всички обидни прозвища и мислено му ги прикачи, свита на две, докато гаденето й премина. Бе съсипана, но никога не би го показала пред него. Трябваше да издържи! И да играе като никога досега! Точно ставаше, когато влезе Дейвид, пребледнял и разстроен.

— Добре ли си? — обади се той още от вратата.

— Би трябвало аз да те попитам — отвърна тя, все още изтръпнала, но изпълнена с достойнство. — Да не те е ударил?

— Не, макар че малко оставаше да го направи. Господи, сляп ли е? Какво му струва да признае детето?

— Не му се става баща, това е всичко. Ужасно съжалявам…

— Няма за какво, освен че ти се е паднал стопроцентов негодник. Бъди спокойна. Няма да те оставя. Ще се оженим.

— Не! — Пристъпи и нежно го целуна по бузата. — За мен си като по-голям брат. Ако се позамислиш, това съвсем не е лошо. Обичам го, Дейвид! И ще го обичам, макар че в този момент бих го удушила, ако ми падне!

— Да ти помогна ли? — засмя се той.

— Не, по-добре забрави… Все пак, благодаря ти, че мислиш за мен!

Той нежно я прегърна.

— Мисля за теб повече, отколкото бих искала, Бет. Само не се безпокой. Вредно е за бебето.

— Колко трогателно! — разнесе се рязък глас зад тях. На вратата стоеше Къл. — Вече ви търсят. Май забравихте за премиерата. Все ще издържите няколко часа без прегръдки. Хайде, вдигат завесата!

— Готов ли си, мили? — Демонстративният й жест към Дейвид допълни и без това красноречивата картина, която двамата представляваха в очите на Къл.

— На всичко, скъпа. — Дейвид й предложи ръка и я поведе.

Бет дочака реда си и излезе на сцената с увереност, каквато не бе изпитвала от времето, когато играеше Елизабет Първа. Външността й, всеки неин жест приковаваше погледите и очароваше. Когато завършваше монолога си, в залата цареше гробна тишина. А когато след първото действие завесата се спусна, последва буря от нестихващи аплодисменти.

Дейвид я прегърна възторжено.

— Боже мой, Бет, ти надмина себе си! С такава игра тазгодишната награда ти е вързана в кърпа!

— Глупости. — Усмивката й беше унила. — Бременна артистка в ролята на бременна. И това ако е игра…

— Я не се занасяй! Беше чудесна! — Погледна я недоумяващо. — Как да не се гордея с теб?

— Благодаря. Бъди спокоен, шоуто продължава — добави тя, а сърцето й се късаше.

— Как е? — обади се Дик отстрани.

— Добре — бързо се отзова тя и той отмина. Бет погледна въпросително Дейвид. — Да не би и Дик да знае?

— Ами… Казах му. — Дейвид направи виновна гримаса. — Боях се да не се заяде за нещо. Знаех, че не бива, само че, дявол да го вземе, кой би се погрижил за теб? Във всеки случай — не Къл, да върви на…

Стана й мъчно. И Дик вече знаеше! Сега новината неминуемо щеше да се разчуе. Но би ли могла да напусне? Имаше нужда от заплатата!

— Дейвид, много мило от твоя страна, само че…

— Знам, остави. — Нежно я целуна по бузата. — Нека поговорим за това по-късно.

Той забърза към вратата, когато реквизиторката приготви за обличане другата, скроена за напреднала бременност, рокля.

Пиесата беше дълга, а и Бет се уморяваше много по-лесно отпреди. Мисълта обаче, че Едуард Макълоу я гледа от залата, я крепеше, въпреки че краката й трепереха. Щеше да му покаже! Нека мисли каквото ще! Щом можеше да допусне, че му е изменила, значи изобщо не й вярваше! А това означаваше, че не би могъл да я обича. Защото любовта беше преди всичко доверие! Доверие от начало до край!

Чувстваше се измамена и унизена. Детето беше единственото, което й напомняше за него, без да я разстройва. Не се боеше даже от перспективата да го отгледа сама. Щеше да се справи. Усети напиращите сълзи. Защо Къл не й вярваше? Какво толкова чудно се беше случило? Нямаше съмнение, че не е стерилен, иначе как би могла да забременее? Сигурно е живял с мисълта за стерилитета си прекалено дълго, за да я преодолее отведнъж.

Някой ден той сигурно щеше да разбере. Само че тогава щеше да е късно. Оставаше и ужасяващата възможност той винаги да смята, че детето е от Дейвид — дори да е русо и със зелени очи! Обикновено хората вярваха в това, в което искат. А Къл не искаше да е баща! Още повече, че щеше да се наложи да признае нейната правота.

Когато завесата се спусна за последен път, Бет бе изтощена до припадък. Но трябваше да излезе пред аплодиращата публика, която я обсипа с цветя. Не бе в състояние да сдържи сълзите си. Премиерата бе надминала всички очаквания. Очертаваше се огромен професионален успех. Доходите бяха обезпечени, финансовите проблеми отстъпваха на заден план. Само че личните сега започваха…

Прибра се в гримьорната. Трябваше бързо да свали грима и да се преоблече, преди да са нахлули почитателите. Приемаше поздравленията, задъхана от вълнение. Когато обаче се появи Къл, подръка с умопомрачителна блондинка, всичко сякаш се сгромоляса. Този път Дейвид не бе наблизо, за да я подкрепи.

— Беше наистина великолепна, миличка — подхвана с безизразно лице блондинката, стиснала ръката на Къл. — Знаеш ли, и аз щях да стана актриса, само че мама не искаше и да чуе за подобно нещо. Хареса ми твоята интерпретация на ролята. Според Къл си талантлива, ала исках лично да се убедя. Наистина играеш добре.

— Благодаря — учтиво отвърна Бет, като се питаше какво би казала красавицата, ако научеше от кого чака дете артистката пред нея.

— Трябва да тръгваме — обърна се блондинката към Къл, — ако искаме да хванем самолета за Холивуд. Къл ще остане у нас и ще работи върху филмовия сценарий, нали, мили? Въпреки че заради мен едва ли ще свърши голяма работа — добави предизвикателно тя.

— Играй все така, Бет — сдържано я похвали Къл. — Тази вечер показа на какво си способна.

— Не се безпокой за мен, скъпи — саркастично отвърна тя. — Не се предавам лесно.

— Така е, вече ми го доказа, нали?

— Ще имам грижата да получиш покана за сватбата — с усмивка излъга Бет, защото всяка негова дума й причиняваше болка и събуждаше у нея желание да го нарани също така безжалостно.

Ала той не реагира. Само повдигна вежда.

— Както искаш. Ще го преживея някак. Тръгваме ли, Тами?

Блондинката отвори уста да каже нещо, но Къл внимателно я изтика навън.

— После, скъпа. — Позасмя се и подхвърли през рамо: — Сбогом! — Вратата хлопна зад него.

Бет се свлече на стола. Шери. Тами. Ето какви бяха жените на Къл. С ослепителна външност, богати и аристократични. Всичко, което тя не можеше да бъде. Заедно със сълзите я изпълни отчаяние. Вече нямаше никаква надежда! Грабна палтото си и се запромъква към изхода през тълпата почитатели. Стори й се, че Дейвид я вика, но не се обърна. Бе потресена от поведението на Къл, от преднамерените му подигравки и от факта, че беше довел със себе си тази жена.

Вървеше като сляпа. Не я плашеше нито мракът, нито студът. След известно време забеляза, че отива към реката. Вървя дълго. С всяка крачка краката й отмаляваха и в съзнанието й се блъскаше споменът за казаното от Къл: „Стерилен съм… Стерилен… Детето не е от мен…“

Грохотът на уличното движение й изглеждаше нереален. Взираше се в светлините, без да ги вижда. Стигна брега. Беше така изтръпнала от болка и отчаяние, че даже не се сещаше за детето. Заби поглед в черната повърхност на водата, питайки се дали би могла да намери покой там. В следващия миг, със замъглено съзнание, се приготви да скочи.

— Бет! Не!

Мъката и страданието в крещящия глас я спряха. Премигна и обърна глава. Видя Дейвид. С всички сили тичаше към нея.

— Дейвид?

Треперещ и задъхан я сграбчи и стисна в прегръдките си.

— Глупачка! Загубена малка глупачка!

По лицето й рукнаха сълзи. Едва сега осъзна чувствата си и покрусата от раздялата с Къл.

— Той мисли, че детето не е негово… Домъкна онази руса аристократка, за да ме унижи и каза… че го изнудвам!

— Нали знаеш, че не е така! — Дейвид я притисна по-плътно към себе си. — Побъркано момиче, забрави ли за детето? Господи, ако не беше това ужасно предчувствие, ако не бях тръгнал след теб… Просто не искам да мисля, какво щеше да стане!

Тя се тресеше от ридания, притисната към гърдите му.

— Не можех да понеса… След тези ужасни шест години, откакто ме напусна… Сега направо ме уби! Той ме унищожи, Дейвид! А толкова го обичам!

— Стига, това е най-лошото място, където човек може да се озове през нощта. Хайде, ето такси. Да се прибираме.

— Имаш ли пари за такси? — успя да промълви тя, докато изтриваше сълзите.

— Нямам, разбира се. Но ще се качим. В петък дават заплатите. Дотогава ще изкарам.

— Ще приготвя да хапнеш нещо — предложи задавено Бет.

— Готвено? Не някоя суха коричка?

— Разбира се. — Успя да се усмихне и се притисна към ръката му. — Какво ще кажеш за един омлет?

— Звучи страхотно! Качвай се.

Тя мълчаливо го заведе в квартирата си. Влезе в кухнята като автомат, изтръпнала от ужас при мисълта, че е била на крачка да погуби и себе си, и детето. Ръката й бавно се плъзна по корема.

— Вече няма страшно — каза Дейвид, който я следеше с поглед. — Нито за теб, нито за бебето.

— Просто не ми се вярва, че съм се канела да направя такова нещо. Знаеш ли, не съм от тези, които се самоубиват. Обикновено издържам на всичко.

— Явно си преживяла жесток шок. Като се прибави и напрежението от премиерата, нищо чудно, че си се огънала. При тези обстоятелства би могло да се случи с всеки.

— Ако не беше ти, сигурно щях да скоча.

— Все пак, може би в последния момент щеше да се опомниш.

— Не знам. — Угаси котлона и прехвърли омлета в чиния. — Никога не ми се е случвало. Просто не съзнавах какво правя.

— Трябва ти почивка. Идния понеделник ще те заведа в парка.

— Не! — Лицето й пламна.

— Тогава ще отидем на кино — побърза да предложи той. — Дават хубав трилър.

— Да отидем. — Седна и опита да се съвземе. — Обичам трилърите.

— И аз. Защо не се оженим, сигурно ще открием и други общи интереси.

Каза го на шега, ала тя почувства, че той наистина го желае. Изкуши се да се съгласи, да прехвърли несгодите си върху неговите рамене и да му позволи да се грижи за нея. Но не би било честно. Не можеше да му отвърне с това, което той очакваше от нея. Нямаше никакъв смисъл да се преструва. Не можеше съзнателно да го накара да страда…

— Тогава наистина ще гладуваме — също шеговито отвърна тя. — Парите няма да ни стигат даже за сандвичи.

— В свободното време ще разнасям реклами — засмя се Дейвид. — Като сандвич — на гърдите и на гърба.

— Бебето няма да те хареса.

— Като търпеливи родители ще го накараме да свикне.

Тя се засмя. Говореха за детето, сякаш вече беше голямо.

— Ще го кръстя Буик.

— Буик?

— Ами да, винаги съм мечтала за сребрист буик.

— Не си от най-скромните! — Избухна в смях.

— Защо, не го ли заслужавам? — Бет се замисли за миг. — Или… Какво ще кажеш за Джейсън? Не е ли хубаво име? Ще го кръстя Джейсън Кларк.

— А ако е момиче?

— Тогава ще я нарека Джаки. Само че ще е момче.

— Сигурна ли си?

Тя помръкна.

— Къл е бил едно дете в семейството, но майка му е имала двама братя, а баща му — още пет, все момчета. Така че е почти сигурно.

Дейвид отпи от кафето. Трябваше да смени темата.

— Къде си научила да готвиш?

— У дома. Бях дванадесетгодишна, когато мама каза, че момичетата трябва да знаят да готвят. — Облегна се и потъна в спомени за детските си години, мирни и щастливи до момента, когато срещна Къл.

Неусетно бе дошло време за сън. Дейвид се приготви да си върви.

— Мога да остана, ще спя на дивана — предложи той на вратата.

— Не се безпокой за мен. Мина ми желанието да скоча от някой мост. Къл само ще се зарадва, така че бих навредила единствено на детето.

— Така те искам! Трябва да се наспиш и утре няма да се познаеш. Така се излекува един мой приятел. Беше си наумил да скача от покрива. Водата не била достатъчно твърда — добави той шеговито, като внимателно я наблюдаваше.

— Вярвам ти. Благодаря, че си ми приятел. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— За мен е истинско удоволствие. — Той нежно я докосна по лицето. — Лека нощ, Елизабет Първа. Харесваш ми, когато не губиш кураж.

— Днес почти го загубих, нали? Но това няма да се повтори. Заради бебето. И няма да позволя на Едуард Макълоу да го докосне, както и мен. Отмъщението е сладко нещо, нали така казват? Някой ден ще му домъчнее за мен. Само че ще е късно!

— Знам, че ти е тежко, Бет. Но всичко ще мине. Само стискай зъби и нещата ще се оправят!

— Ти така ли правиш?

— Да. А ти винаги мислиш за Коледа, нали така? — Тъжно се изсмя. — Главното е да издържим дотогава.

— Благодаря ти.

— А сега гледай да поспиш. Сутринта ще дойда да те взема.

— Дейвид… — подхвана Бет разтревожено.

— Шшшт. Толкова искам да се грижа за някого, защо да не е за теб и бебето? — тихо я успокои той.

— Не е честно…

— Такъв е животът. Който не рискува, не печели. Нека не сме дребнави. Ако Къл се върне, ще си отида. А ако не…

— Сигурна съм, че няма… — Тя се извърна. — Само че не мога да ти дам нещо, с което не разполагам. Не искам да страдаш заради мен.

— Предпочитам да страдам заради теб, отколкото заради друга — отсече той. — Хайде, лягай си. Довиждане, до утре. — Обърна се и си тръгна.