Даяна Палмър
Омагьосани от любов (1)

Първа глава

Беше тихо, сякаш наоколо имаше само призраци. Отгоре светеше прожектор — както изискваше правилникът. Изправена по средата на голата сцена, с текста в изящните си ръце, Бет Кембридж се взираше в тъмната зала. Някъде отпред, невидимо в мрака, седеше журито. От трите актриси, достигнали последния кръг на прослушването, бяха повикали единствено нея. Веднъж вече беше чела откъси от същата роля. Този път обаче сърцето й се свиваше. Нещо им бе направило впечатление, иначе защо искаха да я чуят отново?

Познаваше и пиесата, и ролята, за която кандидатстваше. Та нали в тях бе вложена и частица от автора! Може би точно затова не трябваше да идва! Ами ако и той е тук? Само че на всяка цена трябваше да намери роля, а на всичко отгоре ставаше дума за постановка на същата онази пиеса! Пък и нали той трябваше да е в Холивуд за някаква екранизация? Нежните ръце трепнаха. Само да запази спокойствие и всичко ще се нареди!

Всъщност между тях вече нямаше нищо. Едуард Макълоу не би трябвало да означава за нея нещо повече от който и да е автор на нашумели пиеси. Къл едва ли би се развълнувал, ако я срещнеше. Още преди години бе изхвърлил Бет Кембридж от мислите си и сигурно нямаше намерение да я допусне отново в тях — безразличието му красноречиво го показваше. Контактите й с него сега се свеждаха до размяна на погледи и откъслечни фрази. И двамата бяха погребали миналото. Така че какво против би могъл да има той срещу нейно участие в старата му пиеса?

Пръстите й стиснаха страниците. Трябваше да се вживее в ролята на младото момиче, бедно и самотно, бременно в трети месец. Нарочно бе облякла същия безформен рипсен джемпър както тогава, на представленията в Атланта преди години. По същия начин бе разпуснала по раменете и меднорусата си коса. Попрегърби се, както би изглеждало съсипаното от мъка момиче. Представи си неговата болка и безпомощност. И устните сякаш сами произнесоха първите реплики от пиесата на Едуард Макълоу „Момиче в тъмнината“:

— Милият Том! Всеки би го взел за истински джентълмен… — Отметна назад глава и се изсмя. — Да не повярваш, че може да те захвърли просто така. Добричкият, внимателен Том, който всяка вечер ме изпращаше от шивашкото ателие до вкъщи, за да ме пази от престъпници… Моят Том! — Прехапа устни и притвори очи, усещайки покрусата. — О, Господи, какво ще стане с детето в мен? Неговото и моето дете… Как да го родя? И как ще го гледам? Когато си нямам никого, Господи? Нито майка да помогне, нито татко — да ми се скара? За никого няма значение дали съм жива, или мъртва! — Скри лице в дланите си и се олюля под лъча на прожектора. След това вдигна глава и с въздишка на отчаяние протегна ръце: — Да позволя някому да погуби плода на любовта ми? Нима мога да го убия! Но няма да мога и да го имам! Само ме научи какво да правя. Господи! — Невиждащият й поглед бе отправен нагоре, срещу лъча на прожектора. Затвори очи и усети как истински сълзи се стичат по бузите й. — О, Боже, моля те, ако имаш милост, помогни ми!

Пое въздух бавно и дълбоко. Излизаше от транса, в който съзнателно бе изпаднала. Пред погледа й отново изплуваха сумрачните очертания на тъмната зала.

Последните й думи потънаха в продължителна тишина, след това отдолу се дочу приглушен разговор. Бет впери очи натам в очакване на обичайното: „Благодаря ви!“, което щеше да означава край на надеждите й. „Господи — продължи тя молитвата наум, — помогни ми да получа тази роля!“

От тъмнината в партера изплува висока фигура и тръгна към нея. Беше едър мъж с руса коса, хвърляща отблясъци като злато под слънчев лъч. Надигаше се сякаш от нейното минало, от кошмара на спомените й. Само това не бе очаквала! Какво, за бога, търсеше той тук?

Едуард Макълоу се качи на сцената с присъщата му безцеремонност, с която се отнасяше към нея винаги, щом направеше нещо не по вкуса му. Нещо познато от времето, когато беше само пробиващ си път актьор, а драматургията — негов мъглив блян. А сега бе най-нашумелият автор на пиеси. Така и изглеждаше в белия кашмирен пуловер и елегантните тъмни панталони. Може би бе малко състарен или отпуснат, кой знае… Но затова пък със страхотно самочувствие!

Застана пред нея. Бет изправи рамене предизвикателно. Да прави каквото ще! Тя ще намери роля другаде — Ню Йорк беше голям град. Тя ще…

— Ето те отново. — Погледът му прикова непокорните й тъмни очи, изпълнили сякаш цялото нежно лице. — Елизабет Кембридж, само че толкова променена след онова лято в Атланта!

Тя вдигна вежда, изражението на лицето й стана по-студено. Не се засмя — така би направило момичето, което някога беше влюбено в него, което се бе хвърлило безпаметно в прегръдките му, разрешавайки му да вземе всичко, което поиска. Но оттогава Бет се бе променила. Сега искаше от него само роля в пиесата му. Нищо повече. Очите й му казваха точно това… И още нещо.

— Никога няма да ми простиш, нали? — Смехът му прозвуча подигравателно. — Какво те кара да мислиш, че ще ти поверя тази роля, Бет?

— Защо да обяснявам на теб? Предпочитам да говоря с режисьора.

— Режисьорът съм аз! — Очите му блеснаха радостно при вида на явната й изненада. Гласът му бе мек, но застрашителен: — А сега опитай да ми обясниш защо се надяваш на тази роля.

— Защото съм подходяща за нея! — Тихият отговор внушаваше достойнство. — Защото съм я играла! И ще се справя!

— Може би. — Погледът му се плъзна по стройното й тяло и одобрително се задържа на тънката талия. — Ала защо да ти я дам именно аз?

Тя преглътна с мъка. Нямаше да я накара да отстъпи. Знаеше не по-зле от нея, че идеално подхожда за ролята. Даже не бе необходимо да упражнява южняшкия акцент — беше й останал от детството в Атланта.

— Хайде — сухо подкани Къл, — намери поне една причина.

— Защото съм съсипана и до гуша в дългове! — Очите й остро просветнаха.

Той изненадано сви вежди.

— Аз пък чувам точно обратното. През последните две години жънеш успех след успех. След номинациите получи наградата за най-добра женска роля…

— И й се наслаждавах до последния цент — с жален глас се съгласи тя. — Докато един ден моят борсов посредник ме убеди да вложа всичко в някакъв, по думите му, гарантиран бизнес. И загубих. Всичко заедно със спестяванията си. Отгоре на това ме гонят за данъци и неплатени сметки.

— Значи така — безизразно констатира той.

— Класически развейпрах, нали? — Сви рамене. Това беше изразът, който често употребяваха преди години, в летния театър на Атланта. Сега той извика спомени, които не бе очаквала да възкръснат. Вдигна лице и срещна хладния му, изучаващ поглед.

— Не ме размеквай с миналото, Елизабет. То вече не предлага роли нито на мен, нито на теб. Сега ми е добре и без сантименталната гимназистка, увиснала на врата ми.

Трябваше да напрегне волята си, за да не го удари. Не би могла да си тръгне без ролята! И той го знаеше. Ехидната му усмивка не оставяше никакво съмнение. Накара я да се гърчи вътрешно цяла минута, преди да наруши мълчанието:

— Имаш ролята, стига да я искаш. Според Тед и Джеймс играеш прекрасно, плюс акцента и външността ти.

— Като че това те учудва! Нали ти я писа?

Присвитите му зелени очи пробягаха по нея, опипвайки я като ръце.

— Може би ставаш — равнодушно заключи той и се отдалечи.

— Можело и да стана за ролята, представи си! — Бет изливаше негодуванието си пред съквартирантката си Джанет Симс, вече наложила се манекенка. — И толкова! Никога не ми е вярвал, ама никога! А преди шест години направо ми предрече провал. Като че е божи наместник! — Не я сдържаше на едно място. — И какво от това? Дойдох в Ню Йорк, работих до припадък, завоювах престиж! Сега имам и кожено палто, и апартамент в центъра, и блестящо бъдеще, както се изразяват критиците…

— И си задлъжняла от глава до пети, че и с цяла годишна заплата напред — напомни Джанет и въздъхна. — Нещастна глупачка, защо ти трябваше да се явяваш за пиеса на Къл?

— Защото веднага трябваше да намеря работа, а тази роля беше единствената, която исках да играя! Освен това… — Приседна и се умълча, забила поглед в скута си. — Освен това…

— Добър случай да прободеш Едуард Макълоу? — предположи Джанет. — Право в сърцето, чак до дръжката на шпагата?

— Не… Не можах да устоя на ролята. Знаеш ли, така вълнува, толкова е романтична и трогателна… — Сплете пръсти на тила си. — И не бяха обявили режисьора. Откъде да знам, че този дяволски Къл ще се появи на прослушването?

— Той е авторът, защо се чудиш? Нали самата каза, че не подписва договор без клауза за неговото съгласие при подбора на актьорите?

— Така е — нещастно въздъхна Бет. Гледаше краката си и се проклинаше наум заради своята фигура. Беше висока и изглеждаше твърде слаба. Добре поне, че притежаваше вродена грация.

— Как смяташ да се оправиш с данъците? — прекъсна мислите й Джанет.

— Не знам. — Въздъхна и вдигна очи. — Според финансиста ми имам само тридесет дни да събера сумата. А това значи да пестя всеки цент или с други думи — не мога повече да живея тук. — Отново се умърлуши. От няколко дни сякаш всичко й се изплъзваше от ръцете. Не можеше да си представи как ще живее без Джанет, обаче не можеше повече и да си позволи разкош като половината наем за апартамент на престижното Парк Авеню. — Все някак ще се оправя.

— Стига, ти няма да пропаднеш — опита се да я ободри приятелката й. — Щом успя да убедиш режисьора на онази гола постановка за Елизабет Първа, че е по-добре да си с корсет…

— Напомни ми някой ден да ти разкажа цялата история — унило се усмихна актрисата. — Кой знае защо, все за Елизабет ме взимат.

— Ами като приличаш досущ на портретите й? Само косата ти е пусната над челото и не си толкова бледа. Иначе и очите, и косата, и чертите на лицето ти са също като нейните. — Джанет смигна. — Да не говорим, че и тя е била девствена!

— Тихо, остава само някой да те чуе! — Направи гримаса и се разсмя. — Според пиесата съм бременна в третия месец!

— Абсурдът на гинекологията — бременност без зачатие! Представи си само сензацията в медицинските издания…

— Тръгваш ли с мен на лов за апартамент? — прекъсна я Бет.

— А как иначе? Има ли по-добра от мен в този занаят! Само да си взема палтото.

Бет със съжаление се сети за своето кожено палто, което трябваше да продаде. С въздишка прокара длан по протърканото си палтенце от рехав туид, което бе запазила повече като спомен. Облече го тогава, когато Къл я покани на разходка за първи път…

Намериха квартира, която на фона на сегашния им апартамент изглеждаше като бърлога. В крайния квартал Куинс, на последния етаж на сграда с външни стълби, пълна с шумни наематели.

— Не мога да те оставя тук! — сопна се манекенката. — В никакъв случай. Тръгвай, ще търсим още!

— Стига. Тази е добра. — Хвърли поглед към олющената маса и столове, разкривените кухненски шкафчета и охлузените, с прокъсана тук-таме тапицерия, диван и кресло.

— Санитарната инспекция ще го запечата, даже и да го търкаш с телена четка!

— Напълно подходящо жилище за бедна актриса. Нали веднъж вече започвах от място като това. Отивам да уредя наема, а след това ще отскочим до супермаркета за продукти.

— Може да вземем и едни пердета… — Приятелката й преценяващо оглеждаше обстановката. — И покривка за този ужасен диван, и няколко саксии цветя…

— Ще мина и без тях — прекъсна я Бет. — Засега ми липсват средствата за обзавеждане в стил „изгряваща звезда“. Нали знаеш — известно време ще съм на кризисен бюджет…

Джанет само изсумтя и измърмори нещо за проклетите капризи на съдбата…