Анри Ардел
Брачна авантюра (5)

V

За младоженците беше приготвена стаята за гости. Тя беше мебелирана в стил Луи XIV. Два големи прозореца гледаха през терасата към широките поля и гората, която ги заобикаляше. На хоризонта се очертаваше меката линия на бретонските планини.

Стаята беше пълна с рози и Ариана, влизайки, радостно извика, така че викът й за момент омекоти строгото лице на госпожица Симор.

— Ах, колко красива е тази стая! Нали, Клод, тук ще ни бъде така хубаво?

— Толкова по-добре, Мари-Андре, че тази стая ви харесва.

Ариана остана изненадана.

— Мари-Андре! Това аз ли съм?… С това име никой не се обръща към мен — отговори тя на госпожица Симор, която я беше назовала така.

— Нима вие предпочитате своето безбожно име?

— Не че го обичам повече, но така съм свикнала. И всички, които ме обичат, се обръщат към мен така.

— Щом е тъй, и аз ще се помъча да се обръщам към вас така.

Отговорът й беше двусмислен, но нито Ариана, нито Клод се помъчиха да го разтълкуват, защото госпожица Армел, без да каже нищо повече, напусна стаята и отиде да се погрижи за вечерята.

Клод с очакване наблюдаваше Ариана. По лицето й не можеше да се долови каквато и да било следа от буря в нея. Напротив, тя гледаше наоколо с поглед, изпълнен със задоволство.

— Страшно ми харесва тази стая! Леля ти обаче е същинско ренде. Баща ти е храбър човек, щом може да живее с нея. Нещастни ми Клод, сигурно ти е било страшно тежко, докато тя е била за теб и майка, и възпитателка!

— Съвсем не, мила! Първо, аз съм от тези хора, че мога сам да се забавлявам. И освен това, макар тя да изглежда строга и намусена, в действителност винаги е искала само едно: да ме глези… А да бъдеш глезен не е неприятно. Ти сама го знаеш.

— Аз не го знаех, преди да срещна теб, скъпи Клод…

Тя бе казала това със задавен от вълнение глас, който идва от самите дълбини на сърцето. И Клод я привлече към себе си. Тя обаче се изтръгна от неговите обятия.

— Остави ме сега… Трябва да направя така, че да изглеждам красива.

— Да, особено красива — усмихна се той. — Тук наистина имаш основания за това.

— Знам. Ще облека някоя съвсем нова рокля.

Скоро тя беше готова. Прелестна млада дама, облечена във вечерна рокля. Нямаше други накити, освен бисерна огърлица, тънка и фина, великолепно допълваща съвсем скромната рокля от копринен креп с цвят на виолетова хортензия.

Клод веднага схвана какво впечатление ще направи Ариана, така облечена, на леля Армел. Това го забавляваше и той попита на шега:

— Нима нямаше някоя рокля, която е по-затворена и да не се прилепва толкова към тялото ти?

— Как? Нима не ти харесва моята рокля? Е, знаеш ли, за някой, който мисли, че разбира…

— Не се отнася до мен, мила… А аз…

— За леля ти. Нима отново! Слушай, Клод, най-добре е да правиш като мен: не й обръщай внимание, не се интересувай от нейните остарели схващания, от нейния допотопен вкус. Иначе ще ме накараш страшно да я намразя… Ще ме накараш да стана зла по отношение на възрастната жена… И нашето спокойствие ще отиде по дяволите, ако ти започнеш да ми натякваш и да ми говориш за приличие само заради нея!

Клод не отговори нищо на това нейно възражение. Неговият сравнително голям опит с жените, както и малкият му опит в брака му подсказваха, че в думите на Ариана се крие известна истина.

Звънецът за вечеря иззвъня. Вместо отговор, той на минаване целуна прелестното рамо на Ариана, което тя от любов към него се мъчеше да прикрие колкото се може повече под леката коприна на своята рокля.

— За бога, мило дете, вие сте се облекли като че за бал! А ние сме тук, у дома си! Така леко облечена можете и да настинете!

— О, няма, лельо! Свикнала съм. Впрочем аз съм преметнала на раменете си и копринения ешарп.

Госпожица Армел занемя от този отговор. Тя беше просто поразена от това скандално появяване на снаха си и се опомни от учудването едва когато видя, че Ариана яде с голям апетит и с това отдава заслужено внимание на приготвената от нея вечеря.

Що се отнася до адмирала, той беше напълно завладян от прелестта на младата жена и към снаха си проявяваше рядко кавалерство, придружено с много приятна духовитост. На младата жена неговото държане беше толкова приятно, колкото и хубавата вечеря.

След вечерята те двамата поведоха интересен разговор, в който участвуваше и Клод. Разговорът продължи доста дълго. По едно време в салона влезе госпожица Армел и каза недоволна:

— Часът е вече два, Гийом. Смяташ ли, че Мари-Андре… тоест Ариана… — Това име не й допадаше и тя всячески искаше да го покаже. — … че Ариана може да бъде уморена… Утре в седем часа е службата в църквата. Не бива да забравяте това, драга снахо.

— Ах — отговори Ариана с тон на човек, който не иска да знае за това, което му казват. — В седем часа! За мен е много рано. Ще отида в църква по-късно… около обяд…

— Около обяд! Около обяд!… Но, драга, тук не сте в Париж. У нас се служи една-единствена служба. Няма възможност човек да избира!

Адмиралът слушаше сестра си с ироничен израз на лицето.

— Вие значи не ставате рано, млада госпожо?

— Ей богу, не, освен това днес целия ден съм пътувала с влака…

Клод я погледна така, че тя не можа да не се засмее.

— Щом е тъй, тогава правете, както ви е угодно — каза адмиралът. — Аз знам, че добрият Бог ще бъде благосклонен към вас! Лека нощ, дъще! Аз съм радостен, че вие се намирате под моя покрив. Хайде сега спете и сънувайте хубави сънища, малко дете.

Прозорците на стаята бяха широко отворени. Ариана веднага се приближи към тях.

— Как хубаво мирише полето!

Тя разгледа алеите в парка, които блестяха под росата, и нивите, които изглеждаха почти бели, ливадите, далечните хълмове — всичко това, залято в светлината на новата луна, която като че ли беше изрязана от сребро.

Клод я прегърна. Тя каза с нежен глас:

— Толкова ми е приятно с теб, Клод.

Тези думи така го зарадваха, че тя остана просто изненадана. Колко много Клод от Пон Ген се различаваше от Клод в Париж, от Клод туриста, дори от Клод в Моргау.

— Това значи, че ти, мила, очакваш тук да ти бъде скучно, нали?

— О, ни най-малко! Няма да ми бъде никак скучно. Баща ти е прелестен човек. Наистина, леля ти… Но аз ще се помъча да забравя изобщо, че тя съществува в Пон Ген.

— Моля ти се, не я забравяй съвсем. По-добре ще бъде…

Тя се засмя.

— Ах, Клод, колко послушно момче трябва да си бил като дете. Аз съм уверена, че ти и днес се отнасяш с особена почит към надзирателите.

Той се почувствува обиден от думите й. Почувствува се някак си унизен. И не беше в състояние да го прикрие. Отсеченият тон на отговора му свидетелстваше за това:

— Аз бях като всички други деца и съжалявам, когато си спомня за себе си какъв съм бил, което за теб е така смешно!

— О, не, аз съвсем не смятам, че си бил смешен, а напротив, много разумен, толкова разумен, колкото и леля ти… Аз говоря за теб, когато си бил още дете… Ясно ми е, че когато си пораснал, ти си се отърсил от това.

— Мъчих се, доколкото това ми беше възможно — призна той. — А сега хайде да спим, защото в зори трябва да бъда на крак.

— Как в зори? Мислиш ли сериозно да ставаш и да ме събуждаш толкова рано, за да отидем на църква? Това е смешно!

Тя беше тъй изненадана, че забрави приказната картина, която наблюдаваше от прозореца. Измести се по средата на стаята. Косата й беше паднала. Взе четката и нервно започна да разресва разплетените си коси.

— В Пон Ген ти стана неочаквано набожен. А нито в Париж, нито в Тирол, нито в Моргау беше такъв.

— Аз изобщо не съм набожен. Дори и в Бретан, макар старите спомени да имат необикновена сила. Държа обаче да не обидя никого наоколо си. А да се стане рано е някаква малка жертва… да се стане поне един ден… Не бих искал също така да останат изненадани заради мен добрите хорица из Каменевен, които редовно ходят на църква, особено тогава, когато съм за малко между тях… Ти ме разбираш, мила, нали?

Тя кимна и погледна мило Клод.

— Разбирам, разбирам много добре… И баба в Бранзак правеше също като теб! Затова и аз съм станала безбожна… Но ти, под своята външност на парижанин и на драматург, си останал в действителност истински бретонец, от тези, каквито има само в този край, такъв бретонец, който е и мечтател, и упорит, потънал в своите убеждения така, както са потънали и скалите по тези брегове, които морето може да блъска колкото си иска, но които никога няма да разлюлее, да разколебае…

— Добре, добре, госпожо… Подигравайте съпруга си!

Тя остави четката и върза около косите си червена панделка.

— Аз правя всичко това нарочно! Клод, скъпи ми Клод, не се сърди… Направо ще се побъркам от любопитство да те опозная колкото се може по-добре. Трябва да стигна до дъното на твоето вътрешно аз, за да съумея да те запазя само за себе си. Защото искам да те имам, мило мъжле, да си само мой…

Той я прегърна страстно и устните му потърсиха нейните устни.

— Ти искаш да ме имаш само за себе си? По-скоро, мила, да ти кажа поверително какво трябва да правиш, за да успееш.