Анри Ардел
Брачна авантюра (14)

XIV

И изведнъж на Ариана се стори, като че ли не я боли така много от това, че Клод я беше пренебрегнал, отдавайки се на литературните си и театрални амбиции. На нея сега това й се струваше като последица от различното схващане на любовта. Тя се наслаждаваше на удоволствието да има край себе си същество, което я обожава, което обожава само нея.

Двамата, с пламъка на двадесетте години, се наслаждаваха на заедно прочетените книги, на разгледаните изложби, на разкриването и опознаването на парижкия живот.

Гислен дьо Керданек не ухажваше младата жена, както правеха толкова други младежи. Той дори не повтори никога онези думи, които се бяха изтръгнали вечерта, в момент на дълбока признателност, от сърцето му. Ариана обаче беше истинска жена и знаеше много добре какво място заема в неговото сърце.

Те скитаха заедно из Париж и неговите прелестни околности. В Булонския лес срещнаха и познати, но съвестта на Ариана нито за момент не се развълнува, толкова тя бе убедена, че това приятелство с Гислен дьо Керданек за нея е позволено, допустимо.

Въпреки всичко, тя избягваше да отидат и във Версай с рядко упорство. Това дразнеше Гислен и дори веднъж се разсърди и повече от седмица не я потърси. Той обаче не знаеше, че тя, в своите спомени за Версай, искаше да бъде свързана само с Клод, защото там един следобед пак беше почувствувала съпруга си така влюбен в нея, както през лятото в Пон Ген. И този жив и нежен спомен за нея бе така силен, че тя в никакъв случай не искаше да се съгласи, макар отдавна вече да беше настъпила зимата, да отиде във Версай с Гислен.

Имаше все пак един, който не можеше да понася появяването на Гислен дьо Керданек. Това беше Шазей, който искаше единствен да се нарича приятел на Ариана.

Под предлог, че е болен, както тя веднъж на шега го беше нарекла, Шазей ходеше често у младата жена. Независимо дали беше поканен или не. И той намираше най-напред, че е твърде неприятно, след това дори и мъчително, а най-после просто непоносимо да вижда край нея човек, който имаше привилегията да бъде неин близък приятел — нещо, което преди беше само негово право.

В началото всичко това само го нервираше и той мълчеше, но не след много започна да се издава в разговорите си, което на младата жена беше наистина твърде неприятно. Тя и без това вече не го понасяше така лесно. Не можеше да се помири с неговите „черни мисли“ за живота и за света, които все повече го обземаха и измъчваха при всяко появяване на младия Дьо Керданек.

Ариана не беше в състояние да понася спокойно мърморенето и мръщенето на този човек и открито му казваше, че й е станал неприятен. Шазей реши за известно време да изчезне от Париж, да замине за Ница например, където се готвеха за карнавала. Той искаше да замине, без да си вземе довиждане, обаче в последния момент пак се разколеба и у него надви желанието да се види още веднъж с нея.

Завари я сама край пианото, прелистваше някакви нотни листове. Вероятно очакваше Гислен дьо Керданек и само мисълта за това беше така мъчителна за Шазей, че той веднага настръхна.

Ариана, чула, че някой влезе, бързо се извърна, но когато го видя, погледът й я издаде, че не му се е зарадвала и че е чакала друг.

Той каза сухо:

— Няма да ви преча много, госпожо, обаче не исках да замина от Париж, без да се отбия и ви кажа довиждане.

— Как? Вие заминавате? Наистина ли заминавате?

Новината за нея беше така неочаквана, че тя не се решаваше да й се радва. Защото за нея неговото заминаване означаваше освобождение.

— Защо това ви изненадва толкова много? Заминавам на юг, за да прекарам там известно време.

Значи този човек наистина заминаваше! Заминава! Тя почувствува такова голямо задоволство, че оброни поглед, за да не може той да разбере какво изпитва в този момент. И любезно, без каквато и да било ирония, а с онова лицемерие, без което във висшето общество човек не може да се движи, тя каза:

— Вашата идея е наистина великолепна! Хубавото южно слънце ще ви се отрази благотворно!

— А освен това ще ви освободя и от своето непоносимо присъствие, нали? А тъкмо това е, което ви кара да смятате, че моето решение е още по-хубаво — довърши той горчиво, не можейки да се сдържи.

Шазей чувствуваше болезнен гняв от това, че я вижда така весела.

— Вие съвсем не сте непоносим, когато сте истинският Шазей, онзи, който ми харесва.

— Вижда се…

— Искам да кажа, когато сте онзи Шазей, който умее да бъде любезен приятел, без неразумни желания, доволен от онова, което му се дава… Само това съм ви и обещала. Спомнете си.

— Какво?

— След като най-напред отблъснахте моето приятелство, после вие го потърсихте, под предлог, че то ви действува добре… Аз не можех да пропусна да пофлиртувам малко с вас — като невинно развлечение с благотворителна цел… Но понеже не съм нито милосърдна, нито набожна, съгласих се на този флирт само при условие, че нито вие, нито аз ще се отнасяме сериозно към него. Обикновена игра! И вие се съгласихте на това условие.

Тя се мъчеше всичко това, което казва, да остави впечатление на весело дрънкане, а всъщност си мислеше: „Страшно ми е неприятен! Ах, колко е неприятен! Да, да, дано само замине и никога вече да не се връща! Никога… никога… никога“.

Шазей чувствуваше, че в този момент тя е необикновено отдалечена от него и това го караше толкова повече да я желае. Знаеше, че тя му беше отделила нещо като милостиня — така, на минаване, както се хвърля в ръката на просяк, и тази мисъл го облада, започна да го измъчва и той не беше в състояние да се отърси от нея.

— Да, нашият флирт за вас е бил само игра! Точно така, както казвате и вие самата! Аз знаех това много добре, но тъкмо то ме привличаше страшно много! Точно така, както казвате и вие! Това е приятелство, което има допирни точки с любовта.

— О, не, не! Във всеки случай може само от ваша страна да е имало допирни точки с любовта! Не и от моя!

— Аз го разбрах много добре! Нямаше нужда така безмилостно да го повтаряте! Имате право. Аз няма от какво да се оплаквам. Съгласих се на споразумение. Тогава обаче не знаех колко ще страдам заради вас.

— Вие, вие да страдате заради мен? — възмути се тя. — По-добре кажете — продължи Ариана веднага, — че вие сам не вярвате в това страдание, какво очаквате от мен повече от това, което съм в състояние да ви дам. В течение на три месеца аз наистина не съм била ваша вещ, аз не съм вещ, която да принадлежи на когото и да било! Аз съм била по отношение на вас винаги нежна, добра, любезна, вярна приятелка…

— Не, не сте били вярна! — извика той сърдито.

У нея се разбунтува независимостта й, тя се изправи срещу него. Видя обаче как чертите на лицето на Шазей се измениха, как болезнено се свиват и се сдържа, за да не каже право в лицето му онези думи, които той би изживял още по-болезнено, които още по-жестоко биха го обидили. Той я нервираше, обаче тя чувствуваше към него и известно състрадание.

Радваше се, че Шазей заминава за Ница и с това я освобождава от себе си, но в нея имаше и желание да не се разделят като неприятели, затова му каза добродушно:

— Не съм искала да ви причинявам нищо лошо… Напротив! Но понеже не съм опитна, вероятно не съм съумяла да постъпя както трябва и както съм искала. И правите добре, че заминавате, за да се посъвземете малко и можете, когато се върнете, да намерите в мое лице само приятелка, каквато искам да остана…

Той изведнъж се изправи и понеже не беше в състояние да се владее, заяви остро:

— Аз не искам повече приятелство! Нека загине това приятелство! То съществува, то живее само за да ме измъчва!… То не е възможно, както не е възможно приятелството между мъжа, който обича безнадеждно, и жената, която е коректна, но обича само себе си.

— Откъде знаете това? Във всеки случай моите чувства засягат само мен самата — заяви Ариана, смутена от това ново обвинение. — Аз никога не бих ви позволила да ме обичате, никога не бих го искала от вас. Аз обичам Клод. Любовта на другите мъже не ме интересува!

Той процеди между зъби:

— Ако любовта на Клод ви беше достатъчна, вие не бихте се оглеждали наоколо си и за вас не бихме съществували нито аз, нито младият Керданек, нито всички онези, които вашата прелест привлича и които не могат да се задоволят с милостинята, която вие презрително им хвърляте. Клод вероятно ви обича. Не ви обича така, както би ви се искало. Той ви принадлежи толкова, колкото принадлежи на своята работа, на своето творчество и своите успехи и надежди.

Пръстите на Ариана се свиха. В този момент тя мразеше Пиер дьо Шазей и го мразеше, защото в своята ревност той беше успял да прозре в нейните най-съкровени, тайни подбуди и така сурово ги беше изложил на показ пред нея самата. Тя остана с впечатлението, сякаш той беше изтръгнал душата й гола и сега я показваше на света, на хората. Очите й блестяха.

— Как се осмелявате да говорите така за своя приятел пред жена му? Това е срамно. Вие сте лош! Това е…

Той я спря с решително движение.

— Най-лесно е да признаете, че това е напълно човешко. Вие сега на мен ли се сърдите? Сърдите ми се, защото не съм бил в състояние да затрогна вашето сърце… И днес все още моята любов ви е неприятна. Вие още не сте започнали да мразите професията на Клод, която ви лишава от съпруга ви, защото той обожава професията си. Вие още не мразите неговото духовно единство с онези, които се явяват като тълкуватели на неговите произведения, които дават живот на плодовете на неговия труд. Когато настъпи този ден, вие ще съжалите за приятеля, когото сега презряхте и който все пак се беше решил, осмелил само толкова — да иска от вас правото да живее край вас и да ви обожава тихо и ненаказано…

Тя го гледаше гордо право в очите.

— Не вярвам, че някога ще се случи нещо подобно! Аз изобщо не мисля за бъдещето! Настоящето е така хубаво, че никога не бих искала да го разбивам с такива мрачни предвиждания, каквито сега изказвате пред мен.

Ариана млъкна. Сърцето й биеше необикновено силно, но тя не искаше за нищо на света той да схване как страшно я беше засегнал. След малко, когато успя да се овладее и опомни, тя продължи:

— Аз ви приех, когато вие бяхте така тъжен. Защо сега ми говорите за такива лоши неща? Защо ми предвещавате, че няма да мога да задържа Клод само за себе си? Чуйте, преди да се разделим. Аз съм толкова сигурна в него, колкото той може да бъде сигурен в мен. А вие и по отношение на него, и по отношение на мен сте лош приятел. Хубаво правите, че заминавате! Така ще бъде най-добре за спокойствието на всички ни. Аз мога все още да ви пожелая щастлив път и излекуване от вашите злобни мисли, а също така и от вашата несправедливост!

Ариана стана и се отправи към камината. Вече не го гледаше. Нервно късаше няколко повехнали листенца от рози. Тя не можа да види как той бе пребледнял от тези й думи, но чу много добре с какъв тон й отговори и това я накара да се обърне пак към него.

— Това се казва да бъдеш грубо уволнен! Сбогом, госпожо!

Той се беше приближил до нея. Тя можа да види как той я обгърна с поглед, който криеше в себе си страдание, гняв, тъга и огромна, безмерна любов.

Шазей разбираше много добре, че между нея и него всичко е свършило. Той сам беше скъсал нежната и фина връзка, която преди няколко месеца се беше установила така неочаквано и неусетно.

Сега не му оставаше нищо друго, освен пак да се оттегли в своята самота. И Ариана никога вече няма да го повика, за да го изтръгне от нея. Със съвсем тих глас повтори:

— Сбогом, госпожо!

Тя му отговори:

— Сбогом!

В този момент в него се запали опасно желание, непобедимо желание с внезапно движение да я привлече към себе си и да потърси нейните устни, за да отнесе завинаги аромата на тяхната свежест.

— О! — извика тя сърдито.

И веднага извърна глава, така че той можа да докосне само косите й. Извърна се, изтръгна двете си ръце и извика:

— Господин Дьо Шазей, искате ли да позвъня!

Гласът й шибаше като камшик, а на лицето й се беше изписала гордостта на жена, която цени себе си и собственото си достойнство. Той веднага се опомни и се отдръпна от нея. Мълча известно време, през което се гледаха един друг. След това се поклони:

— Няма защо да звъните, госпожо, не е нужно. За миг бях полудял, защото ми беше страшно тежко. Моля ви само да ми простите и аз веднага ще си тръгна.

Блестящите очи на Ариана видяха, че очите на Шазей се навлажниха. И за първи път схвана, че е опасно да се играе безгрижно със сърцето на един мъж.

Той още веднъж я помоли със задавен глас:

— Мога ли да отнеса със себе си вашата прошка? Моля ви, госпожо…

Тя леко кимна с глава:

— И двамата ще забравим този неприятен момент. И ако искате, по-късно ще се срещнем пак като добри приятели. Довиждане, господин Дьо Шазей.

Той прошепна:

— Сбогом, мила Ариана… Благодаря ви, госпожо.

Притисна към устните си двете й ръце, които все още горяха от неговото жестоко стискане, и излезе от стаята.

Ариана в първия момент искаше да каже на Клод как се е разделила с Пиер дьо Шазей, до какви мъчителни моменти са стигнали, но скоро се отказа от това. Тя отдаваше заслуженото и на двамата и не искаше с признание да развали тяхното отдавнашно приятелство. Само каза весело на мъжа си, че Дьо Шазей е заминал за Ница. Клод по израза й долови, че това заминаване е приятно на жена му и че с това е завършен този малък роман.

Клод в това време беше в разгара на работата си. След няколкото леки пиеси, над които Ариана беше се присмяла, той се бе заел с написването на една сериозна драма, за която смяташе, че ще бъде неговият шедьовър. Освен това той се беше нагърбил с воденето на театралната колона на един вестник — нещо, което, събрано заедно, му създаваше твърде много работа.

Той, както винаги, работеше със страст, без да държи сметка за времето. Ариана никога вече не го обезпокои с искането да й обърне повече внимание. На Клод се струваше, че тя се е помирила с този начин на живот и че по-рано всичко това не е било нищо друго, освен каприз. И все пак от гордост той не й говореше нищо за своите работи, щом и тя не го питаше за тях.

От своя страна, Ариана четеше много, развивайки все повече своя ум, и Клод много пъти оставаше изненадан от нейните великолепни бележки. И на него страшно тежеше, че тя не се интересува изобщо от неговата литературна работа.

Понеже Клод имаше пълно доверие на своето съкровище, изобщо не го смущаваше онова искрено приятелство, което все повече се създаваше между жена му и Гислен дьо Керданек. Но безспорно би останал необикновено изненадан, ако би могъл да чуе един разговор между Ариана и Доминик Стивън.

Приятелката на Клод, с която Ариана се беше сближила твърде много и която беше обикнала още от Моргау, се беше върнала в Париж и тук, покрай баща си — скулптора, прекарваше дните си в една чисто артистична среда, по парижки маниер, така както те прекарват зимата.

Ариана ходеше у тях с удоволствие и най-много обичаше, когато двете оставаха сами, отдавайки се на разговор, който с тази интелигентна жена беше винаги необикновено интересен.

Този ден двете разговаряха и здрачът изпълваше стаята с някаква синя светлина. Изведнъж Ариана сложи ръцете си на коленете на младата жена и тихо й каза:

— Скъпа приятелко, няма съмнение, че у вас винаги е било приятно, но да знаете колко обичам да оставам сама с вас! В Париж вие сте единствената личност, край която се чувствам в пълна безопасност, сигурна, че вие ми мислите само доброто.

— Наистина ли? А Клод, какво става с него?

По устните на Ариана мина някаква чудна усмивка.

— Ах, естествено Клод би ме защитил от разбойник, от крадец, от нахалници от всякакъв род, които биха се осмелили да ме нападнат.

— А за спокойствието на душата ви не се ли грижи? Струва ми се, че вие не се съмнявате в това!

— Доминик, колко се лъжете! За моята душа той съвсем и не мисли!

— Защото вие самата не искате от него да бди над нея!

— Е, аз самата трябва да бдя над себе си, както той прави със съдбата си, със собствената си съдба!… За бога, та какво бих могла да искам аз от човек, който е страшно зает, чийто мозък е изпълнен с идеи, статии, пиеси, артисти и артистки! И така нататък, и така нататък!… Най-многото, което още може да се случи, е да стана обект на неговите психологически наблюдения! А аз наистина нямам никакво желание да видя как тайните на душата ми служат за забава на публиката!

Ариана разказваше всичко това някак леко и повърхностно, но Доминик схвана много добре, че зад нейния безгрижен тон лъха убедителност и известна горчивина. Тя не се издаде, че е забелязала това, задоволи се само да попита с усмивка:

— Нима вие не се гордеете, че имате съпруг, чието начало на литературна дейност е така блестящо, че дори и неговите противници са принудени да признаят успеха му?

— Аз да се гордея с това! Гордея се дотолкова, доколкото е разумно да се гордея!

— Клод все още работи над новата пиеса, нали? Ако успее да осъществи замисъла си, ще стане безспорно стойностно произведение. Нима вие не мислите така? Тезата, която развива, е едновременно парадоксална и така вярна, така човешки точна.

Ариана вдигна рамене, като човек, на когото всичко това е непознато, и се изчерви леко:

— Аз не знам, защото нямам представа какво работи…

Доминик едва се сдържа да не покаже изненадата си:

— Нима не разговаряте с него на тези теми?

— Никога! Това ви удивлява, нали?

— Да, чудно ми е… Аз съвсем не подозирах, че Клод е така затворен.

Ариана потрепери. В гласа на Доминик тя долови, че приятелката й се колебае за нещо и веднага й стана ясно, че Клод се доверява на тази жена и води с нея разговори за своите произведения, защото в нейно лице намира духовна близост и интерес към своята работа. По отношение на нея самата, на Ариана, той никога не беше проявил доверие в това отношение. В себе си Ариана не призна в този момент, че за всичко това е виновна самата тя.

Ревност овладя сърцето й. Значи за него тя е само любовница, с която задоволява страстта си!

Нейната гордост беше жестоко наранена, лицето й се покри с червенина. Със заядлив глас Ариана продължи:

— Не, никога не ми е и говорил за това! Клод никога не ми казва какво пише! А понеже смятам себе си за невежа, стремя се да не го безпокоя със своите странични въпроси. Дори не влизам в неговия олтар, там, където той работи! Един ден ми заяви, че имал нужда от самота, за да може да пише спокойно. Ако би искал работите да се развиват различно, сам би ме поканил. Но той мълчи. По такъв начин ние сме се разграничили и всеки се занимава със себе си.

— Слушай, скъпа, та това е глупаво! — прекъсна я Доминик.

— Аз не мисля така, Доми. Напротив, намирам, че е много разумно. Всеки от нас върши онова, което му е угодно, и не сме длъжни да си даваме сметка един на друг. Така сме се разбрали помежду си, такова е нашето споразумение! По този начин ние никога няма да се скараме! Ние просто сме планирали нашия живот!

— Цени ли Клод вашето споразумение, така организирания от вас живот, както го цените вие?

— Защо ме питате, Доми, може би той ви се е оплаквал от мен?

И младата жена потърси с поглед очите на приятелката си.

Доминик се засмя.

— Надявам се, скъпа, че вие не му давате повод да се оплаква от вас! Не, той никога не ми е говорил за вас, освен като съпруг, който е напълно доволен от своето щастие…

В сърцето на Ариана, което в този момент страшно се измъчваше, настъпи известно облекчение. Значи Клод се чувствува щастлив от този начин на живот! Защо и тя да не е доволна от малкото, а не непрестанно да иска повече?

Доминик следеше израза на лицето на младата жена и схвана това, което се разиграваше в нейната душа:

— Ариана, мила приятелко, трябва да покажете на Клод, че се интересувате от онова, което работи.

— Но съвсем не се интересувам от това! Аз само понасям работата му, както бих могла да понасям, да кажем, и присъствието на една свекърва, която вероятно бих мразила, защото тя би го обичала в мой ущърб.

Госпожа Стивън този път се разсмя гласно.

— Вие сте дете, Ариана!

— Знам. Клод ми го казва при всеки удобен случай. Все пак аз съм едно голямо дете! Навърших осемнадесет години, Доминик, и ви моля да не се отнасяте към мен, както се отнася Клод, за да мога да виждам във ваше лице истинска приятелка, която не гледа на мен като на някаква кукла. Иначе никога не бих могла да ви имам доверие, ако имам нужда от вашата помощ. А откъде знаете? Всичко може да се случи!

— И можете винаги да бъдете сигурна, че съм готова да се отзова на вашите нужди, дете мое. Кажете ми обаче сега: докато работи Клод, как използвате вие вашата свобода? Собствената си свобода?

На устните на Ариана се появи усмивка, в която нямаше и следа от веселост.

— Опитвам се да се примиря с живота, който вероятно ще си остане такъв докрай.

— Това значи?

— Стремя се да бъда извънредно хубава, необикновено елегантна, по-елегантна от другите! Естествено — доколкото това зависи от мен… Вие сигурно сте забелязали — аз съм страшно горда по характер и ме задоволява само първото място! Разпределям себе си между бриджа, театъра, обществото във всички негови форми. И понеже за щастие Клод не е ревнив, моите флиртове съвсем не го вълнуват, а аз имам доста такива. Обичам компанията на мъжете повече от тази на жените. Открих, че е извънредно приятно да чувствам как мъжете пръхтят около мен подобно на коне, които държа за юздите!

У Доминик все повече се затвърдяваше впечатлението, че безгрижният тон, с който говореше младата жена, в действителност беше само прикриване на по-сериозни чувства.

— И вие по такъв начин се пригаждате към този живот, в който няма никакъв смисъл? Това ме изненадва…

— Защо? Такъв живот, както виждам, водят почти всички жени в средата, в която се движа. С редки изключения, скъпа приятелко, каквото изключение сте вие… И да знаете само колко ви ценя, защото сте в състояние да следвате своя път.

— А аз се надявам, че вие няма да изпаднете в изкушение да тръгнете в пътя, който следват другите жени, които се лутат в живота?

— Не… Поне засега не. Защото имах щастие да попадна на истински, добър приятел, който обожава музиката толкова, колкото и аз самата, и който наистина ме развлича по великолепен начин.

— Това е онзи млад човек, който в неделя беше с вас в консерваторията? — попита Доминик, без да влага каквато и да било умисъл във въпроса си.

Нейният ясен поглед обаче все по-внимателно следеше младата жена.

— Да, това е същият млад човек. Видяхте ли го? И вие не ни се обадихте? Това не е хубаво, Доми.

— Бях седнала няколко реда зад вас, и то на противоположната страна. А вие нито веднъж не се обърнахте към мен…

— Това не ме изненадва. И двамата слушахме с такова внимание…

— И по време на паузата вие водехте толкова интересен разговор! — добави Доминик с изменен глас. — Нима Клод не можеше да дойде с вас?

— Получихме от баща ми само две покани и понеже програмата не хареса на Клод, каза ми да предложа неговото място на Гислен, който е очарован от консерваторията.

— А кой е този Гислен?

— Приятел на Клод от детинство, един от синовете на граф Дьо Керданек, съсед на свекър ми в Пон Ген.

— А, спомням си. Много пъти съм чувала Клод да говори за семейство Керданек… Вие често ли се виждате с този млад човек?

— За щастие да… И само на неговото приятелство, което ми дава сили, трябва да благодаря, че животът ми е сравнително приятен. Иначе бих се чувствала доста самотна. Доми, животът е чудна авантюра! Попаднал в него, човек се движи, без да знае накъде! Той е тайнствен, страстен, скучен, жесток, измамен, но понякога и упоителен… Някога аз имах пълно доверие в живота. Днес от него ми се вие свят и до известна степен се страхувам. От друга страна, обожавам го, защото ме привлича, но едновременно с това го и мразя!

— Да, Ариана, животът наистина е такъв, какъвто го виждате, но едновременно с това е и едно скъпо съкровище, което не бива да се опропастява. Не разсипвайте своя дял, Ариана. Нима вие не обичате вече Клод?

Ариана трепна и нейният глас изведнъж доби своята естествена пламенност:

— Дали го обичам? Обичам го много повече, отколкото е необходимо за личното щастие, за личното спокойствие!

— Както през лятото!

— Не, по друг начин… Сега го обичам с отворени очи…

— А по-рано?

— Преди аз живеех край него със затворени очи за всичко друго, което не е той самият. И когато отварях очите си, виждах само Клод.

— Тогава вие бяхте така щастлива, дете мое. Трябва пак да го обичате така!

Ариана заклати глава.

— Това вече не е възможно, Доми. Има моменти, които никога не се връщат. А и аз самата не съм вече същата. Остаряла съм.

Доминик не се засмя. Почувствува, че Ариана каза една дълбока истина, която се криеше в нея — една истина за себе си. Животът я беше изменил. И Доминик искаше да я разбере и слушаше внимателно младата жена, която продължаваше да се изповядва:

— Преди малко вие ми препоръчахте да не опропастявам своя дял от живота. Ако се случи нещо подобно, не само аз ще бъда виновна. Клод ми дава опасен пример. И той сам не постъпва по-различно. Мисли само за онова, което му се нрави, и държи повече от всичко на независимостта и самостоятелността си. А мен ме оставя да се движа свободно тук и там, където ме отведе моето любопитство или нещо, което ми харесва. Впрочем великолепно е да скиташ безгрижно, без да мислиш за онова, което може да последва, което може да стане. По същия начин аз се държах и в Пон Ген, разхождайки се по пътеките, които случайно се появяваха пред погледа ми, па макар и да се губех из тях.

— А нима не подозирате, Ариана, че е много по-опасно да се изгубите в живота, отколкото по пътеките на Пон Ген.

— Толкова по-зле! — Гласът й беше станал твърд. — Засега не се безпокоя за бъдещето. Казахте сама, че до настъпването на лятото ще трябва да свикна с такъв живот. Ако не успея, ще потърся нещо друго…

Тя стана от мястото си с рязко движение. Лицето й беше загадъчно, приличаше на сфинкс — израз, който Клод познаваше много добре. Очите й се срещнаха с погледа на Доминик, изпълнен с нежно внимание. И Ариана произнесе с необикновена решителност:

— Скъпа Доми, аз имам пълно доверие във вашето приятелство и почтеност по отношение на мен. Дайте ми честна дума, че Клод няма да узнае нищо от това, което аз днес ви казах, което ви доверих. Всичко казах само на вас и само за вас.

Доминик не отговори нищо. В зениците на Ариана блесна светкавица.

— Аз ви имах доверие, Доми. Вие не можете сега да ме издадете! Доми, дайте ми честна дума!

Още няколко секунди мълчание и едва след това госпожа Стивън каза замислено:

— Добре, давам ви дума… И все пак се питам дали не греша.

— Не грешите! Защото ако вие бяхте отказали да ми дадете честна дума, вие бихте ме отблъснали съвсем от себе си и бихте ме оставили напълно сама в търсене на своя път. Благодаря ви, Доми. — Нейният глас пак стана мил: — Благодаря ви, че бяхте така добра към мен и ме разбрахте повече, отколкото показахте външно. Затова ви и обичам. Целунете ме, мила, и веднага ме изпъдете. Сигурно вече е твърде късно.

— Почти шест часът е.

— Нима стана толкова! А Гислен ме чака, за да изпълним и прегледаме неговата нова композиция още преди вечеря. Довиждане, Доми. Аз бих искала да бъда ваша дъщеря, за да ме покровителствате в живота.

— Ако можех, аз и така бих ви покровителствала колкото искате. До скоро виждане, скъпа, нали?

Ариана целуна топло младата жена. На въпроса й обаче не отговори.