Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’imprudente Aventure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2010)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Анри Ардел. Брачна авантюра

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

История

  1. — Добавяне

Х

В сърцето си Ариана със сигурност се надяваше, че Клод, след премиерата на пиесата си, пак ще стане съпруг, който е погълнат само от жена си, какъвто го виждаше в първите дни след сватбата им. Тогава той умееше да се отдава и да крепи любовта със същата радост, каквато и самата тя внасяше в любовта.

Премиерата беше блестяща, успехът бе пълен и Клод изведнъж се превърна в младия драматург, когото всички директори на театри канеха да напише пиеси за тях. Получи много предложения, изслуша всички, но се въздържа, решен да работи само тогава, когато му се иска, когато почувствува нужда и желание да пише. Даде много интервюта, но нищо из личния си живот не каза, нито сподели бъдещите си творчески проекти.

Беше спокоен и весел, но понякога се нервираше от статиите, които се пишеха за него. Към похвалите не беше така чувствителен, но към критиките — да, защото и сам преценяваше, че не е постигнал онова, което можеше, което замисляше…

Клод по характер беше затворен човек, който не излизаше лесно на показ и можеше да сподели намеренията и плановете си само пред малцина. И затова той оставаше самотен.

В лицето на Ариана обаче Клод срещаше по-скоро някаква притаена неприязън, отколкото приятелско разбиране. Сякаш тя не можеше да схване, че неговата работа се нуждае от самота, от тишина, от онова затваряне в себе си, без което мисълта не можеше да зачене.

А истина е, от друга страна, че Ариана чувствуваше как желанието да работи все повече го обхваща и го отнема от нея. Струваше й се, че вратата между тях често се затваря, вратата, която мачка и къса сърцето й.

Може би Клод би успял да премахне това неприятно впечатление у нея, ако й четеше пиесите си, ако й разказваше за своите замисли, ако я посвещаваше в намеренията си. От чиста гордост обаче, понеже чувствуваше как неприязнено тя се отнася към неговата работа, той се затвори в себе си.

Ариана страшно страдаше. Струваше й се, че той я обича по-малко, защото в техния страстен съвместен живот нещо се беше изменило. Още от малка тя се беше приучила да бъде сама — нещо, което я караше да страда най-много от всичко, и затова любовта на Клод й се беше сторила като някакво нечувано щастие, без което тя не можеше вече да живее.

И нейната жажда за тази любов така я измъчваше, че една сутрин тя се издаде, колкото и нейната гордост да я заставяше да мълчи.

Случайно поиска да узнае мнението на Клод, преди да отговори на някаква покана, която беше получила, и мислейки си за това, тя се отправи към неговия работен кабинет. Той пишеше и дори не вдигна глава, когато тя влезе. Наоколо му, из масата, беше пълно с изписани листове хартия, изпълнени с неговия ситен почерк.

Тя в първия момент поиска да се оттегли, за да не му попречи, уверена, че ще му бъде неприятно. Клод обаче почувствува, че някой влезе и попита малко нервно:

— Какво има? Не ви ли казах вече да не ме безпокоите, когато съм в работния си кабинет?

Той извърна глава и в същия миг видя, че това е Ариана, която се готвеше да излезе.

— Ах, това си била ти, мила. Какво има?

— Да. Исках да те помоля за съвет, преди да отговоря на поканата на семейство Марсо. Какво правиш?…

— Работя…

— Работиш… какво?

Тя се наведе над листовете с движение, като че ли искаше да ги вземе и прегледа. Той несъзнателно ги прикри с ръка, за да ги запази. Ариана забеляза това и отговори с ирония, в която се криеше и горчивина:

— Страхуваш се да не би да оскверня твоето съкровище? Бъди спокоен, няма да се докосна до него. Знам, че би се почувствувал смъртно обиден, ако не проявя почит към твоите листове… И аз им отдавам почит…

— Мразейки ги, признай, мила ревнивко!

— Да… защото те те отнемат от мен… Ти ги предпочиташ пред мен!

Той искаше да я разубеди. Ариана обаче настояваше, държеше на своето възмущение, което из основи я беше разтърсило и което се издаваше в гласа й.

— Ти си разумен човек и би трябвало да зарежеш драмите и да ги пишеш по-късно…

— По-късно? — попита той изненадан.

— Да, когато вече няма да се обичаме.

Той я изгледа втренчено, остави веднага листовете си, забравил дори за тяхното съществуване, и се приближи до нея.

— Ти искрено вярваш, че ще дойде ден, когато ние няма вече да се обичаме?… Аз… аз не вярвам!

— И аз не вярвам… Опасявам се!

— Ариана! Що за глупаво предположение е това? Или е само неприятна шега?

— Съвсем не се шегувам. Аз само констатирам, че ние вече сме тръгнали всеки в своя посока, с все по-независими души… съвършено независими, и ме е страх, че постепенно един ден те могат да станат съвсем чужди една на друга.

Той вдигна рамене.

— Мило дете, ти говориш глупости.

— Аз ти казвам, Клод, онова, което е… Ти сам много добре знаеш, че е така! Преди малко, когато влязох, аз схванах това, макар ти да не каза нито дума. Само един твой поглед беше достатъчен! Когато влязох, твоята първа мисъл беше, че ти преча. Ти беше толкова далеч от мен!… Искаше ти се и аз да бъда също тъй далеч от теб!… Поне вън от твоя кабинет!… Онова, което пишеш, те занимава несравнимо повече и по-страстно, а аз сега за теб не съм нищо друго, освен нежелана посетителка, прекалено любопитна и нахална!

— Тогава? Какво още? — попита той доста остро, от което страшно я заболя.

Тя веднага продължи с по-спокоен глас:

— Поне да пишеш някакви знаменити произведения, щом се криеш толкова от мен! Да пишеш драми, пораждащи у човека мисли, които да го завладяват, въпреки неговото мнение, против волята му, които да покоряват онези, които са дошли да гледат пиесата, да обхванат сърцето, кръвта и мозъка им така, както са завладели онзи, който ги е написал! Комедията обаче, която ти си написал и ти носи слава, в действителност е като пяната на шампанско! Всичко е добре скалъпено, за да може да се разбере от всеки, пиеса, удобна за всички! Ти сам си достатъчно умен и проницателен, за да не можеш да видиш, че това, което ти казвам, е самата истина. Твоята комедия е прелестна… но това е произведение, което няма стойност.

С движение на ръката си, което не можа да удържи, Клод разхвърли на масата всички написани листове. Дълбоко в себе си той се чувствуваше страшно обиден, но както тя точно беше казала, Клод наистина беше твърде разумен човек, а едновременно и проницателен, за да осъзнае справедливостта в нейната безмилостна оценка.

— Защо ми казваш всичките тези неприятни неща… които впрочем са верни? Дали за да ме обезкуражиш, за да ме накараш да почувствувам отвращение от работата, от професията, която обичам?

— Да те обезкуража?… Ти никога няма да се обезкуражиш! Ти си писател, ти си драматург до мозъка на костите си! О, не! Аз съвсем нямам намерение да върша онова, което ти ми приписваш… Аз просто казвам какво мисля и чувствам…

— Какво?

— Заради драмите, които си написал досега, не си заслужава да жертваме нашата любов!

От нейните думи той потрепери и тя почувствува, че всичко в него се напрегна. Ариана обаче не искаше да го слуша. Продължи и в нейния глас нотките на възмущение изведнъж преминаха в молба:

— Клод, скъпи Клод, чуй ме… Дай ми, щом ме обичаш, една година от живота си, първата година на нашия брак… Една година, докато сме още млади! Една година нека бъдем посветени един на друг, да няма между нас нито амбиции, нито пиеси, нито хора, нито дори грижи от какъвто и да било характер. Всички те ще бъдат врагове на нашата близост. Дай ми една година… Това е необходимо, за да се опознаят две същества, които са от два съвсем различни свята! Необходимо е, за да се претопят и да изчезнат в името на общото им щастие различните им характери и желания, които все още ги разделят! Дай ми само една година, Клод… А след това, кълна се, ще ти върна свободата, пълната свобода! И тогава ще можеш да пишеш драми и комедии колкото си искаш! Няма да те откъсвам повече от професията, която обичаш!… Искаш ли, Клод?

Той я остави да говори, изненадан от нейните молби, едновременно любопитен и сърдит. Ариана изглеждаше съвсем спокойна, но той много добре виждаше, че всичко в нея трепери, защото и ръката, с която се беше облегнала на масата, едва доловимо трепереше.

— Дали искам? Мило дете, ти искаш онова, което е невъзможно! Много добре разбираш, че това е невъзможно за мен, че няма оправдание.

— Има, има… В името на нашата любов! — прекъсна го тя страстно.

— Тук не става дума за нашата любов! Няма основания да прекъсвам кариерата си, току-що започнала, и то доброволно. И ти самата не трябва, по съвест, да искаш подобно нещо от мен!

Ариана безпомощно вдигна рамене.

— Аз нямам съвест!… Никога, за щастие или не на самата мен — не знам и аз, никога не съм живяла с предразсъдъци, нито пък с някакви морални задължения. Обичам всичко онова, което ме привлича, и не мога да търпя онова, което ми създава страдания. Моята съвест? Това е моето удоволствие, моите радости, моите желания… Нищо друго!

Този път Клод изглеждаше почти изплашен от чудноватата искреност в нейния глас. Онова, което сега му казваше, той знаеше много добре, че е тъкмо така и му се струваше, че чува напора на бурята, която беснееше в нея.

И той отговори отсечено:

— Добре! Аз не мога да разчитам на твоята съвест. Обръщам се тогава към твоя разум, към твоята интелигентност! Ти говориш за бъдещето. Нима не можеш да разбереш, мое малко и неопитно дете, че ако аз те бях послушал и се бях отдал няколко месеца само да те обожавам, други ще заемат мястото, което глупаво бих им отстъпил! И у мен не би се появило дори вече желание да им го отнемам! Защото ако покрай теб у мен се зароди желанието само за луда любов, когато аз бих се отдал само на тази любов, ако положа пред нейния жертвеник всичките си амбиции…

— Те скоро щяха да оживеят — прошепна тя със стиснати зъби. — Амбицията е в кръвта ти и скоро аз няма да съм ти достатъчна, знам го много добре.

Той като че ли не беше я чул.

— Тогава…

— Какво тогава? Продължи мисълта си.

— Тогава с мен ще бъде свършено като човек, свършено завинаги… и ти няма да имаш възможност да говориш с мен пак по този въпрос. Животът ми ще е провален…

Ариана произнесе съвсем тихо с устни, които трепваха:

— Твоят живот ще бъде провален… само защото в течение на една година си престанал да пишеш?… А през това лято, в Тирол, ти не работи, а все пак не гледаше на себе си като на човек, който се е провалил, с когото е свършено! И тогава нищо не показваше, че ти ще ме захвърлиш настрана, та да не препречвам пътя ти…

— Това лято беше един прелестен застой, който неминуемо има своя край… Трябваше пак да се тръгна по пътя, който бях избрал — отговори той, като се мъчеше да смекчи тона си.

В гласа му обаче се криеше такава твърдост, че Ариана почувствува, сякаш някой просто й нанася удари. Почувствува, че нейната любов е безсилна пред волята на мъжа, който е сигурен, че говори истината. И тя веднага се разкая горчиво, задето беше издала молбата си, защото обикновено гордостта не й позволяваше да се моли на никого, да се моли за каквото и да било.

Сега вече всичко е свършено… както и оня прелестен застой. Тя никога вече няма да се принизи дотолкова, че да моли за любовта на Клод.

Може би мислите се бяха изписали на лицето й, защото Клод се приближи до нея и нежно започна да я моли:

— Кажи ми, Ариана, че ме разбираш, че виждаш — ние трябва да крачим обаче един до друг по пътя, а не като пленници на нашия съвместен живот.

— Да, разбирам. Ние не се обичаме по един и същи начин. Ти можеше да бъдеш щастлив и без мен, да намираш… дори да изпитваш по-големи удоволствия без мен във всичко онова, което те интересува, което те привлича, което е красиво. Искаш да си спомняш за мен само през времето, когато почиваш! Аз да бъда за теб нещо като отмора за душата ти! И след това пак да започнеш своята работа, своето писане, своя живот на човек от друг свят. Тогава аз не съм ти нужна.

Той я прекъсна рязко:

— Ариана, говориш невъзможни и неверни неща!

Тя заклати глава и продължи да говори с онзи убедителен тон, който придаваше на думите й особена сила:

— Аз казвам само истината! Поне за мен това е истината… Предчувствувах всичко това, още когато се запознахме в Моргау… Спомняш ли си все още онзи ден, когато ти ме заведе на пустия бряг, за да гледаме „посивялото море“?

— Да, спомням си — отговори той.

— Е, виждаш ли, в онзи ден, когато се връщахме по здрач и разговаряхме, аз ти казах, спомням си много добре това, че за всяка жена ще бъде страшно неразумно да се омъжи за теб… Защото вие, интелектуалците, трябва да сте страшни като мъже, когато сте влюбени в професията си, за която, без да се колебаете, жертвате всичко — като се започне от незлобливата съпруга, която е жертвала за вас всичко, която е поверила във вашите ръце целия си живот!…

— Какво можеше да знаеш ти тогава?

— Аз наблюдавах живота на баща си в течение на онези няколко месеца, когато той беше принуден да „ме търпи“ край себе си! И затова аз се колебаех толкова много да кажа „съгласна съм“, когато ти искаше от мен… Страшно много се опасявах да не би да страдам заради теб! Твоята любов обаче се наложи, беше по-силна. Ти ме спечели… А сега забравяш онова, което ти напомних още по време на първите ни разговори. Аз не мога да се задоволя само с една част от мъжа, на когото съм се отдала с тялото и душата си, не съм от онези жени, които дават, а не искат нищо насреща!

— Значи ти смяташ, че нещата между нас стоят така?

Клод сложи ръце върху раменете на Ариана. Тя беше седнала върху облегалото на дивана. Той потърси погледа й. Главата й обаче беше наведена и тя не я вдигаше. В пръстите си въртеше венчалния си пръстен, който беше свалила.

Мълчаха известно време. Той се върна на въпроса си:

— Ти нищо не ми отговаряш, Ариана? Защо — значи смяташ, повтарям въпроса, който ти зададох, че нещата между нас са поставени така?…

Тя се извърна и пръстенът от ръката й се отърколи на килима. Клод се наведе и отново го сложи на пръста й. Ариана като че ли нищо не беше забелязала.

— Не, не смятам. Още не смятам! В мен обаче постепенно се вселява страхът, че ще стане така, а това би ни разделило. За да бъда изцяло твоя, Клод, за да можеш ти да ме запазиш напълно за себе си, необходимо е да ме обичаш повече от всичко, над всичко! Но това да не бъде насила… За твоя собствена радост! За мен би било просто ужас да чувствам, че си мой пленник, който търпи окови! В това отношение поне сме единодушни!

Ариана млъкна за малко, защото сърцето й биеше необикновено бързо и силно. Веднага обаче след това завърши:

— И ти, и аз еднакво желаем и чувстваме необходимост от самостоятелност… И ние си даваме един на друг пълна свобода, нали, скъпи съпруже?… Ще се примирим един с друг такива, каквито сме.

В гласа й прозираше нещо, което не позволяваше на Клод да вярва, че тя говори искрено. Проявата й на разум се беше появила толкова неочаквано. Той я хвана за ръката, на която блестеше венчалният пръстен — външният белег на оковите, които те не искаха да чувстват — и започна да говори със страст, макар и тихо:

— Обичам те… обичам те… Обичам те, мила, единствена, незаменима! Как можеш да се усъмниш в това?

Ариана потрепери. По лицето й обаче веднага се появи усмивка на съмнение.

— Ти ме обичаш смесено, с примеси, с толкова неща едновременно!

— Ариана, ти не трябва да ми се сърдиш, че не съм в състояние да оставя мозъка си напразно да се измъчва и безполезно да си играе с мислите и идеите! За мен безделието би било мъка!… Професията ме интересува необикновено много!

По устните на Ариана пак заигра усмивка:

— На двама господари не може да се служи едновременно… Това ни казва книгата на истината. Ти принадлежиш изцяло на професията си и ме обичаш само през и чрез онази среда, в която тази твоя професия те принуждава да живееш. А в живота си аз имам само теб… Ти ме повика и стана за мен Вселена! За мен няма вече нито радости, нито развлечения, нито удоволствия без теб, Клод… Аз имам нужда от твоето присъствие също така, както имам нужда от въздух. За мен нищо друго не съществува, освен опиянението, пиянството да чувствам твоята любов!… Жадувам само за това — да бъдем заедно, да бъдем „едно“.

— Та ние всъщност сме едно — прекъсна я той, възбуден от страстта, която почувствува в нея.

— О, не, не! Ние не сме това… И за всичко са виновни собствените ни характери, които не си приличат, а дори са и различни, твърде различни! Ние сами си подготвяме, аз го предчувствам, два отделни пътя, които ще се разделят и пак ще се кръстосват — според условията. А аз мечтаех да изчезна цяла в теб, да бъдем заедно навсякъде, да не се отделям от теб нито за момент! А от това вероятно понякога би ти ставало страшно скучно! — добави тя иронично. — Успокой се, започвам да виждам, че съм мечтала за невъзможното и че човек трябва да стане разумен, много разумен… Ще се помъча да се излекувам колкото се може по-бързо и ей богу — ще успея.

— Да се излекуваш, да не ме обичаш? — попита той, надвесен над нея.

— Не, но да се излекувам така, че да не те обичам по свой начин, който няма никаква стойност. Но…

И тя изведнъж скочи, като се изтръгна от милувките на Клод.

— Но заради мен ти изгуби цялата си сутрин, скъпи. Извинявам се, макар да вярвам, че е по-добре човек искрено да се обясни… Удаде ми се случай да го направя… Сега веднага ще отида да напиша писмата си. Работи, за да станеш прочут, драги ми Клод…

— А какво ще стане с теб в това време? Жена, която има доверие в любовта на съпруга си, макар той да пише драми?

В нейните мрачни зеници проблесна някакво чудновато пламъче. Отговорът й подчертаваше това пламъче:

— Какво ще правя, какво ще стане с мен? Не знам…

И преди той да може да я задържи, тя избяга от стаята.