Анри Ардел
Брачна авантюра (22)

XXII

И на следващия ден не получи никакви новини.

Още рано сутринта Клод телеграфира на граф Дьо Керданек:

„Имам нужда от бързи сведения за отсъстващия Гислен. Моля, адреса му.“

Надвечер получи отговор:

„Гислен не е в Трефри. Адреса му не знаем. Съжаляваме.“

И неизвестността падна пак с цялата си тежест върху Клод. Само на безкрайното му нервно напрежение можеше да се отдаде привидното спокойствие, което все още успяваше да запази пред другите.

Най-после, едва на следващия ден, получи нова телеграма. Веднага потърси с поглед подписа: Доми. С цялото си същество почувствува как нещо божествено олеква в него.

Клод прочете:

Тя е тук. Пристигнала е преди мен.

Няколко дни след това не последва нищо. Мълчание.

Ариана не се връщаше, той не я викаше. Само приятелството на Доминик крепеше слабите връзки, които продължаваха да съществуват все още между тях.

Пред любопитните Клод успяваше да запази спокойствие. Доста равнодушно и на всеки обясняваше, че Ариана е заминала за няколко дни в Моргау с госпожа Стивън и че той сам се готви да замине затам.

Мисини, както и другите, изслуша това обяснение и се задоволи с него, но вътре в себе си той не се остави да бъде излъган. Знаеше с положителност, че между тях е имало скандал, сериозен и ожесточен, като последица от онзи разговор, който той така неразумно беше подхванал.

Дали злото все още можеше да се поправи? Макар това да го измъчваше, той не се реши да попита. Искаше преди всичко да остане дискретен, а освен това се страхуваше да не предизвика пак някой неприятен разговор. Впрочем той беше и твърде зает с постановката на новата си опера.

Ето защо Мисини посрещна със спокойствие обясненията на Клод, който му съобщи, че ще отсъствува за няколко дни от Париж. Смяташе, че се готви вероятно да замине за Моргау. В действителност младият човек, изтощен от страшните преживявания, се озова чак в Италия.

На втория ден от неговото заминаване се получи писмо от Моргау. Този път не беше от Доминик. Пишеше Ариана:

„Скъпи Клод,

Смятах, че изобщо няма вече да те видя, защото всичко, което ми наговори, ме засегна толкова много, че ми се струваше, че всяка любов към теб вече е убита у мен. Затова и избягах, за да има колкото се може по-голямо разстояние между мен и теб. Много се страхувах да не видя пак онзи несправедлив Клод, както във фаталната вечер.

Колко време е изминало оттогава? Колко седмици, дни, минути? Аз все още чувам ясно твоите думи, макар да знам, че са останали в миналото… Аз ще продължавам да ги чувам, докато ти сам не ги заличиш, скъпи, мили съпруже.

Любовта в мен не е умряла. Обичам те все така, не, повече, много повече, отколкото в онзи момент, когато за пръв път те видях като малко момиче, което не знае какво огромно богатство му носиш ти.

Клод, не мога повече без теб! Не съм вече така горда, за да го крия. Не съм и толкова храбра, за да те оставя сам да се убедиш, че съм невинна. Как си могъл да повярваш!…

А все пак аз никога не съм те лъгала! И по време на онзи наш ужасен разговор не ти казах нито една дума, която да не е самата истина. Ти не ме познаваш добре, щом не си разбрал колко те обичам и че за мен не може да съществува друг мъж, макар той да ме беше обикнал така, както аз мечтаех ти да ме обичаш…

Защо ти не ме попита, без да показваш гнева си? Аз бих ти обяснила всичко. Когато бяхме заедно при Гислен, почувствувах колко е тъжен, и то заради мен. Брат му искаше да го откъсне от мен. Беше болен, страдаше, чувствуваше се самотен, а аз изпитвах към него чисто приятелско чувство. Съжалих го и се върнах. Не съм и помислила как ще погледнат хората на това, ако узнаят, нито пък какво би почувствувал ти.

Аз съм свикнала — дори и ти ме подтикна към това — да върша всичко, каквото поискам. Никога не си ме питал къде съм била, нито пък какво съм правила.

А Гислен беше единственият, който ме обичаше повече от всичко на света. Той обаче не беше в състояние да погази съвестта си, знаеше, че няма право да ме отнеме от теб. В деня, в който той почувствува, че не е вече в състояние да се бори със себе си и след като за пръв път ми каза какво означавам за него, ми заповяда да си изляза веднага от стаята му и никога повече да не идвам, помоли ме да се смиля над него, за да не се случи между нас нещо, което по-късно да не може да се поправи…

Клод, искам да знаеш всичко. Беше ужасно, но едновременно с това човек чувствува увлечение, когато го слуша как говори… Ти никога не си ми говорил така. Слушах го и се опитвах да си представя, че ми говориш ти, Клод.

Слушах Гислен, а едновременно с това бях само твоя!… Защото ти, мили, ме притежаваше завинаги. Нещо, което се криеше в мен, беше по-силно от волята ми и то ми пречеше да стана негова дори ако той би ме молил за това, вместо да ме гони.

Всички ме гонят! След това и ти!… Дали не е такава моята съдба?

Ето, мили Клод, сега ти знаеш всичко онова, което тогава отказах да ти кажа, обидена от твоите подозрения. Ако все още се съмняваш, попитай Гислен. Той вероятно се е върнал от пътуването, с което искаше да успокои, ако това е възможно, да успокои бурята от чувства, които за малко не го опропастиха.

Бях жестока към теб, Клод. Моля те да ми простиш. Ти обаче, без да искаш, ми причини болка. Сама съм виновна, признавам! Ако аз не те ревнувах от твоята работа, ти не би ме държал настрана от това, което вършиш, от своите идеи, от своите произведения…

Аз обаче вътрешно бях страшно горда, гордеех се с онова, което се говори за теб, гордеех се с бъдещето, което ти предсказваха, гордеех се със статиите, които пишеше. И ми стана тежко, когато узнах, че ти разговаряш с Доминик за всичко онова, което пред мен премълчаваш. Ако само малко ме беше окуражил, аз отдавна да бях се примирила с твоята професия…

Постепенно останах с впечатление, че ти ме презираш. И аз се почувствувах отново сама и… за да забравя самотата си, се зарадвах на любовта на Гислен.

Доминик, на която аз се изповядах, защото тя е в състояние всичко да разбере, ме посъветва да се върна веднага при теб. Аз обаче не намерих в себе си достатъчно смелост. Страхувах се много да не ме посрещнеш зле и да ме отблъснеш…

Каза ми още, че съм направила грешка, като съм избягала от къщи, и се опитваше да предизвика в мен колкото се може по-силно угризение на съвестта, описвайки ми твоето безпокойство и отчаяние след заминаването ми.

Мили Клод, това е искрено признание, но не се разкайвам! Чувствувам се щастлива, че съм ти толкова скъпа, че съм могла да те развълнувам така с моята постъпка.

Може би сега ме мразиш, може би вече не ме искаш? Ако е така, моля те, кажи ми го откровено, кажи ми го, мили… Ще се намери сигурно начин, за да те освободя от себе си. Ще ни остане само споменът от нашата незабравима година съвместен живот.

Мили Клод, нима наистина е невъзможно да изживеем пак същите прелестни минути? Ние сме още толкова млади! Нима не бихме могли да започнем отново нашия живот, след като така болезнено разбрахме какво трябва да направим, за да не страдаме никога вече?

Ако ти си на същото мнение, ако още държиш на мен, прости извършеното от твоята млада, неразумна жена! Пиши й да се върне. Или по-добре, много по-добре — ела сам при нея, за нея!

Чакам те с цялото си сърце, което те обожава. Защото аз съм, въпреки всичко, твоята малка Ариана.“