Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’imprudente Aventure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2010)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Анри Ардел. Брачна авантюра

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

История

  1. — Добавяне

VII

Ариана слизаше унило по стъпалата, защото Клод още сутринта беше заминал за Кемпиер.

Вън беше страшна горещина, макар часовникът да не бе ударил още десет. Слънцето силно обгаряше къщата, чиито капаци бяха спуснати. Затова из дългия коридор, сега мрачен, беше хладно като в черква.

Ариана не се интересуваше много от горещините и се отправи към кестените в градината, където беше окачена нейната плетена люлка. На минаване край кухнята тя се спря, защото чу гласове. Мариан, старата готвачка, се оплакваше нещо огорчено. Впрочем това й беше навик. Вратата се отвори и тя се появи — пълна, зачервена от вълнение и горещина. Щом видя Ариана, спря смутено.

— Ах! Госпожа Клод! Госпожата чу ли? Няма яйца! От имението не донесоха, а вкъщи няма никой, който да иде да вземе. Истинско нещастие! Не мога да направя крема!… Какво нещастие!

Ариана едва сдържа смеха си.

— За бога, Мариан, това не е толкова голямо нещастие! Слушайте, аз и така няма какво да правя тази сутрин. Ще ида да взема яйцата, само ми кажете къде трябва да отида. Това дори ми е приятно.

Мариан остана изненадана от желанието й. Тя наблюдаваше младата си господарка, като смяташе, че й се подиграва. Ако би могла, тя би й отвърнала жестоко за тази й шега, но се задоволи само да вдигне рамене, без да може да схване, че с това движение издава всичките си мисли.

— Госпожата се шегува! Вие би трябвало да имате уважение към старите хора.

— Съвсем не се шегувам, Мариан. Дайте ми кошница и аз ще отида веднага.

— Така облечена?

Тя изплашена наблюдаваше младата жена, която беше облечена в съвсем лека рокля, с бели обувки и широка сламена шапка на главата.

— … А какво би казала госпожицата, когато се върне от града? Какво биха казали адмиралът и нашият Клод?…

Понеже познаваше Клод още от дете, на него готвачката гледаше като на нещо свое. Също както някога, когато го глезеше и милваше, а понякога го наказваше без милост.

— Какво ще кажат те? Ще кажат, че съм постъпила добре, като съм се забавлявала както съм пожелала. Хайде, Мариан, дайте ми кошницата и ми обяснете къде трябва да отида.

В този миг пред къщата се чу звънец на колело, който прекъсна разговора им. Ариана изтича към вратата, защото си помисли, че може би Клод се връща с колело, за да стигне колкото се може по-бързо в Пон Ген. В преддверието нахлу вълна от горещина и светлина, внасяйки със себе си аромата на цветята от терасата.

Ариана обаче не видя съпруга си. Само Тигдал — наричан Тиг — дьо Керданек слизаше от колелото и сваляше от кормилото пълна кошница с отбрано грозде, върху което беше положен букет цветя.

Щом забеляза Ариана, той веднага се изкачи по стълбата и смутено я поздрави. Кошницата му пречеше. В тъмните му очи обаче блестеше задоволство, в което Ариана долови възторг. Това я поласка.

Той набързо промълви:

— Госпожице… тоест госпожо, вие преди няколко дни, когато бяхте у нас, заявихте, че обичате гроздето и цветята и баща ми ви моли да приемете тази кошница.

Ариана остана така очарована от подаръка, че смущението на Тиг веднага изчезна. Той беше безкрайно радостен, че макар и за момент беше останал сам с красивата съседка. Тя каза искрено:

— Колко любезен е баща ви и удоволствие е за мен да му благодаря! Защото наистина обичам много гроздето!… Още повече обаче — цветята! А тези рози са толкова красиви, че човек просто да коленичи пред тях и да започне да ги целува!

Тя, разбира се, не коленичи пред розите, но се докосна до една от жълтите пъпки и пое тежкия й аромат. Тиг съжаляваше, че в този миг не е на мястото на розата, но все пак се чувствуваше необикновено щастлив. Той влезе след младата жена в преддверието, където тя остави гроздето.

— Мариан! Мариан! — повика Ариана старата готвачка.

— Ето ви кошницата за яйца, госпожо Клод.

— Добре. Отнесете веднага на прохладно място и сложете във вода тези прелестни цветя от господин Керданек. Когато се върна, аз ще ги разпределя сама във вазите.

След това тя се обърна към Тиг, който нищо не мислеше в този момент, а само я гледаше. Тя държеше цветята в ръцете си и му обясняваше:

— Бързам, трябва да изляза, защото съм обещала на Мариан да отида за яйца от имението.

— От кое имение? Госпожице… госпожо?

— Струва ми се, Коац Кери.

— Знаете ли пътя?

— Не, обаче Мариан ще ми го покаже.

— В такъв случай лесно можете да се загубите!

— Струва ми се, че няма да се загубя… Случайно вие не минавате ли оттам, когато се връщате в Трефри? В такъв случай ще ви помоля да бъдете така любезен и да ми покажете пътя…

В очите на Тиг се запали искрата на някаква луда радост. И той извика съвсем лекомислено:

— Ах, госпожо, колко сте добра! Естествено, с най-голямо удоволствие! За бога, аз ще ви придружа докъдето поискате!

— Щом е така, тогава да вървим веднага! Искате ли?

Той грабна кошницата за яйца.

Тиг изведнъж пак се почувствува смутен, защото тази услуга, която той сам предложи, го изплаши. Той ще бъде толкова дълго сам с младата жена! Мълчаливо те се отправиха по прашния път, от който скоро свърнаха по една пътека през полето, обрасла с храсти и ниски дървета. Тук-там през листака се виждаха полетата, гората, хоризонтът, трептящ от светлина.

— Далеч ли е имението? — попита Ариана.

— Има още около четвърт час.

— Тогава е съвсем близо. И така, водачо, напред, аз съм след вас!

На Тиг се стори, че му заповядва да върви пред нея, за да може тя спокойно да крачи сама след него и радостта изхвръкна от сърцето му. Обаче скоро се успокои. След няколко крачки тя го настигна. Поставила бе на кръста си няколко цветчета, които беше набрала по пътя.

— Колко прелестна е тази пътека.

— Само че за съжаление — доста камениста! — отговори смутен, сякаш той бе виновен за всички камъни, които удряха малките крачета в бели чехли.

— Ех! Та ние да не сме някакви старци! Страшно ми харесва вашият край! Впрочем аз много обичам полето!

— И аз! — отговори младежът с такава убедителност, че веднага смущението, което го беше обладало дотогава, изчезна. — Когато съм при поповете, с нетърпение чакам ваканцията, като затворник броя минутите, когато ще бъда освободен!

— При поповете?

— Да, в тяхната гимназия. Там сме се възпитавали всички ние.

— При тях вероятно се е породило и у вашия брат желанието за религиозен живот? На вашите родители сигурно ще им е тъжно, че той така жертва младостта си.

Тигдал трепна, почти разсърден.

— На тях да им е тъжно!… И те, и ние всички, напротив, сме щастливи, твърде горди от това, че той избра тази кариера! Защото е чест за цялото семейство Франсис да стане свещеник. Той и сега е толкова съвършен, че вероятно ще стане и светец.

— А така! — обади се Ариана, която всичко това много забавляваше. — Аз съм страшно доволна, че съм се запознала с един бъдещ светец! Мислех си досега, че светците стоят много над простосмъртните хора, за да може така лесно да се приближим до тях! А вашият брат е така скромен, така весел!… Смятам, че е много приятен и ще е удоволствие за мен да поговоря с него, когато дойдем на гости у вас. Брат ви Гислен не прилича много на брат си Франсис, нали?

— О, не! Следващата зима той ще замине за Париж да следва право и да се усъвършенства по музика, ако баща ми позволи.

— Нима брат ви е толкова музикален? — попита тя изненадана.

— Той иска да стане композитор. Баща ми обаче намира, че един от нас трябва да остане с него в имението, за да му помага в работата. Аз съм още твърде млад. Франсис трябва да постъпи в богословския факултет, ако и Гислен замине за Париж, тогава баща ми ще остане сам и всички работи в имението ще тегнат върху него. Това би било твърде тежко.

Той й обясняваше всичко това така сериозно и с такава жар, че тъкмо затова изглеждаше на Ариана малко смешен. Тя обаче каза само:

— Съжалявам, че брат ви Гислен не ми каза нищо за своята слабост към музиката, защото това страшно би ме заинтересувало. Ние двамата обаче не разговаряхме, защото той постоянно стои встрани.

— Страхува се малко от вас.

— Страхува се? Страхува се от мен? Защо?

— Каза ми, че такъв дивак, какъвто е той, и изглежда смешен за изтънчена госпожа, каквато сте вие, и аз съм уверен, че той ще избягва да се среща с нас още дълго време…

— Та това е глупаво! Това значи, че той е страшно горд човек! Братът на един светец не би трябвало да бъде такъв.

Тиг отвърна смирено:

— Всеки е такъв, какъвто си е. И аз съм брат на Франсис, но бих могъл да си посипя главата с пепел — не съм толкова добър и имам много недостатъци.

Ариана се засмя закачливо и погледна съвсем любезно своя млад спътник, който беше почервенял като варен рак. Защо ли той, боже мой, се доверява така изведнъж на една чужда жена, за да може това само да я забавлява?

Тази мисъл го измъчваше и той, страшно сърдит заради своята глупост, започна да размахва силно кошницата за яйца.

— Пазете кошницата на Мариан. Аз…

Тук тя беше прекъсната от лай на куче, което от една стена посрещна посетителите и което Тиг веднага сплаши, размахвайки кошницата.

— Пристигнахме в Коац Кери — заяви той.

В гласа му можеше да се долови, че съжалява, задето бяха пристигнали така бързо.

Той вдигна едно резе на вратата, дръпна я и се озоваха на алеята, която водеше към постройката. Вън имаше хора, които работеха. Те вдигнаха глави и поздравиха по бретонски младежа от Трефри, младия господар, разглеждайки с изненада младата госпожа, която вървеше след него.

Пред очите на Ариана се откри дворчето, пълно със слама, която беше разнесена и смачкана от краката на кучетата, свинете и котките. По средата на двора с един от изполичарите говореше млад човек, висок, строен, с къси панталони и аристократично държане.

— Я гледай! Това е Гислен! — извика Тиг изненадан и опечален, защото сега вече беше свършено с неговата така приятна компания — да е сам с госпожа Симор…

Тя в първия момент не позна младия човек, който, облечен почти селяшки, много се различаваше от онзи провинциалист, на какъвто той й направи впечатление в църквата.

Когато чу гласа на брат си, той се обърна, видя Ариана и в погледа му, който се спря върху младата жена, се изписа изненада.

— Тиг! Госпожа Симор! Какво търсите тук?

— Дойдохме, за да потърсим яйца за Мариан — обясни весело Ариана. — Вашият брат беше необикновено любезен и ми показа пътя. Чудесен път през ливадите, между скалите, пълно със зеленина, цветя. И ето така сега сме тук!… Може ли да влезем?

Тя с поглед питаше младите хора.

— Естествено… Впрочем… ето, наемателката на имението, госпожа Лебиан, идва.

На ъгъла, който беше обрасъл с пълзящи рози, се появи едра жена с костеливо лице, което изпъкваше изпод бродираната кърпа. В ръката си държеше съд, който беше изчистила и сега блестеше като огледало. Ариана забеляза в него своето изкривено лице.

— Госпожо, моля ви, можете ли да ни продадете яйца?

— Тя не знае добре френски — обясни Тиг.

И той й каза на бретонски какво иска младата жена.

— Аха — отговори наемателката, като покани всички с движение на ръката си да влязат вкъщи.

Те влязоха след нея в ниската стая, в която — през дима от огнището — Ариана забеляза леглото с покривка, избродирана в цветя. В стаята имаше дълга маса, около която бяха наредени столовете. На един бе седнало момиче, облечено като възрастна жена, и белеше картофи.

Имаше и други момичета, които прекъснаха работата си, когато любопитните им погледи забелязаха Ариана. Господарката им, равнодушна, без да трепне лицето й, донесе мълчаливо яйца и ги сложи на масата.

— Ще бъдете ли така любезен да платите? — попита Ариана Тиг и му подаде портмонето си.

Момчето като че ли се намираше на деветото небе, още по-радостно от това, че Гислен беше останал навън, в себе си той пламенно желаеше Гислен да издържи на решението си да избягва госпожа Симор. Той обаче не предполагаше, че в младата жена се беше вселил дявол и сега изведнъж й се прииска да заинтригува повече този див Гислен.

Тази опасна игра й се стори необикновено интересна и тя веднага я започна. Остави Тиг да плати яйцата, а тя самата излезе на двора и се отправи към Гислен, който разговаряше с изполичарите. Тя се усмихваше, защото душата й беше радостна, очарована от тази разходка, защото денят беше великолепен и защото чувствуваше някакво опиянение.

Младият човек гледаше как тя се приближава, но той не направи нито крачка към нея. В неговите очи обаче тя прочете, макар той съвсем и да не подозираше, всичко онова, което й се искаше да намери в погледа му.

Тя му каза съвсем незлобливо:

— Колко симпатичен е младият ви брат! Отнех му обаче доста време. Моля ви да ме извините пред родителите ви.

— Бъдете спокойна, госпожо, защото те ще одобрят напълно това, че Тиг ви е довел дотук.

Гислен говореше учтиво, но с известна тържественост. Тя лукаво продължаваше да се усмихва:

— Впрочем аз ще му върна свободата, ще се прибера сама, не се страхувам вече, знам пътя.

В този момент и Тиг се появи от къщата, носейки яйцата, които наемателката беше подредила в кошницата и покрила с прясна дъхава трева.

— Ето, госпожо. Сега можем да се върнем, когато поискате.

Гласът на Гислен прозвуча така повелително, че не можеше да се възрази нищо повече:

— Аз без туй отивам в Каменевен. Ще изпратя госпожа Симор до Пон Ген, ако тя ми позволи…

— Но… аз…

— Ти си забравил, че свещеникът ще дойде в единадесет и половина и имаш урок по латински. А сега е вече единадесет и двадесет. Погледни часовника!

Тиг в този момент с особено удоволствие би разбил на хиляди парчета този отвратителен часовник, който брат му беше заврял под носа му. Какво го интересуваха сега него свещеникът и латинският език! Не се решаваше обаче да издаде пред Ариана своя гняв. Обади се само със задавен глас:

— Ще трябва да се върна в Пон Ген, за да си взема колелото.

— Няма нужда, аз ще ти го докарам.

Ариана слушаше този словесен дуел и съжаляваше малко Тиг. Тя много добре разбираше, че той с най-голямо удоволствие би останал с нея и затова приятелски се намеси:

— Господин Тигдал, трябва да тръгвате веднага, защото свещеникът ви чака… По-късно обаче, когато сте свободен, елате в Пон Ген, за да опитаме сладките от яйцата, които заедно набавихме. Искате ли?

— Да! Искам! Искам!

— Е, добре тогава, кажете ми довиждане и тичайте бързо като добро послушно момче… Иначе ще ме гризе съвестта, че съм ви домъкнала чак в Коац Кери!

И тя му подаде приятелски ръка. Тиг обаче изведнъж се превърна във възпитан младеж, наведе се и целуна топлата й кожа. След това, без дори да погледне брат си, се отправи бързо към Трефри, окуражен от това, че му предстои пак да я види в Пон Ген.

Изпод широката си сламена шапка Ариана погледна бързо Гислен. Той беше намръщен — нещо, което му придаваше строгост.

— Съжалявате ли, че се лишихте от компанията на Тиг, госпожо? — попита той.

— Съжалявам, като виждам, че малкият се е провинил заради мен — отговори тя. — Защо възрастните винаги са прекалено строги по отношение на младите? Това не е правилно… Не е хубаво!…

— Аз съвсем не мисля, че съм бил прекалено строг по отношение на Тиг, като му напомних задължение, което той беше забравил.

Задължение! Ариана едва се сдържа, за да не вдигне презрително рамене. Тя заяви безгрижно:

— Щом твърдите, че сте имали право, тогава няма защо повече да говорим за това. По-късно ще бъда колкото се може по-любезна с него, за да го възнаградя за неговото послушание.

Гислен не отговори нищо и двамата потеглиха в мълчание. Докато младият човек наместваше изваденото резе на вратата, тя мина напред и се отправи по каменистата пътека, която просто пареше от обедната жега. Със своето мълчание и с бързия си ход тя скриваше любопитството си да види какво ще каже и какво ще направи Гислен дьо Керданек. Смяташе, че той още е далеч зад нея и затова потрепери, когато чу неговия глас съвсем близо до себе си:

— Понеже обичате цветята, госпожо, ще приемете ли тези няколко стръка, които сега откъснах?

Тя се обърна и той й подаде букет цветя с все още същия израз на горски бог. Затова и тя самата започна да се държи с достойнство и прие цветята с някаква тържественост.

— Благодаря ви. Вие сте любезен като брат ви… Разбирам, че вие сам сте избрали прелестните рози, които брат ви ми донесе сутринта от Трефри. Благодаря ви и за тях.

По лицето на Гислен мина едва доловима червенина.

— Тиг ли ви каза? Бърборко такъв!… Много естествено е, госпожо, че не можех да оставя градинаря да набере цветята, които трябваше да изпратим на вас.

— Тогава по каква причина ме разглезвате? А и мъжът ми ще ви каже колко много ме зарадваха цветята от Трефри.

Почти инстинктивно тя хвърли между себе си и него мисълта за Клод. И с известна иронична кокетност продължи:

— Струва ми се, че вие сте твърде добър приятел на Клод, нали?

— Смятал съм го в течение на толкова години за по-голям брат.

— Вашите чувства по отношение на него вероятно и днес не са се изменили?

Нещо неясно потрепери в душата на Гислен. Защо спомена за миналото? Преди месец, преди няколко седмици той не би направил това.

Виждайки, че не отговаря, Ариана изненадана повтори въпроса си, като вдигна към него любопитните си очи:

— Нима Клод сега не ви е като по-голям брат?

— Сега той се е изменил много, животът го е променил. Отдавна вече не сме се виждали. Той живее в Париж, в среда, която много се различава от тази, в която живея аз… Нямаме никакъв контакт…

— Може би, но безспорно, ако дойдете тази зима в Париж, ще се виждате по-често с него.

Той я прекъсна с рязко движение:

— А кой ви е казал, че ще прекарам зимата в Париж?

— Вашият по-малък брат. Нима това е тайна?

— Не, съвсем не. Дали той ви е доверил защо искам да замина за Париж, преди да постъпя в армията?

— Каза ми, че вие сте искали да учите хармония, композиция… значи музика, отлична музика…

— Тиг добре ви е осведомил, госпожо. Имам само още да добавя, че моите желания мъчно биха се осъществили, защото баща ми не иска да ги приеме! Той е съгласен да завърша право, но смята, че ще си губя времето, ако се занимавам с музика. А музиката е моята страст.

— Това е неразумно! — каза искрено Ариана.

Веднага след това обаче тя разбра, че е проявила непочтителност по отношение на граф Дьо Керданек и поруменя, бързайки да му обясни:

— Може да сметнете, че не зачитам мнението на баща ви… Всичко онова обаче, което е свързано с музиката, може само да ме разпали… Може би затова, че съм израснала в среда, в която на музиката се гледа… гледа се като на божество! Баща ми, преди да стане директор на Опера Комик, се занимаваше изключително с композиране.

— Да, знам…

— Ето защо несъгласието на господин Дьо Керданек ми се струва неразумно. Все пак мисля, че той ще ви позволи да дойдете тази зима в Париж и да чуете у нас хубава музика. А също така да посещавате и баща ми, защото при него ще срещнете най-добрите музиканти, които могат да ви помогнат… ако наистина имате дар за музикант…

Той я слушаше изненадан и очарован.

— Дали имам дар? В известни моменти аз съм убеден в това! А има жестоки мигове, в които се съмнявам.

И той изведнъж млъкна. Подобно на по-малкия си брат, сега и Гислен, без да разбира, се сърдеше сам на себе си, че се беше оставил тази странна и чужда жена да го разнищва. Може би защото това беше жена, каквато той досега в живота си не беше виждал.

Тя едновременно го привличаше и плашеше. Той съзнаваше, че тя принадлежеше към съвсем различен от неговия свят, че и морално, и духовно се различава твърде много от него, че средата, в която тя се движи, е съвсем друга от неговата. Ариана се беше появила тъкмо в момента, когато неговата младост беше най-чувствителна към привлекателните жени, към прелестните женски форми, към изтънчената елегантност. За него тя беше истинско откровение, едно откритие… И затова, смутен и развълнуван от порива, който го тласкаше към нея още от самото начало, той съзнателно се отдръпна, издигайки между нея и себе си преградите, които съществуваха.

И тъкмо когато беше най-твърд в решението си да я избягва, той изведнъж я срещна на пътя си, като че ли някаква тайнствена, съдбоносна сила искаше да я изправи пред погледа му… И на неговия искрен вик тя отговори решително и сериозно, така че той остана очарован:

— Ако искате да успеете, не бива да се съмнявате в себе си! Елате и вие по-късно с брат си… Донесете ми своите композиции. Вашата съдба ни интересува. Клод е извънредно изтънчен ценител и би могъл да се застъпи пред господин Керданек. Не смятате ли, че така би било добре?

Мисли ли той! Спокойната самоувереност на тази жена проникваше в него като някаква нова жизнена сила. Той нямаше вече нито помисъл да се страхува от нея. Всичко у него изведнъж се насочи към нея и тя му се стори като някакво божество, пред което той би коленичил с удоволствие, за да го обожава със заслужено достойнство.

— Благодаря! О, благодаря ви, госпожо! — заяви съвсем тихо, но с такава пламенна благодарност, че тя потрепери от задоволство.

Безспорно флиртът започваше както трябва.

— Значи нашият договор за съюз е вече сключен, нали? И то тъкмо когато пристигаме вече вкъщи.

Наистина алеята извеждаше на прашното шосе, а тук, съвсем наблизо, беше и вратата на Пон Ген.

На прага стоеше Клод, който се беше върнал от Кемпиер и ги наблюдаваше как се връщат. Мариан, веднага след като той се върна, му обясни:

— Госпожата отиде, за да търси яйца с господин Тигдал… Колко хубави бяха, само да ги види човек! Като някакви влюбени. Той й носеше кошницата…

Като влюбени! Думата не подействува приятно на Клод. Но все пак Тиг е само един гимназист… А сега вижда жена си, придружена не от Тиг, а от Гислен, от красивия Гислен! А той вече е солиден човек.

Те се приближаваха, разговаряйки като приятели, които се разбират много добре, така че дори не го бяха и забелязали. И ако и той не можеше да ги чуе, знаеше много добре, че тя говори с онази лекота и яснота, така както само тя умееше да говори — нещо, с което и него самия бе очаровала, когато се запознаха. Както той я слушаше, така сега я слушаше и младият човек. Всичко това нервираше Клод и нещо забушува в него. Това се почувствува в начина, по който ги посрещна:

— Що за каприз е това, Ариана, да ходиш да търсиш хранителни продукти за вкъщи — нещо, което не е твоя работа!

Тя го изгледа изненадано, като се намръщи незабелязано.

— Това е една толкова невинна прищявка, че аз й се поддадох, без да му мисля, защото ти беше в Кемпиер. Можеш да поблагодариш на господин Дьо Керданек, че беше така любезен да ме изпрати, да не би някой вълк да изяде малката Червена шапчица…

На Клод се искаше по-скоро да изпрати Гислен по дяволите! Той обаче беше твърде добре възпитан, за да не издаде какви неприятни чувства го измъчват и съумя да намери любезни думи.

Все пак Гислен почувствува, че в изражението на Клод има нещо студено и че той не го посреща сега както някога, братски, а само като учтив непознат. Затова веднага се сбогува, като се затвори в своята студена учтивост. Ариана обаче не искаше да се разделят така студено и му поблагодари с няколко от своите прелестни усмивки.

— До скорошно виждане, господин Дьо Керданек. Не забравяйте, че очаквам Тиг, за да ми прави компания, а също така и вас, за да ми посвирите.

Той само се поклони в знак на признателност, но не отговори нищо. Веднага направи кръгом и си тръгна. Клод пристъпи няколко крачки след него, за да го изпрати до външната врата. Той сам беше смутен от своето държане.

Ариана не го дочака да се върне, а веднага се отправи към къщи, за да се прибере. Пред нея като изневиделица се изправи Мариан и щом я забеляза, веднага извика:

— Ах, какво нещастие! Истинско нещастие!… Защо ви оставих да идете за тези проклети яйца! Госпожица Армел се разсърди страшно много! А също така и нашият Клод, още щом се върна от Кемпиер! Беше почервенял от горещината и прашен като някакъв воденичар. „Къде е госпожата?“ — веднага ме попита той. Аз му обясних. А знаете ли какво ми отговори, а аз си мислех, че той ще остане доволен: „Колко е глупаво това, глупаво, страшно глупаво!“

Ариана се заинтересува от начина, по който говореше Мариан, която беше твърде доволна от това, че бе получила яйца, и едновременно ядосана, защото всички й се скараха, че беше оставила Ариана да иде за яйцата. Младата жена беше очарована от раздразнението на Клод, което миришеше на ревност, а тя нямаше нищо против ревността. Тъкмо обратното, за нея това беше само едно доказателство, че той я иска пламенно само за себе си. Това го издаваше много повече от всички негови декларации, над които винаги се издигаше мъжката гордост. И Ариана тихо, като че ли сама на себе си, каза:

— Добър ден, Клод, сега лично за мен. — Обърната към него, вмъкна ръката си под неговата. — Радвам се, че си се върнал.

— Обаче още по-приятно ти беше, когато си се разхождала с младите обожатели, малка кокетко.

Той искаше да държи такъв тон, като че ли се шегува безгрижно, но в гласа му можеше да се долови нещо гневно и иронично. Ариана поиска да измъкне ръката си от неговата. Той обаче я задържа.

— Не се сърди, мила — каза. — Аз с такова нетърпение те чаках, а теб те нямаше, ти се забави много! А когато се върна, погледът ти беше така весел, така сладко говореше, че аз просто почувствувах как всичко в главата ми се размъти!

— Кажи направо, че ревнуваш от онези момчета!

— Тиг е дете… Но не и Гислен! А ти, Ариана, си за мен такова безценно богатство, което аз никому, нито за момент, не бих отстъпил. Искам да си само моя!

— Тогава трябва и ти да си само мой! Аз ти казах колко много те искам!

Клод не отговори и пусна ръката да Ариана.

Пред вратата, със старинна сламена шапка на главата, се появи госпожица Армел и веднага извика:

— Дете мое, как кипнах, че сте отишли за тия глупави яйца, и то в тази горещина! Трябва много да сте се изморили?

— Не бих казал — заяви адмиралът, който, облегнат на бастуна си, влезе веднага след сестра си и погледна Ариана с блестящите си очи. — Мило мое дете, няма да питам дали ви е било приятно, защото това виждам в очите ви, в които се крие такава необикновена светлина!

— Наистина, татко, аз направих великолепна разходка. И така, трябва да призная, че съм очарована!

Това беше първият искрен вик на нейната младост. Клод, който я слушаше внимателно, потрепери.