Анри Ардел
Брачна авантюра (4)

IV

Когато надвечер в заляното от червенина небе на запад излязоха от вагона на малката гара Каменевен, Клод веднага забеляза през клоните зад оградата полската кола, която ги чакаше. До коня беше застанал кочияшът в бретонско облекло. Заедно с пощаджията наблюдаваха влака и когато забеляза Клод и жена му, неговото старо набръчкано лице се разтегли в приятна усмивка и той извика:

— Господин Клод!… Госпожо!… Поздравявам ви с щастливото пристигане!

Клод сърдечно му протегна ръка, същото направи и Ариана.

— Как е в Пон Ген, добри ми Лонк? Чакат ли ни?

— Как не, господин Клод? Адмиралът искаше да излезе на гарата и да посрещне господаря и госпожата. Колата обаче е истинска напаст за неговия ревматизъм! Ето защо той остана с госпожицата, която тази сутрин има страшно много работа, за да приготви Пон Ген и да изглежда колкото е възможно по-красив в чест на пристигането на младата господарка.

— Щом е така, тогава да бързаме и се видим с тях колкото може по-скоро. Мила Ариана, ще се качиш ли?

Тя с един скок се озова в колата. Отстрани с любопитство ги наблюдаваха пощаджията, началникът на гарата, няколко селски хлапаци и кокошките, които пасяха наоколо. Лонк се настани на задната седалка, където беше и багажът им. А Клод улови юздите със същата разнеженост, както правеше това и в ранната си младост, когато пристигнеше тук. Пред тях пътят се губеше между високите живи плетове, зад които се намираха обширни цветни ливади.

Ариана с пълни гърди вдишваше свежия полски въздух, който беше особено приятен и мек в тази хубава лятна вечер, и се смееше от все сърце на безмилостното друсане на колата, на което тя беше изложена всеки момент. Едновременно с това наблюдаваше с любопитство Клод, който, без да говори нищо, бе така развълнуван, че лицето му се бе изменило необикновено. Къде беше изчезнал онзи симпатичен парижанин, по чието лице винаги можеше да се прочете известна доза ирония? И тя незлобливо го попита:

— Изглежда, че не е лесно да се кара колата? Нима този спокоен кон създава толкова големи грижи?

Той цял потрепери, сякаш беше забравил, че не е сам.

— Онова, което обладава човек, това са спомените, а никак не е лесно да се изживеят старите спомени! Най-хубавата част от моя детски и юношески живот е протекла между тези живи плетове… И тъкмо затова исках да видя отново този край заедно с теб, любимо дете.

Тя се приближи до него и му каза:

— Клод, скъпи ми Клод, не забравяй, че сега принадлежиш най-напред на мен, а след това на всичко останало!

— Защо?

— Защото аз те обожавам, любими мой… А ти ужасно ме безпокоиш! Ако ти отсега, току-що попаднал в този скъп за тебе край, си насочил цялото си внимание към дърветата, край които минаваш, и към спомените за миналото, забравил, че аз съм край теб, какво ще стане с мен, когато пристигнем в Пон Ген?

Той я изгледа и отговори нежно, но и малко подигравателно:

— Колко сте ревнива, госпожо!

— Имам право! Аз те предупредих за това още преди годежа. Ти ще трябва да ми принадлежиш толкова, колкото ти принадлежа и аз.

— Добре! Тогава кажи ми… защо преди малко ме наблюдаваше с такова голямо внимание?

— Аз открих в теб един нов Клод… Клод в своя роден край…

— Новият Клод? Нима за теб те са няколко?

— О, естествено!

— Великолепно! Понеже аз съм толкова различен, тогава за теб няма никаква опасност да почувствуваш скука със съпруга си…

— Това е вярно… само че за съжаление такива хора винаги създават известни грижи.

— Пак ли грижи!

Клод я погледна рязко.

— Защо създават грижи?

— Никога не се знае в какво лице ще ги видим. Впрочем тъкмо това, че у тях всичко е непредвидимо, ги прави така интересни, не приличат на прочетени книги.

— Но струва ми се, има много прочетени книги, към които човек все пак обича да се връща…

— Да, защото са много ценни! И ти, мили Клод, трябва да бъдеш такъв… Иначе!…

Тя млъкна за малко и след това довърши мисълта си с някаква закачливост в гласа:

— Иначе не гарантирам, че винаги ще мога да устоя на желанието си да прочета някоя нова книга.

Той я погледна още веднъж. Шегува ли се тя или говори искрено? Той обаче не поиска да я спре, а само каза със същия тон:

— Любезна госпожо, ще се опитаме да ви задоволим колкото може по-добре. А сега позволете ми да ви съобщя, че вече пристигнахме… Ето камбанарията. След малко, скъпа Ариана, ще бъдем вкъщи!

Наистина един фин остър силует се показваше измежду клоните, необикновено строен на фона на виолетовото небе, озарено от пламналия слънчев залез. Пътят се изкачваше малко. Тръгнаха по малък каменен мост, обрасъл в мъх. След това, когато минаха през голямата желязна врата, която се издигаше в края на великолепната алея от липи, пред тях се появи чудесна старинна къща, която всички наоколо наричаха замък. Навсякъде се виждаха зелени полянки, така че сивият камък, от който беше построена, изпъкваше много добре. От покрива висяха клони на дива лоза, смесени с пълзящи рози, които бяха разпукали уханните си пъпки.

От терасата, издигната на няколко стъпала, се спуснаха срещу гостите един стар и малко прегърбен господин и стара госпожица, висока и слаба, с побелели коси, гладко прибрани над правилното й спокойно и студено лице. Старият господин имаше обгоряло лице, на което блестяха бели и добре запазени зъби и черни, пълни с жизнен блясък очи.

„Същите очи като на Клод!“ — помисли си Ариана, когато погледът на стареца се спря върху й.

Той извика:

— Най-после пристигнаха и моите деца!

Гласът му издаваше толкова искрена радост, че Ариана веднага почувствува, че срещата е сърдечна и забрави за госпожица Армел. Тя не дочака Клод да й помогне, а сама скочи от колата и засмяна се отправи веднага към адмирала.

— Не ни чакахте дълго, татко, нали?

— Времето минава твърде бавно, когато чакам вас, мила госпожо… Аз страшно много исках да се запозная с вас, защото моят стар ревматизъм ми попречи да присъствувам на венчавката. Аз обаче предварително бях убеден, че Клод е направил добър избор… и сега виждам, че съм имал право.

Той нежно целуна малката ръка, от която ръкавицата беше свалена, за да стисне старата костелива ръка на адмирала.

Клод се поздравяваше с госпожица Армел, но следеше с поглед за впечатлението, което Ариана ще направи на адмирала, признат ценител на женската красота. Едновременно, почти изплашен, той се питаше какво впечатление ще направи младата жена на старата госпожица. И за да може да стопи колкото е възможно по-бързо леда, той се намеси весело, за да влезе като посредник между двете:

— Татко, вие не пускате Ариана, а аз бих искал тя да поднови познанството си с леля Армел, с която за пръв път се видяха в деня на сватбата.

Ариана се нахвърли храбро срещу противника, като поднесе свежото си лице към повехналите й устни. Този пръв контакт обаче излезе доста нещастен. Лицето на Ариана беше под воал, който се закачи за лорнета на старата госпожица и го бутна на пясъка.

— Ах! Извинете, лельо — каза смутена Ариана и веднага се наведе, за да го вдигне.

Клод направи същото движение и техните погледи се срещнаха. В очите им можеше да се прочете някакъв комичен страх, замалко и двамата да се разсмеят.

— Благодаря ви, мило дете. Ще се целунем, когато страните ви бъдат свободни…

— Драга лельо, това ще стане веднага…

От любов към Клод Ариана се беше запасила с необикновена любезност. Тя бързо свали нещастната си шапка и меката й като коприна коса се осветли от червения отблясък на залязващото слънце.

— Много добре, много добре! — обади се адмиралът. — Така е още по-добре. Хайде, Армел, целуни сега снаха си за добре дошла и я заведи в нейната стая. Почти е време за вечеря, а ти знаеш, че Мариан ще изпадне в отчаяние, ако печеното й прегори.

Клод искаше да тръгне след леля си заедно с Ариана, но баща му го задържа, като го потупа по рамото:

— Поздравявам те, сине. Добър избор си направил. Ах, как оживяват в мен спомените ми от младини… А сега побързай след тях, за да поговориш с Армел, която страшно много ме беше смутила…