Дарил Лондон
Човек на почит (19)

18.

Дон Емилио изпрати на Бефино покана за вечеря в Южен Бруклин за осем часа вечерта в четвъртък. Когато Бепи пристигна, по цялата Шестнадесета улица имаше паркирани коли и затова Маймуната спря до един пожарен кран.

— Чакай при колата. Ще изляза след около час — каза му Бепи.

На вратата бе окачена табела „ДНЕС НЕ РАБОТИМ“. Един мъж с мека шапка надничаше през прозореца, сякаш чакаше някого. Когато видя Бепи, той бързо отвори вратата и го поздрави. Заподскача около него като гумена играчка, говореше на сицилиански диалект и приповдигаше шапката си така, както се прави само пред доновете от мафията.

Бепи си помисли, че човекът се престарава с посрещането. Въведоха го във вътрешния салон на ресторанта, предназначен за празненства в затворен кръг. Това беше богато украсена зала с дълга, подковообразна маса, около която бяха седнали тридесетина мъже. За момент Бепи се поколеба, но забеляза на централното място дон Емилио. От лявата му страна седеше Роко Борели, а Големия Пат Аниело от дясната. Там бяха седнали и главите на фамилиите от Ню Йорк, Ню Инглънд, Ню Джърси, Пенсилвания и други регионални фамилии — донове, водачи и съответните им consiglieri^[1]. На мястото на Ник седеше нов дон от Куинс — Анджело Марандала. Когато погледите им се срещнаха, той се усмихна жизнерадостно на Бепи. Отвръщайки на усмивката му, Бепи си помисли, че може и да е знаел за намеренията на Ник да се обърне към него с предложението за Морано. Може да се е досещал и за изхода.

Бепи се приближи до Морано, който стана и го прегърна два пъти. Всички погледи следяха този външен израз на топли чувства и уважение. Другите донове последваха примера и станаха да го прегърнат и да му стиснат ръката.

„Какво става тук, дявол да го вземе? Защо всички ме прегръщат и целуват? Какво е намислил Морано?“ Той погледна усмихнатото лице на дона. Беше поруменял и щастлив, сякаш синът му току-що е завършил колежа и той дава банкет в негова чест.

Бепи седна до дон Емилио, където Големия Пат вече бе приготвил стол за него. Морано потропа с чашата си, за да привлече вниманието им. Всички утихнаха, а той кимна на един много възрастен човек, който седеше точно срещу Бепи. Старецът започна да говори на италиански, произнасяйки всяка дума и сричка отчетливо, на силен сицилиански диалект. Бепи не бе чул някой да говори така този език, откакто почина дядо му. С изпъкнали жили по шията, старецът разказваше за Бефино Менесиеро, за неговата дългогодишна лоялност и rispetto. Гласът му стана забележимо напрегнат, когато декларира, че във вените на Бефино Менесиеро тече чиста сицилианска кръв. Той познавал семейство Менесиеро — родителите и техните родители — още от Шака, Сицилия, и бил готов да се закълне в това. „Кръвта е чиста“, повтори многократно той. Каза, че познава Бефино още от бебе, наблюдавал го е като дете, въпреки че самият Бефино не познавал него. Местейки поглед от дон на дон, старецът вдигна пръст към челото си.

— С дълбоко убеждение мога да заявя — продължи той, — че аз съм го отгледал. Аз го възпитах в традициите на нашия народ. Ео giuramento bestemia. Ei morte.^[2]

Старецът направи кратка пауза, за да избърше челото си. След това гласът му стана мек, а по цялото му лице и в очите се изписа усмивка. Той посочи с пръст Бепи и каза:

— Този мъж, наречен Бефино, се е доказал не веднъж или два пъти. Той е достоен за тази чест. Неговата младост е нашата бъдеща сила. Неговата фамилия ще бъде наш съюзник. Неговата кръв ще се смеси с нашата. Той е роден да води нашите хора. — Накрая, с дълбок и звучен шепот, той завърши, оглеждайки цялата маса: — Кой ще е този човек, който ще дръзне да лиши организация като нашата от такъв дон?

Дон Морано, който през цялото време гледаше внимателно и право в очите всеки от седящите около масата, изчака заплашителния въпрос да отекне в тихите мисли на тези могъщи мъже. Старецът седна, сякаш за да покаже, че неговото похвално слово вече е решило нещата.

— Аз не предлагам Бефино Менесиеро да замени някой дон — каза Морано с властен глас. — Искам той да бъде вписан в нашите книги на Коза Ностра и Мафията като нов дон. Най-младият, който е получавал това звание!

Всички в препълнения салон слушаха изложението на Морано.

— Ще бъде наречен дон Данте на името на Синьоре Данте — доблестният воин, който се е бил с французите и ги е отблъснал от Сицилия през 1283 година — продължи Морано. — Вие, господа, няма защо да се смущавате по отношение на неговия статут. Той ще продължи да бъде териториално необвързан, но фамилията му ще служи като съюзник на всички фамилии!

Бепи го стрелна с бърз поглед и се убеди, че всъщност дон Емилио нарича него доблестен воин. Идваше му да се разсмее, когато Морано обеща съюзничество, за да получи одобрението на съвета.

Морано продължи:

— Всички в Коза Ностра ще бъдат осведомени за дон Данте, а той ще се закълне в омерта в този бележит ден от живота ни.

С това той завърши предложението си и седна, без да каже нищо повече, оглеждайки напрегнато висшата класа на мафията. Всички останали се бяха съсредоточили върху Бепи и обмисляха решението си.

Ненадейно се появи мъж с нож в ръце — един остър coltello. Той беше il maschio pavoneggiarsi lo mafia di morte — мъжът, който носи ножа на смъртта.

Такъв бе пътят на мафията, единственият път. Силата на меча я обединяваше от 1283 година и почти нищо не се бе променило през 1972-ра. Единствено доновете имаха право да целуват седефената дръжка. Мъжът с ножа обиколи масата, като се покланяше пред всеки в знак на уважение. Всички донове целунаха ножа.

Следваше ритуалът confidenza — одобрението или отхвърлянето. Възрастният оратор взе ножа, отиде с твърда стъпка при Бепи и поряза дланта му. След това тръгна бавно покрай масата, спираше се пред всеки дон и само с поглед поискваше разрешение да пореже неговата длан.

В края на този ритуал дон Морано лично подкани Бепи да обиколи масата и да прегърне седмината донове duo la bocca e faccia^[3].

Ако приемеше прегръдката му, след това донът би трябвало да допре порязаната си длан до неговата, за да смеси кръвта си с тази на Бефино Менесиеро. Известни бяха случаи, когато някои донове са приемали прегръдката, но са отказвали смесването на кръвта. Смесването би означавало необратимо съгласие Бефино да стане дон. Ако обаче някой откажеше да допре дланта си, тогава Бепи трябваше да бъде препоръчан отново на друго събрание. Всички присъстващи знаеха, че Емилио Морано ще приеме отказа като лична вендета.

По знак на Морано всички се изправиха и застанаха с лице към Бепи, който веднага съобрази, че също трябва да стане, да отиде при всеки от доновете поотделно и да поиска от тях да изпълнят двойния символ на побратимяването. Първо тръгна надясно и застана до дона от Филаделфия. Бепи се приведе да го прегърне и подаде порязаната си ръка. Прегръдката бе приета, а след нея и смесването на кръвта им стана реалност. Със следващите трима всичко мина гладко както с първия, но когато пристъпи към дон Алберто Сирило от Ню Джърси, донът се провикна:

— Не познавам този Бефино. Не мога да го приема.

Когато донът седна на мястото си, всички заговориха едновременно.

В задимения и мрачно осветен салон Бепи се обърна към Морано за напътствие. След секунда колебание донът му даде знак с ръка да довърши ритуала. Последният член на съвета с готовност прие прегръдката му и в крайна сметка пет от шестте фамилии смесиха кръвта си.

Когато двамата се раздалечиха, цялата зала зачака да види какво ще последва. Като се сметнеше и Морано, вотът ставаше шест на един. А трябваше да бъде единодушен.

Сирило седеше на стола си и слушаше, докато двама от членовете на съвета се редуваха да му шепнат на ухото. След това и Роко Борели му поприказва на ухо. Сирило слушаше и не отместваше поглед от Морано. Накрая, след цяла вечност, която всъщност бе по-малко от минута, той се надигна тежко от стола. Когато се изправи, на устните му се появи лека усмивка, но я нямаше в очите му.

— Чувствам се като овца — каза гръмогласно той. Отиде при застаналия до Морано Бепи. — Обаче няма да разочаровам добрия си приятел Емилио — добави Сирило, стискайки дланта на Бепи.

Другите мъже в залата въздъхнаха с облекчение и се запътиха към групичката да поздравят дон Данте.

Дон Емилио каза на Бепи насаме:

— Ти стигна до много високо положение в живота. Никога вече няма да изкачиш такъв връх в нашата мафия. Бъди внимателен, приятелю, предупреждавам те, пази се от тези мъже, които те прегръщаха и попиха кръвта ти в своята. Същите тези мъже може да се окажат твоята гибел. Никога не излагай на риск себе си, заради някой съюзник. Не позволявай да смятат доброто ти отношение за слабост. Ако възникне проблем или съмнение, удряй пръв, а после се помирявай с наследниците им. — Морано намигна и се усмихна на Бепи. — Това е един от начините да оцелееш. Също така не бива никога да използваш властта си, за да преспиш с жената или дъщерята на приятел, или пък да сториш зло на честен човек. Мафията е жестока само към онези, които са заслужили да бъдат унищожени. Честните хора имат нужда от закрила срещу лошите. Не бива да се възползваме от слабостите им и като лешояди да се храним от техните кошмари.

Бепи мълчаливо попиваше съветите. Донът преметна ръка през рамото му и се усмихна.

— Molto, molto bene. Don Dante.^[4]

— Grazie^[5], господин Морано, grazie. Ей, господин Морано, какво каза Роко на Сирило?

Спомняйки си, Морано се усмихна широко.

— Роко му каза, че съм помолил да бъда кръстник на последния му внук. На това желание от моя страна не би могъл да откаже. Ето защо бях сигурен, че ако поискам нещо такова, той никога не би оспорил правото ти да станеш дон и мой любим син. Имам само една дъщеря и той знае това. И така, Роко му предаде съобщението, че съм загрижен за внука му, който живее в Кемдън, Ню Джърси. Сирило щеше да пукне хиляда пъти от догадки за моята загриженост.

 

 

Още същата вечер новината плъзна по улиците на Бруклин, а на другия ден всичките пет зони на влияние, на които бе разделен градът, плюс Ню Джърси и Лонг Айлънд шушукаха за новия дон. Слухът стигна до Ню Инглънд, Флорида, Лас Вегас, Калифорния, Тексас и в Ню Орлиънс.

Сега дон Данте имаше достъп до резервите на мафията. Въпреки че разполагаше със своя собствена малка армия, към него бяха прехвърлени още десет воини, привлечени от Сицилия. Воините оставаха на негово подчинение завинаги. Те щяха да бъдат придатък към фамилията му. За тях думата му щеше да бъде закон. Всеки от доновете на Ню Йорк предложи по две имена на воини като подарък за новия дон. Ако някой от тях покажеше нелоялност към дон Данте, всички фамилии щяха да подпишат смъртната му присъда.

Бепи не можеше да си обясни как слухът плъзна толкова бързо по улиците. Дори малките деца вече знаеха. Предпочиташе да го наричат със старото му име, Бефино, но можеше ли да откаже един такъв подарък? Да стане дон бе мечтата на всеки в Бруклин. Обаче не можеше да свикне с новите си титла и име.

Всеки път, когато влезеше в кварталния клуб, някое хлапе изтичваше при него и казваше: „Добър вечер, господин Данте.“ Веднъж Бепи се спря и се вгледа в лицето на едно от момчетата, усмихнато като цвете над яката на полото му. Спомни си как като момче правеше същото пред местния бос.

Той се усмихна и попита:

— Как си с училището, малкия?

— Не обичам училището — отговори момчето. — Противно ми е.

— И какво, цял живот обувки ли искаш да лъскаш?

— Не. Някой ден ще стана наемен убиец.

Този отговор стресна Бепи. Очите му трепнаха и в съзнанието му изплува образът на друго момче, което влиза в личния кабинет на един човек и преди да натисне спусъка, му иска парите.

 

 

Дойде зимата и обилни снеговалежи задръстиха улиците на Ню Йорк.

— Как можеш да понасяш този сняг? — попита Алън, докато обядваха в един деликатесен ресторант в Манхатън. — От двадесет години не съм обувал ботуши. Я ме погледни. Толкова съм навлечен, че приличам на Дядо Коледа.

— Прав си. И аз не мога да понасям тая мръсотия.

Поглеждайки над рамките на очилата си, Алън попита:

— Дон Данте ли искаш да те наричаме, или Бефино?

— Хайде, Алън, стига глупости. Вече започваш да дрънкаш като Бен. Изобщо не се вживявам. Името ми е Бефино, нали? Това е положението. — Той вдигна поглед към тавана и завъртя очи. — Дон Данте… Точно толкова ми трябваше това, колкото и дупка в челото.

Алън пъхна една едра и сочна кисела краставичка в устата си и отхапа от нея.

— Шаги Голдберг има представителство в Палм Спрингс и иска да те види. Каза, че не е за нещо важно. Опитай краставичките, страхотни са! — Отхапвайки още веднъж, той попита: — Кога можеш да отидеш в Палм Спрингс?

— Защо? Да не би нов негър да се е намърдал в кревата му?

— Не, няма такова нещо — отвърна през смях Алън. — Просто споменах, че обичаш да прекарваш зимата там. Иска да му се обадиш.

— Добре, кажи му, че възнамерявам да бъда там по някое време през следващата седмица. Ще му се обадя, когато пристигна.

— Чудесно. Искаш ли следобед да отидем до „Рейдио Сити“^[6]? Подготвили са превъзходно коледно шоу.

— Това е великолепна идея. Много обичам естрадните представления.

 

 

Седмицата се изниза и Бепи пристигна в Палм Спрингс. Обади се на Шаги и се уговориха да се срещнат на другата сутрин.

На следващия ден секретарката във фоайето на представителството си записа името на Бепи.

— Моля ви, седнете. Господин Голдберг е на заседание. Когато приключи, ще го уведомя, че сте тук.

Бепи чака цели двадесет и пет минути.

— Къде е? — попита накрая той. — Предадохте ли му, че съм тук? Имаме уговорка с него.

— Все още е на заседание, господине. Не ми е позволено да го безпокоя. Просто ще трябва да почакате.

Той се изправи нетърпеливо от мястото си и погледна секретарката в очите. Лицето й беше детинско и пъпчиво. Прииска му се да я осведоми, че й е нужно някой здраво да й го начука, за да стане по-добра артистка, но не би си позволил да говори такива неща на толкова младо момиче. Раздразнен, той я попита:

— Как се казвате?

— Мира Силверман.

— О, страхотно: Силверман и Голдберг^[7]. Много сполучливо. Направо сте бижу.

Той се запъти директно към обозначената с „Вход забранен“ врата. Силверман го последва.

— Господине — провикна се тя зад него. — Господине, нямате право да постъпвате така. Тук не се влиза без позволение.

Той нахълта в кабинета на Голдберг. Беше празен. Забеляза друга врата, на която пишеше: „Не влизай“. Тръгна към нея. Госпожица Силвърман го настигна с бележник и молив в ръка. Когато Бепи отвори вратата, той видя Шаги, полугол, легнал по гръб на тапициран с кожа диван, а хубава млада жена в раирана рокля напористо го облизваше. Панталонът му бе смъкнат до глезените, коремът му приличаше на планина, а вратовръзката щеше едва ли не да го обеси. Големите рогови очила бяха запотени от горещия му дъх, а ризата му бе напоена обилно с пот. Беше в кулминацията на възбудата си и казваше:

— Гълтай, малка уличнице. Знам, че обичаш така. Ох, ох, давай, похотлива развратнице.

Едрото му, тлъсто тяло започна да трепери конвулсивно. Момичето движеше главата си във всички посоки, отваряше от време на време очи и опитваше да му се усмихне, преглъщайки.

— Трябвало е да станеш чешмеджия — измуча той и продължи да лежи като изтощен бик, без да забелязва, че има публика.

Бепи погледа мълчаливо, но след малко забеляза, че госпожица Силверман е изпаднала в шок. Той се приближи до Шаги и каза:

— И заради това ме караш да чакам, Шаги?

Момичето бързо се изправи и избърса устните си. Гърдите й бяха като грейпфрути. Отдалечи се, въртейки големия си задник така, сякаш искаше да съблазни цялата Седма армия.

— Боже мой, не можете ли да зачитате правото на хората да се усамотят? — попита тя, закопчавайки роклята си.

— Не и когато имам уговорен час за среща, малката — отвърна й Бепи. — И си прибери циците, защото притесняваш госпожица Силверман.

Шаги стана, олюлявайки се, и се извини на Бепи, докато запасваше панталона около огромното си шкембе.

— Няма нищо, миличка, върви да обядваш — каза той на момичето.

— Току-що обядвах — усмихна се тя на Шаги и излезе.

Госпожица Силверман стоеше като вцепенена и продължаваше да зяпа Шаги с отворена уста.

— Какво искаш, Мира? — попита я Голдберг. — Отивай си на бюрото. Гледаш ме като еврейка, която за първи път е видяла хуй. Мира, ще престанеш ли да ме зяпаш? Отивай да обядваш, хайде! — заповяда й той, опитвайки се да си загащи ризата.

Бепи реши да се помайтапи с двамата, за да закърпи неудобното положение.

— Видя ли от какво се лишаваш? — каза той, усмихвайки се на Мира. — Утре трябва да обядваш с Шаги.

— Вие сте ненормални! Ненормални! — разкрещя се тя и избяга през вратата.

— Извинявай много, че те накарах да чакаш — каза Шаги, оправяйки вратовръзката си. — Тази кучка ме подлудява. Нямаш представа как духа! Видя ли какви цици има? Още щом засмуче и губя контрол над себе си. Страшно ми е гот да ми целуват задника с безкрайна любов и нежност. Погледни, краката още ми треперят. Можеш ли да повярваш, че на моята възраст краката ми още се разтреперват? Разтрепериха се, когато на четиринайсет години чуках за първи път. Гледай ги, не спират. Тя е невероятна. Изцежда всичко от мен.

— Не се притеснявай, Шаги. Току-що станах свидетел на поредното чудо на света. Радвам се, че ти беше хубаво. Сексът все още си е най-хубавото нещо в живота. Следващото е храната. Хайде да обядваме. Ще си поговорим, докато хапваме. Гладен съм.

Шаги започна плахо да се усмихва. Разбра, че Бепи е по-скоро развеселен, отколкото ядосан.

— Нали знаеш, че вече дадох на Алън твоите двеста хиляди — каза Шаги. — Достатъчно ли са? Ти загуби един човек заради тази поръчка, затова съм готов да платя повече. Досега не ми се е откривала възможност да ти благодаря лично и настоявам да платя повече заради тежката загуба. Много съжалявам за случилото се. Затова поисках да се видим.

— Ти си плати договорената цена. Сделката си е сделка, независимо колко хора сме изгубили. Не ни дължиш нищо, Шаги. Сметките ни са чисти. — Бепи взе менюто, разтвори го и попита: — Как се държат жена ти и дъщеря ти?

— Много са примерни. Страх ги е да мръднат от къщата. Пристрастиха се към плетенето и бродирането. Къщата вече е пълна с пуловери и шалове. Жена ми изпраща прислужницата да им купува прежди. Господи, това нещо наистина върши работа, а? И двете се стреснаха здраво. На кого са му притрябвали толкова пуловери и шалове в Калифорния?

— Да — засмя се Бепи. — Едно убийство наистина е в състояние да промени личността на някого.

— Бефино, искаш ли да дойдеш с мен на откриването на един нов нощен бар довечера? Очаква се да бъде нещо фантастично. Нарекли са го „Планината на илюзиите“. Устроили са бара в една пещера на връх Сидни.

— На връх Сидни?

— Да, измислил го е един кинаджия от Бевърли Хилс. Много обича да прави шантави неща.

— Добре. Довечера съм свободен. Жена ми ще пристигне чак утре. Да видим как изглежда.

 

 

Дана пристигна на другия ден, следобед, заедно с техни приятели от Бриджпорт. Този период от годината тя и Бепи очакваха с нетърпение. Той с истинско удоволствие се откъсна от атмосферата на мафията в Ню Йорк и се уедини в Палм Спрингс, за да забрави мръсотията на огромния град.

Излежаваха се под слънцето и когато Бепи беше сигурен, че жените не ги чуват, разказваше на мъжете за „Планината на илюзиите“. Те пък не искаха да повярват.

— Направо си беше един фантастичен свят — увери ги той, смеейки се.

Един от по-възрастните мъже в групата, Тони Боно, се опитваше да повика сервитьорката, която обслужваше района на басейна, за да си поръча нещо. Тя най-после се приближи бавно, полюшвайки предизвикателно тялото си, и се извини за закъснението. Пищните й форми изпълваха бикините до пръсване.

Тони изглеждаше малко притеснен. Когато сервитьорката се наведе, за да го попита какво ще обича, дъхът му секна. После лек тик накара лявото му око да трепне и докато я оглеждаше на фона на слънцето зад гърба й, на физиономията му се изписа унес.

Съпругите, насядали в отделна групичка, облечени в цели бански костюми, разтриваха плажно масло по телата си. Мажеха си лицата с разни лосиони и кремове и в същото време наблюдаваха как половинките им заглеждат сервитьорката. Повечето от мъжете се преструваха, че спят, но в действителност с едното око поглеждаха жените си, а с другото — сервитьорката. Хем гледаха, хем не гледаха.

В по-младите си години Тони си падаше малко коцкар и когато момичето му донесе напитката, той го заговори:

— Как се казваш, сладурче?

— Тери — отговори тя, седна на ръба на шезлонга му и запрелиства кочана с поръчките.

— Красавица си, Тери. Известно ли ти е?

— Казвали са ми го. Сметката ви е четири и седемдесет и пет. Моля ви, подпишете се тук.

— Тези неща истински ли са, Тери? — попита Тони, посочвайки с пръст гърдите й.

Тя се усмихна, защото според нея той беше симпатично старче, но не отговори.

— По колко взимат проститутките тази година? — прошепна той, хвърляйки крадешком едно око към наблюдаващите го жени.

— Не се бъркам в работата им, както и те в моята.

— А колко взимат сервитьорките?

— За теб, миличък, по двеста на сеанс.

Тони — човек, на когото може би му бяха останали сили само за един последен сеанс — пусна ключа си на таблата й и прошепна на ухото й, без да сваля пурата от устата си:

— Точно в три.

— Дадено, Тони. Ще се видим по-късно.

Тя стана и се отдалечи, кършейки снага.

Една от жените бе дочула, че Тони пита за цената на проститутките.

— Хей, Тони, защо искаш да знаеш колко струва една проститутка, а? На дърт развратник ли ще се правиш?

Тони поруменя от усилието да сдържи широката усмивка, която усети, че грейва на лицето му.

— Само проверявам какво е положението на пазара тази година. Не се безпокой, прекалено съм стар за такива неща — отвърна той в опит да се оправдае.

— Да бе, Тони, как не. На кой пазар проверяваш цените? Дошъл си тук да почиваш. Стига си ни баламосвал. Нали точно така ни каза в Париж, забрави ли?

Тони се наклони към приятеля си Джо и отново, без да вади пурата от устата си, му прошепна:

— Страхотна кукличка е това маце, а, Джо? Тялото й може да накара и часовник да спре.

— Ти внимавай да не накара твоята машинка да спре, Тони — отвърна Джо също шепнешком и с безизразно лице, стараейки се жена му да не забележи, че участва в конспирацията.

— Полудях, като я погледнах между краката, Джо. Забелязах да се подават косъмчета и това ме довърши. Само като видя, че на някое маце му се подават лекичко косъмчетата изпод гащичките, и откачам. Не издържам на такива гледки. Напомнят ми за детството. Взех решение: в три следобед е моя.

— Внимавай, Тони, внимавай. Малка като нея може да ти повреди часовника… Знаеш какво имам предвид, Тони — предупреди го Джо.

По-късно следобед Тони изчезна. Към четири и половина ленивото припичане и плацикане в бистросинята вода на басейна бяха прекъснати от пристигането на линейка и полицейска кола пред едно от бунгалата край басейна. Джо изтича дотам и видя, че това е бунгалото на Тони. Влезе вътре и излезе разплакан.

Отвън сервитьорката разговаряше с полицаите. Плачеше и обясняваше, че Тони е починал, докато правела любов с него. Братът на Тони се разкрещя.

— Putana^[8], ти уби брат ми! Какво му направи? Изглежда съвсем скапан. Какво направи на брат ми? — попита я той без заобикалки.

— Правехме любов. Казах му да намали темпото, но той не ме послуша. Продължаваше. Не искаше да спре — защити се Тери. — Беше истински мъж. Просто се опитах да го направя щастлив.

Неочаквано братът се усмихна на сервитьорката и полицаите.

— Типично за Тони. Той се раздаваше изцяло на жените.

— За какво му трябваше това на Тони? Виждате ли докъде я докарвате вие, мъжете? — Ужасените съпруги се бяха скупчили и стискаха в ръце плажните си хавлии. — Сами си търсите белята.

Мъжете поглеждаха ту Тери, ту жените си и очевидно си мислеха едно и също: „Може би Тони е щастливец, че е умрял по такъв прекрасен начин вместо от скучната смърт, на която сме се обрекли.“

 

 

Следващите месеци донесоха нови проблеми за дон Емилио Морано. Жена му умря. Той старееше и здравето му се влошаваше. Прекара лек удар, който го превърна в съвсем хрисим човек. Очевидно вехнеше бързо и дъщеря му не можеше да се погрижи за него. Бепи ходеше при него всеки ден, за да го види добре ли е.

Функциите на нов бос бе поел Роко Борели, който бе избран да замени Морано, когато донът умре или се оттегли. Роко имаше голям авторитет и беше близък с Бепи, който се радваше, че ръководството поема той, а не Големия Пат Аниело, защото с Роко се разбираше по-добре.

— Дон Емилио е изпаднал в дълбока криза — каза един ден Борели на Бепи. — Вече нищо не става от него. Той е finito.

Тези неприязнени думи изненадаха Бепи.

— Криза ли? Задникът ми е в криза, Роко. Морано е избил повече хора, от който и да е германски генерал. Не искам да слушам такива глупости. Разбрахме ли се, Роко?

Роко знаеше, че Бепи е лоялен към фамилията Морано, затова прие отговора му с разбиране и го уважаваше заради него. Лоялността не струва нищо, ако не бива подлагана на изпитания. Роко бе наясно с това. Знаеше, че Морано има изключително доверие в Бепи, затова се стараеше да запази приятелски отношения с него и да не го загуби като съюзник.

Фамилията Морано беше огромна и се разпростираше из цялата страна. Зад Бефино Менесиеро стоеше само една малка фамилия от гангстери, но титлата му се признаваше от всички в мафията. Рангът на дон беше позиция, осигуряваща огромно уважение, означаваше подчинение от страна на хиляди. Независимо от разделението и териториалната обособеност босът се ползваше с безпрекословното подчинение на всички редови воини в мафията. За момента Бепи заемаше по-висока позиция от временния бос Борели, но никога не се бъркаше в работата на Роко, освен ако той не го потърсеше за мнение или съвет.

Размишлявайки върху създалото се положение и знаейки, че може би нещата вече никога няма да бъдат същите, когато започне да работи с някой друг, Бепи каза на Дана и на децата си, че му се иска да се изсели в някое ранчо, по възможност на юг. Не можеше да забрави прекрасното ранчо на дон Санторо. Реши, че вече е време да се махне от Бруклин.

Близнаците харесаха идеята, защото имаха намерение да учат в университета в Маями. Беше изненадан, но много се зарадва, че те изобщо допускаха мисълта за едно такова преместване, защото обожаваха живота в големия град. Това обаче беше в полза на намеренията му.

Дана беше против преместването.

— Не. Забрави за това. Да не си откачил, Бепи? Аз няма да се преместя да живея в ранчо, та ако ще да е в Тексас или даже в Калифорния! Оставам в Ню Йорк. Разбра ли, Бефино? Аз съм нюйоркчанка. Никъде няма да се местим. Обичам този град. Семейството ми живее в Ню Йорк. Тук съм се родила — разкрещя се тя.

Погледът на Бепи разтревожи Дана. Усещаше, че у него назрява някакво решение, и почти се разпищя насреща му:

— Чуй ме, Бефино, в продължение на двайсет и пет години живот с теб носех на гърба си кръст и продължавам да го нося. Кръстът е толкова тежък, че вече се смалих на един метър. В Ню Йорк живеят майка ми и баща ми. Как мога да ги напусна? Целият ни живот е минал тук!

— Известно ми е, че семейството ти живее в Ню Йорк — отвърна той тихо, след което временно темата бе забравена.

През следващите дванадесет месеца заболяването на дона промени атмосферата в Ню Йорк. В Бей Ридж ставаше все по-неприятно. Але Хоп го нямаше и Бепи продължаваше да усеща празнота в себе си. Нещата се променяха бързо. Животът стана неспокоен и напрегнат. Вече като че ли нищо не доставяше удоволствие на Бепи. Това, че беше богат в Ню Йорк, не му донесе спокойствието и приятното съществуване, които очакваше.

Всяка година, когато с Дана се завръщаха от Палм Спрингс, Ню Йорк му се виждаше студен и мръсен. Потискащо беше да се прибереш на такова място след Палм Спрингс. Ето защо идеята да купи ранчо, евентуално в Калифорния, все повече привличаше Бепи. Обаче децата бяха на Източното крайбрежие. Не му харесваше да бъде толкова далече от тях, затова се отказа от това намерение. Реши само пробно да разпространи сред агенциите за недвижими имоти в южните щати информацията, че фирма от Ню Йорк търси първокласно ранчо във Флорида или Джорджия.

Бепи продължаваше да посещава често дон Емилио, който беше съвсем самотен, ако не се смяташе неговата болногледачка и икономка. В дома на Морано обстановката беше променена. Нямаше я вече прекрасната съпруга на дона, която с усмивката си го караше да се чувства и изглежда по-добре. Пред очите му донът се превръщаше в едно жалко, вегетиращо същество.

Той седеше, разговаряше с приятеля си и споделяше чувствата си с него.

— Дълъг път извървяхме, господин Морано, много дълъг. Богати сме, имаме авторитет. Изпълзях от калта и сега съм на върха. Как да се предпазя да не потъна пак? Стигнах върха и пред мен има само един път — надолу. Как да оцелея от лавината, от страшния съд, който ме очаква?

Опитваше се да извлече последните късчета мъдрост от крехкото болно тяло на своя приятел. Седеше и търпеливо чакаше отговора на дона.

Дон Морано се взря в Бефино. От устата му прокапа слюнка и зафъфли с тих и неясен глас:

— Не се притеснявай от моето отсъствие. Виждам го в очите ти. Ти ще познаеш пътя, Бефино. Извърви своя собствен път, открий съдбата си.