Дарил Лондон
Човек на почит (18)

17.

— Господин Менесиеро? Обажда се Левчо. Донът иска да ви види веднага… На обичайното място.

— Добре — отговори Бепи и веднага затвори телефона.

Целуна Дана и се запъти към гаража, за да отиде в Бруклин. Когато се наведе да влезе в колата, един мъж опря пистолет в гърба му. Понеже бързаше, Бепи не се беше огледал за чуждо присъствие, както правеше обикновено.

Мъжът го поведе през храстите в двора му към една кола, паркирана на затулено място в края на входната алея.

— Хайде, качвай се, Шакитанецо — нареди му онзи с пистолета.

Бепи се поколеба. Много отдавна никой не го бе наричал така.

— Припкаш бързо, когато те повика Морано, а? — каза друг мъжки глас. — Търчиш като заек.

Гласът дойде от задната седалка и през отворения прозорец се разсея в тъмната нощ.

Бепи вече беше сигурен, че работата отива на кръв, но явно искаха да разговарят с него. Иначе вече щеше да е мъртъв. Докато сядаше на задната седалка, го поздрави Ник — старият приятел на Морано, донът от Куинс. Бепи беше смаян. Значи Ник желаеше смъртта на Морано. Точно за това бе дошъл. Бепи се ръкува почтително с Ник и поздрави небрежно другите двама. Помнеше какво му бе казал дон Емилио: „Ще те гледат в очите за отговора. Ако очите те издадат, ще те убият на място.“

Затова той започна да се държи много сърдечно с Ник и се усмихна на другите двама.

— Защо са тия пистолети, Ник? Щях и без тях да дойда. Мога ли да ти помогна с нещо, Ник? — Опитваше се да спечели доверието му, а в същото време си мислеше: „Този е мръсникът, който иска дон Емилио да умре. Затова е дошъл тук тази нощ. Ще подложи на изпит лоялността ми към Морано.“

Той погледна смело Ник в очите, но вече му беше ясно защо Франки Аргилиа бе ликвидиран. Не е пожелал да им съдейства и те са насочили пистолетите си в него. „Очите, Беп — мислеше си той. — Гледай ведро и твърдо. Точно това ще следят.“ Продължи да гледа Ник право в очите. Съзнаваше, че е необходимо да излезе от колата. Трябваше му пространство за действие. Вътре беше прекалено тясно.

— Защо не влезем? Заповядай. Ела в дома ми, Ник. Хайде да ти покажа къщата. Тя е съвсем до плажа. Чудна е. После ще поговорим за твоята работа. Сигурен съм, че си дошъл да обсъдим някаква работа, така ли е? Затова ми навряхте пищов в ухото, нали? Хайде, да пийнем по чаша хубаво вино. Вземи и момчетата с теб. Да седнем удобно вътре, ще си поговорим приятничко и ще се разберем.

— Голяма работа си, момче — засмя се Ник. — От висока класа. Това ми харесва. И си умен, което също ми харесва.

Заобиколиха с колата по дъгообразната алея и спряха точно пред главния вход. „Трябва да се измъкна от тази кола и да ги изкарам на открито — разсъждаваше Бепи. — Трябва ми пистолет. Не спирай да се усмихваш, Беп. Не се закопавай. И не забравяй очите.“

Дана им отвори вратата и ги поздрави приятелски. Усмихваше се, но долови, че нещо не е наред, и се изплаши. Знаеше, че Бепи трябваше да отиде на среща с Морано в Бруклин, а се върна в къщата с тези мъже, които й приличаха на бандити. „Бепи се държи прекалено любезно с тези хора — помисли си тя. — Той никога не угодничи пред никого, а сега изглежда доста сервилен, сякаш вече не е господар на положението.“

Бепи извади вино, най-доброто си шотландско уиски и друг алкохол — най-хубавото, с което разполагаше — така че да не устоят на изкушението пред изисканите и скъпи напитки. Подаде им и пури от по пет долара.

— Тези са от Холандия и са силни. Опитайте ги.

Мъжете, изглежда, се отпуснаха. Дана усети, че Бепи се старае да ги успокои. Кръжеше около тях като френски сервитьор, наливаше напитки. Черпеше ги с най-хубавите си пури, от които пушеха само той, Морано и Алън. Направи й впечатление, че доста често си бърше ръцете с хавлията на бара. От време на време изражението му се променяше, но само за миг. В очите му се появяваше омраза, която после веднага се сменяше със смях.

Дана реши да влезе в тон.

— Ей сега ще ви донеса малко студени мезета и сирене. Днес купих вносна шунка и кашкавал.

Мъжете седяха и се наслаждаваха на гостоприемството. Дори започнаха глупашки да оглеждат Дана, докато шеташе из салона и им сервираше. Усмихваха се и си намигаха. Дана беше красива, много стегната и привлекателна. Те го доказваха, като я оглеждаха прекалено често. Бепи ги наблюдаваше как я събличат с погледи. Това обаче не го притесняваше; то бе признак, че вече не са съсредоточени върху работата, за която дойдоха. Той следеше мислено ефекта на всяка хапка, всяка глътка и всеки поглед. Вече беше наясно със слабостите на тримата. Идваше му да ги изкорми още там, на дебелия килим.

Надяваше се също Дана да се досети, че е изпаднал в беда. Не искаше Ник да изтърве нервите си и да започне стрелба вътре в къщата. Трябваше да спечели пълното им доверие, за да станат по-непредпазливи.

Преди да се върне в кухнята за хляб, Дана, която бе забелязала, че Бепи изобщо не излиза от стаята, отиде до кабинета му, където той държеше любимия си пистолет — късоцевен магнум специална изработка, тридесет и осми калибър, с вграден миниатюрен, ръчно изработен заглушител. Получил го бе като подарък от дон Санторо в Ню Орлиънс. Дана надникна в пълнителя да види има ли патрони. Оказа се зареден. Страхуваше се, но си спомни нещо, което Бепи често й повтаряше: „Изплашените хора винаги се вцепеняват и умират. Оцеляват храбрите. Никога не се вцепенявай. От това може да зависи животът ти.“ Мислеше си, че никога няма да й се наложи да използва този урок. Обаче сега виждаше, че съпругът й има нужда от нейната сила. Тя беше единственият човек в къщата, който знаеше, че Бепи не се държи нормално. Върна се в салона и попита стеснително:

— Не искаш ли да предложиш от тези пури?

— Кои пури? — попита рязко той, понеже знаеше, че вече пушат от най-хубавите му пури. Тръгна към нея, обърнал гръб на останалите. — Не, от тях не става нищо. Кубински са и не са пресни. — Потърси в очите й някакво съобщение, но тя извърна поглед прекалено бързо. Страхуваше се и затова продължи, накъдето се беше запътила. „Но това, че се извърна толкова бързо, също е знак“ — помисли си той.

Дана остави кутията на масата до изхода на салона. Бепи отиде дотам, отвори кутията и видя в нея пистолета си. Затвори я небрежно.

— Да, тези пури са стари. Вече предложих по-хубавите.

Сега Дана се почувства по-добре. Той знаеше, че пистолетът му е там. Бепи си свали сакото и го хвърли на масата, върху кутията от пури, давайки отговор на съобщението й.

— Много си немарлив, Бефино — каза тя и се засмя. — Хвърля си дрехите из цялата къща. Тази сутрин намерих чорапите му до телевизора.

Всички се засмяха, а Бепи седна на дивана до Ник.

— Добре ли се чувстваш, приятелю? Не е ли по-добре, отколкото да говорим в колата?

Дана изнесе сакото и кутията от пури в кухнята. Пъхна пистолета в джоба и после окачи сакото в гардероба на антрето към задния изход.

— Имаме голям проблем, Бефино — каза Ник, подбирайки внимателно думите си. — Дон Емилио остарява. Сигурен съм, че си забелязал това.

— Ха, мислех си, че съм единственият, който го забелязва — отвърна Бепи, хващайки се за възможността да удари по Морано. — Вече не си струва и да го заплюеш. Миналата седмица голяма група от нас възроптахме в клуба, понеже той беше последният, който си плати членския внос от двеста долара.

— Вече не ме подкрепя в гласуванията като преди — продължи Ник. — Обявява вето върху неща, за които не би трябвало да го прави. Разбираш ме, нали? С него бяхме сътрудници в продължение на много години. Познаваме се още от Сицилия. Когато бяхме деца, аз го следвах навсякъде из нашия град. Той беше по-голям от мен. Уважавах го. Понякога даже ми купуваше сладък картоф — усмихна се Ник.

„А сега искаш да го убиеш, мръсник такъв“ — помисли си Бепи.

— Да, знам, Ник. Смятам, че този човек вече старее много бързо. Миналата седмица разговарях с него. Фъфлеше и му течаха лиги. Направо си опропастява пурите. Говорехме за пари, а той смени темата. Знам какво имаш предвид, Ник. Повярвай ми — каза той с отвращение, — според мен той трябва да се оттегли. Дори му го казах.

— Казал си му, че трябва да се оттегли?

— Да. И той ми се разсърди. Обаче чувствам, че ще е най-добре за всички ни, ако слезе от трона.

— Прав си, мойто момче. Обаче той никога няма да се оттегли — каза Ник на висок глас. — Моят принцип е, че щом не можеш да вземеш едно правилно решение, значи е време да седнеш в люлеещия се стол — доброволно или не.

— Ей, някои хора нямат тоя късмет да седнат в люлеещ се стол, така ли е, Ник? Емилио заслужава щастието да се оттегли, преди да са го изнесли с краката напред — каза Бепи, пускайки стръвта на Ник. — Той преживя много успешни години. Сега е редно да си почине и да остави нас, по-младите, да решаваме.

— Прав си. Като Джон Тортело. Ти беше още хлапе, когато ти дадох тази поръчка. Обаче аз все още те наричам хлапе — каза с усмивка Ник. — Беше толкова млад, когато направи оня удар.

— Да — усмихна се Бепи. — Още бях юноша.

— Знаеш ли, Бефино, Франки Аргилиа трябваше да си замине, понеже мислеше много на дребно. Тоя глупак все още караше студебейкър с две врати. Може ли един човек в студебейкър купе да мисли наедро? А? — попита Ник и насочи погледа си в очите на Бепи.

— Никога не съм го познавал този Франки — отвърна му Бепи, усещайки пронизващия поглед. — Какво представляваше той?

— А, беше от Източен Ню Йорк. Прекалено верен на Морано. Разговаряхме с него, но той не изказа никакво мнение и разбрахме, че не е човекът, който ни трябва.

Бепи беше наясно накъде бие Ник и затова побърза да отговори на помислите им.

— Колко се плаща за поръчката?

— Ха, той си е той. Същият си е като едно време. За теб парите са силен аргумент, а? — Ник се усмихна. — Винаги си бил човек, с когото срещу някой долар можеш да се споразумееш. — Обърна се към своите хора и добави: — Нали ви казах, че ако е навит, ще попита колко се плаща.

— Да. Колко се плаща? Редно е да е много. Аз убивам само по принципни съображения и за пари. Никога от лични подбуди. За мен това е занаят. И работя качествено. Известно ви е, нали? Каква е цената му, Ник? — настоя Бепи.

— Ааа. — Ник се усмихна. — Точно заради това се обърнах към теб. Обаче защо с такава готовност искаш да ликвидираш Морано? Мислех, че сте много близки с него.

И тримата едновременно насочиха погледи в очите на Бепи, наблюдавайки внимателно реакцията му. Бепи беше подготвен за това.

— Първо, заради парите… ако са достатъчно, разбира се. И защото виждам, че разсъждаваш като млад човек. Неговото мислене е съвсем старческо. Ще ми бъде много по-добре с нов дон — с някой, при когото ще имам повече авторитет. С Морано не постигнах нищо. Все още съм никой. А когато пукне, с кого ще бъда? С Роко и другите не се обичаме много. Отнасят се с мен като с аутсайдер. Но основното са парите. Цената му би трябвало да е добра, а в момента имам нужда от повечко пари.

Ник гледаше Бепи много напрегнато. Свали пурата от стиснатите си устни и бавно се усмихна.

— Звучиш ми убедително. Даде ми правилния отговор. Поръчката струва петдесет хиляди. Как ти се струва?

— Много е евтино, Ник. — Бепи си даде вид на разколебан. — Той струва сто и петдесет бона. Морано има армия зад себе си. Петдесет хиляди за него са малко. Миналата година ми платиха петдесет да пречукам някаква си мижитурка.

Всички се засмяха на дебелоочието му. Бепи бе направил много хитър ход. Показа им, че има желание, но само срещу добра цена.

— Парите са от моя джоб — отвърна му Ник. — Аз плащам, затова очаквам от теб по-поносима цена. Ще си го наваксам с други поръчки.

Бепи не каза нищо. Само вдигна чашата с виното и отпи.

— Направи това за мен и ще бъдеш на почит във фамилията ми — продължи Ник. — Искаш ли да станеш капо при мен? Ще те направя капо. Какво ще кажеш?

Бепи все още показваше колебание, но реши да приключи пазарлъка. Вдигна високо чашата си.

— Saluto! За по-доброто приятелство и новия капо. Прекалено дълго бях никой — изрече дрезгаво той.

Очите им светнаха. Изглежда, му повярваха. Колебанието му за цената ги бе убедило. А голямото му желание да стане капо беше каймакът. Двамата гавази вдигнаха чаши.

Ник си спомни, че преди години, когато Бефино беше юноша, дон Емилио Морано бе споделил: „Това хлапе, Бефино, е побъркано на тема пари. Обича да му се плаща предварително. За пари е готов да направи всичко.“ Ник беше доволен, че покушението ще бъде извършено срещу заплащане. Цената на лоялността към Морано бе станала прекалено висока за Бепи.

Всички се изправиха на крака. Ник отиде до Бепи и го прегърна, целуна го по двете бузи и каза самоуверено, полушепнешком:

— Ти вече си един от нас. Нашата фамилия ще те закриля.

„Ама че отвратителни капути! Да ме закрилят ли? — помисли си Бепи. — А кой ще пази тях?“

Дана, която ги наблюдаваше в огледалото, видя, че Ник прегръща Бепи. Беше чула целия разговор от хола. Понеже беше сигурна, че Бепи никога не би се обърнал срещу дон Морано, тя отиде да потърси ловджийската пушка, за която знаеше, че винаги стои заредена. Але Хоп я бе заредил и закачил на стената в най-горния край на стълбището откъм мазето — за да има Патси оръжие подръка, в случай че ги нападнат крадци. Тя се спря пред пушката и я огледа напрегнато, но не я докосна. Ясно й беше, че веселбата е свършила и Бепи е приключил с танците. За всеки случай се подготви за война. Мъжете допиха чашите си и Ник каза:

— Предпочитам да свършиш работата още утре, Бепи. За мен е много важно. Утре, става ли?

— Има ли някаква пречка за тази нощ? — отвърна му Бепи. — Мога да отида при него тази нощ. Ще свърша още сега. Ще го пречукам, както е по пижама. Жена му е в болница, така че е сам.

— Голяма работа си, Бефино — каза ухилен Ник. — Ще ти платя след покушението. Нямам петдесет хиляди в себе си.

— Не е проблем. Имаш кредит на доверие.

Двамата се засмяха. Когато тръгнаха към входната врата, Дана влезе да им каже довиждане, надявайки се, че ще напуснат дома й и повече никога няма да се върнат. Тримата й благодариха за чудесната вечер и не забелязаха, че Бепи вече не се преструва и пресмяташе как да ги ликвидира.

— Навън е хладничко, Дана, къде ми е сакото?

Тя взе сакото му и се върна. Мъжете излязоха през предния вход и се запътиха към колата си, а Бепи тръгна редом с тях. Поемайки сакото, той усети тежестта на пистолета. „Браво, мойто момиче“ — похвали я мислено той.

— Дана, прибери се вътре. Ще настинеш — каза бързо Бепи.

Тя го разбра.

Единият от мъжете седна зад волана, за пореден път се ръкува с Бепи и каза:

— Беше ми приятно да се запознаем.

Другият, който бе нарекъл Бепи „Шакитанецо“, беше опасният. Бепи му се усмихна угоднически, прегърна го и потупа ръката му, сякаш вече бяха приятели.

Двамата редови бойци смятаха Бепи за неблагонадежден, защото веднага лапна стръвта да стане капо — мечтата на всеки платен убиец. Той още не беше дори, „лейтенант“, така че готовността, с която прие, го правеше да изглежда евтин и слабохарактерен. Бяха убедени, че ще изпълни поръчката, за да спаси собствения си живот. Ясно им беше, че е принуден да защитава семейството си.

Мъжът тръгна да заобикаля колата, обърнат с гръб към Бепи. Ник, застанал до задната врата, стиснал фас от пура между устните, чакаше Бепи да му я отвори. Бепи се усмихна и лекичко открехна вратата пред дона. След това посегна да го прегърне, но го целуна само по едната буза и бавно се отдръпна, притискайки дулото на пистолета в гърдите на Ник.

Ник мигновено разбра, че договорът е анулиран. Беше получил от Бепи boca la morte — целувката на смъртта. Стиснал здраво пурата между зъбите си, той запротестира с пресипнал глас:

— Не. Нали имаме договор. Duta lu rispetto^[1].

Сграбчвайки с лявата си ръка Ник за ревера, Бепи се изплю в лицето му и прошепна:

— Lu rispetto? Как не! Ти не заслужаваш уважение. Вече си умрял. Ясно ли ти е?

В този момент той пусна два бързи изстрела в гърдите на Ник. Задържайки безжизненото му тяло, за да се прикрие от евентуални куршуми откъм бойците на Ник, Бепи се наведе, прицели се и стреля два пъти, като и двата куршума улучиха мъжа от дясната страна. Главата му се удари в арматурното табло, а голямата му шапка отхвръкна, продупчена от горещото олово.

Шофьорът се извърна към Бепи. Дори не посегна към пистолета си, само погледна Бепи с изненадано, разкаяно изражение. Бепи го беше изплашил до смърт. Очаквал бе, че този ще се вцепени, и затова го бе оставил последен.

Лицето на Ник бе замръзнало в ужасена гримаса. Пурата продължаваше да стърчи от устата му. Сигурно я бе стиснал при попаденията на куршумите. Бепи го пусна равнодушно на земята и нареди на шофьора да слезе от колата.

— Вземи тая фъшкия и си я откарай.

— Добре, добре — каза онзи и слезе от колата, разтреперан като лист. Вдигна Ник и го натика на задната седалка, смятайки, че ще се измъкне с двамата си мъртви приятели. — Ще ги и-и-зхвърля някъде — измънка той.

Бепи му нареди да се качи на задната седалка и да опразни джобовете на Ник. Онзи влезе в колата и се надвеси над трупа на Ник. Бепи го гръмна два пъти в главата.

Тримата в колата бяха мъртви — два трупа на задната и един на предната седалка. Шофьорското място бе запазено чисто. Бепи затвори вратата с лакът и избърса дръжката. Винаги се грижеше за отпечатъците.

По средата на целия кошмар той извърна глава и през рамото си забеляза Дана, застанала като караул пред входа, насочила ловджийска пушка към колата. Беше бледа като призрак, но готова да води война. Изглеждаше особено красива. Бепи се взря в нея удивен.

— Остави тази пушка — каза й той. — Знаеш ли как стреля?

— Не.

— Пръска сачми в диаметър шест метра. Това е дванайсетмилиметрова ловджийска пушка. Известно ли ти е?

— Не. Обаче, ако се бяха опитали да ти направят нещо, щях да стрелям по тях.

Той тръгна към нея, усмихвайки се на закрилническото чувство и наивността й. Каква жена! Готова бе да убива заради него. Беше изплашена, но и успокоена, че на Бепи му няма нищо.

— Всичко е наред, Дана. Можеш да свалиш пушката. Моля те да почистиш всичко от салона. Хубаво почисти. Не искам да помириша вонята, която тия боклуци сигурно са оставили в къщата ни.

Той взе пушката от нея и я прегърна с ръка през рамото, докато влизаха в къщата. Тя вървеше заедно с него, но беше като вцепенена.

Бепи облегна пушката на стената и вдигна телефона, за да се обади на Бен. Усмихна се на жена си, която започна да разтребва. Проявила бе изключително силен характер — да сложи пистолета в сакото му и да излезе с пушката да му помага!

— Прекрасна си, Дана — каза той. — Обичам те.

Вече вдигнал слушалката от другата страна, Бен попита:

— Обичаш ли ме? Кой се обажда?

— Как си, Бени. Бефино е.

— Още съм жив за нещастие.

— Ела веднага у нас. Веднага, разбра ли?

— Разбира се, Беп. Ей сега идвам.

Три минути по-късно Бен спря на алеята, мина покрай паркираната отпред кола. Надникна вътре и видя разстреляните трупове.

— Какво е станало? Да не си правил бал на открито? Откъде ги взе тия типове?

Бепи му разказа част от историята между дон Морано и Ник. След това добави с усмивка:

— Разбрах, че не ти върви в занаята. Затова малко по малко ще ти осигуря една добра година. Ето ти трима клиенти.

Двамата се засмяха както едно време.

— Бен, имам нужда от помощта ти да разкараме някъде тия типове. Вкарай колата в гаража ми. Нека да я скрием за малко. Използвай онези работни ръкавици на пейката. Не стискай много волана, за да останат отпечатъците им по него. Запазил съм ти шофьорското място чисто. От тази страна на колата не е опръскано с мозък.

— Много ти благодаря, приятелю.

— Аз ще те чакам вътре. Трябва да измислим къде ще ги изхвърлим.

— Ей сега идвам — отвърна му Бен.

— Искаш ли сандвич и чаша кафе, Бен — попита нервно Дана, когато той влезе в кухнята.

— Имаш ли кашкавал?

— Разбира се. Винаги имаме — отговори тя и започна да прави сандвич. — Бепи, ти искаш ли да хапнеш?

— Ще изпия една студена бира. Езикът ми е като от памук.

— Не е зле да махнете онези трупове от алеята, преди да са си дошли децата — каза тихо Дана.

— Ей, колко бърз ум има — каза Бепи на Бен. — Вече се тревожи, а аз още не съм измислил къде да ги изхвърля. Струва ми се, че ако хапнем, ще мислим по-добре. Така ли е?

— Да. Хич не обичам да изхвърлям трупове на гладен стомах — подсмихна се Бен. — Но не се притеснявай, Дана. Ще ги разкарам веднага щом свършим с яденето.

Бепи отпи от студената бира.

— Ами ти, Бен? Не искаш ли бира или чаша вино?

— Не, само кафе. Мирише хубаво.

— Искате ли пай? — попита Дана.

Бепи я погледна в очите.

— Ама че работа! На кой му е до пай? На погребение ли сме, или на вечеринка? Трябва да изхвърля тия трупове. Задръж си пая, докато се върнем, Дана.

— Още е чепат, а, Дана? — засмя се Бен.

— Прав си, Бен, ненадминат е.

Докато ядяха, Бен каза:

— Знаеш ли, че в Сицилия винаги са сядали да ядат, след като убият враговете си?

— Да, казвал ми го е дядо ми. Това означавало, че са силни мъже със здрави стомаси. Обаче никога не са предлагали пай и десерти като някои съпруги от неаполитански произход.

Внезапно и сериозно, с типичния си поглед на кобра, Бен попита:

— Къде да ги оставя?

— Мини по моста „Байон“ и тръгни на север по магистралата за Ню Джърси. Ще ги оставим някъде близо до Нюарк. Нека обвинят за убийството фамилията от Джърси. Никой няма да допусне, че сме ги транспортирали от Ню Йорк до Джърси през бариерите за събиране на такса.

— Точно така, Беп. Ще обвинят Джърси. Добре, щом кажеш, че си готов, тръгваме.

— След като оставим колата им някъде, ще се качиш при мен. Ще карам зад теб по целия път. Не превишавай скоростта, ясно ли е? Ако минеш през втория изход от града за Джърси, трябва да пуснеш монета от двадесет и пет цента в касичката на бариерата. Имаш ли достатъчно дребни?

— Да, а ти? Дай да си прегледаме монетите и да приготвим точната сума.

— На моста се плаща само на връщане към Ню Йорк.

— Добре, да тръгваме. — Бен прегърна Бепи. — Както едно време, а, Беп?

— Да, както едно време, Бен.

 

 

— Искаш ли още малко, Алън? — попита Дана две седмици по-късно.

— Тези fettucini бяха прекрасни, Дана, но повече и хапка не мога да хапна, освен от прочутия ти пай със сирене. — Алън се усмихна срамежливо.

След вечерята Алън и Бепи се преместиха в салона. Бен се отби да ги види и Алън го поздрави с ледена усмивка. Когато предложи на Бепи от новите си арабски пури, Алън от неудобство подаде една и на Бен, но той отказа.

Бепи запита Алън:

— Как е Шаги Голдберг?

— Все така. Жена му продължава да дава на онзи негър пари, а май вече и дъщерята се наслаждава на черния му орган.

— Така ли? Значи негативът е гепил и дъщерята? — попита Бепи.

Алън кимна, палейки пурата си, и измънка.

— Струва ми се, че да.

— Във вторник следобед пристигам във Вегас. Кажи на Шаги, че тази седмица ще реша въпроса. Съжалявам, че се наложи да се отдръпнем за известно време. Трябваше да оставим нещата да затихнат.

— Сигурен съм, че той разбира това — увери го Алън.

Като чу разговора, Бен помоли:

— Бепи, трябва да ми направиш една услуга.

— Разбира се, за какво става въпрос, Бен?

— Позволи ми да дойда с теб. Нека да пречукам чернилката заедно с теб, както едно време. Става ли, Беп?

— Не. И дума не може да става. Ще го направя сам. Този път ще бъде съвсем обикновено пречукване, Бен. Ще го гръмна и ще избягам. Няма да му режа топките. По дяволите тези глупости. Просто ще се уверя, че е мъртъв, и ще изчезна от града. Няма да поемам никакви рискове с този тип.

— Виж, Бен, смятам, че даже не бива да си помисляш, че ще отидеш. Ти си уволнен, остани си уволнен — каза твърдо Алън.

— Кой говори с теб, Алън? Попитах Бепи, а не теб. Не си давай безценното мнение — просъска Бен.

— Така или иначе аз си давам мнението. Ти стана причина Але Хоп да бъде убит, а сега искаш да убият Бепи или теб. Стой си вкъщи и стани художник или играй тенис. С теб е свършено като платен убиец — осведоми го Алън.

— Свършено е, ама друг път. Кой си ти бе? И какво е това „стани художник“? Кой те е излъгал, че рисувам? — разкрещя се гневно Бен. — С Бепи сме заедно от години. Винаги съм му бил верен и той го знае, еврейско копеле. Би трябвало да те препарирам за тези приказки. Я, колко си нахален! Искам да го направя заради Але, не заради мен. Трябва да убия оня мръсник заради паметта на Але.

Бепи го изслуша и се усмихна.

— Добре, спрете. Престанете! Като ви слушам и двамата, разбирам, че имам верни приятели. Затова, успокойте се. Аз решавам.

— Разреши ми да дойда заради Але, не заради себе си — започна отново Бен. — Вече не мога да спя. Але Хоп ме преследва. Сънувам го всяка нощ. Снощи ме нарече капут. Трябва да го направя заради Але. Чувствам се отвратително.

Бепи прекъсна тирадата му:

— Дай ми думата. Преди малко взех едно решение. Премислих го. Добре, заради Але ще се разберем. Никога не съм отказвал на Але, не мога да му откажа и сега. Бен, заминаваме във вторник. Подготви се.

— А сега ми дай оная пура, еврейско копеле — каза ухилен Бен.

Алън му подаде пурата.

— Значи даже и Але те е нарекъл капут, а? — попита с подигравателна усмивка Алън. — Знаеш ли, Бен, ти наистина си кретен, но въпреки това те обичам.

Той се пресегна да запали пурата му.

— Лека нощ, приятели — каза Бен и тръгвайки си, пусна кълбо дим от пурата.

— Правилно ли постъпваш с този човек? — попита Алън, наблюдавайки през прозореца изчезващите по алеята задни светлини на Бен.

— Да, Бени е свестен. Провали се веднъж, но за някои хора практиката е най-доброто лечение. Той познава терена и ще може да ме води в града и на излизане от него, освен това вече знае човека. Ще ми бъде много по-лесно. Бен е изключително предан, Алън. Искам напълно да го разбереш. Той е добър професионалист, който направи лоша грешка. Взе неправилно решение. Всички можем да сгрешим.

Той се наведе, изгаси пурата си и пое дълбоко дъх.

— Да си лягаме. Дана ти е приготвила леглото, с три възглавници, както обикновено, и има едно шише с минерална вода на нощното шкафче, ако се събудиш жаден. И „Маалокс“, ако язвата ти се раздразни. — Бепи се засмя, позволявайки си малка шега с Алън. — Дана те гледа като бебе. Струва ми се, че се мъчи да получи покана за Вегас. Обаче аз винаги й казвам, че няма как да дойде.

— Тя е чудесно момиче — отвърна Алън.

Докато се качваха по стълбите, Бепи каза:

— А, да, исках да те питам нещо. Как се погаждаш с Джоуи Ди по вземанията?

— Джоуи Ди? Смята като компютър. Не мога да го излъжа с цент. Але Хоп можех, но този — забрави! Не ми излизаха деветдесет цента и той усети. И можеш ли да познаеш какво стана? Предупреди ме, че ако се случи още веднъж, ще ти каже.

Двамата се засмяха.

— Джоуи Ди е свестен — каза Бепи.

— Малко му мърда чивията. Такъв си е. Обаче следва указанията ти буква по буква. Свестен човек си сложил там, Бефино, обаче момчето има въображение колкото един санбернар.

— Всичко е заради онази еврейка, Шейла. Тя го унищожи като личност. Ти видя каква работа свърши за нас в Мексико, умен е. И разбра какво означава ah respecto много отдавна, още докато работеше на „Уолстрийт“. Джоуи Ди е свестен. Винаги ще се грижим за него.

 

 

На другата сутрин, докато закусваха, Дана каза:

— Ех, сега да имахме малко еврейски гевречета със сусам. Много обичам гевречета със сусам. Имам прясно бито масло. Можехме да…

— Не започвай пак оная щуротия със сусама — каза Бепи, спускайки надолу вестника, и я изгледа заканително.

Алън им отправи озадачен поглед.

— Алън, ще пристигна във Вегас с полета на ТУА в два часа във вторник. Уреди някой да ме чака на летището, като пристигна. Става ли?

— Какво значи „някой“? Аз ще те взема лично. Заминавам тази вечер. Самолетът ми е на сервиз в Тетърборо. Ще бъде готов в пет и половина тази вечер. Така че ще бъда във Вегас и ще те чакам.

Бепи посочи една кутия на масата.

— Вземи това на самолета си и го прибери в твоя сейф, докато дойда във Вегас.

— Какво има вътре? — прошепна Алън.

— Два пистолета със заглушители. Ще ги използвам за черната маймуна. Никога не съм си помислял, че ще трябва да казвам на Бен и Але Хоп как да свършат тази работа. Спомням си, когато се срещнахме за първи път. Дон Емилио ми каза, че Бени има голям опит в изпълнението на поръчки в други градове, и затова смятах, че ще се справи лесно. А ето, че загубих добрия си приятел Але Хоп. Знаеш ли, Алън, не се замислих достатъчно, понеже бях зает по сделката с „Джей Пи Джей Корв“. И наистина смятах, че Бен ще се справи. Този път ме заблуди сериозно. Със смъртта на Але изгубих един свестен човек. Беше много хубаво, докато го имаше… Ох, няма полза да плачем за минали неща. Станалото — станало.

— Вярно е, че беше чудесно да го имаш край себе си. Але беше нещо различно. Наистина чувствах Але Хоп като много близък — съгласи се Алън. — Но си прав. Свършено е, така че забрави го вече.

— Трябваше да направя повече. Трябваше да им кажа да се свържат с нашите хора в Калифорния и да поискат пистолети със заглушители. Чувствам се виновен, защото не им разработих план. Трябваше да си поговоря с Бен и да видя какво е съчинил. Кой би допуснал, че ще използват нож? Ние много рядко употребяваме нож. Това е минало.

— Не се обвинявай. Има хора, на които трябва и задниците да им бършеш. Забрави за това, чу ли? Забрави!

 

 

Във вторник Бепи и Бен пристигнаха в Лас Вегас, както беше уговорено. Алън и Джоуи Ди ги посрещнаха.

— Знаеш ли, Менесиеро, въпреки че като малък си напуснал училище преждевременно, ти си решил правилно уравнението „Корв“ — пошегува се Алън в хотела. — Двеста долара наистина са равни на двайсет милиона.

Всички се засмяха.

— Да, от време на време успявах да направя по някоя добра сделка. Трябва да си призная някои заслуги — усмихна се Бепи.

— Имахме късмет, че онзи Вайсман беше влюбен в кучето си — подметна Бен.

— Аз бях женен за кучка — каза Джоуи Ди. — Имаше страхотни цици, ама каква кучка беше! Такъв помияр, че даже и един готвач китаец й викаше „свиня“! Невъобразима кучка беше тая свиня.

Алън попита сериозно:

— Хей, да бе, какво стана с Шейла Даймънд? Майки каза, че се била побъркала там, на юг. Някой чул ли е за последното й изпълнение?

Бепи се зае да смени темата:

— Слънчасала е… Чух, че слънцето там й е дошло много и е станала pazzo. — Обърна се към Бен и се ухили. — Сега, като забогатяхме толкова, няма ли да е срамота, Бени, ако оная гнусна маймуна, дето трябва да пречукаме, този път убие и мен, и теб?

— Боже, опази. Що за шега е това? — попита възмутен Алън. — Само това остава да се случи. Шаги и аз ще се самоубием, ако стане така. По-добре внимавайте. Черньото очаква да бъде нападнат пак. Запомни ли това, а, Бени?

— Нямам търпение да набарам копелето. Ще му пръсна гадната кратуна — закани се горещо Бен.

— Къде ще вечеряме тази нощ? — попита Бепи.

— Погрижил съм се — отвърна му Алън. — Всички сме канени да гостуваме на Сами Роджърс в „Ел Реал“. Все ми повтаря, че иска да те посрещне на вечеря, като дойдеш следващия път. Сами е почтен с нас. Трябва да отидем заради уважението. Имаш ли възражения, Беп? В настроение ли си да се срещнеш с него довечера?

— Да, няма проблеми. Довечера ще хапнем при Сами. Той е свестен човек. А в „Реал“ имат чудесна кухня.

 

 

Личният реактивен самолет на Алън кацна в Сан Матео, на малко летище за частни самолети. Очакваше го кола, изпратена от Голдберг. Веднага заминаха към дома на жертвата в Сан Франциско. Спряха и зачакаха на улицата пред него.

В седем часа още беше светло, а Бен и Бепи си говореха за незначителни неща. Зад волана седеше Бен.

— Да знаеш, добре, че тази улица не е оживена. Иначе нямаше да можем да си седим така и да чакаме — каза той.

— Така е. Прав си. Знаеш ли обратния път до летището?

— Да, лесен е. Не се притеснявай. Ти какво каза на пилота? — попита Бен.

— Казах му да стои при самолета даже и да се забавим три-четири дни. Обясних му, че трябва да навестим едни красиви дами в Сан Франциско. Пилотът е стабилен. Приятели са с Алън от години. Ако се наложи, ще се храни и ще спи в хотела на летището. Казах му също да не напуска хотела по никакъв повод. Защото, като се върнем, ще бързаме. Между другото, заредих и двата ни пистолета с патрони с разпръскващ се заряд. Като го надупчим от близко разстояние, ще прилича на поразен с ръчна граната.

— Ще му отрежем ли топките? — попита Бен след кратко мълчание.

— Какви топки? Изгубихме един човек заради тая тъпа история. Ще му гръмнем два бързи в главата; това би трябвало да му дръпне спирачката на тоя великан. После ще му натъпчем остатъка, всичките десет патрона, в топките.

— Виж, ето го — прошепна развълнувано Бен. — Погледни го тоя огромен катил. Истински великан!

— Господи, наистина е голям.

Бепи беше облечен в бял къс панталон, горнище на анцуг и бели гуменки. Бен се бе пременил по същия начин, само че в светлосиньо. Бепи си бе обръснал мустака, а косата му беше намазана с брилянтин. Бен бе прибавил и чифт розови слънчеви очила и завързан през рамената пуловер със същия цвят, което трябваше да допълва преднамерено търсения вид на хомосексуална двойка. И двамата държаха ракети за тенис, в чиито калъфи бяха напъхани пистолетите им.

— Да отиваме и да го ликвидираме — изръмжа Бепи. — Не забравяй, дръж се така, сякаш току-що се прибираме от тенис… и се прави малко на обратен, няма да те заболи. Помни, че тия чернилки тичат бързо. Затова, приближим ли се, започвай да стреляш. Недей да чакаш мен.

Тръгнаха веднага в лек бяг, за да настигнат жертвата си. Смееха се и чернокожият се обърна да ги огледа. След това бързо се качи в колата и веднага бръкна под седалката. Спусна бавно стъклото и ги заговори, опитвайки се да прецени що за хора са:

— Как беше, момчета?

— О, направо страхотно — отвърна Бен, сложи ръка на хълбока си и започна да се разкършва в кръста. — Великолепна тренировка направихме.

Бепи се усмихна и се надвеси.

— Здрасти, бабанка! Накъде си тръгнал?

Той нарочно блокира зрителното поле на негъра, за да може Бен да извади пистолета си.

— Към предградията.

Бепи продължи да се усмихва радушно и отстъпи встрани. Сигурен беше, че Бен е готов да го изпрати на оня свят, а искаше да му предостави възможност да си възвърне достойнството. Бен чакаше, насочил пистолет в главата на жертвата. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Той изпразни всичките шест патрона в главата на негъра толкова бързо, че тялото му дори не успя да се катурне. След това блъсна мъртвеца на седалката и изръмжа:

— Лягай долу бе, черно копеле!

Бепи бързо пъхна ръката си през прозореца и изстреля още шест патрона в тялото му, надявайки се да го пръсне на парчета — и топките, и всичко. Бързо прибраха пистолетите в чантите и все едно че нищо не се е случило, тръгнаха бавно по улицата към колата си. Беше почти тъмно и наоколо не се мяркаха хора. Никой не чу изстрели или кихането на заглушителите.

През целия обратен полет до Вегас и двамата не продумаха за убийството. То бе станало повод един много нещастен момент в живота им отново да излезе на повърхността и те го преживяваха мълчаливо. Але Хоп, верният им приятел, никога нямаше да напусне съзнанието на Бепи. Техният начин на живот можеше да им погоди мръсен номер по всяко време. Знаеха това и бяха приели рисковете му. „Но защо Але? — размишляваше Бепи. — Беше толкова свестен човек, този Але Хоп.“